Търговска къща

59

Самолетът от Токио кацна перфектно на летище „Кай Так“, оставяйки облак прах след колелата си. Издавайки силен вой зави към комплекса на аерогарата.

Пасажери и екипаж минаха през пресата на натоварения терминал, митница, емиграционна служба и чакалня. Излизането от граничната зона беше лесно. Освен за японците. Китайците имат дълга памет. Годините на японската окупация през Втората световна война бяха твърде близко, твърде тежки и твърде жестоки, за да бъдат забравени или простени. Поради тази причина японските пътници бяха подлагани на основно претърсване. Даже членовете на екипажа и красивите стюардеси, някои от които не са били родени по време на окупацията. На тях също им връщаха документите след проверката със студен израз на лицето.

Непосредствено след екипажа вървеше един американец.

— Добро утро — поздрави той, подавайки паспорта си на служителя.

— Добро утро. — Младият китаец отвори паспорта, погледна снимката после пътника и прелисти за визата. Без да бъде забелязан, натисна с крак скрит бутон. Това предупреди Крос и Съндърс, които бяха в близкия офис за наблюдение. Двамата отидоха до огледалната стена, през която се виждаше само от тяхната страна.

В паспорта, издаден преди една година пишеше, че Винченцо Банастазио е роден в Ню Йорк, 16 август, 1910 година. Коса сива, очи кафяви. Чиновникът небрежно погледна и другите визи: Англия, Испания, Италия, Холандия, Мексико, Венецуела, Япония. Той удари печат на паспорта и му го подаде безизразно.

Банастазио мина през митническата проверка, в едната си ръка носеше скъп сак от крокодилска кожа, в другата държеше плик с напитки от безмитния магазин, на рамото му висеше фотоапарат.

— Добре изглежда — отбеляза Съндърс. — Грижи се за себе си.

Банастазио потъна в тълпата. Крос натисна уоки-токито.

— Видяхте ли го? — попита той.

— Да, сър — чу се незабавен отговор.

— Ще контролирам на тази честота. Продължавай да ме информираш.

— Да, сър.

Крос се обърна към Съндърс.

— Няма да имаме проблеми със следенето.

— Не. Радвам се, че го видях. Обичам, когато съм видял враговете си на живо.

— Той враг ли е?

— Мистър Роузмънт мисли така. Ти не мислиш ли?

— Сигурен съм, че е мошеник — имах предвид, че едва ли е замесен в шпионаж.

Съндърс въздъхна.

— Провери ли микрофоните?

— Да.

Късно снощи екип от СИ отиде в „Хилтън“ и монтира подслушватели в спалнята на Банастазио, монтираха в офиса и в апартамента на фотографа Нгъ, Вии Сии Нгъ.

Чакаха търпеливо. Уоки-токито изсъска и пропука леко. След малко Съндърс попита разсеяно:

— Какво ще правим с другия?

— Кой? Куок?

— Да. Колко време, мислиш ще отнеме?

— Няма да е много.

— Кога ще го вкараш в червената стая?

— Вероятно по обяд. Може и по-рано, ако е готов?

— Армстронг ли ще води разпита?

— Да.

— Робърт го бива. Държа се много добре на „Иванов“.

— Моля да ме предупреждавате при такива операции, това все пак е мой район?

— Разбира се, Роджър. Беше внезапно решение на Лондон.

— Какъв е поводът за събирането в неделя?

— Министърът е изпратил специални инструкции. — Съндърс се намръщи. — Нямаме много време? От досието на Куок се вижда, че е от големите асове. Бил е великолепно внедрен, за да остане толкова дълго и така вътре в нещата.

— О да. Но, съм абсолютно сигурен, че ще проговори. След като направихме стаята, сам я изпробвах няколко пъти. Издържах вътре най-много до пет минути и всеки път се чувствах, като пребито псе — правих го преди монтирането на дезориентиращите предмети. Сигурен съм, че няма да имаме проблеми. — Крос изгаси фаса си. — Много ефикасно, патент на КГБ.

— Жалко, че ползваме такива методи. Много противно. Отвратително наистина. Предпочитах го по време на… дори тогава, мисля, че нашата професия никога не е била чиста.

— Искаше да кажеш по време на войната?

— Да. Трябва да призная, тогава го предпочитах. Нямаше го лицемерието на някои от лидерите ни сега — или медиите. Всички разбираха, че сме във война. Но сега, когато съществуването ни е застрашено трябва. — Съндърс спря и посочи. — Виж, Роджър, това не е ли Роузмънт?

Американецът стоеше с още един мъж до изхода.

— Да, той е. Този с него е Ланган. От ФБР. Миналата вечер се съгласих да си сътрудничим в този случай, въпреки че ми се иска тези проклетници от ЦРУ да ни оставят на мира.

— Да. Наистина стават много досадни.

Крос взе уоки-токито и тръгна напред.

— Стенли, нали се разбрахме с теб миналата вечер, следенето да е наша грижа, а вие да поемете хотела. Така ли беше?

— Разбира се, Родж. Добро утро, мистър Съндърс. — Лицето му бе напрегнато. Той представи Ланган, който също бе стегнат. — Не се месим, Родж, независимо, че този негодник е американец. Не за това сме тук. Изпращам Ед.

— О?

— Да — каза Ланган. Беше уморен и мрачен, като Роузмънт. — Заради фотокопията, Родж. И хартиите с Томас К. К. Лин. Трябва да ги занесе лично в Бюрото за разследване. Прочетох част от тях на шефа. Хвръкнаха му чивиите, щеше да се пукне по шевовете.

— Представям си.

— Ще намериш на бюрото си официално искане за оригиналите и…

— Никакъв шанс — отвори Съндърс вместо Крос. Ланган сви рамене.

— Искането е на бюрото ти, Родж. Щом наистина ни трябват, шефовете ти и при Господ да са, ще ти изпратят заповед. По-добре да тръгвам. Слушай, Родж, не можем да изразим, колко сме ти благодарни за сведенията. Длъжници сме ти. Тези копелета…

Сбогуваха се и той тръгна.

— Кое от сведенията пукна шевовете, мистър Роузмънт?

— Всичките са фатални, мистър Съндърс. Това е преврат за нас, за нас и за Бюрото, най-вече за Бюрото. Ед каза, че неговите хора са изпаднали в истерия. Политическите изводи за демократи и републиканци са необятни. Прав беше. Ако сенатор Тилмън — президентският кандидат, който е тук в момента, се добере по някакъв начин до тези документи, не може да се опише какво ще стане. — Роузмънт не беше същият човек. — Моят началник изпрати телекс на връзката ни в Южна Америка и ще започне издирването на Томас К. К. Лим по всички посоки, така че скоро ще го „интервюираме“ — ще получиш копие. Родж, има ли нещо друго?

— Моля?

— Няма ли още нещо, което да използваме?

Крос хладно се усмихна.

— Разбира се. Какво ще кажеш за хелиографно копие, документиращо лично финансиране на революция в Индонезия?

— О, Господи…

— Да. А за фотокопия от нареждания за изплащане суми във френска банка на много важни виетнамски госпожа и господин — срещу специални услуги.

Роузмънт побледня.

— Какво още?

— Не е ли достатъчно?

— Има ли още?

— За бога, Стенли, разбира се има и ти го знаеш много добре, и ние го знаем. Винаги има още.

— Сега можем ли да ги получим?

— А вие какво ще направите в замяна? — отговори Съндърс.

Роузмънт ги погледна.

— Ще го дискутираме на обяд…

Уоки-токито се включи.

— Обектът е с куфарите си, сега излиза от митницата отправя се към такситата… Посреща го някакъв китаец, симпатичен, облечен е в скъпи дрехи, не го познавам… Отиват към Ролс Ройс, хонконгска регистрация… а, това е лимузина на хотела. Двамата се качват.

Крос каза в предавателя:

— Оставаш на тази честота. — Той започна да търси на други честоти. Чуваха се атмосферни смущения, смущения от трафика и други шумове.

— Вие сте монтирали подслушвател в лимузината? — зарадва се Роузмънт. — Страхотно, Родж, бях пропуснал това!

Мълчаха и чакаха предавателя, после се чу ясно:

— Много се радвам, че ме посрещна, Вии Сии — казваше Банастазио.

— Беше удоволствие за мен, — отговори му културен глас.

— Виж, имам нещо за теб, Вии Сии…

Заглушени звуци и после силни смущения, които доминираха и заличаваха изцяло гласовете. Крос превключи на други честоти, работеше перфектно.

— Лайно такова, използва портативна машинка за бръснене, за да ни блокира — възмутено възкликна Роузмънт. — Това копеле е професионалист! Басирам се, че всичките ни подслушватели ще блокира. Сто на сто, когато започнем да чуваме, разговорът ще е никакъв. Казах ви, Банастазио е мошеник.