Търговска къща

60

— Тай-пан, обажда се доктор Симсън от Лондон. Натиснете трета линия.

— О благодаря, Клаудия. — Дънрос натисна бутона. — Хелоу, доктор Симсън. Работите до късно.

— Току-що се връщам от болницата — съжалявам, че не успях да звънна по-рано. Обаждали сте се за сестра си, мисис Гавалан?

— Да. Как е тя?

— Вижте, сър, започнахме нова серия изследвания. Интелектуално, трябва да кажа, че е много добре. Страхувам се, че не е така физически…

Дънрос слушаше със свито сърце. Лекарят детайлно обясняваше, че още никой не знае много за болестта, че няма методи за лечение и че в нейния случай, болестта се задълбочава — щом се засегне и нервната система няма да е възможно да се възвърне предишното й състояние.

— Позволих си да извикам за консултация професор Клинбърг от клиниката в Лос Анжелос, световноизвестен експерт в тази област. Можете да бъдете спокоен, ще направим всичко възможно за мисис Гавалан.

— Така както обяснихте, докторе, не виждам как изобщо бихте помогнали.

— Вижте, не е чак толкова зле, сър. Ако мисис Гавалан е разумна, почива достатъчно, спазва указанията, би могла да има нормален живот още дълги години.

— Колко дълги години? — Дънрос изчака колебанието му.

— Не зная. В много случаи тази болест е в божии ръце, мистър Дънрос. Болестта при различните пациенти не следва един и същи ход. За мисис Гавалан, по-точно бих могъл да отговоря след шест месеца, някъде около Коледа. Междувременно я прехвърлих като пациент към Обществено осигуряване, така че…

— Не. Държа да остане частен пациент, доктор Симсън. Моля, изпращайте сметките до моя офис.

— Мистър Дънрос, няма разлика в качеството на обслужването. Трябва само да чака малко по-дълго в моята чакалня и да бъде в общо отделение, не в самостоятелна стая.

— Моля, оставете я като частен пациент. Предпочитам го, съпругът й също.

Дънрос чу въздишката и го намрази.

— Добре — съгласи се доктор Симсън. — Имам всичките ви телефони и ще се обадя, когато професорът направи изследванията и резултатите са готови.

Дънрос му благодари и затвори телефона.

„Ох Кейти, горката скъпа Кейти.“

По-рано, на разсъмване, той говори с Пенелоуп. Каза му колко по-добре се чувства сега и как доктор Симсън бил много обнадежден. По-късно Пенелоуп сподели, че Кейти изглеждала много уморена.

— Не изглежда добре, Йан. Няма ли възможност да дойдеш за седмица-две преди 10 октомври?

— В момента не, Пен, но никога не знаеш.

— Ще заведа Кейти до Ейвиърд, щом излезе от болницата. Най-късно следващата седмица. Ще се почувства по-добре там. Пейзажът ще й се отрази добре, не се безпокой, Йан.

— Пен, когато отидеш в Ейвиърд, ще се разходиш ли до Шриикинг трий заради мен?

— Какво се е случило, Йан?

Почувства загриженост в гласа й.

— Нищо, скъпа — каза той, мислейки за Жак и Филип Чен — как да й обясни? — Нищо специално, само малко повече работа от обикновено. Исках да кажеш „Хелоу“ на нашето истинско Шриикинг трий.

— Нашето дърво там не върви ли?

— О, добре е, но не е същото. Може би ще трябва да донесеш калем обратно в Хонконг.

— Не. По-добре да го оставим, където си е. Освен това трябва да си дойдеш у дома, нали Йан?

— Може ли да заложа вместо теб днес на надбягванията?

— Десет долара на кон по твой избор. Аз подкрепям твоя избор. Винаги ще го подкрепям. Обади ми се утре. Обичам те… бай, бай.

Спомни си, когато за първи път му каза, обичам те и след това, когато я помоли да се ожени за него, всеки път отказ и накрая през сълзи обясни истинската причина: „О Господи, Йан, аз не съм за теб. Ти си от висшето общество, аз не. Стана случайно в началото на войната. Бях евакуирана в чудесно старо имение в Хампшир, където всички момичета бяха от вашата класа. В бъркотията цялото ни училище беше отишло на друго място, само аз попаднах там и тогава открих, че говоря различно — понякога и сега правя грешки! Боже, нямаш представа колко ужасно беше да откриеш толкова млад… че си обикновен и че има безгранични разлики между хората в Англия, различен начин на говорене.

Да знаеш колко много се стараех да им подражавам. Те ми помагаха, имаше една учителка, която беше много добра с мен. Заклех се да стана по-добра от тях и да не се връщам назад — никога, никога, никога няма да се върна. Но не, мога да се оженя за теб, скъпи — нека останем любовници — не съм достойна за теб.“

След време се ожениха. Баба Дънрос я убеди да го направи. Пенелоуп се съгласи, след като двете отидоха до Шриикинг трий. Никога не разбра, какво й бе казала баба Дънрос.

„Аз съм щастливец — помисли Дънрос. — Тя е най-добрата жена, която един мъж би могъл да има.“

След връщането си от хиподрума на разсъмване той работи сериозно. Петдесет телеграми. Дванадесет международни разговора. Безброй местни. В 9.30 се обади на губернатора и му разказа за предложението на Тип Ток.

— Трябва да се консултирам с министъра — каза сър Джефри. — Най-рано мога да говоря с него в четири следобед. Това трябва да се пази в абсолютна тайна, Йан. Боже, о Боже, Брайън Куок трябва да е много важен за тях.

— Или вероятно само още една удобна концесия срещу парите.

— Йан, не мисля, че министърът ще се съгласи на размяната.

— Защо?

— Правителството на Нейно Величество може да го окачестви като прецедент. Аз също бих го окачествил така.

— Парите са жизнено необходими.

— Парите са временен проблем. Прецедентите, за нещастие, остават завинаги. Ходи ли до хиподрума?

— Да, сър.

— В добра форма ли са?

— Всички изглеждат в чудесна форма. Алексей Травкин каза, че Пайлът Фиш е основният опонент, смята, че състезанието ще протече гладко. Ноубъл Стар е знаменита, независимо че не се е състезавала при влажно време.

— Ще вали ли?

— Да. Но дано имаме късмет, сър.

— Да се надяваме. Ужасни времена, Йан. Мисля, тези неща са изпратени, за да бъдем подложени на изпитание, ех? Ще ходиш ли на погребението на Джон?

— Да, сър.

— Аз също. Горкото момче…

На погребението тази сутрин тай-панът каза хубави думи за Джон Чен, за престижа на „Хаус ъф Чен“ и за всички предци от фамилията Чен, които са служили на „Ноубъл хаус“ дълго и усърдно.

— Мерси, тай-пан — благодари Филип Чен. — Още веднъж съжалявам за станалото.

— Съжалявам си е съжалявам, но това няма да ни помогне да се измъкнем от капана, в който ти и синът ти ни вкарахте, нито да се оправим с проклетия Фор Фингър и третата монета.

— Зная, зная! — Филип Чен, кършеше ръце. — Зная, че докато не вдигнем акциите обратно на старата цена, всички сме разорени! Ох, ох след като ти обяви бума купувах и купувах и сега сме разорени.

— Имаме пред нас уикенда, Филип. Сега слушай, проклет да си! Ще искаш реванш за всяка услуга, която си правил. Искам Ландо Мата и Тайтфист Танг да са готови до полунощ в неделя да гарантират. Най-малко 20 милиона.

— Но тай-пан, не…

— Ако не получа това до 12 през нощта в неделя, искам твоята оставка на бюрото си до 9.00 часа сутринта в понеделник, преставаш да си компрадор, синът ти Кевин вън, твоят клон също завинаги вън, ще избера нов компрадор от друг клон на фамилията.

След като му каза тези неща си отдъхна, мразеше и Филип, и Джон Чен, а може би и Жак де Вил. Предадоха доверието му. Отиде при таблата с кафето и си наля. Днес то не му се услади. Телефоните не спираха, повечето във връзка със застрашителното спадане на акциите. Хавъргил, Джонджон, Ричард Куанг. Нищо от Тайтфист, Ландо Мата или Муртаг. Единственият светъл лъч беше разговорът с Дейвид Макструан в Торонто.

— Дейвид, искам те тук за конференция в понеделник. Можеш ли да… — Прекъсна го радостният изблик на Дейвид.

— Тай-пан, тръгвам веднага. Аз…

— Чакай малко, Дейвид! — Дънрос му обясни плана си за преместването на Жак в Канада.

— Ох, приятелче, ако го направиш аз съм твой роб до гроб!

— Ще имам нужда от нещо повече, Дейвид — каза той внимателно.

Последва дълга пауза и гласът от другата страна стана по-твърд.

— Всичко каквото поискаш, тай-пан, ще го имаш. Всичко.

Дънрос се усмихна, стоплен от спомена за далечния си братовчед. Отиде и погледна през прозореца. Пристанището беше в мъгла, небето слязло ниско и почерняло, но не беше започнало да вали.

„Дано издържи до петия тур. След четири може да вали. Искам да победя Горнт и Пайлът Фиш и о, Боже помогни ми с «Фърст сентръл» или Ландо Мата или Тайтфист или «Пар-Кон»! Заложил съм на всички възможни места. А Кейси? Дали не ми готви капан, като Бартлет? И като Горнт? Какво ако…“

Чу се включването на вътрешната уредба.

— Тай-пан, срещата ви за единадесет часа.

— Една секунда, Клаудия — той извади от чекмеджето плик с 1000 долара и й го подаде. — Парите за залагане, както бях обещал.

— О благодаря, тай-пан. — Имаше бръчки от грижи в обикновено веселото й лице, а зад усмивката се прокрадваше сянка.

— В ложата на Филип ли ще бъдеш?

— Да, чичо Филип ме покани. Той… той изглежда много съсипан — каза тя.

— Заради Джон е. — Дънрос не беше сигурен, дали тя знае. Вероятно, помисли той, или скоро ще узнае. Няма тайни в Хонконг. — Какви са ти предвижданията?

— В първия рейс, мисля, победител ще е Делайт, Бъкейниър във втория.

— Двама аутсайдери? — Той я погледна учудено. — Имаш осведомител?

— О не, тай-пан — малко от нормалния й хумор се върна. — Само сведение за подготовката им.

— А в петия тур?

— Няма да залагам в петия тур, но всичките ми надежди са за Ноубъл Стар — додаде загрижено Клаудия. — Има ли някакъв начин да помогна, тай-пан? Какъвто и да е? За пазара на акциите и… трябва да разбием Горнт по някакъв начин.

— Аз някак си съм привързан към него — той е такъв fang-pi! — Кантонезката мръсотия беше толкова живописна, че тя се разсмя. — Сега можеш да поканиш мисис Гресенхоф.

— Да, тай-пан.

Дънрос се изправи, за да поздрави гостенката. Тя беше най-красивата жена, която бе виждал през живота си.

— Ikaga desu ka? — попита я на японски Дънрос. — Как сте? — беше изумен, че е могла да бъде омъжена за Алън Медфърд Грант, чието име, Бог да ни е на помощ, се предполага също, че е Ханс Гресенхоф.

— Genki, тай-пан. Domo. Genki desu! Anatawa? Чудесно, тай-пан, благодаря. А вие?

— Genki. — Той се поклони леко в отговор и не се ръкува, забеляза колко малки са ръцете и стъпалата и колко дълги краката й. Поговориха малко, после минаха на английски.

— Много добре говорите японски, тай-пан. Съпругът ми не ми беше казал колко сте висок.

— Ще пиете ли кафе?

— Благодаря… разрешете ми да взема и за вас. — Преди да успее да я спре, тя беше при таблата с кафето. Наблюдаваше я как деликатно налива. Предложи му първата чаша с лек поклон. — Моля.

Рико Гресенхоф — Рико Анджин беше едва около метър и шестдесет, съвършено пропорционална, с къса коса, прекрасна усмивка и тежеше около петдесет и четири килограма. Беше облечена с копринен костюм в кестенов цвят.

— Благодаря за парите, които мис Клаудия ми предаде.

— Няма нищо. Ние дължим за имота на съпруга ви 8 000 паунда. Ще кажа на касиера да подготви чек за утре.

— Благодаря.

— Вие ме изненадахте, мисис Гресенхоф. Знаете ли…

— Моля, наричайте ме Рико, тай-пан.

— Добре, Рико-сан. Вие знаете за мен, но аз нищо не знаех за вас.

— Да. Моят съпруг ми каза да ви кажа всичко, което искате да знаете. Каза ми, че щом се уверя, че наистина сте тай-пана да ви предам един плик, който той ви изпраща. Мога ли да ви го донеса по-късно?

— Аз ще ви изпратя и ще го взема.

— О не, не искам да ви затруднявам. Може би ще е удобно да ви го донеса следобед.

— Колко е голям? Пликът?

Нейните изящни ръце показаха големината във въздуха.

— Това е обикновен плик, не е много дебел. Можете лесно да го поставите в джоба си. — Отново същата усмивка.

— Може би ще се съгласите да… — беше очарован от присъствието й. — След минута-две ще ви изпратя с колата! Вие ще вземете плика и ще се върнете тук. — Искате ли да присъствате на състезанията и обяда на хиподрума?

— О, но… но трябва да се преоблека и… о благодаря не, това ще е голямо безпокойство за вас. Вероятно ще мога да донеса писмото по-късно или утре? Съпругът ми каза да го предам във вашите ръце.

— Няма нужда да се преобличате, Рико-сан. Изглеждате прекрасно. Имате ли шапка?

Тя се взря недоумяващо в него.

— Моля?

— Да, това е, това е наш обичай, дамите да носят шапки и ръкавици на състезанията. Имате ли шапка?

— О да. Всяка дама има шапка. Разбира се.

— Значи е уредено.

— О! Щом казвате. — Тя се изправи. — Трябва да тръгвам тогава?

— Ако имате време останете малко. От кога сте женени?

— Четири години. Ханс… — Тя се поколеба. След това каза твърдо — Ханс ми каза да ви предам, само на вас — само в случай, че умре и аз трябва да дойда, както стана, да ви предам, че бракът ни е по споразумение.

— Какво?

Тя се изчерви, но продължи:

— Моля извинете ме, но трябваше да ви го кажа. Това бе брак по споразумение. Аз получих швейцарско гражданство и паспорт, а той — човек, който да се грижи за него. Аз… аз не исках да се женя, но той ми предлагаше много пъти, наблягайки, че ще бъда осигурена след неговата смърт.

Дънрос беше смутен.

— Той знаеше ли, че ще умре?

— Мисля, че да. Обясни ми, че брачният договор е за пет години, но не трябва да имаме деца. Отидохме при адвокат, който направи договор за пет години. — Тя отвори чантата си, пръстите й трепереха, но гласът й остана непроменен, извади плик и му го подаде. — Ханс ми каза да ви го дам. Там има копие от контракта, кръщелното ми, удостоверението за брак, неговото завещание. Тя извади носна кърпичка и я притисна до носа си. — Моля да ме извините.

Дънрос позна почерка на А. М. Г.

— Не заслужавам повече от него, тай-пан — каза тъжно тя с тих глас. — Съжалявам, че е мъртъв.

Дънрос я наблюдаваше.

— Той боледуваше ли? Очакваше ли да умре от някаква болест?

— Не зная. Никога не ми е казвал. Едно от исканията му, преди да се оженим бе никога да не задавам въпроси, къде ходи, защо и кога ще се върне. — Видими тръпки преминаха по нея. — Много трудно се живее така.

— Защо се съгласихте? Разбира се не се е налагало?

Рико отново се поколеба.

— Родена съм в Япония през 1939 година и съвсем малка заминах със семейството си в Берн — баща ми беше чиновник в японското посолство там. През 1943 година, той се върна обратно в Япония, с майка ми останахме в Женева. Живеем в Нагасаки. През 1945 година, баща ми и цялата ни фамилия загинаха. Нямаше къде да се върнем, майка ми искаше да останем в Швейцария, заминахме в Цюрих с един добър човек, който умря преди четири години. Той… те плащаха за образованието ми и се грижеха за мен и бяхме щастливи. Знаех, че не са женени, независимо, че се преструваха. Когато умря бяха останали много малко пари. Ханс се познаваше с този човек, моя втори баща. Казваше се Симеон Терак. Беше объркан човек — без родина и живееше в Швейцария. Твърдеше, че преди войната е бил счетоводител в Будапеща. Майка ми уреди брака ми с Ханс Гресенхоф. — Тя вдигна очи от килима и го погледна. — Беше… беше добър брак, тай-пан, поне се опитвах да е така, както той и майка ми искаха. My jiri, мой дълг е да се подчиня на майка си, neh?

— Да — отвърна любезно той. — Вие сте изпълнила вашия jiri перфектно, сигурен съм. А сега какво казва майка ви за вашия jiri?

— Майка ми е мъртва, тай-пан. Когато вторият ми баща почина, тя не искаше да живее повече. Веднага, след като се ожених, замина на ски и там е паднала в пукнатина на глетчер.

— Ужасно.

— О не, тай-пан, хубаво е. Тя умря така, както искаше. Нейният мъж беше мъртъв, аз бях осигурена, какво щеше да прави по-нататък?

— Да — усещаше нежността на гласа, искреността и спокойствието й. В ума му изскочи друга японска дума, wa — хармония. Ето какво притежава това момиче. Хармония. Може би това е, което я прави толкова красива.

Един от телефоните позвъня.

— Да, Клаудия?

— Травкин е, тай-пан. Съжалявам, че ви прекъсвам, но каза, че е спешно.

— Благодаря. Извинете ме за момент, Рико-сан. Да, Алекс?

— Съжалявам за безпокойството, тай-пан, Джони Моор е болен и няма да може да язди. — Джони Моор беше най-добрият им жокей.

Гласът на Дънрос стана твърд.

— Тази сутрин изглеждаше добре.

— Сега има температура, докторът каза, че може да е отравяне.

— Искаш да кажеш, че е подкупен?

— Не зная, тай-пан, зная само, че днес не е добре.

Йан се поколеба. Знаеше, че Джони е по-добър от другите му жокеи, по-тежък е и ще натоварва допълнително Ноубъл Стар.

— Алекс, запиши Том Уонг. Ще решим преди старта.

— Да. Благодаря.

Дънрос затвори телефона.

— Анджин е странно име — каза той. — Означава пилот, пилот или навигатор, нали така?

— Легендата твърди, че един от нашите прадядовци е бил англичанин, който станал самурай и съветник на Шогун Йоши Торанага. Преди много, много години. Разказва се, че първо имал феодално имение в Хеми, близо до Йокохама, след това заминал със семейството си за Нагасаки. Говори се, че е бил женен за жена от знатен род на име Рико. — Смехът й изпълни стаята. — Вие знаете какви са японците! А gai-jin, чужденец, оженил се за благородна дама. Но както и да е, историята е приятна и обяснява името ми, neh? — Тя се изправи, той — също. — Трябва да тръгвам вече. Да?

Черният „Даймлер“ спря пред хотел „Виктория енд Албърт“, на вратите му стояха гербовете на „Струан“. Кейси и Бартлет чакаха на стъпалата. Тя беше облечена със зелена рокля, носеше кръгла шапка без периферия и бели ръкавици. Бартлет беше със син костюм и подходяща връзка. Не си говореха.

Шофьорът се приближи към тях.

— Мистър Бартлет?

— Да. Колата за нас ли е?

— Да, сър. Извинете, взели ли сте пропуските с емблемата и поканите?

— Да, ето ги — каза Кейси.

— А, добре. Извинете, но без тях… Казвам се Лим. Обичаят е, джентълменът да съедини двете емблеми през отвора на реверите, дамите обикновено носят със себе си карфица.

— Както кажете. — Кейси се качи отзад в лимузината и той я последва. Седнаха в двата края на задната седалка. Мълчешком започнаха да се оправят с емблемите.

Шофьорът любезно затвори вратите, забелязвайки студенината помежду им и вътрешно се развесели. Вдигна междинната преграда и включи микрофона.

— Ако искате да говорите с мен, използвайте микрофона над главите си.

— Разбират се, благодаря Лим.

Веднага щом потегли, той се протегна под таблото и включи друг микрофон. Веднага се чу гласът на Бартлет.

— Дали ще вали?

— Не зная, Линк. По радиото казаха, че ще вали, но всички се молят да се размине — поколеба се, но продължи. — Все още мисля, че грешиш.

Лим доволно се облегна назад. Най-големият му брат, Лим Чу, икономът на тай-пан нареди на друг от братята, радио механик, да инсталира този ключ, така че да може да подслушва пътниците си. Имаше голям риск и старият брат забрани да се използва, при каквито и да е обстоятелства, когато вътре се вози тай-панът. Никога, никога, никога. И не беше го правил. Повръщаше му се при мисълта, че може да бъде изненадан и хванат, но желанието да подслушва надделяваше.

— Ох хо-хо — изкикоти се той. — Златни Косми наистина е бясна.

Кейси кипеше.

— Дай да приключим с това, Линк, а? — каза тя. — След сутрешното заседание се държиш, като мечка с болен задник!

— Ами ти? — Бартлет я погледна. — Ще продължим с Горнт — така както аз го искам.

— Сделката е моя, казвал си го сто пъти, обеща, преди винаги си се вслушвал. Господи, нали сме съдружници. Опитвам се да те предпазя. Знам, че грешиш.

— Ти мислиш че греша. И това е заради Орланда.

— Той е мошеник! Аргументирах се хиляда пъти. Ако Йан се измъкне от капана, тогава за нас е по-добре да сме с него, не с Горнт.

— Досега не сме фалирали, Кейси, но ако искаш да решаваш за твоите акции — решавай, аз ще решавам за моите. Ще останеш по гол задник, преди да си преброила до десет!

Сърцето й силно биеше. Още от сутринта, от заседанието със Сиймър Стайглър денят вървеше трудно. Бартлет беше непреклонен — техният курс трябва да е с Горнт, нито единият от аргументите й не го разубеди. След един час безуспешни опити, тя закри срещата и отиде да се оправя с куп телекси, пристигнали през нощта. След това, сещайки се в последния момент, тя хукна да купува шапка.

Когато срещна Бартлет във фоайето, очакваше той да забележи шапката и да му хареса. Опита да се помирят, но Линк я прекъсна.

— Забрави, Кейси. Ние сме на различни мнения. И какво от това?

— Какво мислиш?

— Казах ти, най-добре за нас е Горнт.

— Питах за шапката.

Погледна я безразлично.

— А, това било! Добре е.

Искаше й се да я свали и да я накъса на парчета.

— Парижка е. В поканата пишеше шапки и ръкавици, не си ли спомняш? Глупаво е, но такъв е обичаят.

— Какво те кара да мислиш, че може да се измъкне от капана?

— Умен е. И е тай-пан.

— Горнт го е подгонил.

— Само така изглежда. Нека оставим това засега. Да излезем да чакаме навън. Колата ще дойде точно в дванадесет.

— Само за момент, Кейси. Какви ги мътиш?

— Какво искаш да кажеш?

— Познавам те по-добре от който и да било. Какво си намислила?

Кейси се поколеба, чудеше се дали да каже за „Фърст сентръл“.

„Няма причини да го правя — размисли тя. — Йан ми обеща, че първа ще узная, ако успее да получи кредита и да се измъкне. Тогава Линк ще си покрие двата милиона, ще купим още акции, за да си възвърнем загубите от разпродажбата. Когато пазарът е на дъното, Йан, Линк и аз влизаме, прибираме реколтата на борсата и правим нашия удар. Аз съм първата, която ще знае след Муртаг и Йан. Йан ми го обеща. Но мога ли да му вярвам?“

Доповръща й се. Може ли човек да вярва, на когото и да е в бизнеса, тук или където и да е? На мъж или жена?

На вечерята миналата вечер, тя му вярваше. Виното и храната бяха й повлияли и тя му разказа за отношенията си с Линк и за уговорката, която бяха направили.

— Това е доста тежко и за двама ви, нали?

— Да и не. И двамата бяхме над двадесет и една, Йан, и аз исках повече от това да бъда мисис Линк Бартлет, майка, любовница, слугиня и затворена у дома. Това убива всяка жена. Накрая домът се превръща в затвор и те побърква, да бъдеш хваната като в капан до края на живота си и да станеш част от него. Виждала съм го много често.

— Някой трябва да се грижи за дома и за децата. Работата на мъжа е да печели пари, а на жената да се грижи за семейството и за…

— Да. В повечето случаи, да. Но не и за мен. Не съм готова да приема това и не мисля, че е неправилно да се стремиш към нещо друго. Аз издържам семейството си. Съпругът на сестра ми почина и трябваше да се грижа за нея и децата, за майка си и за чичо си. Образована съм и съм по-добра от повечето в бизнеса. Светът се променя, всичко се променя, Йан.

— И преди ти казах, това не се отнася за тук, слава Богу!

Спомни си как надви старата Кейси и вместо това попита:

— Йан, разкажи ми за Хег? Как го е правила? Каква е била тайната й? Как е станала равна на мъжете тук?

— Тя държеше кесията с парите. Абсолютно. Отстъпи несъществените позиции и престижа на Кълъм и на следващите тай-панове, но не и сметките, тя уволняваше и назначаваше — беше силата на фамилията. Когато Кълъм умираше, беше лесно да го убеди да я направи тай-пан. Той й предаде фамилния печат, всички юзди и всички тайни. Назначаваше само хора, които можеше да контролира и никого от тях не допусна до кесията.

— Но да управляващ чрез други достатъчно ли е?

— Властта си е власт и не мисля, че това има значение, стига ти да управляваш. За жена — след определена възраст — властта се осъществява единствено чрез контрола върху парите. Но ти си права за „големите пари“. Хонконг е единственото място, където можеш да ги спечелиш. С пари, истински пари, можеш да си равна на всеки. Дори на Линк Бартлет. Аз го харесвам, между другото. Много го харесвам.

— Аз го обичам. Нашето партньорство си го бива, Йан. Мисля, че е добро за Линк — о, колко искам да е добро. Той е нашият тай-пан и аз не се стремя да го изместя. Искам само да успея, като жена. Той страшно много ми помогна, разбира се така беше. Без него никога нямаше да го направя. Така че в бизнеса сме заедно до рождения ми ден. До 25 ноември тази година. Това е Денят. Така решихме.

— И?

— Не зная. Наистина не зная. Обичам го сега повече от всякога, но не сме любовници.

След това, когато се връщаха, болезнено й се прииска да го попита за Орланда. Реши да не го прави.

— Може би трябваше — промърмори гласно.

— Какво?

— О! — съжалявам, Линк, бях се замислила.

Тя го погледна и видя, че е хубав, както винаги, нищо, че сега я гледаше студено.

„По-хубав си от Йан и от Куилън.

И въпреки това, в момента предпочитам да спя с някой от тях двамата. Защото ти си копеле.“

— Искаш ли да поставиш твоите акции срещу моите? — каза той.

Кейси го погледна, ядосана.

„Кажи му да ходи да се фотографира — той има нужда от теб повече, отколкото ти от него, в теб са юздите на «Пар-Кон», ти знаеш къде са заровени труповете, можеш да съсипеш това, което сте изградили“. Спомни си думите на тай-пана за мъжкия свят и за властта. И за Хег.

Тя отклони погледа си и се разплака. Веднага видя промяната в него.

— Господи, ти никога не си плакала преди… — той протегна ръце към нея. — Господи, никога не си плакала. Слушай, минавали сме през мелницата толкова пъти, ад, стотици пъти, няма защо толкова да го преживяваш. Ние вкарахме „Струан“ и Горнт в битка. Няма значение кой ще победи накрая. Ние ще останем „Ноубъл хаус“, но начело, начело с Горнт е по-добре. Зная, че съм прав.

„О не, не си“ — мислеше доволна, стоплена в прегръдката МУ.