Търговска къща

51

Орланда и Линк Бартлет танцуваха много близо един до друг в полумрака на нощния бар, усещайки телата си. Музиката беше тиха и чувствена, ритъмът — приятен, съставът — филипински, а огромната огледална и луксозно обзаведена зала беше умело осветена. Сервитьори с фракове и малки фенерчета, направени като моливи, чийто светлинки приличаха на множество светулки се движеха безшумно. Много момичета с пъстри вечерни рокли седяха, бъбреха или наблюдаваха неколцината танцуващи. От време на време поединично или на двойки те отиваха по масите при един или при няколко мъже, да разговарят и да ги карат да пият и след около четвърт час се отдалечаваха, а техните действия бяха деликатно режисирани от постоянно бдящата мама-сан и нейните помощнички. Тукашната мама-сан беше гъвкава привлекателна шанхайка на около петдесет години, добре облечена и дискретна. Говореше шест езика и отговаряше за момичетата пред собственика. От нея зависеше провалът или успехът на бизнеса. Момичетата изцяло й се подчиняваха. Същото правеха нахалниците и сервитьорите. Тя беше ядрото, кралицата на своето царство и разбира се те й се подмазваха.

Рядко някой мъж довеждаше момиче, макар че не възразяваха, особено, ако бакшишът беше щедър и постоянно поръчваха напитки. Десетки от тези нощни места за удоволствие бяха разпръснати из колонията, няколко интимни, повечето открити, доставящи удоволствия на мъжете — туристи, посетителите yan на Хонконг. Цените бяха различни, качеството — също, в зависимост от избраното място. Удоволствие за гостите. Пари за къщата.

Линк Бартлет и Орланда повече се люлееха, отколкото танцуваха. Нейната глава беше леко опряна на гърдите му. Едната й ръка, положена нежно на рамото му, а другата — в неговата. Беше я прегърнал през кръста. Тя почувства топлината му дълбоко в слабините си. Почти разсеяно, пръстите й галеха врата му и тя се притисна малко повече. Краката й перфектно следваха неговите, така беше и с тялото й. След миг почувства възбудата му и цялото му тяло.

„Какво да правя с него тази вечер? — мечтателно се запита тя, обичаше нощта и нейното съвършенство. — Да или не? О, колко ми се иска…“

Изглеждаше така, сякаш тялото й се движеше по своя воля, гърбът й беше леко превит, слабините напред. Една топла вълна я обля.

„Твърде много топлина“ — помисли си тя. С усилие се отдръпна назад.

Бартлет усети изплъзването. Ръката му остана на кръста й, той я придърпа към себе си. Не усещаше нищо друго, освен тялото й под ръката си, никакво бельо. Изключително. Само плът под ефирния шифон… и повече топлина, отколкото плът. Господи!

— Нека седнем за малко — каза гърлено тя.

— Като свърши танцът — промърмори той.

— Не, не, Линк, усещам слабост в краката си. — Тя с усилие сложи и двете си ръце около врата му и леко се наведе назад, като стоеше срещу него, но позволявайки му да поеме част от тежината си. — Може да падна. Не би желал да падна, нали?

— Не можеш да паднеш — каза той, усмихвайки й се в отговор. — По никакъв начин.

— Моля те… Не би искала да падна, нали?

Тя се засмя и смехът й го изпълни с възбуда. „Господи — помисли той, — тя те е обсебила.“

Потанцуваха още малко, но поотдалечени и това го охлади. После я завъртя и тръгна близо до нея. Седнаха на масата, изтягайки се на канапето, все още под въздействието на близостта си. Краката им се докоснаха.

— Същото ли, сър? — попита келнерът.

— За мене не, Линк — каза тя като изпитваше желание да наругае келнера за неуместното му появяване, те още не си бяха изпили напитките.

— Още един ментов крем? — каза Бартлет.

— За мене, не, наистина, благодаря. Ти си поръчай един.

Келнерът изчезна. Бартлет би предпочел една бира, но не искаше дъхът му да мирише и нещо повече, не искаше да разваля най-съвършеното ястие, което някога беше хапвал. Пастата беше чудесна, телешкото крехко и сочно, с лимон и винен сос, от който изтръпваше устата, а салата беше изключителна. И непрекъснато нейното излъчване, вълнението от парфюма й.

— Това е най-прекрасната вечер, която съм имал от години.

Тя вдигна чашата си с мнима тържественост.

— Да пием за още много такива.

„Пия за още много, много повече — каза си на ум, — но след като се оженим или поне сгодим. Ти си твърде буен, Линк Бартлет, ти твърде много подхождаш на моята душа, твърде силен си.“

— Радвам се, че ти е доставила удоволствие. На мене също. О, да, на мене също. — Тя видя очите му да се плъзват встрани от нея, когато край тях мина една хостеса, а роклята й беше непристойно изрязана. Момичето беше прекрасно, едва на двадесет и отиде до група весели японски бизнесмени заедно с други момичета. Веднага друго момиче стана, извини се и си тръгна. Орланда го наблюдаваше как ги гледа, и всичко й беше ясно.

— Всички за наемане ли са? — попита той неволно.

— За чукане ли?

Сърцето му прескочи и той отново я погледна, цялата — внимание.

— Да, предполагам, че това съм имал предвид.

— Отговорът е и да, и не. — Тя продължи да се усмихва любезно, а гласът й беше тих. — Това е като повечето неща в Азия, Линк. Никога нищо не е да или не. Винаги е може би. Зависи от хостесата. Зависи от мъжа, от парите и от това какви дългове има. — Усмивката й беше дяволита. — Може би просто ще те насоча в правилната посока, но тогава ти няма да стигнеш до добро, защото очароваш всички хубави жени, един голям и силен мъж като теб, айейа!

— Хайде, Орланда! — каза той през смях, когато тя започна да имитира акцента на някои кули.

— Видях, че й обърна внимание. Не те упреквам, тя е прекрасна. — Завиждаше на момичето за неговата младост, но не и за начина й на живот.

— Какво искаше да кажеш с тези дългове?

— Когато някое момиче дойде тука на работа, то трябва да изглежда хубаво. Дрехите са скъпи, поддържането на косата е скъпо, чорапите, гримът, всичко е скъпо, затова мама-сан — това е жената, която се грижи за момичетата — или собственикът на нощния бар, ще ги авансира така, че да могат да си купят всичко, от което имат нужда. Разбира се в началото всички момичета са млади и фриволни, свежи като първата роза през лятото, затова купуват и купуват, а после трябва да връщат парите. Повечето нямат нищо, когато започват — единствено себе си, освен, ако не са били хостеси в друг клуб и имат почитатели, които ги следват. Момичетата сменят нощните клубове, Линк, естествено, след като са си върнали дълга. Понякога един собственик може да плати вместо някое момиче, за да се сдобие с него и с онези, които ще го последват. Много момичета са доста известни и ги търсят. Заплащането може да е много добро, ако умееш да танцуваш, да разговаряш и знаеш няколко езика.

— В такъв случай дълговете им тежки ли са?

— Постоянно. Колкото повече стоят, толкова по-трудно е да изглеждат хубави, така че и разходите са повече. Минималната лихва по дълга е двадесет процента. През първите месеци момичето може да печели много, за да върне много, но никога достатъчно. — През лицето й мина сянка. — Лихвата се натрупва, дългът се натрупва. Не всички шефове са търпеливи. Така че трябва да търси други форми за припечелване. Неизбежно тя търси помощ. Тогава една нощ мама-сан й посочва някой мъж. „Той иска да те изкупи“, ще й каже тя. И…

— Какво означа това да те изкупи?

— О, това е обичай в нощния клуб тука. Всички момичета трябва да бъдат тук точно навреме, да кажем в осем, когато отваря, чисти и издокарани. Стоят до един часа сутринта или ще бъдат глобени. Глобяват ги и ако отсъстват или не са чисти, или издокарани и не се харесват на клиентите. Ако някой мъж иска да вземе някое момиче навън за вечеря, някои дори водят по няколко, за да впечатлят приятелите си, той купува момичето от бара, плаща такса в зависимост от времето, оставащо до затварянето. Не зная колко получава тя, мисля, че е 30 процента, но онова, което прави навън си е нейна работа, освен, ако мама-сан не се договори за нея, преди да излезе. Тогава къщата получава такса.

— Винаги ли?

— Въпрос на виждане, Линк. От това място, което е едно от най-хубавите, за да откупиш момиче, трябва да платиш 80 хонконгски долара на час, около 16 щатски долара.

— Това не е много — каза разсеяно той.

— Не е много за милионер, скъпи. Но за хилядите тука 80 хонконгски долара трябва да стигнат на едно семейство за седмица.

Бартлет я гледаше, желаеше я, доволен, че не трябва да я откупува. Глупости, това би било ужасно. „Дали? — запита се той. — Това поне би струвало няколко долара, после «чао» и отново продължаваш. Това ли е, което искам?“

— Какво? — попита тя.

— Просто си мислех колко гаден живот водят тези момичета.

— О, не е гаден, изобщо не е гаден. Това вероятно са най-хубавите години в техния живот, със сигурност това е времето, когато носят всичко, което е хубаво, ухажват ги и ги търсят. Каква друга работа могат да си намерят без сериозно образование? Секретарска, ако имат късмет, в противен случай — във фабриката — от дванадесет до четиринадесет часа на ден за 10 хонконгски долара. Трябва да отидеш в някой фабрика, Линк, за да видиш условията. Ще те заведа. Моля те, а? Трябва да видиш как работят хората и тогава ще ни разбереш. За мен е удоволствие да съм твой гид. Сега, когато оставаш, трябва да знаеш всичко, Линк, да опиташ всичко. О, не, те си мислят, че са щастливи. Поне кратко време от живота си живеят добре, хранят се добре и много се смеят.

— Никакви сълзи?

— Винаги има сълзи. Но сълзите са начин на живот за едно момиче.

— Не и за теб.

Тя въздъхна и сложи ръката си върху неговата.

— Аз съм си получила дела. Но ти ме караш да забравя всичките сълзи, които съм изплакала. — Внезапно избухна смях, който ги накара да вдигнат погледи. Шест момичета бяха надвиснали над четиримата японски бизнесмени. Масата им беше отрупана с напитки, а пристигаха и още. — Толкова съм щастлива, че не трябва да… не трябва да обслужвам японците — каза просто тя. — Благославям съдбата си за това. Но те много харчат, Линк, много повече от другите туристи. Харчат дори повече от шанхайците, затова получават най-доброто обслужване, въпреки, че ги мразят, а те знаят, че са мразени. Не се тревожат, че с парите си не купуват нищо друго, освен лъжи. И го знаят, те са умни, много умни. Разбира се имат различно отношение към чукането и към дамите на нощта, различно от останалите хора. — Отново избухна смях. — Китайците ги наричат lang syin gou fei в „Мандарин“, което буквално означава — „вълче сърце“, „кучешки дроб“, т.е. хора без съвест.

Той се намръщи.

— В това няма смисъл.

— Напротив! Виждаш, че китайците готвят и ядат всяка част от рибата, птицата или животното, с изключение на вълчето сърце и кучешкия дроб. Това са единствените неща, които не могат да бъдат приготвени вкусно, винаги вонят каквото и да правиш с тях. — Тя отново погледна другата маса. — За китайците, японците са хора lang syin gou fei. Също и парите. Парите също нямат съвест. — Тя се усмихна загадъчно и отпи от ликьора си. — В днешно време много мама-сан или собственици предварително дават пари на някое момиче да научи японски. За да забавляваш, трябва да можеш да общуваш, не е ли така?

Още едно ято момичета мина край тях и тя забеляза, че изгледаха Бартлет и нея подозрително. Орланда знаеше, че я презират, защото е евроазиатка и с quai loh клиент. Те се присъединиха към другата маса. Барът се изпълваше.

— Коя искаш? — попита тя.

— Какво?

Орланда се засмя на интереса му.

— Хайде, Линк Бартлет, видях те да си въртиш очите. То…

— Стига, Орланда! — в гласа му се появи острота. — В това място не е възможно да не гледаш.

— Разбира се, точно затова го предложих — тя се насилваше да се усмихва постоянно, реакциите й бяха много бързи и отново го докосна. — Избрах това място за теб, за да се порадват очите ти. — Тя щракна с пръсти. Салонният управител светкавично дойде, коленичейки вежливо край ниската им маса. — Дай ми картата си — каза повелително на шанхайски, почти болна от мрачно предчувствие, което съвършено прикриваше.

Мъжът веднага показа нещо, което приличаше на театрален афиш.

— Остави ми светлинката си. Ще те повикам, когато ми потрябваш.

Мъжът си отиде. Премести се по-наблизо. Сега краката им се докосваха. Линк сложи ръка на рамото й. Тя насочи светлинката към афиша. Имаше снимки, портрети на двайсет или трийсет момичета. Под всяко имаше редици с китайски знаци. — Не всички тези момичета са тук тази вечер, но ако видиш онази, която ти харесва веднага ще я доведем.

Той се втренчи в нея.

— Ти сериозно ли?

— Съвсем сериозно, Линк. Не трябва да се тревожиш, аз ще преговарям вместо теб, ако ти хареса, след като се запознаеш с нея и поговориш.

— Не искам една от тези, искам теб.

— Да. Да, зная, скъпи, но… но тази вечер бъди търпелив с мен, моля те.

— Господи, ти си нещо друго!

— А ти си най-прекрасният мъж, когото някога съм познавала, искам да направя нощта ти съвършена. Сега не мога да ти дам себе си, въпреки че много ми се иска, затова ще намерим временен заместител. Какво ще кажеш?

Бартлет все още я гледаше втренчено. Отнякъде се появи още една.

Орланда знаеше, че поема огромен риск, но в противен случай ще го привлече към себе си. Ако приемеше, ще й бъде задължен за една вълнуваща нощ, една нощ, която Кейси или която и да е quai loh жена, никога и за хиляда години няма да му предложи. Ако откаже, тогава все пак щеше да е благодарен за жеста.

— Линк, това е Азия. Тук сексът не е чувство за вина. Удоволствие е да те търсят като великолепна храна или великолепно вино. Каква е стойността на една нощ за един мъж, за един истински мъж, с една от тези жени за удоволствие? Един спомен. Нищо повече. Какво трябва да прави с любовта, с истинската любов? Нищо. Аз не съм за една нощ или за наемане. Почувствах твоя yang… Не, моля те, Линк — добави бързо, виждайки, че той се наежва. — А за yang и yin ние не можем да лъжем. Аз те почувствах и се изпълних с радост. Ти не ме ли усети? Ти си силен мъж, yang, а аз съм жена, yin и когато музиката е тиха и… О, Линк. — Тя сложи ръката си около неговата и го погледна настойчиво. — Умолявам те, не робувай на англо-американските глупости. Това е Азия и аз искам да съм всичко, което може да бъде една жена за теб.

— Господи, наистина ли го мислиш?

— Разбира се. Света Богородице, бих искала да бъда всичко, което ти би желал в една жена — каза тя. — Всичко. И се кълна, че когато остарея и ти вече не ме желаеш, ще ти помогна да подредиш живота си радостен, открит, свободен. Искам да съм tai-tai, да съм част от твоя живот. — Орланда леко го целуна. Видя промяната в него, страхопочитанието и неговата беззащитност и разбра, че е победила. „О, Куилън, ти си гений — искаше да изкрещи. — Никога не съм вярвала, че твоето предложение ще е толкова съвършено, никога не съм допускала, че си толкова мъдър, о, благодаря ти, благодаря ти.“

Но на лицето й не се отрази нищо.

— Какво означава tai-tai — запита гърлено той.

— Tai-tai означава „най-висша от висшите“ съпруга. Според древен китайски обичай в дома съпругата е висша, всемогъща. „Да съм част от твоя живот“ — каза тихо тя, а цялото й същество крещеше: „Внимавай“.

Бартлет се наведе и тя усети устните му да докосват леко нейните. Но целувката му беше различна и знаеше, че от сега нататък тяхната връзка ще бъде на друга основа. Радвали магията.

— А сега, сега, мистър Линк Бартлет, коя избирате?

— Тебе.

— И аз избирам теб, но междувременно трябва да решим коя предпочиташ. Ако тези не са по вкуса ти, ще отидем другаде. — Тя говореше умишлено безпристрастно, като че ли се разискваше нещо безспорно. — Какво ще кажеш за тази? — Момичето беше прекрасно, онова, което той погледна. Орланда вече беше решила и избрала тази, която тя би предпочела, „но — помисли си тя със задоволство, много уверена в себе си — на бедното момче му се дава правото на избор. О, аз ще бъда толкова съвършена съпруга за теб.“ — В нейната справка пише, че тя е Лили Той. Всички момичета имат работни имена. Тя е на двадесет, от Шанхай. Говори шанхайски и кантонезки, нейните хобита са танцът, карането на лодка и… — Орланда се вгледа в мъничките знаци и той видя прекрасната извивка на врата й — … и пътешествията. Какво ще кажеш?

Очите му погледнаха снимката.

— Слушай, Орланда, не съм бил с уличница от години, откакто бях в казармата. Никога не съм си падал много по тях.

— Напълно те разбирам, и ти си прав — каза тя търпеливо, — но тези не са уличници, не в смисъла, който влагате вие. Няма нищо вулгарно в тях или в това, което предлагам. Нощни дами, които ти предлагат своята младост, в замяна на малко от твоите пари. Това е една честна размяна. Необходимо е предварително да знаеш колко ще приеме и не бива да й даваш парите директно, трябва да ги сложиш в чантата й. Това е важно, а за мен е особено важно твоята първа среща да е съвършена. Аз трябва да пазя твоя имидж…

— Хайде, Орлан…

— Но аз говоря сериозно, Линк. Този избор, този мой подарък няма нищо общо с теб и мен, нищо. Това, което се случва с нас е джос. За мен е важно ти да се радваш на живота, да опознаеш Азия, такава каквато е, а не такава каквато американците си мислят, че е. Моля те!

Бартлет беше объркан, всичките му принципи бяха разбити и се оказаха ненужни. Тази жена го очароваше и удивляваше.

Беше опиянен от топлината и нежността й. Всяка негова частица й вярваше.

И изведнъж, неговото вътрешно аз изкрещя: „внимание“. Еуфорията му отлетя. Току-що се сети, на кого беше споменал, че много обича италианската кухня. Горнт. На Горнт преди няколко дена. Докато разговаряха за най-добрата храна, която някога е опитвал. Горнт. Господи, дали тези двамата са тандем? Не може да бъде! Може би й е споменал и на нея. Дали?

Опита се да си спомни, но не можа. Всичко в него се разтърси, но очите му продължаваха да я виждат изпълнена с очакване там, усмихваща му се, обичаща го. Горнт и Орланда? Не могат да са съдружници. По никакъв начин. „Дори и така, бъди предпазлив. Ти почти нищо не знаеш за нея, затова внимавай, за Бога. Ти си в паяжина, в нейната паяжина. Дали това е и паяжината на Горнт?

Провери я! Провери я! Ако мисли това, което казва, тогава е нещо друго и тя е от друг свят — изключителна. Ще трябва да решиш — ти ще я имаш само според нейните условия.

Провери я докато имаш този шанс. Няма какво да губиш.“

— Какво? — попита тя, усещайки промяната.

— Просто размишлявах върху това, което каза, Орланда. Да избирам ли сега?