Търговска къща

54

Раздразнено и настоятелно банкерът Куанг натискаше звънеца на входа. Вратата се отвори и Винъс Пун се развика на китайски.

— Как смееш да идваш по това време на нощта, без да си поканен! — Беше издала напред брадичка, с едната ръка държеше вратата, а другата беше опряла властно на хълбока си. Облечена бе във вечерна, зашеметяваща рокля с дълбоко изрязано деколте.

— Мирувай, мазна уличнице! — викна й банкерът Куанг, бутна я и влезе през отворената врата. — Кой ти плаща наема? Кой купи тези мебели? Ами роклята на гърба ти? Защо не си готова за леглото? За…

— Да мирувам! — нейният глас беше пронизителен и лесно го заглушаваше. — Ти плащаш наема, но къде беше днес, когато трябваше да го платиш? Айейа?

— Тук! — банкерът Куанг извади чека от джоба си и го развя под носа й. — Забравям ли си обещанията аз — не! Ти забравяш ли ги — да!

— Ох, помни ли, татенцето? — запримига Винъс Пун. Гневът й изчезна, лицето й се проясни, заговори с меден глас. — Казаха ми, че си изоставил бедната си самотна дъщеричка и си се върнал при онези никаквици от „Блоър стрийт“ 1.

— Лъжи! — Куанг въздъхна с облекчение, независимо, че беше самата истина. — Защо не си се приготвила за леглото? Защо си с тази ро…

— Трима души се обадиха и казаха, че си бил там в 4.15. Колко са отвратителни хората — продължи напевно тя, знаейки, че наистина е бил там, но само, за да представи банкера Чинг, от когото се надяваше да вземе допълнително оборотни фондове. — Горкото татенце, колко са ужасни хората. — Докато говореше така умилкващо, тя бавно се приближи към него, изведнъж ръката и се стрелна и грабна чека, преди той да е успял да го дръпне, независимо че гласът й продължаваше да е сладникаво напевен. — Благодаря, татенце, благодаря от дъното на душата си… О… хо! — очите й светнаха, гласът й отново стана писклив и жлъчен. — Не си го подписал, стара мършо! Пак твоите банкерски номера! Ох! Идва ми да се убия пред вратата ти… не, по-добре пред телевизионната камера и да разкажа на цял Хонконг да знае какъв си. Ох, омръзна ми…

Нейната ама беше вече влязла в дневната и започна да й приглася. Двете го заливаха със знойни ругатни, обвинения и предизвикателства.

Той ругаеше безпомощно, но това само засилваше крясъците им. В един момент успя да се овладее и победоносно извади писалка, дръпна с жест чека и го подписа. Врявата секна. Винъс Пун го взе и внимателно го прегледа — много, много внимателно. После чекът потъна в чантата й.

— Ох благодаря, благородни татенце — каза хрисимо тя, обърна се към амата и рязко я скастри: — Как си позволяваш да се месиш в любовната свада на господарката си? Ти разнасяш отвратителните хорски клюки за мойто татенце! Вън! Донеси веднага чай и нещо за ядене! Вън! Бренди, татенцето има нужда да си пийне нещо, хайде бързо!

Прислужницата, преструвайки се на уплашена от гнева на господарката, забързано излезе от хола. Винъс, гугукайки обви ръце около врата на Ричард Куанг.

Накрая, омилостивен, той позволи да бъде успокояван и черпен. През това време се тюхкаше и оплакваше от злата си участ, от подчинени, от приятели и длъжници, които неблагодарно го изоставят, след като си е скъсал гьона от работа за тяхно добро.

— Милото ми мъжленце — гальовно напяваше Винъс и докато пръстите й го галеха нежно и опитно, мозъкът й щракаше. До срещата с Фор Фингър Уу оставаше половин час. Беше хитро да го накара да почака, но не трябваше да прекалява. Възможно е страстта му да отмине. При последната им среща бе толкова доволен, че обеща, ако преживяването се повтори, да й подари пръстен с диамант.

— Гарантирам — задъхано му отговори тя, кожата й лепнеше от пот след двата часа концентрирана работа, чувстваше се замаяна от невероятно дългата му експлозия.

Притвори очи, припомняйки си изумителните му усилия, неговия размер, съобразяване и безспорната му техника. „Айейа! Страхотно — мислеше тя, продължавайки да масажира бившия си любовник. — Ще имам нужда от всяка капка енергия и от всяка моя част. Моята yin ще успее да обуздае този порочен стар yang.“

— Как е сега вратлето, моя най-скъпа любов? — пошепна му тя.

— По-добре, по-добре — неохотно се обади Ричард. Главата му се проясни и той си даде сметка, че пръстите й бяха толкова умели, колкото устата и другите й безценни части.

Привлече я на коленете си и самоуверено бръкна с ръка в дълбокото деколте на роклята, която беше купил за нея миналата седмица. Започна да гали гърдите й. Тя не се съпротиви, той смъкна едната презрамка и започна да хвали големината, стегнатостта и формата им. Топлината им го възбуди. Протегна другата си ръка към yin но преди да се усети тя се отскубна.

— Ох не, татенце! Достопочтеният червен ми е на гости — и колкото и да ни се иска…

— Така ли? — подозрително възкликна Куанг. — Достопочтеният ч… не трябваше ли вдругиден да дойде?

— Ох не, пристигна бурно тази…

— Ами? Трябва да е след два дни. Знам го, погледнах календара, за да съм сигурен, преди да дойда! За глупак ли ме вземаш? Да не мислиш, че съм тръгнал на лов за тигри с въдица? Срещата ни отдавна е определена за днес. Защо смяташ, че трябваше днес да съм в Тайван? Никога не ти е избързвал…

— Тази сутрин ми дойде — шокът от пожара и още по-големият, че си ме изоставил, трябва да са били причината…

— Ела тук, малка нахалнице!

— Ох не, татенце.

Преди да успее да се измъкне, той я сграбчи, постави я отново на коленете си и започна да й вдига роклята. Винъс беше стара кримка и шампион на стотици двубои, независимо че бе само на деветнадесет години. Не се съпротивляваше, само по-силно се притискаше към него, извиваше се, галеше се и шепнеше в ухото му.

— Татенце, много е грешно да се месиш в работите на червения гостенин и колкото и да ми се иска да си в мен, двамата знаем и други начини за постигане на удоволствието.

— Но пръв аз искам…

— Пръв? Пръв? — Доволна, тя почувства възбудата му, галейки го. — Айейа! Колко си силен и мъжествен! Затова онези нахалнички искат мойто татенце. Толкова си буен, похотлив и прекрасен.

Умело извади члена му и го остави задъхан.

— В леглото, моя най-сладка любов — стенеше той. — Първо бренди, после да поспя в…

— Точно така, но не тука, о не! — твърдо каза тя, помагайки му да се изправи.

— Ех? Но аз трябва да съм в Тай…

— Да, значи отиваш в клуба!

— Но аз…

— Ох, но ти измъчи бедната си дъщеричка — мърмореше докато го оправи и вдигна от място и докато се усети го заведе към вратата. Там страстно го целуна, закле му се във вечна любов, обеща да се видят утре пак и затвори вратата зад гърба му.

Отмалял, той стоеше с подгъващи се колене, с лепнеща от пот кожа и с желание да удря по вратата с юмруци, предявявайки претенции за леглото, което плащаше. Не го направи. Затътри се към асансьора.

Слизайки надолу изведнъж му светна. Спомни си, че чекът бе само за един месец. Беше забравила обещанието му да увеличи издръжката й на 500.

— Иий, чудесни малки устнички — кикотеше се той, — yang надхитри yin въпреки всичко!!! Добре те преметнах сега.

Винъс изми зъбите си и започна да си оправя грима. Видя амата в огледалото.

— Ах Пу — извика весело тя, — донеси ми черния шлифер и се обади за такси… побързай или ще те ощипя и по двете бузи!

Старата жена побърза да се подчини, доволна от доброто настроение на господарката.

— Вече извиках такси — с хриптящ глас отговори тя. — Ще чака долу на задния вход. Добре е да изчакаш няколко минути в случай, че татенцето се усъмни!

— Ами, тази стара костенурка сега не става за нищо! Има сила, колкото да се строполи на задната седалка в колата и да го закарат в клуба.

Винъс направи още няколко финални поправки на грима и се усмихна доволна на изражението си в огледалото.

„Сега напред за диаманта“ — развълнувано помисли тя.

— Кога отново видя Пол? — попита Лили Су.

— Скоро. Следващата седмица. — Хавъргил привършваше с обличането и неохотно взе шлифера си. Наетата от него стая беше малка, но чиста и приятна. Имаше баня с течаща топла и студена вода. — Ще ти звънна, както обикновено.

— Защо тъжен Пол?

Той се обърна и я погледна. Не беше й казал, че скоро напуска Хонконг. Тя го гледаше от леглото. Кожата й бе гладка и свежа. Виждаха се вече почти четири месеца. Не беше само негова приятелка, защото не й нае квартира и не й плащаше издръжка. Работеше с други момичета в „Хепи хостис данс хол“, любимото му нощно заведение. Притежателят Уан Ай Пок, беше стар клиент на банката, а менажерката, умната мама-сан, знаеше навиците му и се съобразяваше с тях. Беше имал много приятелки от това заведение, повечето от тях за по няколко часа, някои за месец, много малко за по-дълго. И само един неприятен спомен през тези петнадесет години. Едно от момичетата се опита да го изнудва. Той веднага съобщи на мама-сан. Момичето трябваше още същата вечер да напусне заведението. Нито тя, нито сводникът й бяха видени повече.

— Защо тъжен?

„Защото напускам Хонконг, искаше му се да каже. Защото искам нещо изключително, което не мога да имам, не трябва да имам, не ми стига дързостта да го имам. Господи! Как те искам.“

— Не съм тъжен, Лили. Само уморен — каза той, вместо това, което мислеше.

— Всичко бъде добре — успокои го тя. — Обади скоро, хей?

— Да, да, ще се обадя.

Уговорката му с нея беше съвсем проста. Обаждаше се по телефона, ако не я намереше предупреждаваше мама-сан и още същата вечер идваше в заведението с приятели или сам. Танцуваше няколко танца с Лили, поръчваше напитка, после тя напускаше заведението. След около половин час той плащаше сметката и идваше след нея тук, като предварително е платил за стаята. Не идваха заедно, защото тя не искаше да бъде видяна от съседите или по улиците с чужденец. Щеше да пострада репутацията й. Всяко момиче, извън заведението, е смятано за най-долна блудница и е осмивано открито и презрително. Цената й катастрофално щеше да падне.

Хавъргил знаеше, че за Хонконг това е обичайно и не се смущаваше.

— Довиждане — каза той, — благодаря ти.

Искаше му се да остане с нея или да я вземе със себе си.

Останала сама, тя даде воля на прозявката, която дълго време потискаше и се отпусна по гръб в луксозното легло. Беше разхвърляно, но хиляди пъти по-удобно от походното легло в квартирата й.

Леко се почука на вратата.

— Благородна лейди?

— Ах Чан?

— Да, аз съм. — Вратата се отвори и възрастна прислужница тихо пристъпи вътре. Носеше чисти хавлии. — Ще, останете ли тук да спите?

Лили Су се поколеба. По принцип в това заведение за срещи, клиентите си плащаха за цялата нощ. Съществуваше практика, ако се освободи стаята по-рано, менажерът да върне на момичето част от платената сума.

— Оставам — каза тя, решила да се наслади на лукса. Не беше сигурна, кога пак ще има тази възможност. Междувременно, клиентът можеше да се разори или до следващата седмица да му се случи нещо.

— Джос — каза тя, — моля, приготви ваната.

Мърморейки, старата прислужница, направи каквото й заповядаха и излезе. Лили Су отново се прозя с удоволствие, заслушана щастливо в течащата вода. Беше уморена. Денят беше изтощителен. Тази вечер клиентът й говореше повече от обикновено. Опитваше се да заспи и да не слуша, долавяше откъслечни думи, но беше доволна, че не се налага да участва в разговора. От дълъг опит знаеше, че това е начин за разтоварване, особено за такъв стар варварин. Много странно! „Няма нищо, ако yang е слаб или ако ти говорят или мърморят или роптаят на техния заплетен език или ако подсмърчат в прегръдката ти. Варварите правят това — мама-сан й бе казала за тези неща. — Запуши си ушите. Запуши си носа, за да не дишаш старата плътска миризма и му помогни да изживее момента на удоволствието. Той е наш стар приятел, плаща добре и веднага, престижно е да имаш за покровител такъв клиент. Бъди радостна и жизнена, преструвай се, че го намираш мъжествен и се отплати за парите, които дава“.

Лили Су беше сигурна, че се отплаща за парите. Да. Джос е много добър към мен. Ох толкова по-добър, отколкото с моята сестра и любовника й. Бедната Фрейгрант Флауър и Намбър Уан Сан Чен. Каква трагедия! Каква жестокост!

Тя потрепери.

„Ох, тези ужасни Бивши вълци! Да му отрежат ухото, да го убият и да плашат цял Хонконг. Нещастната ми сестра, пребита до смърт. Боже, какъв Джос!“

Точно тази сутрин видя отпечатано във вестник едно от любовните писма ка Джон Чен. Веднага го позна. Седмици наред се смяха със сестра си над това и още две други негови писма, които Фрейгрант Флауър бе оставила на съхранение у нея.

— Толкова смешен човек, почти без yang и почти неспособен да се възбуди — така го описа сестра й. — Плаща ми само да лежа до него, да го целувам, понякога да танцувам гола и да му обещавам винаги, че ще разказвам колко е силен и мъжествен! Иий, обсипва ме с пари! Единадесет седмици съм „неговата истинска любов“! Ако продължи още единадесет… вероятно ще си купя апартамент!

Тази сутрин съвсем изплашена отиде с баща си в Иист Абърдийн полис стейшън, за да идентифицират трупа. Не казаха, че знаят кой е нейният любовник. Баща й благоразумно я предупреди да мълчат по този въпрос.

— Чен сигурно ще предпочете така да постъпят. Нали е замесен неговият престиж — престижът на новия наследник. Как му беше името — младият с дяволското чуждо име. След ден-два ще позвъня на Филип Чен и ще го попитам. Трябва да почакаме малко. След днешните новини във вестника, никой баща не би преговарял.

„Да, татко е умен — мислеше тя. — Ненапразно му викат Найн Карат Чу. Да се благодаря, на Бога, че другите две писма са у мен“.

След като идентифицираха тялото на сестра й трябваше да попълнят формуляри с истинското си фамилно име Чу, за да получат парите й — 4 360 ХК долара на името на Уистерия Су, 3 000 ХК долара на Фрейгрант Флауър Так, всички спечелени не от „Гуд лак данс хол“. Но полицейският сержант се оказа непоклатим.

— Съжалявам, но сега като знаем истинското име трябва да го обявим, така че ако има заинтересовани, да могат да предявят претенции към тези пари. Дори щедрото предложение от 25, не повлия на грубото му държане. Така че трябваше да се откажат.

„Скапан чуждоземски слуга — мислеше отвратена тя. — Нищо нямаше да остане, след като «Данс хол» си получи дълговете. Нищо. Айейа!

Но няма значение — реши накрая, лежейки във ваната със страхотно задоволство. — Няма значение, тайните в тези писма струват състояние за «Хаус ъф Чен».

А Филип Чен е пълен с пари, като куче с бълхи.“

Кейси се беше свила на прозореца в нейната спалня, светеше само малката нощна лампа над леглото. Гледаше втренчено улицата пет етажа по-долу. Дори и в този късен час, почти 1.30 през нощта, движението не спираше. Облаците бяха ниско, нямаше луна и това правеше светлините на неоновите реклами и колонките с китайски йероглифи по-ослепителни — червени, сини и зелени те рефлектираха в локвите и превръщаха грозотата в приказка. Прозорецът беше отворен, въздухът прохладен, виждаха се двойки, промъкващи се между рейсове, камиони и таксита. Повечето от тях се насочваха към новия „Ройал Нидерланд хотел“ или към снекбара на „Юропиън кофи шоп“, където тя, преди да се прибере пи чаша вино с техния пилот Джанели.

„Тук всички ядат много — мислеше разсеяно тя. Господи, колко много хора, които търсят работи и толкова малко работни места. На върха, един над куп хора. Всеки борещ се да отиде на върха, да остане там… за какво? За нова кола, нова къща, нов хладилник, нова джунджурия или каквото и да е там.

Животът е една дълга сметка. Никога достатъчно пари да се оправиш с всекидневните разходи, да не говорим за собствена яхта или бунгало на бреговете на Акапулко или Лазурния бряг или средства да отидеш там — дори като турист.“

Тя покани Сиймър Стайглър на вечеря и разискваха повдигнати от него проблеми, повечето от тях правни.

— Трябва да го направим неоспоримо. Не можеш да си много внимателен с чужденците, Кейси — продължаваше да повтаря той. — Те не играят по правилата на добрите стари янки.

Щом свършиха с вечерята, тя се извини, че има купища несвършена работа и го остави. Всъщност всичко беше свършено. Прибра се в стаята си, сви се в един от фотьойлите и започна да преглежда някои специализирани бизнес списания. После научи още нещо за Кантон. Новела от Питър Марлоу — „Чанги“. Не остави книгата, докато не я прочете докрай.

Купи я от една улична сергия, близо до хотела. Голямо удоволствие й достави пазаренето. Жената най-напред поиска 22 ХК долара. Кейси успя да свали на 7.55, което беше едва 1.50 US долара. Доволна от себе си и от откритието, продължи разходката. Наблизо видя модерна книжарница, витрината, на която бе отрупана с цветни албуми за Китай и Хонконг. Влезе вътре и на един от рафтовете откри три екземпляра от същата книга — „Чанги“, но струваше 5.75 ХК долара.

Инстинктивно изруга старата продавачка, заради измамата.

„Но погледнато от друга страна, старата вещица изобщо не те мами — припомни си тя. — Тя направи по-добра сделка от теб. Та нали само преди малко самата ти с ехидно задоволство мислеше, че си й отрязала от печалбата, а и Господ признава, че хората имат нужда да печелят.“

Кейси гледаше улицата и движещия се долу поток. Тази сутрин изкачи „Нейтън роуд“ до „Баундъри роуд“, около миля и половина. Едно от нещата в списъка, които беше набелязала да види. Улица като останалите, гъмжаща, оживена и отрупана с ярко оцветени улични знаци и фирми. Изключението се състоеше в това, че всичко на север от „Баундъри роуд“ до границата щеше да бъде върнато на Китай в 1997 година. Всичко. През 1898 година Англия наема за деветдесет и девет години територията от „Баундъри роуд“ до Шем Чан ривър заедно с прилежащите острови.

— Питър, не мислиш ли че е било глупаво? — попита тя Питър Марлоу, когато случайно се срещнаха във фоайето преди вечеря.

— Сега така изглежда — каза той замислено. — Тогава? Кой знае? Сигурно за времето си е било разумно, иначе не биха го направили.

— Да, но Господи, Питър, деветдесет и девет години са толкова малко. От какви чувства са били обладани, за да го направят за такъв къс период? Сигурно главите им са… били на друго място!

— Да. Сега мислиш така. В онези дни, ако британският премиер е искал да шокира света, достатъчно е било само да се оригне. Разликата е в мащабите. В онези времена британският лъв наистина е бил лъв. Какво е представлявало това за притежателя на една четвърт от земното кълбо? — Тя си спомни начина, по който той се усмихна, когато го казваше. — Дори и тогава в Новите територии е съществувала въоръжена съпротива на местното население. Разбира се безуспешна. Тогавашният губернатор, сър Хенри Блейк, се погрижил за това. Не се е сражавал с тях, само разговарял. Накрая старейшините се съгласили да си подложат и другата буза, осигурявайки си в замяна запазване на техните традиции и обичаи, както и правото, ако пожелаят, да бъдат съдени по китайските закони, а също и да запазят Каулуун сити за себе си.

— Местните още ли ги съдят, по китайски закони?

— Да, по историческата им правна уредба — не по правните закони на КНР. — Така че ти трябва британски съдия, вещ в законите на Конфуций. Доста е различно. Например, китайското право приема, че е естествено всички свидетели да лъжат, че е техен дълг да го правят и да прикриват истината. От съдията зависи дали ще може да я установи. При тях липсва процедурата да се заклеват, че ще говорят истината — те ни смятат за луди, че го правим и аз не съм сигурен, че нямат право. Имат всякакви видове щури или разумни обичаи, зависи от какъв ъгъл гледаш на нещата. Знаеш ли, че тук е законно да имаш повече от една жена, ако си китаец.

— Браво на тях!

— Да имаш повече от една жена наистина има известни предимства.

— Слушай, Питър — започна разгорещено тя, после се усети, че той нарочно я дразни. — Ти нямаш нужда от повече. Имаш Фльор. Как сте двамата? Как вървят нещата ви? Ще се съгласи ли да обядва утре с мен, ако ти си зает?

— Съжалявам, Фльор е в болница.

— О, Господи, какво има?

Разказа й за сутринта и за доктор Тулей.

— Аз току-що бях при нея. Тя е… тя не е много добре.

— Съжалявам. Мога ли с нещо да помогна?

— Благодаря. Мисля, че не.

— Ако нещо има, само се обади. Нали?

— Благодаря.

— Питър, Линк правилно ли постъпи, че скочи с нея във водата? Кажи ми честно.

— Разбира се, Кейси. Дори за момент не се съмнявай… Линк направи… той го направи по-добре отколкото аз бих могъл. Ти също. И мисля, че вие двамата спасихте онова момиче от много неприятности. Орланда, Орланда Рамос.

— Да.

— Тя трябва да ви е благодарна за цял живот. Беше се паникьосала. Изпадал съм в такава ситуация и знам как е. Страшно красиво момиче, нали?

— Да. Как са проучванията ти?

— Чудесно, благодаря.

— Понякога ми се ще да разменим впечатления. Хей, между другото, намерих книгата ти и я купих — още не съм я прочела, но е най-отгоре в купчината за четене.

— О! — Кейси си спомни опита му да изглежда безразличен. — Надявам се да ти хареса. Добре, тръгвам, децата трябва да вечерят.

— Помни, Питър, ако нещо има, само се обади. Поздрави Фльор от мен.

Кейси се протегна в креслото, беше се схванала от седенето. Стана и отиде обратно в леглото. Стаята беше малка и нямаше елегантността на апартамента — неговия апартамент. Той реши да запази втората спалня.

— Винаги можем да я ползваме за офис — й каза тогава — или да я имаме в резерв. Не се безпокой, Кейси, връща се от данъците и не знаеш дали няма да потрябва.

Орланда? Не, тя няма да има нужда от тази спалня!

„Кейси, стегни се, не ставай гадна, глупава или ревнива. Никога не си била ревнива… толкова ревнива. Ти определи правилата. Да, но радвам се, че се изнесох. Онази нощ беше трудна, трудна за Линк и трудна за мен, по-лошо беше за него. Орланда ще е подходяща… ох, да върви по дяволите Орланда.“

Устата й бе пресъхнала. Отиде до хладилника, извади бутилка изстудено Перие и чудесният му дъх я освежи. Легна си. По-рано пак се опита да заспи, но мозъкът й бе объркан и не преставаше да работи, много нови неща — нови ястия, миризми, нови заплахи, хора, обичаи, култури. Дънрос. Горнт. Дънрос и Горнт. Дънрос и Горнт и Линк. Нов Линк. Тя самата нова, изплашена от един хубав задник…

„Да, задник, ако искаш да си вулгарна и това също е ново за теб. Преди да дойдеш тук беше уверена в себе си, динамична, контролираща собствения си свят. Сега не си същата. Всички над нея, не само над нея, над тая гадна лейди Джоана с нейния изтънчен английски.

— Не си ли спомняш, скъпа, днес е обядът ни в «Оувер търти клъб». Споменах ти за него на вечерята в тай-пана.

Отвратителна стара кучка. «Оувер търти»! Аз още нямам двадесет и седем!

Така е, Кейси. Но ти си настръхнала, като котка. Не е само Орланда, стотиците момичета на разположение. Не те ли плаши само Джанели?“

— Господи, Кейси — каза грейнал той. — Сякаш съм се върнал в корейските години. Все още за 20 US си най-големия банан.

Онази вечер около десет часа, Джанели я покани на вечеря с него и останалите от екипажа в „Ройъл Нидерланд“. Когато телефонът позвъня, сърцето й подскочи, помисли, че е Линк. Опита се да каже, че е заета, но накрая позволи да я убедят. Поръча си две порции бъркани яйца с бекон, препечени филийки и кафе, и никакъв алкохол.

Като протест. Протест срещу Азия, Хонконг, Джоана и Орланда…

„Господи, никога да не бях се интересувала от Азия, никога да не бях внушавала идеята на Линк. Защо го направи?

Защото е единственият начин бизнесът да върви, единственият път за «Пар-Кон». Експорт. Многонационален, но експорт. И Азия е най-големият, най-предприемчивият и без бюрокрации пазар на света, това е век на Азия. Да. Дънрос и Горнт го направиха. Ако са с нас, имаме най-големия пазар на света зад гърба си, всичките пари, технологии, ръст и експертизи, за да го постигнем.

Но защо в Хонконг, толкова горещ и тежък?

За проклетите пари и да си запълниш времето до следващия рожден ден, до края на двадесет и седмата си година.

С това темпо скоро ще останеш без работа, без пари, без Линк, на когото да казваш да и не. — Въздъхна със съжаление. По-рано ходи до апартамента му и остави куп писма и телекси за подпис, остави му и бележка с пожелание за приятно прекарване. Когато се връщаше от вечеря мина и взе всичко, каквото бе оставила. — Орланда е движещата сила. Не се заблуждавай.

Няма значение, и утре е ден. Можеш лесно да я пратиш на боклука.“ След като направи нулева оценка на врага се почувства по-добре.

Книгата на Питър Марлоу попадна пред очите й. Взе я, нагласи по-удобно възглавницата и се зачете. Бързо поглъщаше страниците. Телефонът рязко иззвъня. Беше толкова погълната в четенето, че се стресна.

— Здравей, Линк, добре ли прекара?

— Кейси, аз съм, Питър Марлоу, ужасно съжалявам за късното обаждане, обадих се в хотела и ми казаха, че при теб свети… дано не съм те събудил?

— О не, не, Питър. — Повръщаше й се от разочарование. — Какво има?

— Съжалявам за късното обаждане, но ми се налага да отида в болницата и нали ти каза…

— Какво е станало?

— Не зная. Казаха веднага да отида. Обаждам се заради децата. Предупредих момчето от етажа да ги наглежда от време на време, но ми се иска да им оставя и бележка с твоя телефон, ако се събудят, само ако се събудят, да могат да позвънят на приятел. Когато се запознахме всички във фоайето, и двете бяха възхитени от теб. Вероятно няма да се събудят, но за всеки случай. Може ли? Аз съ…

— Разбира се. Даже по-добре, защо аз да не дойда при вас.

— О, не, не бих си помислил за такова нещо. Ако само може…

— Не спя и сте съвсем близко. Няма проблеми, Питър, идвам. Ти тръгвай за болницата.

Облече набързо дънки, блуза и кашмирен пуловер. Преди да е успяла да натисне асансьора, нощният Сонг се появи, гледайки с ококорени очи. Не му каза нищо.

Слезе, прекоси фоайето и излезе на „Нейтън роуд“. Пресече съседната пряка и влезе във фоайето на техния хотел. Питър Марлоу я чакаше вече…

— Това е мис Чолок — бързо я представи той на нощния портиер, — ще остане с децата докато се върна.

— Да, сър — каза евроазиатецът, също ококорен. — Момчето ще ви заведе, мис.

— Надявам се всичко да е наред, Питър… — тя спря. Беше излязъл вече през въртящата врата и викаше такси.

Апартаментът им беше на шестия етаж, входната врата бе оставена отворена. Момчето от етажа, нощният По, присви рамене и мърморейки се отдалечи. Вероятно ругаеше варварите… Като че той не можеше да се грижи за две спящи деца, с които всяка вечер играеше на криеница.

Кейси затвори вратата и надникна в малката спалня. Двете деца спяха дълбоко. Джейн, малката, на горното легло, Александра на долното, сърцето й се сви от умиление. Разрошени руси главички — ангелчета, прегърнали мечетата си. „О, как бих искала да имам деца — пожела си тя. Деца на Линк. — Би ли го направила? — мислеше за пелените, че ще бъде постоянно заета, за безсънните нощи и за липсата на свобода.

Не съм сигурна. Мисля, че да. За две, като тези тук, би го направила, о да.“

Кейси не знаеше дали да ги завие с одеялата или да ги остави, за да не се събудят. В хладилника намери бутилирана вода, пи и се почувства освежена. Седна в креслото и извади от чантата книгата на Питър. Зачете отново.

Той се върна след два часа. Не бе усетила времето.

— О — възкликна тя при вида на лицето му. — Изгуби ли бебето?

Той кимна, унил.

— Съжалявам, че се забавих толкова. Ще пиеш ли чаша чай?

— Разбира се, хей, Питър, дай аз…

— Не. Не, благодаря. Аз знам къде са нещата. Съжалявам за цялото това безпокойство, което ти причиних.

— Няма нищо. Как е тя?

— Те, те мислят, че е добре. Смятат, че е причинено от спазми в стомаха и от слепване на червата. Твърде рано е да преценят, но предполагат, че няма реална опасност, за нея. Абортът, казват, е винаги труден — физически и емоционално.

— Съжалявам.

Погледна към нея и тя видя изписаното на лицето му напрежение.

— Не се тревожи, Кейси, Фльор е добре. Японците вярват, че началото е едва след тридесетия ден от раждането при момче и тридесет и първия ден при момиче. Преди това нищо няма, няма душа, няма личност, няма човек… до този момент човек няма. — Той се обърна и тръгна към малката кухничка. Сложи вода да заври, продължи да говори, опитвайки се да бъде убедителен. — Най-добре, най-добре е да повярваш, ех? Как може да бъде нещо друго, освен… освен това. Това прави случилото се не толкова тежко. Въпреки това, за майката е ужасно. Съжалявам, че ти говоря тези неща, едва ли има някакъв смисъл.

— Да се надяваме, че тя ще се оправи — Кейси изпитваше желание да го докосне, да го успокои. Изглеждаше толкова възвишен в нещастието, опитвайки да се владее — безпомощен като дете.

— Китайците и японците наистина са много разумни, Кейси. Техните… техните суеверия правят живота по-лек. Предполагам детската смъртност е била ужасно висока в онези времена и някой мъдър баща е измислил всичко това, за да успокои майчината мъка. — Той въздъхна. — Или го е направила мъдра майка, за да помогне на съкрушения баща?

— Вероятно — Кейси наблюдаваше ръцете му, заети с правенето на чая. Първо завирането на водата, внимателно изплакване на чайника. Три лъжички чай и една за чайника, заливане с вряла вода.

— Съжалявам, че нямаме чай на пликчета, не мога да свикна с него, Фльор твърди, че е добър колкото този и много по-лесно се приготвя. Нямам нищо друго да те почерня. — Взе таблата и тръгна към хола. — Мляко? Захар? — предложи той.

— Чудесен е. Никога не съм пила така приготвен чай.

Чаят имаше странен вкус. Беше силен и животворен. Пиеха, без да разговарят.

— Чуден е.

Погледът му падна на отворената книга.

— О-о!

— Харесва ми прочетеното дотук, Питър. Колко е истината?

Той си наля още.

— Толкова, колкото всеки разказ за събитие от преди петнадесет години. Доколкото си спомням, събитията са точни. Героите не са действителни, обаче имат прототипове.

— Невероятно е. Невероятно е, че млади хора са могли да го преживеят и да оцелеят. На колко години си бил?

— Започнах я, когато бях на осемнадесет и я завърших на двадесет и една и нещо.

— Кой си ти в книгата?

— Може би там изобщо ме няма.

Кейси реши да не говори повече, докато пият чая.

— По-добре да тръгвам. Сигурно си уморен до смърт.

— Не, не съм. Всъщност изобщо не съм уморен. Имам да нахвърлям някои бележки. Ще спя, когато изпратя децата на училище. Но ти сигурно си изморена. Не мога да ти кажа колко много съм благодарен, Кейси. Дължа ти голяма услуга.

Тя се усмихна и кимна. След кратка пауза попита:

— Питър, ти знаеш много за това място, с кого би тръгнал, с Дънрос или Горнт?

— За бизнес с Горнт. За бъдеще с Дънрос, ако успее да издържи на тази буря. Съдейки от това, което чувам, е малко вероятно.

— Защо би го избрал за бъдеще?

— Престиж. Горнт няма престиж и стил, за да бъде тай-пан. Няма и необходимия произход.

— Толкова ли е важно това?

— Изключително за тук. Ако „Пар-Кон“ иска да просъществува сто години, изберете Дънрос. Ако искате бърза печалба, бърз удар и после веднага да изчезнете, Горнт е вашият човек.

Тя допи чашата си.

— Какво знаеш за Орланда?

— Много — веднага отговори той. — Но да знаеш скандали или клюки за жив човек е различно от легендите или слуховете за отминали хора. Нали така?

Тя внимателно го гледаше.

— Дори за услуга?

— Това е различно. — Очите му леко се присвиха. — Услуга ли искаш?

Тя остави чашата.

— Не, Питър, не сега. Може би по-нататък, сега не. — Видя, че лицето му помръкна. — Какво има? — попита Кейси.

— Чудя се, защо Орланда е заплаха за теб. Защо тази вечер? Може би Линк. Тази вечер Орланда е с Линк, което обяснява защо гласът ти звучеше така ужасно, когато се обадих.

— Наистина ли?

— Да. Разбира се, забелязах как я гледаше Линк в Абърдийн, ти нея, а тя теб. — Той отпи от чая, лицето му се стегна. — Голямо парти беше. Нови стартове, напрежение, голям театър. Забележително е, ако успееш да се дистанцираш и наблюдаваш отстрани. Но ти не можеш, нали?

— Винаги ли наблюдаваш и слушаш?

— Опитвам се. Опитвам да използвам сетивата си така както трябва. Ти си същата, малко неща ти убягват.

— Може би да, може би не.

— Орланда е живяла в Хонконг и е школувана от Горнт. Ако смяташ да водиш битка с нея заради Линк, трябва добре да се приготвиш. Ще бъде жестока, ако е решила да го има, в което още не съм сигурен.

— Горнт би ли я използвал?

След пауза, той каза:

— Мисля, че Орланда е… Орланда е вярна. Повечето са такива, нали?

— Повечето посвещават живота си на мъж, независимо дали той желае това или не.

— Доколкото те познавам, ти можеш да се справиш.

— Какво знаеш за мен?

— Много — той се усмихна едва уловимо и нежно. — Между другото, и, това че си умна, смела и имаш страхотен престиж.

— Омръзна ми да се говори за престиж, Питър. Занапред… — Усмивката й беше толкова сърдечна, колкото и неговата: — Отсега нататък, важното за мен не е престижът, а дали ще успея да си запазя гърба — или задника, както ти би се изразил.

Той се засмя.

— Начинът, по който го казваш, е изтънчен, като истинска дама.

— Аз не съм дама.

— О, ти си — прибави по-внимателно той. — Наблюдавах, как Линк те гледа на партито у Дънрос. Той те обича и ще е глупак, ако те загуби.

— Благодаря ти, Питър.

Тя се изправи целуна го по бузата и си тръгна успокоена. Когато слезе, от асансьора на етажа в хотела си, нощният Сонг беше там. Тръгна с леки стъпки пред нея и тържествено отвори вратата. Забеляза, че тя погледна към дъното на коридора.

— Господарят още не се е върнал — услужливо докладва той.

Кейси въздъхна.

— Току-що загуби малко от престижа си, приятелче.

— Е?

Тя му затвори вратата под носа, чувствайки се доволна от себе си. В леглото продължи да чете книгата. Дочете я призори. След това заспа.