Търговска къща

48

Брайън Куок трепна и се събуди. Беше сънувал кошмар, после се събуди, но все още някак си в дълбоката тъмна бездна на съня. Сърцето му подскачаше, мислите му бяха объркани и нямаше никаква разлика между съня и будното състояние. Обзе го паника. Осъзна, че е гол и все още в същата топла тъмнина на килията. Спомни си кой е и къде е.

„Трябва да са ме упоили — помисли той. Устата му беше пресъхнала, главата го болеше. Отново легна на хлъзгавия матрак и се опита да събере мислите си. Смътно си спомни, че беше в канцеларията на Армстронг, а преди това с Крос обсъждаха 16/2 и след това просто се събуди в тази тъмнина, опипвайки стените, за да се ориентира. Чувстваше, че са близо, отпъждаше ужаса от факта, че е предаден и беззащитен в недрата на полицията в една кутийка без прозорци. После изтощителен сън и събуждане и сърдити гласове — дали не сънува това — и после пак сън… не, първо ядене, не яде ли най-напред… да, помия, която те нарекоха вечеря и студен чай…

Хайде, мисли! Важно е да мислиш и да запомниш… Да, спомням си беше противно задушено и студен чай след това, по-късно закуска. Яйца. Дали яйцата бяха най-напред или пък задушеното… да, всеки път светваше за момент докато ядях — точно колкото да се нахраня… не, светлините угасваха и аз всеки път си дояждах в мрак. Спомням си, че си дояждах в мрак и че мразех да ям на тъмно и след това се изпикавах в кофата в тъмнината, връщах се на матрака и отново лягах.

От кога съм тук?“

Той уморено провиси краката си от леглото и залитна към една стена, всичко го болеше. Трябваше да направи гимнастика, да се раздвижи, да се проясни мозъкът му и да е готов за разпита. Не, те няма да го сломят. Той е силен и подготвен и познава някои от уловките.

„Кой ме предаде?“

Усилието да реши това беше твърде голямо за него затова събра сила и направи няколко немощни клякания. Чу глухи стъпки, които приближаваха. Бързешком стигна до леглото и легна, преструвайки се, че спи и сърцето му се сви докато сдържаше страха си. Стъпките спряха. Внезапно едно резе издрънча и се отвори. В килията влезе сноп светлина и една едва различима ръка постави долу метална чиния и метална чаша.

— Изяж си закуската и побързай — каза гласът на кантонезки. — Скоро ще те извикат за нов разпит.

— Слушай, искам… — извика Брайън Куок, но люкът вече беше затворен с щракане и той остана сам в тъмнината с ехото на своите думи.

„Спокойно — нареди си той — успокой се и мисли.“

Килията беше залята от светлина. Очите го заболяха. Когато привикна видя, че светлината идваше от тавана високо горе и си спомни, че я беше виждал и преди. Стените бяха тъмни, почти черни и сякаш притискаха душата му. „Не се притеснявай от това — помисли си той. — И преди си виждал тъмните килии и въпреки, че никога не си участвал в подобен разпит познаваш принципите и някои хитрини.“

Доповръща му се при мисълта за предстоящите мъчения.

Усещаше, че го наблюдават въпреки, че не можеше да види шпионки. Върху чинията имаше две изпържени яйца и дебело парче тръпчив хляб. Хлябът беше леко препечен. Яйцата бяха студени, мазни и неапетитни. В чашата имаше студен чай. Нямаше никакви прибори.

Той жадно изпи чая, опитваше се да удължи удоволствието, но преди още да беше усетил неговия вкус вече го беше изгълтал, а незначителното количество не уталожи жаждата му. Дю не ло мо, какво не би дал за една четка за зъби, за бутилка бира и…

Светлината угасна така внезапно както беше запалена. Трябваше му доста време, за да привикне отново. „Спокойно. Приемай всеки ден така както идва, всеки разпит както идва.“

Страхът отново го обзе. Знаеше, че не е истински готов, без достатъчно опит, въпреки че беше минал кратко обучение по оцеляване при залавяне — как да се държиш, ако те хвана врагът. Но КНР не е врагът. Истинският враг са британците и канадците, преструващи се на приятели.

„Не мисли за това, не се опитвай да убеждаваш себе си, опитай се да убедиш единствено тях.

Трябва да съм непоклатим. Трябва да се преструвам, че това е грешка толкова дълго колкото мога да издържа, а после ще им разкажа историята, която съм съчинявал през годините и ще ги объркам.“ Изпитваше непреодолима жажда. И непреодолим глад.

Брайън Куок искаше да запрати празните чаша и чиния в стената и да вика и крещи за помощ, но това щеше да бъде грешка. Знаеше, че трябва да се владее отлично и да пази цялата си сила, за да се бори.

„Използвай главата си. Използвай онова, на което си обучен. Приложи теорията на практика. Спомни си курса за оцеляване в Англия миналата година. А сега какво трябва да правя?“ Спомни си, че в теорията за оцеляване се казваше, че човек трябва да яде, пие, спи винаги когато може, защото не знае кога ще бъде лишен от храна, вода и сън. Не бива да губи усета си за време в тъмното, обезателно да помни, че неговите тъмничари непременно ще направят грешка в определен момент и ако успее да я улови ще се ориентира във времето, ще бъде в равновесие и ще може да се овладее и няма да издаде онова, което не трябва да се издава — точните имена и истинските контакти. Правилото беше премери ума си с тях. Бъди активен, наложи си да наблюдаваш.

Направиха ли някакви грешки? Дали тези дяволски варвари вече са се измъкнали? Само веднъж.

Яйцата! Глупавите британци и техните яйца за закуска.

Почувства се по-добре и вече напълно буден се надигна от леглото и пипнешком затърси металната чиния и постави чашата внимателно до нея. Яйцата бяха студени и със замръзнала мазнина, но той ги сдъвка, изяде хляба и от храната се почувства малко по-добре. Яденето с пръсти в тъмнината беше необичайно и неудобно, особено като няма с какво да избършеш пръстите си, освен в собствената си голота.

Целият потрепери. Почувства се изоставен и мръсен. Мехурът му беше пълен и той тръгна към кофата, прикачена на стената. Вонеше. Сръчно премери нивото в кофата. Беше донякъде пълна. Той се облекчи и отново премери. Изчисли разликата. Ако не са прибавяли допълнителна вода, за да го объркат значи е пикал три или четири пъти. Два пъти на ден? Или четири пъти на ден?

Легна. Повдигаше му се. От стомаха му се надигна вълна, но я потисна и се насили да си спомни за Брайън Куок, но не за Брайън Кар-шун Куок, а за другия почти забравения мъж, който носеше името на родителите си Уу, от рода Пак, а неговото истинско име беше Чу-той.

Спомни си Нинг-ток, майка си, баща си и как на шестия му рожден ден го пратиха да учи в Хонконг. Искаше да учи и да порасне, за да стане патриот като родителите си и чичо си, когото видя пребит до смърт на площада в неговото село затова, че е патриот. От роднините си в Хонконг научи, че патриот и комунист е едно и също и че не е враг на държавата. Че Куоминтанг бяха също толкова лоши колкото чуждите дяволи, прокарали неравностойни договори за Китай и единственият истински патриот беше онзи, който следваше ученията на Мао. Той се закле в първото от многото тайни братства, които работеха, за да се усъвършенстват. Знаеха, че Мао е част от новата велика вълна от революцията, която ще възстанови независимостта на Китай от чуждите дяволи и техните лакеи и ще ги измете в морето завинаги.

На дванадесет години спечели стипендия.

О, колко горди бяха тайните му учители. След това ходи по варварски земи, научи перфектно техния език. Отиде в Лондон, столицата на най-великата империя, която светът някога бе познавал, знаейки, че тя ще бъде унизена и оставена непотребна някой ден, но тогава в 1937 все още процъфтяваше.

Две години там. Мразеше английското училище и английските момчета… Кити Кити Китаец седи си на опашката… прикриваше омразата и сълзите си. Учителите от новото братство му помагаха, направляваха, задаваха въпроси и даваха отговори, показваха му чудото на диалектиката и на това да си част от истинската революция. Никога не задаваше въпроси, никога нямаше нужда.

След това войната, евакуираха го заедно с всички други ученици и ученички в Канада, прекрасно време във Ванкувър, Британска Колумбия на тихоокеанското крайбрежие, цялата необятност, планини и море и един цъфтящ китайски град. Един нов клон на световното братство, повече учители и винаги някой мъдрец, с когото можеш да поговориш, готов да обясни и да даде съвет. Побеждаваше съучениците си в учебните занимания, в гимнастиката с ръкавици и в техните спортове. Беше съвършен на крикет и тенис. „Превъзхождай ги Чу-той, сине мой, превъзхождай ги и бъди търпелив заради славата на Партията и на Мао!“ — това бяха последните думи, които изрече баща му, думи запечатани в паметта му от 6-годишна възраст и повторени до смъртното му легло.

С присъединяването си към Кралската канадска конна полиция осъществи част от плана. Беше лесно да изпъкне в КККП със задача в китайския квартал, кейовете и страничните улички, говореше английски, мандарин и кантонезки, неговият диалект Нинг-ток беше дълбоко погребан. Лесно стана отличен полицай в това разпростряло се красиво градско пристанище. Скоро беше най-цененият китайски експерт във Ванкувър, доверяваха му се, превъзхождаше ги и беше непреклонен срещу престъпленията на триадата, срещу гангстерите от китайския квартал, които се прехранваха от опиум, морфин, проституция и вечното незаконно залагане. Работата му наблюдаваха неговите шефове и също така ръководителите на братството. Те в еднаква степен воюваха срещу бандата, трафика на наркотици и престъпленията. Помагаха му да арестува и да разкрива. Техният таен интерес беше вътрешното функциониране на КККП, как КККП наема и опожарява и издига и съпоставя и разследва и наблюдава и кой какво контролира, къде и как. Изпратиха го за шест месеца от Ванкувър в Отава, за да помогне при разследването на китайска верига за наркотици и за да получи повишение. Лесно е да контролираш престъпление и да получиш повишение, ако работиш и ако имаш приятели сред стотиците тайни очи навсякъде.

После войната завърши и кандидатства за полицията в Хонконг — последната част от плана.

Той обаче не искаше да отива, не искаше да си тръгне — обичаше Канада, обичаше и Жанет. Жанет де Боа. Тя беше на деветнадесет от френска Канада, Монреал, говореше френски и английски, родителите й бяха френски канадци от много поколения. Харесваха го и не възразяваха срещу него, защото беше Chinoise, както го наричаха на шега. Тогава беше на двадесет и една, вече известен като част от командния състав с голяма кариера пред себе си.

Брайън Куок се размърда. Кожата му беше лепкава и мракът го притискаше. Затвори клепачите си, тежащи като олово и даде воля на мислите си. Върна се към нея и към онова време, онова лошо време в живота си. Спомни си как спореше с братството, с водача, убеждаваше ги, че ще служи по-добре в Канада, отколкото в Хонконг, където ще бъде един от многото. В Канада е единствен. След няколко години щеше да е напред в йерархията на ванкувърската полиция.

Но всичките му аргументи пропаднаха. Знаеше и му беше мъчно, че те са прави. Ако остане, в края на краищата, щеше да премине от другата страна, да се раздели с Партията. Сега имаше много въпроси, останали без отговор, благодарение на това, че прочете секретни доклади за Съюза, КГБ, Гулаг и твърде много приятели канадци и националисти. Хонконг и Китай бяха далеч, далечно беше и неговото минало. Тука беше Жанет и той я обичаше, нарастващата мощ на престижа му сред равните, виждаше ги равни, и не варвари.

Водачът му напомни неговото минало, че варварите са само варвари, че в Хонконг имаха нужда от него, където битката току-що започваше, където Мао все още не беше председателят Мао, не беше победител, все още се биеше с Чан Кай-ши.

Той с горчивина се подчини. Беше му противно да го насилват, но знаейки, че е в тяхна власт се подчини. Но последваха четири стремителни години до 1949 и изключителната, невероятна, пълна победа на Мао. След това отново се зарови дълбоко, използвайки блестящите се умения за борба с престъпленията, които бяха позор за него, нещастие за Хонконг и петно върху лицето на Китай.

Животът отново стана хубав. Беше предложен за повишение, британците се привързаха към него. Уважаваха го, защото беше учил в отлично училище с отличен английски, характерен за висшата класа, както и защото беше великолепен спортист.

„Сега е 1963, аз съм на 39 и утре… не, не утре, а в неделя е изкачването на хълма, а в събота ще са надбягванията. Ноубъл Стар — дали ще е Ноубъл Стар или Пайлът Фиш на Горнт или Бътърскот Лес на Ричард Куанг или аутсайдерът на Джон Чен Голдън Лейди? Мисля, че бих заложил на Голдън Лейди. Всяко едно пени, което имам, да, спестяванията на целия ми живот. Залагам и Поршето въпреки че е глупаво, но трябва да го направя. Трябва, защото Крос каза, че е време да си оправя живота, но Боже, сега Голдън Лейди куца край конюшнята, залогът е направен и те са заминали и тичат. Хайде, Голдън Лейди, хайде, заради любовта към Мао, не обръщай внимание на буреносните облаци и светкавиците, хайде, всичките ми спестявания и целият ми живот е върху твоя калпав, пълен с въшки прокълнат от Бога, о, Боже, не ме проваляй…“

Отново потъна в дълбоки сънища, лоши сънища, сънища подпомагани от лекарства, и Щастливата долина беше Долината на смъртта. Очите му не почувстваха внимателното включване на светлините нито отварянето на вратата.

Беше време отново да се започне.

Армстронг погледна към приятеля си, изпълнен със съчувствие. Светлините бяха намалени внимателно. До него беше старши агент Малкълм Сан, един пазач от СИ и докторът. Доктор Дорн беше малък, пъргав, леко плешив специалист, вдъхновен и енергичен. Той напипа пулса на Брайън Куок, измери кръвното му налягане и се заслуша в биенето на сърцето му.

— Клиентът е в добра физическа форма, суперинтендант — каза той с лека усмивка. — Кръвното му налягане е доста високо, но това трябва да се очаква.

Той отбеляза, резултатите на една диаграма, подаде я на Армстронг, който погледна часовника си, записа времето и също подписа диаграмата.

— Продължавайте — нареди той.

Докторът напълни спринцовката и особено внимателно инжектира Брайън Куок. Почти нямаше белег, само едно мъничко петънце от кръв, което избърса.

— Време за вечеря, по желание — каза той с усмивка.

Армстронг само кимна. Пазачът от СИ добави вода в кофата и това също беше нанесено на диаграмата.

— Много умно от негова страна да измерва нивото, не мислех, че ще го направи — отбеляза Малкълм Сан. Инфрачервените лъчи правеха лесно наблюдението и на най-незначителните движения на Куок от шпионки, монтирани в светлините на тавана. — Дю не ло мо, кой би си помислил, че той е къртицата? Умен. Винаги е бил така дяволски умен.

— Да се надяваме, че бедният нещастник не е чак толкова дяволски умен — отговори раздразнено Армстронг. — Колкото по-скоро проговори, толкова по-добре. Старецът няма да се откаже от него.

Останалите го погледнаха. Младият пазач от СИ потръпна. Доктор Дорн наруши неловката тишина.

— Още ли да поддържаме двучасовия цикъл, сър?

Армстронг погледна приятеля си. Първото лекарство в бирата беше около един и половина следобед. Оттогава Брайън Куок беше на втора класификация — химическа схема сън-събуждане-сън-събуждане. На всеки два часа. Инжекции за събуждане точно преди 16.30, 18.30, 20.30 и така ще продължи до 6.30 сутринта, когато ще започне първият сериозен разпит. Десет минути след всяка инжекция затворникът бива принудително изтръгнат от сън, жаждата и гладът нарастват от лекарствата. Храната ще бъде излапвана лакомо, студеният чай ще бъде изгълтван жадно, а лекарствата бързо ще оказват въздействие. Дълбок сън, много дълбок и кратък, подпомаган от следващата инжекция. Смяна на тъмнината с ярка светлина, смяна на метални гласове с тишина. А после събуждане. Закуска. И два часа по-късно — вечеря, и два часа по-късно — закуска. За едно съзнание, което все повече и повече губи ориентация дванадесет часа ще се превърнат в шест дена, повторение на всеки час. Няма нужда от физически мъчения, само тъмнина и липса на ориентация, достатъчно, за да откриеш онова, което искаш да откриеш от врага или да го накараш да подпише онова, което искаш. Всеки.

Всеки след седмица сън-събуждане-сън, последван от два или три дена без сън. Всеки.

„О, всемогъщи Боже — помисли си Армстронг — ти, нещастно мръсно копеле, ти ще се опиташ да издържиш, а това изобщо няма да ти е от полза. Изобщо. — Армстронг отново се сети. — Но той не е твой приятел, а вражески агент — просто «клиент» и враг, който години наред е предавал теб, всичко и всички. Вероятно той е тикнал в затвора Фонг Фонг и неговите момчета, които са сега в някоя отвратителна смрадлива килия и получават същото, но без лекари и наблюдение и грижи. И все пак можеш ли да се гордееш с този вид манипулиране, може ли някой цивилизован човек?

Не. Необходимо ли е да се вкарват отвратителни химикали в някое безпомощно тяло?

Не… да, да, така е, да, понякога, и убиването понякога е необходимо. Луди кучета, хора — о, да, някои хора са зли и луди кучета. Да. Човек трябва да използва тези модерни психически способи, развити от комунистите под ръководството на КГБ. Ах, но трябва ли да ги следваме?

За Бога не зная, но зная, че КГБ се опитва да разруши всичко и да ни доведе до тяхното ниво…“

Погледът на Армстронг се фокусира и той видя, че всички са се втренчили в него.

— Какво?

— Да продължим ли с двучасовия цикъл, сър? — повтори обезпокоен лекарят.

— Да. Да, и в 6:30 ще започнем с първия разговор.

— Вие ли ще го водите?

— Такова е нареждането, за Бога — изръмжа Армстронг. — Не можеш ли да четеш, дявол да го вземе?

— О, съжалявам — отвърна веднага докторът. Всички знаеха за приятелството на Армстронг и Куок и за нареждането на Крос той да води разпита. — Искаш ли успокоително, Стари приятелю? — попита д-р Дорн загрижено.

Армстронг го напсува и си тръгна ядосан, че е позволил на доктора да го вбеси. Качи се на най-горния етаж до офицерската трапезария.

— Барман!

— Идвам, сър!

Обичайната му халба с бира пристигна бързо, но тази вечер прекрасната тъмна течност, която обичаше — малцова, силна и горчива — не уталожи жаждата му, нито изчисти лошия вкус от устата му. Хиляди пъти се беше измъчвал от въпроса какво би направил, ако ТЕ го заловят и го оставят гол в една такава клетка и познавайки повечето технически похвати и хитрини. „Може би ще се справя. По-добре от бедния нещастник Брайън — помисли си мрачно той. — Бедният човечец знае толкова малко. Да, но дали повечето познания ти помагат, когато ти си «клиентът»?“

Усети кожата си да овлажнява от страх като се сети какво го очаква занапред Брайън Куок.

— Барман!

— Да, сър, идвам!

— Добър вечер, Робърт, може ли да се присъединя към теб? — запита главният инспектор Доналд С. С. Смит.

— О, здравей. Да… седни — каза той равнодушно. Смит седна до него на бара и оправи превръзката на ръката си.

— Как е?

— Както обикновено — Смит кимна и Армстронг си помисли, че прякорът му беше доста уместен. Змията. Смит изглеждаше добре, гладък, гъвкав като змия, излъчваше същата ужасяваща опасност и имаше същия навик да си облизва устните от време на време с върха на езика.

— Боже! Още не мога да повярвам, че е Брайън. — Смит беше един от малкото, които знаеха. — Потресаващо.

— Да.

— Робърт, беше ми наредено от директора на криминалното разследване — най-големия началник на Армстронг — да поема случая с Бившите вълци от теб, докато си зает. И всеки друг, който би искал да поема.

— Всичко е в папките. Старшина Танг-по е моят заместник… той е добър детектив, всъщност много добър. — Армстронг отпи наведнъж голяма глътка бира и добави цинично: — И има добри връзки.

Смит се усмихна само с устни:

— Добре, това е някаква помощ.

— Далеч съм от подобна мисъл, Стари приятелю. Източен Абърдийн отнема цялото ми умение. А сега какво става с Бившите вълци. Продължава ли наблюдението на Филип Чен?

— Да. И на жена му. Интересно, че преди Дайан да се омъжи за стария скъперник беше Мей-уей Т’Чънг, нали? Интересно е и, че един от нейните братовчеди е Хамингбърд Санг.

Армстронг се вгледа в него.

— Взел си си домашно.

— Всичко е част от службата! — добави мрачно Смит. — Бих желал да прибера тези Вълци съвсем умно. Вече имаме три уплашени обаждания в Източен Абърдийн от хора, на които Вълците са се обадили по телефона с искане за хюнг-яу „много бързо“ или отвличане. Чувам, че същото е и в колонията. Ако са ни се обадили трима изплашени граждани можеш да се обзаложиш, че на триста не им е стигнал куражът — Смит отпи от уискито си. — Това не е добре за бизнеса, изобщо не е добре. Има толкова много мазнина по кравата. Ако не хванем бързо Бившите вълци, тези мръсници ще получат много пари — няколко бързи телефонни разговора и парите ще са в пощата, бедните нещастници ще бъдат доволни да дадат откуп, за да се отърват от отвличане.

— Съгласен съм. — Армстронг допи бирата си. — Искаш ли още едно?

Смит кимна.

— Добре. Барман. Смяташ, че има връзка между Джон Чен и Хамингбърд Санг? — Той си спомни Санг, богатия корабен магнат, който според мълвата е отвлечен преди шест години и се усмихна недоверчиво. — За Бога не съм мислил за него от години.

— Аз също. Случаите не си приличат, а ние сложихме неговите похитители в пандиза за двадесет години и те ще изгният там, без да разберем, че вероятно има връзка. — Смит повдигна рамене. — Дайан Чен трябва да е ненавиждала Джон, а в отговор той я е ненавиждал — всички го знаят. Същото е и с Хамингбърд. — Той се засмя. — Другият прякор на Хамингбърд, в търговията така да се каже, е Ноузи-ноузи.

Армстронг изсумтя. Той разтърка очи, за да отпъди умората.

— Може би си заслужава да се срещне човек със съпругата на Джон Чен — Барбара. Щях да направя това утре, но… е, сигурно си заслужава.

— Вече си уредих среща. А първо отивам до Ша Чин. Може би тамошните нещастници са пропуснали нещо в дъжда.

— Добра идея. — Армстронг с тревога гледаше как Змията отпива от уискито си.

— Какво си намислил? — попита той, като знаеше, че има нещо.

Смит го погледна в очите.

— Има доста неща, които не са ми ясни в това отвличане. Защо например беше предложена такава голяма награда от Хай Дрегън за пленяването на Джон — жив или мъртъв, любопитно нали?

— Попитай ги.

— Трябва. Попитах един, който познава един от тях. — Змията вдигна рамене. — Нищо. Абсолютно нищо — той се поколеба. — Ще трябва отново да поизровим миналото на Джон.

Армстронг усети как го прониза студ.

— Добра идея.

— Знаеш ли, че Мери го е познавала? Във военнопленническия лагер в Стенли?

— Да. — Армстронг пийна малко бира, но не усети вкуса й.

— Тя може да ни даде насока. Ако Джон е бил, да кажем, свързан с черния пазар в лагера. — Светлосините му очи задържаха светлосините очи на Армстронг. — Може да си струва да се попита.

— Ще помисля за това. Да. Ще помисля за това. — Големият мъж не хранеше лоши чувства към Змията. Ако беше на негово място щеше да направи същото. Вълците бяха много опасни и първата вълна на терор вече заливаше китайското общество. „Колко ли още хора знаят за Мери и Джон Чен? — запита се той. — Или за 40 000, които още изгарят чекмеджето на бюрото ми, изгарят душата ми.“ — Това беше много отдавна.

— Да.

Армстронг надигна бирата си.

— Имаш ли си „приятели“, които да ти помагат?

— Нека само да кажем, че се дават много значителни награди, бързам да добавя с благодарност, от нашето комарджийско братство. — Сардоничната усмивка изчезна от лицето на Смит. И шеговитостта. — Трябва да хванем онези мръсни Вълци много бързо или те наистина ще разстроят нашите планове.