Търговска къща

27

Слънцето проби през облаците и огря Абърдийн. Въздухът беше зноен, деветдесет и два градуса по Фаренхайт и деветдесет процента влажност. Приливът беше нисък. Миризмата на разлагащи се водорасли, карантия и открити боклуци се прибавяше към непосилната тежест на деня.

Имаше петстотин и повече намусени нетърпеливи хора, бутащи се един друг, опитващи да се доберат по-бързо до тясната бариера направена от полицията пред този клон на „Хо-Пак“. Бариерата позволяваше да мине само един човек през нея. Жени и мъже от всякаква възраст, някои с малки деца в ръце, постоянно се бутаха един друг.

— Погледнете проклетите глупаци — кисело каза главният инспектор Доналд С. С. Смит. — Ако се отдръпнат назад, опашката ще върви много по-бързо, можем да оставим само един полицай да следи за реда и да отидем да обядваме, вместо да държим тук взвода за разправа с безредици. Направете го!

— Да, сър — отговори сержант Мок любезно.

„Айейа, мислеше той, докато отиваше до взводната кола, — горкият глупак не знае, че ние китайците не сме като глупавите чуждестранни дяволи — или дяволите от източните морета, които киснат търпеливо с часове по опашките. О не, ние цивилизованите хора разбираме живота и всеки е сам за себе си.“ Той натисна копчето на радиостанцията.

— Сержант Мок! Главният инспектор иска взводът да дойде пред клона веднага. Да паркирате тук зад рибния пазар и да поддържате непрекъснато контакт с нас.

— Да, сър.

Мок въздъхна и запали цигара. На улицата бяха издигнати още бариери, пред клоновете на „Виктория“ и „Блекс“ в Абърдийн и пред „Чинг просперити бенк“, която беше зад ъгъла. Униформата му в цвят каки беше идеално изгладена. Беше много угрижен. Тази навалица бе опасна и не му се искаше вчерашния ден да се повтори. Ако банката затвори преди три часа, той беше сигурен, че тълпата ще направи всичко на парчета. Беше убеден, че ако и неговите пари бяха още там, той пръв би разбил вратата, за да си ги вземе.

— Да пикая на всички банки! — мърмореше Мок на себе си. — Дано боговете помогнат на „Хо-Пак“ да има достатъчно пари за всичките си клиенти! Нека пропадне банката утре! Утре ми е почивния ден, така че каквото има да става да става утре.

— Сержанте?

— Да?

— Погледнете нататък! — каза нетърпелив млад цивилен полицай, забързан към него. Носеше очила и беше около двадесетте. — До „Виктория бенк“. Възрастната жена. Старата ама.

— Къде? О да, виждам я. — Мок я наблюдава известно време, но не забеляза нищо нередно. След това я видя, да си пробива път през тълпата и подсвирна на млад хулиган, облечен в джинси, който се бе подпрял на парапета. Тя му направи знак към един възрастен мъж, който току-що излезе от банката. Младежът веднага го последва, а старата ама се запромъква, бутайки се и ругаейки, към бариерата откъдето можеше да вижда тези, които влизат и излизат от банката.

— Това й е трети път, сър — каза младият детектив. — Старата жена посочва някой, който излиза на този младеж и той тръгва след него. След няколко минути се връща и застава на същото място. За трети път. Сигурен съм, че единия път й подаде нещо. Мисля, че бяха пари.

— Добре! Много добре, Спектакълс Уу. Изглежда е триада. Старата жена вероятно му е майка. Ти проследи негодника, а аз ще го пресрещна на връщане. Внимавай да не те забележи!

Сержант Мок се измъкна зад ъгъла, надолу по пазарната улица със сергии, улични търговци и отворени магазини, придвижвайки се внимателно между хората. Като зави по следващата пряка, видя как възрастният мъж дава пари на младежа. Той изчака докато Уу блокира другия край на улицата и тогава приближи.

— Какво става тук?

— Какво? Е? Нищо, нищо не става — нервно отговори възрастният мъж, пот се стичаше по лицето му. — Какво има, аз нищо не съм направил!

— Защо даде пари на този младеж? Видях те, че му даде пари!

Младият негодник гледаше нахално Мок, сигурен, че е страшилище за цял Хонконг, известен като Смолпокс Кин, един от триадата Бивши вълци.

— Той изнудваше ли те? Опитваше се да измъкне пари от теб, нали? Прилича ми на бандит!

— О! Аз… аз… аз му дължах 500 долара. Току-що излязох от банката и му ги връщам. — Старият мъж видимо беше изплашен, но продължи в същия дух: — Той ми е братовчед.

Около тях започна да се събира тълпа. Някой се изхрачи и плю.

— Защо толкова се потиш?

— Защото е горещо! Всички се потят. Всички!

— Точно така, по дяволите, — обади се някой от насъбралите се.

Мок се обърна към младежа, който гледаше агресивно.

— Как се казваш?

— Сикс Сан Уонг!

— Лъжец! Обърни си джобовете!

— Нищо не съм направил! Знам закона. Не можеш да обискираш хора без заповед…

Железният юмрук на Мок влезе в действие, изви му ръката и той изписка. Тълпата се разсмя. После млъкна, когато изневиделица се появи Спектакълс Уу и обискира джобовете му. Мок държеше като в менгеме Смолпокс Кин. Нова вълна на вълнение мина през тълпата, когато видяха свитъци банкноти и дребни монети.

— Откъде имаш тези пари? — изръмжа Мок.

— Мои са. Аз съм… аз давам пари на заем под лихва…

— Къде е мястото на бизнеса ти?

— То е… то е на „Търд алей“, след „Абърдийн роуд“.

— Хайде тръгвай, отиваме да проверим.

Мок го пусна.

— Първо ми дай парите! Видяхте, че ми взе парите! Аз съм честен лихвар! Това са слуги на чуждоземните дяволи и вие всички ги познавате!

— Дайте му шибаните пари! — провикна се някой.

— Ако наистина е лихвар…

Тълпата започна да спори с полицаите и Смолпокс Кин, виждайки пролука между хората побягна. Насъбралите се не му попречиха, той се спусна надолу по улицата и изчезна в потока хора. Спектакълс Уу се опита да го проследи, но кръгът около него се затвори. Мок го извика обратно. В моментното меле старият мъж се бе изпарил. Мок уморено каза:

— Остави го да бяга това лайно! Той със сигурност е бандит — сигурно е нова банда, която разчита на незачитащата закона тълпа.

— Какво ще правиш с парите? — извика някой от множеството, което още не си тръгваше.

— Ще ги подаря на старчески дом — отвърна Мок, също толкова грубо. — Отиди пикай в ухото на баба си!

Някой се засмя и тълпата започна да си разотива. След няколко минути Мок и Спектакълс Уу стояха неподвижни, сякаш камъни в река, минувачите ги заобикаляха, като при водовъртеж. Едва като се върнаха на главната улица, Мок избърса челото си.

— Защо правят така, сержант Мок? — попита младият детектив. — Ние се опитваме да им помогнем. Защо старият мъж не призна, че този негодник го е притиснал и го изнудва за пари?

— В училище не учите за тълпата — любезно отговори Мок, знаейки нетърпението на младежа да успее в кариерата. Спектакълс Уу беше нов, току-що завършил. Не беше от хората на Мок. — Имай търпение. Никой не иска да има вземане-даване с нас, ние сме полиция и те още вярват, че не им помагаме. Така е в Китай откакто първият полицай се е появил.

— Нали това е Хонконг — с гордост каза младият мъж. — Различни сме. Ние сме британска полиция.

— Да. — Мок почувства внезапна хладина.

Не искаше да разочарова младежа. Аз също бях лоялен, лоялен към Кралицата и към знамето на белите. Оказа се обратното. Когато имах нужда от помощ, протекция и сигурност, нищо не получих. Нито веднъж. Англичаните бяха богати и силни, но загубиха във войната с източните морски дяволи. Войната им взе престижа, направи ги смирени и постави великия тай-пан в затвора „Станли“, като обикновен крадец — дори тай-пана на „Ноубъл хаус“ и „Грейт бенк“, губернатора — също — всички, като най-обикновени криминални престъпници, заедно с жените и децата им. Третираха ги, като лайна!

След войната, независимо, че бяха победили източните морски дяволи, никога не възстановиха предишната си мощ и престиж.

Сега в Хонконг и Азия вече не е същото и никога няма да стане. С всяка година англичаните стават все по-бедни и по-слаби и как при това положение могат да защитават семейството ми от злосторници? Плащат ми почти нищо и ме третират като куче! Единствената ми гаранция са парите, пари в злато, за да можем да избягаме, ако ни се наложи — или пари, вложени в земя или къщи, ако не се наложи да бягаме. Как бих могъл да образовам синовете си в Англия или Америка без пари? Ще плати ли за тях благодарното правителство? Нито една проклета медна пара и при това положение се предполага, че трябва да си рискувам живота и да пазя улиците от бандити, джебчии и глутници прокажени бунтовници!

Мок потрепери. Единствено в моите ръце е сигурността на семейството ми, както винаги досега. Колко е вярно това, което ни учат нашите предци! Беше ли лоялен към мен полицейският пълномощник, когато ми трябваха пари, дори пари предназначени за образованието на сина ми в Америка? Не. Снейк ми помогна. Той ми даде в заем 10 000 долара само срещу 10 процента лихва. Така синът ми отиде, като мандарин със самолет на Пан Ам с пари, достатъчни му да изучи в университет. Сега е квалифициран архитект със зелена карта и следващия месец ще има американски паспорт и ще може да се върне, и никой няма да може с пръст да го пипне.

Да, Снейк ми даде парите, отдавна върнати заедно с лихвите. Ще съм лоялен към него — докато не се обърне срещу мен. Един ден сигурно ще го направи, всички бели го правят, всички змии го правят, но сега аз съм Хай Дракон и нито кучета, нито дяволи, нито дори самият Снейк може да навредят на семейството ми или на сметката ми в Швейцария и Канада.

— Хайде да тръгваме, Спектакълс Уу!

Когато се върнаха при бариерата, той разказа на главния инспектор Смит, какво се бе случило.

— Остави парите в кутията, каза майор Смит. — Ще направим с тях банкет за момчетата тази вечер.

— Да, сър.

— Това детективът Уу ли беше? Този дето иска да стане сътрудник на СИ?

— Да, сър. Спектакълс е много способен.

Смит изпрати да повикат Уу и го похвали.

— Къде е тази възрастна ама!

Уу я посочи. Видяха я, че гледа към ъгъла, където беше завил бандита, чакаше го и нервничеше. След няколко минути започна да се върти на всички страни, след това се измъкна от рояка и тръгна, куцукайки и мърморейки неприлични думи.

— Уу — нареди Смит, — проследи я. И внимавай да не те забележи. Тя ще те заведе при скапания негодник. Когато пристигне при него телефонирай на майора.

— Да, сър.

— Не поемай никакви рискове може да налетиш на цялата банда, изглежда така стоят нещата.

— Да, сър.

— Хайде тръгвай. Тоз момък изглежда ще стане добър. Но не е за нас, майоре, а?

— Не, сър.

— Мисля да го препоръчам в СИ. Вероятно…

Изведнъж бе настъпила злокобна тишина, последваха викове и сърдит рев. Двамата полицаи се затичаха обратно към ъгъла. В тяхно отсъствие тълпата бе изтласкала настрана част от барикадата. Взели надмощие над четиримата полицаи и напъваха да влязат в банката. Менажерът Санг и неговият асистент, напразно се мъчеха да затворят вратата пред крещящите, ругаещи хора. Барикадата започна да се огъва.

— Викай взвода!

Мок се затича. Без да се страхува, с мегафон в ръка Смит се втурна към началото на опашката. Врявата заглушаваше заповедите му за ред и за спиране на боя. През улицата дотича подкрепление, но тълпата набираше сила. Санг и касиерите успяха да затворят вратата, но отново със сила я отвориха. След това откъм тълпата долетя тухла и счупи едно от стъклата. Последваха одобрителни възгласи. Хората отпред на опашката се мъчеха да се дръпнат и да не пречат, а тези отзад напираха да се доберат до вратата. Още тухли полетяха към, стената, след това дървета, взети от близкия строеж. Камък прехвърча през стъклото и тотално го разби на парчета. Ревящата тълпа се носеше напред. Падна момиче и множеството го смаза.

— Хайде — крещеше Смит, — помогнете ми!

Сграбчи една от бариерите и с още четирима полицаи я използваше като щит срещу предната част на тълпата. Чу се вик:

— Убийте проклетите крадци в банката, убийте ги, те ни откраднаха парите…

— Убийте гадовете…

— Искам си парите…

— Убивайте чужденците…

Смит видя как се смени настроението на тези срещу него и сърцето му замря, когато и те подеха този вик, забравили за банката. Беше виждал такъв израз по лицата преди и знаеше, че е мъртъв. Беше през 1956 година, когато 200 000 китайци неочаквано вдигнаха безсмислен бунт в Каулуун. Тогава щяха да го убият, ако нямаше пистолет. Уби четирима й си проби път. Сега нямаше оръжие и се бореше за живота си. Някой го хвана за каиша и го удари с юмрук в слабините, протегнати нокти драскаха лицето му, насочили се към очите. Мок и други полицаи се втурнаха в човешката мелница, за да го спасяват. Някой удари Мок с тухла, друг с парче дърво, което разсече бузата му. Смит беше погълнат. След това камионът с взвода за потушаване на вълнения с надута сирена изскочи иззад ъгъла. Десет човека грубо се нахвърлиха върху тълпата и измъкнаха Смит. От устата му течеше кръв, лявата му ръка безпомощно бе увиснала.

— Добре ли сте, сър?

— Да, оправете за Бога тези проклети бариери! Тези мерзавци да се избутат далеч от банката — дайте пожарните маркучи!

Но не се наложи да използват маркучите. При първата груба атака на взвода предната част на тълпата се отдръпна, после и останалите отстъпиха на безопасно разстояние. Утихнаха, гледайки намусено, някои още продължаваха да сипят обиди. Смит грабна мегафона и каза на кантонезки:

— Ако някой се приближи на повече от двадесет метра, ще бъде арестуван! Опитваше се да нормализира дишането си. — Ако някой иска да посети „Хо-Пак“, да се нареди на сто метра от вратата.

Намръщената тълпа се поколеба, после, когато Мок и взводът пристъпиха към тях, започнаха да се отдалечават, настъпвайки се един друг.

— Мисля, че рамото ми е изкълчено — изруга Смит.

— Какво да нравим с тези копелета, сър? — попита Мок, дишайки тежко.

Бузата му кървеше и го болеше, униформата му беше раздрана.

— Дръж взвода тук. Извикай още един от западен Абърдийн, информирай Централата. Къде ми е проклетата шапка? Ако пипна това коне…

— Сър! — извика един от неговите хора. Беше клекнал до момичето, което навалицата бе стъпкала. Тя работеше на бар или беше танцьорка в клуб. Кръв капеше от устните й, дишането й бе на пресекулки.

— Господи, извикайте линейка!

Нямаше смисъл. Момичето издъхна.

Крисчън Токс, редактор на „Гардиън“, записваше върху листче с притиснат до ухото телефон.

— Как й беше името, Дан? — попита, той надвиквайки врявата в стаята.

— Не съм сигурен. Едната спестовна книжка е на име Су Ци-ян — диктуваше репортерът Дан Ян от другата страна на телефона в Абърдийн. — В нея има 4 360 долара — другата книжка е на името… Почакай секунда, линейката току-що тръгва. Чуваш ли ме добре, Крис, трафикът е доста натоварен.

— Да. Продължавай. Втората спестовна книжка?

— Втората спестовна книжка е на името на Так Х’юнг-фах. Точно 3 000 има в нея.

Името Так Х’юнг-фах, като че му напомняше нещо.

— Някое от тези имена значи ли нещо? — попита Токс. Беше висок рошав мъж, разположил се уютно в разхвърляния си офис.

— Не. Едното значи Уистерия Су, а другото Фрейгрант Флауър Так. Беше хубаво момиче, Господи. Може да е евроазиатка…

Токс почувства студено пробождане в стомаха, като се сети за трите си дъщери, на шест, седем и осем и за прекрасната си съпруга — китайка. Опита се да изхвърли тези мисли, тайните терзания дали е редно да се смесва Изтока със Запада и какво ги очаква в бъдеще, неговите скъпи в този отвратителен, скапан, фанатизиран свят?

С усилие успя да се концентрира.

— Това са много пари за момиче от танцувален салон, нали?

— Да. Допускам, че има покровител. Нещо интересно: в чантата й намерих смачкан плик с дата отпреди две седмици и сладникаво любовно писмо. Адресирано е до… почакай… до Так Х’юнг-фах, апартамент 14. Писмото е сантиментално с клетви за вечна любов. Написано е грамотно, буквите ръкописни.

— Английски? — попита изненадан Токс.

— Не. С готически букви. Има нещо особено в ръкописа — може да е на бял.

— Взе ли копие?

— Полицията не разреши да…

— Вземи копие. Изпроси или открадни фотокопие, за да го поместим в следобедното издание. Извънредна заплата в края на седмицата, ако успееш.

— В брой в края на работния ден, съгласен?

— Добре.

— Ще го имаш.

— Някакъв подпис?

— „Единствена твоя любов“. — Любов е написано на английски.

— Мистър Токс! Госпожа издателката е на втора линия! — Извика английската секретарка през отворената врата, нейното бюро беше зад стъклената преграда.

— Господи, аз… почакай за момент. — Кажи й, че получавам сензационно съобщение. Дан, захапи тази история — дръж се здраво за полицията, отиди с тях до апартамента на мъртвата — ако не е неин, разбери чии е — кои са нейните хора и къде живеят. Обади се пак! Токс затвори телефона и извика на репортера — Хей, Мак!

Висок слаб мъж с посивяла коса надигна глава от бюрото и се обърна.

— Да?

— Мисля да поместим допълнително съобщение. Заглавие… Той надраска на къс хартия, „Тълпата прегази Фрейгрант Флауър!“

— Какво ще кажеш за „Тълпата убива Фрейгрант Флауър“?

— Или „Първият убит в Абърдийн“?

— „Тълпата убива Фрейгрант Флауър“ е по-добре.

— Така да бъде, Мартин! — провикна се Токс.

Мартин Хаплей погледна от бюрото си, стана и се приближи. Токс прекара пръсти през косата си и разказа на двамата, какво му бе съобщил току-що по телефона Дан Ян.

— Мартин, напиши продължението — „Красивото младо момиче бе стъпкано от навалицата в банката — но кои са истинските убийци? Дали некомпетентното правителство, което отказва да промени остарялата ни банкова система? Или убийците са тези, които пуснаха слуховете? Причината за навалицата в «Хо-Пак» толкова ли е невинна, колкото изглежда…“ и така нататък.

— Ясно. — Хаплей се усмихна и се върна на бюрото си. Пийна глътка студено кафе от пластмасова чаша и започна да пише. Бюрото му бе отрупано със справочници, китайски вестници и рапорти от борсата. Телексите щракаха зад гърба му. Няколко стажанти разнасяха телекси.

— Хей, Мартин! Какви са последните новини от борсата?

Мартин Хаплей набра номера:

— „Хо-Пак“ е паднала на 24.60, четири пункта по-ниско от вчера. „Струан“ с един пункт, независимо, че е купено голямо количество акции. „Хонконг Лан Тао“ са се качили с три — току-що се потвърди слухът. Дънстън Бар, е изтеглил парите си вчера.

— Направил го е значи? Излиза, че си бил прав!

— „Виктория“ е паднала с половин пункт — всички банки са изнервени и никой не купува. Приказва се, че са започнали опашки пред „Блекс“ и главния офис на „Виктория“ в центъра.

Двамата мъже ахнаха.

— Изпрати някой да провери за „Виктория“! — Мак бързо излезе.

— Господи Боже — помисли Токс и стомаха му се обърна. — Господи Боже, ако започне натиск и срещу „Виктория“ целият содомитски остров ще пропадне и моите спестявания заедно с него.

— Искаш ли да я извикам? — попита секретарката му. Тя се мотаеше наоколо.

— Кой? О, по дяволите, Пег, бях забравил. Да — извикай Дракона.

Драконът беше съпругата на издателя, Монг Па-ток, настоящата глава на просторната Монг фамилия, която притежаваше този вестник, три китайски вестника и пет списания, чийто предшественици датираха от най-ранните дни на колонията. Предполагаше се, че Монг имаха потомци от първия редактор — собственик и издател на вестника Морли Скинър. Историята твърдеше, че Дърк Струан е дал контрола върху вестника на Скинър в замяна на оказаната му помощ срещу Тейлър Брок и неговия син Горт. Говореше се, че Дърк Струан е провокирал дуел. Двамата мъже използвали окови при дуелирането. Преди доста години, Токс бе чул старата Сара Чен да разказва, че когато Брокс дошъл да прибере тялото на Горт, не могли да го познаят. Старата жена добави, че баща й, сър Гордън Чен, трябвало да мобилизира по-голямата част от „Чайнатаун“, за да предотвратят подпалването на складовете на „Струан“. Вместо тях Брок запалил Тай-пинг Шан. Само благодарение на големия тайфун, който се разразил тази нощ градът не изчезнал в пламъци — това е същият гибелен тайфун, който унищожил Грейт хаус на Дърк Струан, него самият и незаконната му жена — китайка, Мей-мей.

— Тя е на втора линия.

— Е? О! Добре, Пет. — Токс въздъхна.

— А, мистър Токс, чаках да се обадите?

— Какво мога да направя за вас или мистър Монг?

— Вашите репортажи от вчера и днес, че слуховете за „Хо-Пак“ са несъстоятелни и започнати от тай-панове и от други банки. Виждам още за днес.

— Да. Хаплей е доста сигурен в това.

— Аз и съпругът ми чуваме, че това не е вярно. Никакви тай-панове или банки не пускат или не са пускали слухове. Може би ще е уместно да се прекрати тази атака.

— Това не е атака, мисис Монг, само мнение. Вие много добре знаете, колко са податливи китайците на слухове. „Хо-Пак“ е състоятелна и силна, толкова, колкото и всяка друга банка в колонията. Чуваме, че тези слухове са започнати от…

— Не от тай-панове и не от големи банки. Моят съпруг и аз не искаме такова отношение. Моля да го промените — каза тя и той почувства в гласа й гранитната им позиция.

— Това е редакторска политика и аз я контролирам — каза намръщен той.

— Ние сме издателите. Вестникът е наш. Казваме ти да спреш и трябва да го направиш.

— Заповядате ли ми?

— Разбира се, че е заповед.

— Много добре. Ще бъде спряно.

— Добре!

Отсреща затвориха. Крисчън Токс запрати молива си в стената и започна да псува. Секретарката му въздъхна и дискретно затвори вратата. Когато Токс се успокои помоли Пег за кафе.

— Мак! Мартин!

Токс се върна на мястото си. Избърса потта от лицето си, запали цигара и смукна дълбоко дима.

— Да, Крис? — попита Хаплей.

— Мартин, остави статията, която ти поръчах и напиши друга за банковото дело в Хонконг и необходимостта от някаква банкова застраховка…

Двамата мъже зяпнаха срещу него.

— Нашият издател не харесва подхода ни към слуховете.

Мартин Хаплей се изчерви.

— Добре, да го шибам! Ти сам чу момчетата на партито в тай-пана!

— Това не доказва нищо. Нямаш доказателство. Прекратяваш този подход. Не е доказано и аз не мога да го отстоявам.

— Но, аз…

Вратът на Токс стана лилав.

— По дяволите, спираш — ревна той. — Разбра ли?

Хаплей понечи да каже нещо, но спря. Задавен от гняв той се обърна и тръгна. Прекоси стаята, рязко отвори входната врата и я затръшна след себе си. Крисчън Токс въздъхна.

— Това момче има отвратителен характер!

Той си загаси фаса и веднага запали друга цигара.

— Господи, много пуша! Сигурно някой й се е обаждал, Мак. Какво би поискал ти за отплата, ако си мисис Дракон Монг?

Мак изведнъж светна.

— Членство с право на глас в „Търф клъб“!

— Отиди при главата на тази класа!

Сингх, индийски репортер, влезе с около метър дълъг телекс.

— Може да ти дотрябва това, Крис.

Бяха серии от репортажи на Рютърс от Средния Изток.

Следващият:

— Негев? Новият заклеймен атомен завод не беше ли в Негев? — попита Токс.

— Да. Ето ти сега друга великолепна добавка към масата за мирни преговори. Дали водата е за там?

— Не зная, Мак, но със сигурност това ще пресуши не малко йордански и палестински гърла. Вода, вода отвсякъде, но нито капка за къпане. Моля се на Бога да завали. Сингх, подреди тези репортажи и ще ги поместим на последна страница. Те няма да продадат и един проклет брой на вестника. Изготви продължение за Бившите вълци за първа страница: „Полицията предприе обстойно разследване, но злонамерените престъпници, отвлекли мистър Джон Чен, продължават да се измъкват. Според източници близки до семейството на баща му, компрадора «Струан», не е получавано писмо с искане за откуп, но неминуемо се очаква такова. «Чайна гардиън» моли читателите си да сътрудничат в залавянето на тези демони…“ И неща от този сорт.

В Абърдийн, Спектакълс Уу видя старата жена да излиза от блока с квартири под наем. Носеше пазарска кошница и тръгна по шумната тясна улица. Започна внимателно да я следи, доволен от себе си. Докато я чакаше да се покаже отново завърза разговор с уличен продавач, чието постоянно работно място беше на улицата. Продаваше чай и купички оризова каша. Уу си поръча една купичка и докато ядеше продавачът му разказа за старата жена. Ах Там живеела в махалата от миналата година. Пристигнала в колонията от малко селце близко до Кантон заедно с голяма емигрантска вълна, преминала през границата миналото лято. Нямала никакво семейство и семейството, в което работи няма син на възраст около двадесет години, независимо, че я беше видял с млад мъж рано тази сутрин.

— Тя каза, че селото, от което идва се казва Нинг-ток…

В този момент Уу почувства, че късметът му е заработил. Нинг-ток беше селото, от което неговите родители бяха дошли и той говореше техния диалект.

Сега беше на двадесет крачки след нея и наблюдаваше как тя блестящо се пазареше за зеленчуци, избирайки най-хубавият пресен лук и марулки, всичко откъснато преди няколко часа от градините в Новите територии. Купи съвсем малко, от което той разбра, че семейството, в което работи е бедно. След това застана пред сергията за птици с наредени едва живи, мършави пилета натъпкани нагъсто в кафезите с вързани крака. Закръгленият собственик на сергията бъбреше с нея. И двамата с удоволствие говореха мръсотии, обидни думи. Понеже беше добра, солена в приказките търговка, собственикът й позволи да му обръсне печалбата.

— Хей, мистър Полтримън — подвикна Уу, — и аз искам пиле на същата цена. Ето това! — той показа хубава птица и не обърна внимание на мърморенето на търговеца. — Сестро — каза й той любезно, — ти ми спести доста пари. Искаш ли да те почерпя чай докато чакаме да ни изчистят пилетата?

— А благодаря, да, старите ми кости са изморени. Да отидем! — Кривите й пръсти посочиха към отсрещната сергия. — Оттам можем да наблюдаваме, за да получим това, за което сме платили.

Продавачът пак измърмори мръсотия и те се засмяха.

Тя с бутане си проправи път през хората, пресече улицата и седна на пейка пред сергията, поръча чай и кейк и започна да разказва на Уу, колко много мрази Хонконг и живота между непознати. Беше му много лесно да я спечели, използвайки някоя и друга дума от диалекта в Нинг-ток и след това се престори на изненадан, когато тя превключи на него. Каза му, че е дошла от същото село и че е хубаво да срещнеш съсед след толкова месеци с чужди хора! Каза му, че е работила в едно и също семейство от седемгодишна възраст. Но за нещастие, преди три години нейната господарка — детето, което самата тя отгледала — умряла.

— Останах в къщата, но времената бяха лоши. След това миналата година стана още по-тежко, глад. Много хора от селото решиха да дойдат тук. Хората на председателя Мао нямаха нищо против, всъщност те ни насърчаваха — „Излишни уста“, така ни наричаха. По пътя се пръснахме и аз успях да премина границата. Дойдох тук без пари, гладна, без семейство, приятели, към които да се обърна. Най-накрая намерих работа и сега съм готвачка в семейството на Ч’анг, който е уличен чистач. Проклетниците почти нищо не ми плащат, само храна и квартира, а първата му жена е капризна вещица, но скоро ще се отърва от тях! Ти каза, че баща ти е дошъл тук преди десет години, нали?

— Да. Ние притежавахме имот близко до бамбуковата поляна покрай реката. Името му беше Уу Чо-там и…

— А, да, мисля, че си спомних семейството. Да, така мисля. Да, и знам местността. Моето семейство беше Тинг-топ и тяхната фамилия притежаваше аптека на кръстопътя повече от сто години.

— А, Хонорейбъл Фармъси Уу? Да разбира се!

Спектакълс Уу добре се спомни фамилията. Фармъси Уу беше симпатизант на Мао. Веднъж му се бе наложило да бяга от националисти. В това село от хиляда души той беше харесван. Ползваше се с доверие и пазеше живота спокоен и защитен от чужденци.

— В селото не е толкова лошо, всичките ми приятели са там… Хонконг е лошо място, а селото е моя дом. Живот без семейство е нищо. Но сега… — Старата жена започна да говори много тихо и се изкикоти с удоволствие. — Сега боговете са благосклонни към мен. След месец, два си отивам у дома, завинаги. Ще имам достатъчно пари, за да не работя вече, ще си купя малка къща и може би малка нивица…

— Да не работиш вече? — каза Уу, предразполагайки я да продължи. — Кой има толкова пари, сестро? Нали каза, че почти нищо не ти плащат.

— А — отвърна надуто старата жена. — Имам много важен приятел.

— Какъв приятел?

— Много важен бизнес приятел, който има нужда от моята помощ! Понеже съм му много полезна, той обеща да ми даде голяма сума пари и…

— Ти си измисляш всичко това, сестро — присмя и се Спектакълс. — Да не мислиш, че съм някакъв глупак дето…

— Казвам ти, моят приятел е толкова важен, може да покори целия остров!

— Няма такива хора!

— О, има! — Тя сниши гласът си и прошепна дрезгаво. — Какво ще кажеш за Бившите вълци!

Спектакълс Уу зяпна насреща й.

— Какво?

Тя отново сподавено се засмя, доволна от ефекта на признанието си.

— Да.

Младият детектив овладя изненадата си и започна да разсъждава, ако това е истина той ще получи наградата и повишението, а може би и покана за сътрудник на СИ.

— Ти си го измисляш!

— Бих ли могла да лъжа някой от родното ми село? Моят приятел е един от тях, казвам ти. Той и неговите събратя ще станат най-богатите в Хонконг.

— Иий, каква щастливка си, сестро! Когато го видиш, попитай го, може ли да намери нещо полезно и за мен. Аз съм уличен побойник по призвание, моята група е слаба, а главатарят ни е глупак и чужденец. Твоят приятел от Нинг-ток ли е?

— Не. Той е… той ми е племенник — каза тя и младият мъж разбра, че го лъже. — Ще го видя по-късно. Да. Той ще дойде по-късно. Има да ми дава пари.

— Това е чудесно за теб, но не ги внасяй в „Хо-Пак“ ако…

— „Хо-Пак“ — тя стана подозрителна, малките й очички изчезнаха в сбръчканото й лице. — Защо спомена „Хо-Пак“ Какво общо има „Хо-Пак“ с мен?

— Нищо, сестро — каза Уу, — псувайки се за това, че се бе изпуснал, сигурен, че вече ще е нащрек. — Видях опашката тази сутрин пред банката, само това.

Кимна, без да е убедена, видя, че нейното пиле е опаковано, благодари му за чая и бързо тръгна, мърморейки си нещо. Той най-внимателно я проследи. Тя от време на време, се обръщаше, но не го видя. Уверена, че не я следят, тя си влезе в блока.

Сътрудникът на СИ слезе бързо от колата и влезе в полицейското управление. Униформеният сержант на пропуска го поздрави.

— Добър ден, мистър Роузмънт.

— Имам среща с мистър Крос.

— Да, сър. Той ви очаква.

Роузмънт тръгна кисел към асансьора. „Целият попикан, проклет остров ме кара да повърна, а проклетите англичани най-вече.“

— Хелоу, Стенли — поздрави Армстронг. — Какво правиш тук?

— Здрасти, Робърт. — Имам среща с шефа ти.

— Вече имах това неудоволствие днес. Точно в седем часа и една минута. — Асансьорът се отвори. Роузмънт влезе и Армстронг го последва.

— Предполагам имаш хубава новина за Крос. Той е в много скапано настроение.

— Ти също ли участваш в това съвещание?

— Страхувам се, че да.

Роузмънт се зачерви.

— По дяволите, исках лична среща.

— Аз не съм случаен човек.

— Ти сигурно не си, Робърт. И Брайън и всички останали. Но някое копеле е.

Чувството за хумор на Армстронг изчезна.

— О?

— Не. — Роузмънт не каза нищо повече. Той знаеше, че е засегнал англичанина, но не го беше грижа. Това е истината, горчиво помисли той. Колкото по-рано го разберат проклетите англичани, толкова по-добре.

Асансьорът спря. Тръгнаха надолу, по коридора и Брайън Куок ги въведе в кабинета на Крос. Роузмънт чу, как секретът щракна зад гърба му.

— Поисках лична среща, Родж.

— Тя е лична. Робърт и Брайън не са чужди. Какво мога да направя за теб, Стенли? — Крос беше хладно любезен.

— О’кей, Родж, днес имам дълъг списък за теб: първо, си загазил заедно с мен 100 процента, целият ми отдел, до директора във Вашингтон. Наредено ми е да ти предам, наред с другото, че твоят шпионин този път е надминал себе си.

— О?

Тонът на Роузмънт беше рязък.

— За начало, току-що разбрахме от един от нашите източници в Кантон, че Фонг Фонг и всичките ти момчета са ударени миналата вечер. Прикритието им го няма — тях вече ги няма.

Армстронг и Брайън Куок бяха шокирани. Крос се взираше в лицето на Роузмънт, но не откри нищо там.

— Сигурно е твоят шпионин, Родж. Сигурно е посочен в папките на А. М. Г.

Крос погледна към Брайън Куок.

— Използвай спешния код. Провери сведението!

Роузмънт повтори:

— Горките момчета, ликвидирали са ги.

— Ще проверим. Следващото?

— Следващото: цялото съдържание в папките на А. М. Г. се разнася из секретните служби в Лондон.

— Да са проклети всички изменници — промърмори Армстронг.

— Така казах и аз, Робърт. Още: А. М. Г. не е умрял при нещастен случай.

— Какво?

— Никой не знае кой, но всички знаем защо. Моторът е ударен от автомобил. Не се знае каква е била колата, нито номерът, няма свидетели, няма нищо, но е бил ударен — разбира се насочен оттук.

— Тогава защо не съм информиран? Защо от теб идва информацията? — попита Крос.

Тонът на Роузмънт стана още по-остър.

— Току-що говорих с Лондон. Сега там е малко след 5.00 часа сутринта и твоите хора са решили да ти съобщят, като отидат в офиса си, след приятна закуска с бекон и яйца и проклетия ви чай!

Армстронг хвърли бърз поглед на Крос и примига при вида на лицето му.

— Твоето… твоето становище е разбираемо, Стенли. — Каза Крос. — Следващото?

— Снимките, които ви дадохме — на хората, които убиха Ворански… какво стана?

— Наблюдавахме квартирата им. Двамата не се появяваха и аз наредих да се обискира. Прегледахме мястото стая по стая, но не открихме човек, който да прилича на някой от снимката. Тършувахме два часа и не открихме тайни врати или нещо от сорта. Нямаше ги там. Вероятно твоят човек е направил грешка.

— Не този път. Марти Повиц беше сигурен. Претърсихме мястото веднага щом дешифрирахме адреса, но известно време квартирата не е наблюдавана. Мисля, че са били предупредени, отново от твоя шпионин. — Роузмънт извади копие от телекс и му го подаде. Крос го прочете, почервеня и го подаде на Армстронг.

— Ти ще получиш копие от това днес с пощата, Родж, — каза американецът.

— Мога ли да задържа това? — попита Крос.

— Разбира се. Между другото, ние също следим Дънрос. Ние…

Крос се вбеси.

— Имате ли нещо против да ни оставите и да не се намесвате!

— Казах ти, че си в лайна, Родж! — Роузмънт постави друга каблограма на бюрото.

— За какво друго си упълномощен? — попита Крос.

— Нищо още. Следващо: Ще бъдем в банката в ще…

— Вие знаете къде Дънрос е прибрал папките?

— Целият град го знае — искам да кажа заинтересованите. Казах ти, че твоят шпионин работи на бързи обороти. — Изведнъж Роузмънт избухна. — Хайде за Бога, Родж, знаеш много добре, че ако в Лондон кажеш за нещо, че е секретно, новината моментално плъзва из града! Всички имаме проблеми със сигурността, но вашите са най-големи! Можеше да се разбереш с мен за шибания номер на Дънрос — щяхме да си спестим много главоболия и престиж.

Крос запали цигара.

— Може би. А може би не. Опитвах се да поддържам секретност.

— Не знаеш ли? Аз съм на ваша страна.

— Наистина ли си?

— Можеш да си заложиш и задника за това! — каза Роузмънт. — И ако зависеше от мен щях да съм отворил всеки сейф на проклетата му банка — и да вървят по дяволите всички последствия.

— Да благодарим на Бога, че не можеш да го направиш.

— По дяволите, ние сме във война и само един Господ знае, какво още има в проклетите папки. Може там да е посочен твоят шпионин и тогава ще пипнем проклетото копеле!

— Да — гласът на Крос шибаше като камшик — или пък нищо да не намерим!

— Какво искаш да кажеш?

— Дънрос се съгласи да предаде папките на Съндърс в петък. Ако там нищо няма? Или, ако е изгорил страниците и ни предаде само кориците? Какво ще правим тогава?

Роузмънт зяпна от изненада.

— Господи — възможно ли е такова нещо?

— Разбира се, че е възможно! Дънрос е умен. Може изобщо да ги няма или да са фалшиви. Не знаем дали ги е поставил там, може само така да казва. Боже мили, има хиляди вероятности. Та нали сте толкова умни, вие от ЦРУ, кажете в кой номер сейф са и аз сам ще го отворя.

— Вземи ключа от губернатора. Осигури на момчета ми личен достъп пет часа и…

— И въпрос не може да става за такова нещо! — изръмжа Крос.

Армстронг почувства злобата му. Горкият Стенли, ти си му на мушката днес. Той потисна потръпване, спомняйки си моментите, когато се бе сблъсквал с Крос. Съвсем скоро бе разбрал, че е по-лесно да каже истината, да каже всичко веднага. Ако някога се наложи Крос да го разпитва, без съмнение ще бъде пречупен. Слава на Бога, че няма причина за такова нещо. Обърна очи към Роузмънт, който се бе зачервил от ярост. Чудно кои ли са му информаторите и откъде със сигурност знае, че Фонг Фонг и неговата група са унищожени.

— Това е изключено — отново каза Крос.

— Какво, по дяволите, ще правим до петък? Ще си седим на задниците ли?

— Да. Ще чакаме. Заповядано е да чакаме. Дори Дънрос да е откъснал листове или цели части или да е унищожил всички папки, ние не можем да го затворим за това — или да го принудим да ни каже каквото и да е.

— Ако директорът или източникът решат, че трябва да се уповаваме на него, за това си има начини. Така биха постъпили враговете.

Крос и Армстронг гледаха Роузмънт. Накрая Армстронг каза хладно:

— Но това не го прави правилно.

— Не го прави и неправилно. А сега само за твоите уши, Родж.

Армстронг понечи веднага да стане, но Крос го спря с жест.

— Робърт е моите уши. — Армстронг овладя, напушилия го смях при това нелепо сравнение.

— Не. Съжалявам, Родж, заповед — на твоите и моите началници.

Крос се поколеба.

— Робърт, почакай за малко навън. Когато позвъня влизай. Провери Брайън.

— Да, сър. — Армстронг излезе, съжалявайки, че не може да присъства.

— Добре, какво още?

Американецът запали нова цигара.

— „Абсолютно секретно. Днес в 04.00 часа, цялата въздушна ще бъде спусната в Азербайджан, съвместно с големи части на «Делта форс» и ще бъдат пръснати по цялата Съветско-Иранска граница.“ Очите на Крос се разшириха. — Това е по изрична молба на самия шах, в отговор на масирана военна подготовка близко до границата и на спонсорирането от Съветите на бунтовници из цял Иран. Господи, Родж, защо не наредиш да инсталират климатична инсталация тук? — Роузмънт си избърса челото. — Сега има секретни части пръснати из цял Иран. В 06.00 часа в Техеран ще кацнат части за подкрепление. Седми американски флот е насочен към Залива, Шести — това е Средиземноморският — е в бойна готовност близко до Израел, Втори, Атлантически, е отправен към Балтика, НОРАД е алармиран, НАТО също и всички посейдоновци са на крачка от Червените.

— Боже, какво става?

— Хрушчов играе истинска игра с Иран — постоянен съветски прицел, нали? Мисли си, че има предимство. Нали е на неговата граница и линиите за комуникация са къси, за разлика от нашите. Вчера службите на шаха разкрили подготвянето на „Демократично социалистическо въстание“, което трябвало да избухне следващите дни в Азербайджан. Така че в Пентагона са като настръхнали котки. Ако Иран бъде изпуснат, след него ще отиде и целият Персийски залив, после Саудитска Арабия, това ще спре петрола за Европа.

— Шахът е имал проблеми и преди. Това не е ли едно от твоите изхвърляния?

Американецът се намръщи.

— Хрушчов отстъпи за Куба — за първи път — защото Дж. К. не блъфираше и единственото нещо, от което комунистите разбират, е силата. Голямата, масирана, честна сила! Големият Хрушчов и този път ще е по-добре да отстъпи или ще си получи главата на тепсия.

— Ще рискуваш ли да изгърми цял свят заради някакъв неграмотен, разпасан, фанатизиран твърдоглавец, който сигурно има някакво право да постъпва така?

— Не се занимавам с политика, Родж, интересува ме победата. Иранският петрол, петролът на Персийския залив, на Саудитска Арабия е кръвта на Запада. Няма да позволим врагът да се докопа до него.

— Ако пожелаят ще го имат.

— Не, този път, няма да могат. Ще приложим операция „Драй ран“. Идеята е да влезем сериозно, да ги изплашим и бързо да се изтеглим, тихомълком, така че да го разбере само врагът, и по-специално не проклетите либерали, парламентаристи и журналисти. Пентагонът е на мнение, че Съветите не допускат, че можем да реагираме толкова бързо, масирано и от толкова далеч, така че сигурно ще изпаднат в шок и ще покротуват до следващия път.

Настъпи неловко мълчание.

Крос нервно барабанеше с пръсти по бюрото.

— Какво се очаква от мен да правя? Защо ми казваш тези неща?

— Имам нареждане. Искат всички началници на съюзнически СИ да знаят, защото ако има вълнения на симпатизанти, както обикновено, добре координирани действия с тълпа под наем за бунтове, трябва да имате готовност. От папките на А. М. Г. се разбира, че „Севрин“ се е активизирала тук — може да има връзка с тези събития по границата. Освен това вие сте ни жизнено необходими — задната врата за Китай, за Владивосток и за цяла източна Русия — нашият най-кратък път за техните тихоокеански морски бази и бази за атомни подводници. — Роузмънт извади нова цигара, пръстите му трепереха. — Слушай, Родж, дай да забравим всички вътрешни недоразумения, а? Може би ще можем да си помагаме един на друг.

— Какви атомни подводници? Те още нямат атомни подводници й…

— Боже Господи! — избухна Роузмънт. — На вас главите в задниците ли са ви? Вие говорите за намаляване на напрежението и се опитвате да ни сложите намордник, а те се присмиват. Имат атомни подводници и ракетни и морски бази навсякъде по бреговете на Охотско море! — Роузмънт се изправи и отиде до огромната карта на Китай и Азия, която заемаше почти цялата стена и посочи полуостров Камчатка на север от Япония… — Петропавловск, Владивосток — те имат гигантски бази по цялото Сибирско крайбрежие, тук в Комсомолск по устието на река Амур и на остров Сахалин. Но Петропавловск е голямата база. След десет години, това ще бъде най-голямото военно пристанище в Азия с летища, атомно защитени писти за излитане на военни самолети и ракетни силози. И са заплаха за цяла Азия — Япония, Корея, Китай, Филипините — да не забравяме Хавайските острови и нашия Западен Бряг.

— Щатите превъзхождат и винаги ще превъзхождат Съветите. Ти просто отново пресилваш нещата.

Роузмънт се наежи.

— Хората ме наричат ястреб. Но не съм. Просто съм реалист. Те са в бойна готовност. Нашите ракети с голям обсег на действие имат за прицел всички. — Той се спря и щеше да се ритне, за това че беше се разприказвал. — Да, ние знаем много от това, което правят, в момента и по дяволите, да не мислиш, че правят плугове.

— Мисля, че грешиш. Те не искат повече от нас война.

— Искаш ли доказателство? Ще го имаш утре, веднага щом се освободя! Ако ти докажа, ще си сътрудничим ли по-добре?

— Според мен и сега си сътрудничим добре.

— Ще подобрим ли сътрудничеството?

— Както желаеш. Източникът иска ли да реагирам по някакъв определен начин?

— Не, само да имате готовност. Предполагам, че днес всичко ще се изясни по каналния ред.

— Да. — Крос изведнъж стана много любезен. — Какво всъщност те безпокои, Стенли?

Враждебността на Роузмънт изчезна.

— Миналата вечер загубихме една от най-добрите структури в Източен Берлин, много добри момчета. Мой приятел имаше вземане-даване с нас, дейността му бе свързана с нещата тук и сме сигурни, че се споменава в документите на А. М. Г.

— О, съжалявам. Да не става въпрос за Том Оуен?

— Не. Той напусна Берлин миналия месец. Казва се Франк О’Конъл.

— Не го познавам. Тъжно е.

— Слушай, Родж, това с шпионина е гадна работа — той се изправи и отиде до картата. Дълго време гледа там. — Знаеш ли за Имен?

— Извинявай?

Роузмънт почука с пръст на картата. Градът беше навътре в сушата, на 180 мили северно от Владивосток на железопътен възел.

— Индустриален център, железници, много заводи.

— И какво?

— Знаеш ли за летището там?

— Какво летище?

— Подземно, всичко под земята, извън града, изградено в гигантския лабиринт на естествени пещери. Трябва да е едно от чудесата на света. Цялата база е изградена от японски и нацистки военнопленници през 1945–47 години. С място за 2 500 самолета, екипажи и обслужващ персонал. С противобомбена и противоатомна защита, с осемдесет писти, които водят към друга гигантска. На едно от нашите момчета е отнело девет часа, за да я обиколи с кола. Това е през 1946 година — как ли изглежда сега?

— Подобрено — ако съществува.

— Сега е действащо. Няколко наши и ваши момчета, разузнавачи, а дори и някои от водещите журналисти знаеха за него още през ’46 година. Но защо е това затишие сега? Тази база сама по себе си представлява заплаха за всички ни и никой не писка за нея. Дори Китай, а те, абсолютно съм сигурен — знаят за Имен.

— Не мога да ти отговоря.

— Аз мога. Сигурен съм, че тази информация нарочно е погребана, заедно с още много други такива. — Американецът се изправи и се протегна. — Господи, целият свят отива по дяволите, а аз имам страхотно главоболие. Знаеш ли някой добър доктор?

— Опитвал ли си доктор Томас на „Педър стрийт“? Аз се лекувам при него.

— Не мога да го понасям. Кара те да чакаш на опашка — не записва предварително за преглед.

Телефонът позвъня и Крос го вдигна.

— Да? — Роузмънт наблюдаваше Крос внимателно. — Само за момент, Брайън. Стенли, свършихме ли?

— Разбира се. Само още няколко рутинни неща.

— Брайън, ела заедно с Робърт, веднага щом се качиш горе. — Крос затвори телефона. — Не можахме да се свържем с Фонг Фонг. Вероятно си прав. Ще бъдат обявени след четиридесет и осем часа за ЛВМ или ЛВЗ.

— Не те разбирам.

— Липсващи Вероятно Мъртви или Липсващи Вероятно Заловени.

— Неприятно. Съжалявам за лошата новина.

— Джос.

— Заради операция „Драй ран“ и папките на А. М. Г. не можем ли да вкараме Дънрос в предварителен арест?

— Изключено.

— Ще направя такова предложение. Между другото, Ед Ланган от ФБР и неговите хора установиха съществуване на връзка между Банастазио и Бартлет. Той притежава солиден процент акции на „Пар-Кон“. Казват, че парите за последното окрупняване на компанията били негови и че сегашното й състояние се дължи на неговите пари.

— Нещо за визитата на Бартлет и Чолок в Москва?

— Най-многото, до което стигнахме беше, че са отишли там като туристи. Може наистина да е така, а може и това да е прикритие.

— Нещо за оръжието?

Тази сутрин Армстронг разказа на Крос теорията на Питър Марлоу и той нареди незабавно да започне следене на Фор Фингър Уу, като предложи голяма награда за получаване на информация.

— От ФБР са сигурни, че е натоварено в Лос Анжелос. Не са имали проблеми, защото хангарът на „Пар-Кон“ е без наблюдение от органите на сигурността. Проверили са и серийните номера, които ни дадохте. Те са от партида „изчезнали“ по пътя между предприятието и Кемп Пендълтън — това е параходното депо в южна Калифорния. Може да сме се натъкнали на канал за контрабанда с оръжие. Последните шест месеца над седемстотин М14 са в графа „изчезнали“. Като говорим за това… — Той спря при дискретното почукване на вратата. — Роузмънт видя как натисна копчето. Вратата се отвори и Брайън Куок влезе вътре заедно с Армстронг. Крос им посочи столовете. — Като говорим за това, спомняш ли си случая CARE?

— Предполагаемата корупция тук в Хонконг?

— Точно това. Можем да ти предложим следа, по която да тръгнеш.

— Добре. Робърт, ти се занимаваше с този случай, нали?

— Да, сър. — Робърт Армстронг въздъхна. Преди три месеца един от заместниците на консула в Консулството на САЩ бе поискал от ЦИД разследване ръководството на благотворително мероприятие, за да се види дали някои администратори не заделят с лека ръка част от средствата за лични облаги. Разследването и разпитите бяха още в процес. — Какво имаш по въпроса, Стенли?

Роузмънт бръкна в джоба си и извади напечатан лист. Там имаше три имена с адреси. Томас К. К. Лим (Форинър Лим), Мистър Так Чоу-лан (Биг Хендс Так), Мистър Ло Таи-лин (Бактуут Ло), Рум 720, Принцес билдинг, Центъра.

— Томас К. К. Лим е американец, добре поставен и с добри връзки във Вашингтон, Виетнам и Южна Америка. Има бизнес с другите двама от този адрес. Имаме сведение, че е замесен в две тъмни сделки с АИД, а този Биг Хендс Так е вътре в случая CARE. Това не е за нашето ведомство, така че сведението е ваше. — Роузмънт вдигна рамене и отново се протегна. — Може да излезе нещо. Целият свят гори, но пак трябва да се занимаваме с мошеници! Побъркана работа! Ще поддържам връзка. Съжалявам за Фонг Фонг и вашите хора.

Той си тръгна.

Крос разказа в резюме на Брайън Куок и Армстронг какво му бе казано за операция „Драй ран“.

— Някой ден един такъв побъркан янки ще направи грешка. Глупаво е да се посяга към атомно оръжие за такива сплашващи операции — подметна Брайън.

Крос ги погледна.

— Искам да пипна този шпионин. Искам го преди ЦРУ да го е разкрил. Ако първи се доберат до него… виж се с Дънрос. Кажи му, че смъртта на А. М. Г. не е злополука и че е опасно, да не излиза без наша охрана. При никакви обстоятелства. Кажи му, че предпочитам да ни предаде папките по-рано, под секрет. След това няма да има от какво да се страхува.

— Да, сър. — Брайън Куок знаеше, че Дънрос ще направи каквото реши, но си замълча.

— Нашето нормално занимание с планирани бунтове ще обхване всички странични продукти от иранския проблем и от операцията „Драй ран“. Както и да е, сигнализирай в ЦИД. Той спря.

Робърт Армстронг се мръщеше над листа, който Роузмънт беше дал.

— Какво има Робърт?

— Цу-ян нямаше ли офис в Принс билдинг?

— Брайън?

— Проследихме го няколко пъти дотам, сър. Посети бизнес партньор. — Брайън Куок потърси в паметта си. Името Нгъ, Ви Си Нгъ, с прякор Фотографа Нгъ. Стая №721. Проверихме, но всичко беше наред. Ви Си Нгъ ръководеше „Ейжън енд Чайна шипинг“ и около петдесет други спомагателни дейности. Защо?

— Този адрес е на 720. Цу-ян може да е свързан с Джон Чен, окръжието, Банастазио, Бартлет — даже с Бившите вълци, — каза Армстронг. Крос взе листа.

— Робърт вземи група и веднага провери 720 и 721.

— Не е мой район, сър.

— Много си прав! — Крос беше подчертано саркастичен. — Да. Знам това. Ти, Робърт, си ЦИД Каулуун, не Центъра. Въпреки това, аз те упълномощавам да направиш обиска. Заминавай и го направи. Веднага.

— Да, сър. — Армстронг излезе, зачервен от яд. Тишината натегна.

Брайън Куок чакаше стоически. Крос си избра, без да бърза, цигара и я запали, след това се облегна назад.

— Брайън, мисля, че Робърт е шпионинът.