Търговска къща

34

Орланда Рамос се изкачи по широката стълба на огромния ресторант, „Флоутинг дрегън“ в Абърдийн и тръгна между говорещите помежду си гости на сър Ши-Тех Т’Чънг, оглеждайки се за Линк Бартлет и Кейси.

Двата часа с Линк тази сутрин по повод интервюто за вестника се оказаха полезни, що се отнася до Кейси. Инстинктът й подсказваше, че колкото по-рано предизвика вратът на двубой, толкова по-добре. Лесно уреди двамата да получат покана тази вечер за банкета. Ши-Тех Т’Чънг беше стар съдружник на Горнт и неин приятел. Горнт възприе идеята й.

Те бяха на най-горната палуба. Миришеше приятно на море през широко отворените прозорци, вечерта беше прекрасна, независимо от голямата влажност.

Стаята, в която бяха те, беше в червено, златно и зелено, простираща се на половин дължина и на цялата ширина на кораба, веднага след стълбището. Навсякъде се виждаше английският герб и на трите палуби на ресторанта, пламнал от светлини и претъпкан с гости.

Орланда се чувстваше хубава и много самоуверена тази вечер. Облече се прецизно. Тази сутрин, когато имаше интервю с него, беше облякла обикновени американски дрехи, малко грим. Свободната копринена блуза, която избра много внимателно, не подчертаваше много, че е без сутиен, само загатваше. Новата мода много й допадаше, караше я да се чувства по-женствена. Тази вечер беше облечена в бяла коприна. Знаеше, че има съвършена фигура и че й завиждаха за откритата, неосъзната сексуалност.

„Това направи Куилън за мен — помисли тя, високо вдигнала глава — едно от многото неща. Той ме научи да разбирам сексуалността.“

Хавъргил и съпругата му бяха пред нея и тя видя вперените им в нейните гърди очи. Това я развесели, добре съзнаваше, че е единствената жена, която дръзва да е толкова модерна, да е в крак с модата, която едва навлизаше в Лондон.

— Добър вечер мистър Хавъргил, мисис Хавъргил, — любезно поздрави тя, заобикаляйки ги в блъсканицата.

Добре го познаваше. Много пъти Горнт го бе канил на яхтата си. Понякога яхтата потегляше направо от „Яхт клъб“ само с нея и приятели до Каулуун Сайд, където на „Голдън фери“ ги чакаха момичета.

В началото на отношенията й с Куилън, тя също трябваше да чака на Каулуун Сайд, подчинявайки се на златното правило в колонията — да си предпазлив. Когато живееш в Хонконг Сайд, забавляваш се в Каулуун Сайд, а когато живееш в Каулуун Сайд, забавляваш се в Хонконг Сайд.

По времето, когато жената на Горнт беше прикована на легло и Орланда открито беше негова метреса, Куилън я взимаше със себе си в Япония, Сингапур, Тайланд, но никога в Банкок. Още от онова време Пол Хавъргил беше голям мераклия. Не е лош човек, макар че повечето от приятелките му не го харесваха. Ласкаеха го само защото беше разумно щедър и винаги можеше да уреди за приятел кредит при ниска лихва, чрез някой от своите сътрудници, но не от банка „Виктория“.

„Умно — помисли, забавлявайки се тя — и е въпрос на престиж. О, мога да напиша такава книжка за всички тях, стига да поискам. Няма да го направя. Нямам причини. Дори след Макао, винаги пазех тайните. И на това ме научи Куилън — благоразумие.

Макао. Какъв нехранимайко. Сега трудно си спомням, как изглеждаше този младеж, само това, че не го биваше в леглото и че заради него съсипах живота си“. Дължеше се само на самотността й. Куилън не беше с нея цял месец и всички бяха заминали за някъде. Беше копнеж по младо тяло — привлече я младостта му, а се оказа толкова безполезен. Глупачка! Каква глупачка беше!

Сърцето й се сви при спомена за нощите с кошмарни сънища, че е хваната, изпратена в Англия, усилията й да се отърве от младежа, отчаяно стараеща се да угоди на Куилън и завръщането й, Куилън толкова студен и нежелаещ да легне отново с нея. И след това по-големият кошмар, приспособяване към живот без него.

Ужасни времена. Това неутолимо желание. Самотата. Всичките сълзи, жалкото й положение и след това опитите й да си го върне. Винаги сама в Хонконг. Когато желанието й ставаше непоносимо, заминаваше и опитваше, но винаги безуспешно. Ох, Куилън, какъв любовник си ти!

Неотдавна умря съпругата му и когато мина известно време, Орланда отиде да го види. Да го прелъсти отново. Тогава помисли, че е успяла, но той само се беше забавлявал.

— Облечи се, Орланда. Бях любопитен да видя тялото ти: все още ли е изящно, както в моето време. Приятно ми е да ти кажа, че е същото — още си самата перфектност. Съжалявам, вече не те желая.

Сълзите и молбите й не промениха нищо. Той само слушаше и пушеше. После угаси цигарата и тихо й каза:

— Орланда, никога не идвай тук, без да съм те поканил. Ти си избра Макао.

„И беше прав. Аз му отнех престижа. Защо още ме поддържа? — питаше се тя, търсейки Бартлет между гостите. Трябва ли да загубиш нещо, за да го оцениш? Това ли е животът?“

— Орланда!

Тя се спря, сепната, че някой се изпречва на пътя й. Беше Ричард Хамилтън Пагмайър. Беше малко по-нисък от нея.

— Мога ли да ти представя Чарлс Билтмън от Щатите, — каза той, гледайки я похотливо. Кожата й настръхна от близостта му. — Чарлс ще бъде новият тай-пан на „Дженеръл сторис“. Чък, това е Орланда Рамос!

— Радвам се да се запозная с вас, мадам!

— Как сте? — любезно отговори тя, инстинктивно изпитвайки неприятно чувство към него. — Съжалявам, мистър…

— Наричайте ме Чък. Орланда беше името ви, нали? Имате прекрасно име, прекрасна рокля! — Билтмън извади визитната си картичка и с жест й я подаде.

Тя я прие, но не му даде своя.

— Благодаря ви. Съжалявам, мистър Билтмън, моля да ме извините? Чакат ме приятели…

Преди да успее да го предотврати, Пагмайър я хвана за лакътя, заведе я настрана и й прошепна, тихо:

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно? Изглеждаш великолепно…

Тя се дръпна рязко, без да е много очевидно.

— Изчезвай, Паг.

— Слушай, Орланда…

— Сто пъти съм ти казвала, да ме оставиш на мира! Сега върви по дяволите, ти и всичките ти роднини! — Изсъска тя и Пагмайър се изчерви. Винаги го беше мразила, дори в онези дни. Знаеше, че винаги я оглежда зад гърба на Куилън.

Пагмайър постоянно й вадеше душата, искаше да я вкара в леглото си — не се отказваше.

— Ако някога ми се обадиш или се опиташ да ми говориш, ще разкажа на цял Хонконг за теб и за странните ти желания.

Тя любезно кимна с глава на Билтмън, изпусна дискретно визитката му и ги отмина. След малко Пагмайър се върна при американеца.

— Каква фигура! — възкликна Билтмън.

— Тя е — тя е една от нашите популярни проститутки, — каза с презрение Пагмайър. — Боже, дано побързат с вечерята, умирам от глад.

— Тя, проститутка? — Билтмън зяпна от учудване.

— Никога не би допуснал — добави Пагмайър, понижавайки глас. — Изненадва ме, че Шити Т’Чънг я е поканил. Предполагам, че хич не го е грижа, защото си е платил рицарството. Преди години Орланда беше любовница на мой приятел, но беше кръшнала. Той я хвана и получи голямо Л.

— Голямо Л?

— Лакът — изхвърли я.

Билтмън не можеше да отклони погледа си от нея.

— Боже, шепнеше той — не зная за лакът, но аз бих й дал един голям.

— Това е само въпрос на пари, но мога да те уверя, приятелю, че не си заслужава. Орланда не е нещо особено в леглото, зная го, а още и не знаеш кой е бил преди теб, нали? — Пагмайър се разсмя на физиономията, която американецът направи. — Аз самият не повторих, но ако си решил да си натопиш фитила, по-добре използвай предпазни средства.

Дънрос току-що бе дошъл и слушаше с половин ухо излиянията на Ричард Куанг за сделките, които беше направил, за да спаси банката от фалит и за това, колко са мръсни определени хора, дето разпространяват такива неверни слухове.

— Абсолютно съм съгласен с теб, Ричард, — отговори му Дънрос, опитвайки да се измъкне при делегацията, която беше в дъното на стаята. — Наистина има много копелдаци наоколо. Извини ме, моля…

— Разбира се, тай-пан — Ричард Куанг сниши гласа си, но не успя да скрие възбудата си. — Може да ми потрябва помощ.

— Всичко, разбира се, освен пари.

— Би могъл да говориш с Джонджон във „Виктория“ за мен. Той…

— Няма да го направи, Ричард, знаеш го. Единственият ти шанс е някой от китайските ти приятели. Какво ще кажеш за Смайлър Чинг?

— Ха, този стар мошеник — не бих го молил за мръсните му пари! — Презрително каза Ричард Куанг.

Смайлър Чинг бе отстъпил от уговорката и не му даде нито пари — нито кредит. Този дърт мошеник заслужава затвор! Сега и при него започна навалица, така му се пада!

— Мисля, че всичко е започнато от комунистите, те се опитват да ни унищожат. Чу ли за опашките пред „Виктория“ в Сентрал? Има и пред „Блекс“. Банката на Олд Биг Бели Ток — „Бенк ъф Иист Азия и Джапън“ е фалирала. Утре няма да отварят.

— Господи, сигурен ли си?

— Обади ми се тази вечер, искаше заем от 20 милиона. По дяволите, тай-пан, цял Хонконг ще фалира, ако не получим помощ. Ние…

В този момент видя на вратата Винъс Пун под ръка с Фор Фингър Уу и сърцето му прескочи. Тази вечер тя беше бясна, защото не й занесе обещаното палто. Плака и му се кара и нейната ама пригласяше в разправията. Не приемаха извиненията, че кожухарят му е виновен и двамата продължиха да се карат, докато накрая той обеща, че преди състезанието ще го има.

— Ще ме заведеш ли на банкета на Ши-Тех?

— Жена ми промени решението си и ще дойде с мен, но след банкета с теб ще отидем…

— След това аз ще съм уморена! Първо нямам подарък, сега не мога да дойда на партито! Къде е аквамариненият медальон, който ми беше обещал миналия месец? Къде отиде палтото ми? На гърба на жена ти, басирам се! Айейа, моята фризьорка и нейната са приятелки и аз ще разбера. Не ме обичаш вече. Трябва или да се самоубия или да приема поканата на Фор Фингър Уу.

— Какво?

Ричард Куанг си спомни как едва не припадна на място и как прави декларации и бесня, че нейният апартамент му струва състояние, дрехите й хиляди на месец, тя също прави декларации.

— Кажи ми какво става с банката? Ти вече платежоспособен ли си? Какво ще стане с моите спестявания?

— Айейа, мизерна никаквице, какви спестявания? Спестяванията, които аз трябва да внеса вместо теб, нали? Ха! Разбира се, че са сигурни там, като в „Бенк ъф Ингланд“ са!

— Вече съм без пукната пара. Горката ти дъщеричка е в бедствено положение! Трябва да се продавам за пари или да се самоубия. Да, така е! Отрова… това е! Ще се нагълтам с… аспирин. Ох, Пуун! Донеси ми аспирини!

Той я моли и увещава, накрая тя омекна и му разреши да й вземе аспирина, обеща й да дотича при нея веднага щом банкета свърши и сега, когато я видя, очите му щяха да изскочат от орбитите. Двамата облечени блестящо. Фор Фингър Уу щеше да се пръсне от гордост, а тя хрисима и невинна, облякла роклята, която той съвсем скоро бе платил.

— Какво ти е, Ричард? — попита загрижено Дънрос. Ричард Куанг се опита да каже нещо, но така и не успя и тръгна с несигурни стъпки към жена си, която откъсна съкрушителния си поглед от Винъс Пун и се обърна към него.

— Хелоу, скъпа — каза й той, размекнат.

— Хелоу, скъпи, — отговори със сладникавия си глас Мей-линг Куанг. — Коя е тази проститутка?

— За коя говориш?

— Ето тази.

— Това не беше ли… как й беше името… телевизионната звезда?

— Името й не беше ли Почеши-се-в-чекмеджетата й Пун, телевизионната звезда?

Той престорено се засмя на шегата, но всъщност му идваше да си скубе косите от яд. Фактът, че настоящата му метреса идва с друг, няма да бъде изпуснат от цял Хонконг. Всеки ще го приеме като знак, че е в абсолютен финансов крах и че тя, мъдро, е напуснала потъващия кораб. А идването й точно с чичо му, Фор Фингър Уу е още по-неблагоприятно. Това ще потвърди, че цялото богатство на Уу е преместено от „Хо-Пак“, което пък означава, че и Ландо Мата и златният синдикат са направили същото. Цялото цивилизовано население беше сигурно, че Уу е първият контрабандист на синдиката, след смъртта на Смайлър Мо. Неприятностите никога не идват сами.

— А? — попита уморено той. — Какво каза?

— Питах, дали тай-пан ще ни ходатайства пред банка „Виктория“?

Той превключи на кантонезки, защото около тях беше пълно с евроазиатци.

— За съжаление това куче също има неприятности, няма да ни подкрепи. В много тежко положение сме и не по наша вина. Денят беше отвратителен, освен едно хубаво нещо: Направихме чудесна печалба. Продадох всичките акции на „Ноубъл Хаус“.

— Отлично. При каква цена?

— Печелим по 2.70 на акция. Обърнах всичко в злато и го преведох на обща сметка в Цюрих, — добави той, извъртайки истината. През цялото време се мъчеше да измисли начин да махне жена си от стаята и да отиде при Фор Фингър Уу и Винъс Пун.

— Браво. Много добре си направил. — Мей-линг си играеше с големия аквамаринов медальон.

Изведнъж му замръзнаха тестисите. Това беше медальонът, който той обеща на Винъс Пун.

— Не ти ли е добре? — обезпокоена го попита Мей-линг.

— Аз, а, сигурно съм хапнал развалена риба. Трябва да отида до тоалетната.

— По-добре иди веднага. Сигурно скоро ще започне вечерята. Шити винаги закъснява!

Тя видя, че той погледна към Винъс Пун и Фор Фингър Уу и очите й станаха зли.

— Тази проститутка наистина е интересна. Ще я наблюдавам докато се върнеш.

— Защо заедно не отидем? — Той я хвана под ръка и я поведе надолу по стълбите към вратата, която водеше към тоалетните, поздравявайки пътьом приятели тук и там, опитвайки се да възстановява доверието им.

В момента, в който тя влезе в женската тоалетна, той се втурна нагоре, отиде при Цепелин Танг, който стоеше близко до тях. Размени няколко приказки и преструвайки се, че току-що вижда Фор Фингър Уу възкликна.

— О хелоу, почитаеми чичо, благодаря ти, че си я довел. Хелоу, малка лицемерке.

— Какво? — подозрително попита старият мъж. — Аз съм я довел за себе си, не за теб.

— Да, и не ме наричай лицемерка — изсъска Винъс Пун и нарочно хвана под ръка Фор Фингър Уу. Ричард Куанг пикаеше кръв. — Говорих с фризьорката си тази вечер! Моето палто на нейния гръб! Това не е ли моят аквамаринов медальон, който тя носи тази вечер! Като помисля, че щях да се самоубия, защото мислех, че съм те разочаровала… а то през цялото време били само лъжи, лъжи. Ох почти не ми се живее.

— Е, не го прави още, Литъл Мили Маут — зашушна нетърпеливо в ухото й Фор Фингър Уу, вече уговорил сделка за повече отколкото Смайлър Чинг му даваше. — Отивай си племеннико, повръща й се от теб. Няма да се представи добре!

Ричард Куанг изфабрикува мазна усмивка, измърмори няколко приятни комплимента и се отдалечи, вътрешно треперещ. Той тръгна към стълбата, за да изчака жена си и някой подхвърли:

— Виждам една кобилка е напуснала падока, за по-сочна трева.

— Каква глупост! — бързо отговори той. — Та нали аз го помолих да я доведе, защото жена ми е с мен. Защо иначе мислите, че е дошла с него? Този стар глупак прилича ли на бик? Или на петел? Не. Айейа, дори Винъс Пун с цялата си техника, на която съм я научил, не може да му помогне! Хубаво е да добие малко престиж, нали?

— Иий, колко хитро, Куанг! — каза мъжът и шепнешком го разказа на друг, който саркастично отговори:

— Ще изядеш и кофа с лайна, ако ти кажат, че е телешко задушено със сос от черен боб! Не знаеш ли, че прътът на Фор Фингър се гледа от най-скъпите робини, мехлеми и сен-сен, които могат с пари да се купят? Защо мислиш, че роди син миналия месец наложницата му Намбър Сикс Конкюбине! Не се тревожи за него. Преди да е свършила тази вечер, Златната Врата на Винъс Пун ще плаче за милост на осем диалекта.

— Ще останеш ли за вечерята, тай-пан? — попита Брайън Куок, пресрещайки го.

— Да, защо?

— Съжалявам, аз трябва да се връщам на работа. Но ще дойде друг да те съпровожда до вас.

— За Бога, Брайън, не се ли престаравате? — тихо попита Дънрос.

Брайън Куок също сниши гласа си:

— Не мисля. Току-що телефонирах на Крос, да го питам за онези двама пред вас. В момента на пристигането на нашите хора, те са си плюли на петите.

— Може само да са негодници, които мразят полицаи.

Брайън Куок поклати глава.

— Крос отново те моли да предадеш веднага папките на А. М. Г.

— В петък.

— Каза ми да ти кажа, че има съветски шпионски кораб в пристанището. Вече има убийство — един от агентите им е убит с нож.

Дънрос беше шокиран.

— Какво общо има това с мен?

— Знаеш по-добре от нас. Нали ти е известно, какво има в рапортите. Сигурно е доста важно, иначе нямаше самият ти да си толкова предпазлив. Крос каза… остави Крос! Йан, виж, ние сме приятели. Аз наистина много се безпокоя. — Брайън Куок превключи на кантонезки. — И най-умният може да се заплете в тръните.

— След два дни пратеникът пристига. Два дни не са много време.

— Истина е. Но за два дни шпионинът може да ни нарани много сериозно. Защо да изкушаваме боговете? Молбата е моя!

— Не. Съжалявам.

Брайън Куок стана по-суров.

— Нашите американски приятели съветват, да те приберем в предварителен арест.

— Каква глупост!

— Не е глупост, Йан. Знае се, че имаш изключителна зрителна памет. Колкото по-рано предадеш папките, толкова по-добре. Дори след това трябва пак да внимаваш. Защо не ми кажеш къде са и ние ще имаме грижата за всичко?

Дънрос беше също много сериозен.

— За всичко съм се погрижил, Брайън. Нека върви по плана.

Високият китаец въздъхна и вдигна рамене.

— Добре. Съжалявам, но да не кажеш след това, че не сме те предупреждавали. Жак и Гавалан също ли остават на вечерята?

— Не. Не мисля. Помолих ги да се мернат само. Защо?

— Можеха да те придружат до вас. Моля те, не отивай никъде сам за известно време. Само за известно време ще бъде. Ако имаш лични срещи, обади ми се.

— Аз, лични срещи? Тук, в Хонконг? Наистина, каква идея!

— Името Джен говори ли ти нещо?

Очите на Дънрос станаха каменно студени.

— Вие май сте много любопитни.

— А ти изглежда не съзнаваш, че си в много мръсна игра, без да са ти ясни правилата.

— Разбрах намека, за Бога.

— Лека вечер, тай-пан.

— Лека нощ, Брайън. — Дънрос приближи групата на парламентаристите. Те се бяха събрали в ъгъла и говореха с Жак де Вил. Бяха само четирима в момента, останалите си почиваха, след дългото пътешествие. Жак ги представи: сър Чарлз Пениуърд, консервативна партия; Хаф Гатри, либерална; Джулиън Бродхърст и Робин Грей, лейбъристка партия.

— Хелоу, Робин — поздрави той.

— Хелоу, Йан, толкова отдавна не сме се виждали.

— Да.

— Ако ми позволите, аз се оттеглям — каза де Вил, лицето му беше състарено от грижи. — Жена ми е зад граница, у дома е малкото ни внуче, трябва да се погрижа.

— Говори ли със Сюзан във Франция? — попита Дънрос.

— Да, тай-пан. Тя е… тя е добре. Благодаря ти, че се обади на Делан. Довиждане до утре. Лека нощ, джентълмени.

Дънрос погледна към Робин Грей.

— Изобщо не си се променил.

— Ти също — каза Грей и се обърна към Пениуърд с думите: — С Йан се срещнахме в Лондон преди години, сър Чарлз.

Беше точно след войната. Току-що беше станал управител на магазин. Беше слаб мъж с тънки устни, остри черти и сивееща вече коса.

— Отдавна беше — любезно отвърна Дънрос, поддържайки уговорката, която Пенелоуп и брат й бяха направили преди много години, че нито една от двете страни няма да смята другата за роднина. — Какво, Робин, ще останеш ли по-дълго?

— Само няколко дни — отговори Грей. — Искам да посетя няколко профсъюза, да видя как живеят останалите деветдесет и девет процента от хората.

Сър Чарлз Пениуърд, ръководителят на делегацията, се засмя. Той беше румен, пълен мъж, бивш полковник от „Лъндън Скотиш Реджимънт, D. S. O. енд Бар“.

— Не мисля, че тук обръщат много внимание на профсъюзите, Робин. Какво ще кажеш, тай-пан?

— Работната ни сила е много добре и без профсъюзи — каза Дънрос.

— Потящата се работническа маса, тай-пан — веднага допълни Грей. — Съгласно вашата статистика, правителствената ви статистика.

— Не нашата, Робин, а вашата. Нашите хора са най-високо платените в Азия, след Япония и това е свободното общество.

— Свободно? Моля те! — подигравателно възкликна Грей. — Освен, ако искаш да кажеш свободно да експлоатира работниците. Добре, няма значение, когато лейбъристите вземат властта следващите избори, ще променим всичко това.

— Хайде, Робин — каза сър Чарлз — лейбъристите нямат шанс следващите избори.

Грей се усмихна.

— Не залагай на това. Хората в Англия искат промени. Не отивахме да се бием във войната, за да запазим стария скапан начин на живот. Лейбъристите са за социални промени — за това, работниците да получат справедлива част от печалбата, която те осигуряват.

— Винаги съм смятал за несправедливо социалистите да говорят за „работниците“, сякаш те вършат цялата работа, а ние нищо не правим. Ние също сме работници. Работим толкова упорито, колкото и те, ако не и по-упорито и много повече работни часове и…

— Да, но ти си тай-пан и живееш в огромна къща, която ти е поднесена, заедно със силата на капиталите ти. Целият ти капитал идва от потта на бедните работници, дори няма да спомена търговията с опиум, която е началото на всичкото това. Редно е капиталът да бъде разпределен справедливо и всеки да има еднакъв старт. Богатите трябва да бъдат облагани с по-високи данъци. Трябва да има данък капитал. Колкото по-рано се разбият големите богатства, толкова по-добре за всеки англичанин, нали Джулиън?

Джулиън Бродхърст беше висок, изискан мъж в средата на четиридесетте, пламенен защитник на Фабианското общество, което бе за доверие в интелекта на социалистическото движение.

— Виж, Робин — започна той с провлачения си глас — аз разбира се не съм привърженик, като теб на идеята, че трябва да излезем на барикадите, но мисля, мистър Дънрос, че тук в Хонконг можете да имате конфедерация на профсъюзите, фиксирана минимална заплата, избираемо законодателно тяло, подходящи профсъюзи, държавно медицинско обслужване, компенсации за работниците и всички други модерни английски нововъведения.

— Абсолютно погрешно, мистър Бродхърст. Китай никога няма да се съгласи с промяна на колониалния ни статус, няма да разрешат никаква форма на град държава на границата си. Колкото до другите неща, кой ще плаща за тях? — попита Дънрос. — Нашата свободна система тук е двадесет пъти по-добра от английската и…

— Ти ще платиш от печалбите си, Йан — каза със смях Робин Грей. — Ще плащаш справедлив данък, не 15 процента. Трябва да плащаш, както плащаме ние в Англия.

— Да не ни дава Господ! — Дънрос едва сдържаше раздразнението си. Вашите такси ви изхвърлят от бизнеса и от…

— От печалбата ли? — последният член от парламентарната делегация, либералът Хаф Гатри се намеси хапливо. — Последното лейбъристко правителство помете печалбите ни преди години с проклетите глупави разточителства, смешна национализация, предавайки една по една колониите, напускайки ги идиотски, разбивайки колониалната общност и навирайки лицето на горката Англия в калта. Такава глупост!

Робин Грей се обади помирително:

— Хайде, Хаф, лейбъристкото правителство направи това, което хората искаха, каквото масите искаха.

— Глупости! Враговете го искаха. Комунистите! За по-малко от осемнадесет години вие предадохте най-великата империя, която светът е виждал, направихте ни второстепенна сила и позволихте на Съветите да вземат повече от половин Европа. Каква нелепост!

— Съгласен съм, че комунизмът е нещо ужасно. Но, колкото до „предаване“ на цялата империя, то беше промяната на вятъра, Хаф. — Каза Бродхърст, успокоявайки го. Колониализмът беше изживял времето си. Трябва да гледаш перспективно на нещата.

— Правя го. Сега мисля, че плуваме срещу течението и то без гребла. Чърчил беше прав, винаги е бил.

— Хората не мислеха така — намръщено каза Грей. — Затова не го избраха. Писнал им беше. Колкото до империята, съжалявам, Хаф стари приятелю, това беше извинението за експлоатацията на местното население, което не познаваше нищо по-добро.

Робин погледна лицата им и ги разбра. Той беше свикнал с омразата, която го заобикаляше. Той ги мразеше даже повече, винаги го беше правил. След войната искаше да остане на редовна работа в армията, но му отказаха — капитаните бяха по два за пени, след това с всичките си медали и специфичната си военна служба, като военнопленник в Чанги, изпълнен с гняв и злоба отиде да работи в автомобилната промишленост, като механик в завода Кролей. Скоро стана управител на магазин за коли и профсъюзен организатор, после нисък ранг в „Трейд юнион дженерал консул“. Преди пет години стана член на парламента, където беше и сега, раздразнителен, враждебен парламентарист от задните скамейки, протеже на левия социалист, Анюрин Биван.

— Да, отървахме се от Чърчил и когато спечелим изборите следващата година ще изметем още стари начини на управление на господстващата класа там, където им е мястото. Ще национализираме цялата индустрия и…

— Наистина, Робин — прекъсна го сър Чарлз — това е банкет, не място за пропаганда. Съгласихме се всички да не говорим за политика, докато трае пътуването.

— Прав сте, сър Чарлз. Стана, защото тай-панът на „Ноубъл хаус“ ме попита. — Грей се обърна към Дънрос. — Как е „Ноубъл хаус“?

— Добре. Много добре.

— Ако съдим по следобедните вестници, има натиск върху акциите ти?

— Един от конкурентите си играе на негодник, това е всичко.

— А навалиците по банките, и то ли е несериозно нещо?

— Това е сериозно. — Дънрос внимателно подбираше думите си. Знаеше, че анти-Хонконг лобито на парламента е силно и много членове от трите партии на парламента бяха срещу колониалния му статут и възможностите на свободната воля в Хонконг… и най-вече завиждаха на почти свободната от данъци изходна база. Няма значение. От 1841 година сме преживявали враждебно настроени парламенти, пожар, тайфун, чума, малария, ембарго, депресия, окупация и периодическите конвулсии, през които минава Китай и по някакъв начин ще успяваме пак да ги преживяваме.

— Навалицата е в „Хо-Пак“, една от китайските банки — каза Дънрос.

— Тя е най-голямата, нали? — попита Грей.

— Не. Но е голяма. Всички се надяваме да преодолее проблема.

— Ако фалира, какво ще стане с парите на вносителите?

— За нещастие ги губят — отговори Дънрос, притиснат до стената.

— Трябва ви английско банково законодателство.

— Не. Намираме, че нашата система оперира много добре. Как ви хареса Китай?

Преди сър Чарлз да успее да отговори, Грей каза.

— Преобладаващото мнение е, че са опасни, враждебно настроени, трябва да бъдат затворени и границата с Хонконг добре пазена. Има опасност да се превърнат в световен дразнител, а техният тип комунизъм е просто извинение за диктаторство и експлоатация на масите.

Дънрос побледня, когато сър Чарлз му възрази остро.

— Виж, Робин, това е само твое виждане и на Ком… и на Маклин. Аз чувствам нещата съвсем обратно. Намирам, че Китай е много искрен в опитите си да се оправя с вътрешните проблеми, които са идиотски, монументални и мисля неразрешими.

— Да сме благодарни на Бога, че там предстоят големи неприятности — каза с презрение Грей. — Дори руснаците го знаят, защо иначе щяха да ги напуснат?

— Защото са им врагове, споделят обща граница с дължина пет хиляди мили — обясни Дънрос, опитвайки се да задържи раздразнението си. — Никога не са имали доверие една на друга. Защото завоевателите на Китай, винаги са идвали от Запад, а тези на Русия от Изток. Притежаването на Китай е било руска мания.

— Вижте сега, мистър Дънрос, — започна Бродхърст. — Вие преувеличавате.

— В интерес на Русия е Китай да бъде слаб и разделен и Хонконг разбит. Русия иска Китай слаб, като крайъгълен камък на външната си политика.

— Поне Русия е цивилизована. — Каза Грей. — В червен Китай са фанатизирани, опасни езичници и трябва да се държат изолирано поне от тази страна.

— Смешно! Китай има най-старата цивилизация на света. Китайците отчаяно искат да станат приятели със Запада. Китай първо е на китайците, после на комунистите — възрази Йан.

— Хонконг и вие, „предатели“, държите комунистите на власт.

— Глупости! Мао няма нужда от нас или от Съветите, за да стои в Пекин!

— Доколкото аз разбирам нещата червен Китай и Съветска Русия са еднакво опасни — намеси се Гатри.

— Няма място за сравнение между двете! — каза Грей. — В Москва се хранят с нож и вилица и разбират от храна! В Китай нямахме нищо, освен скапана храна, скапани хотели и много лицемерие.

— Наистина не мога да те разбера, стари момко — мистър Чарлз се ядоса. — Ти се бори като дявол да те включим в тази делегация, предполагаше се, че ще се интересуваш от проблемите на Азия, а ти нищо не правиш, освен да се оплакваш.

— Да си критичен, не значи, че се оплакваш, сър Чарлз. Откровено казано, аз съм против даване на помощ за Китай. И когато се върнем, ще предложа действия за цялостно премахване статуса на Хонконг: да се наложи ембарго на всички стоки за и от Китай, да се проведат незабавни избори тук, да се въведат подходящи данъци, подходящи профсъюзи и подходящо английско обществено право!

Дънрос издаде брадата си напред.

— Тогава ще разстроиш позицията ни в Азия.

— На всички тай-панове да, но не на обикновените хора! Русия е права по отношение на Китай.

— Аз говоря за свободен свят! Боже Господи, трябва да е ясно за всички — Съветска Русия се стреми към хегемония, към доминиране на света и към нашето разрушаване. Китай не е хегемонист — противопостави се Дънрос.

— Грешиш, Йан. От дървото не виждаш гората — каза му Грей.

— Слушай! Ако Русия…

Бродхърст ги прекъсна:

— Русия се опитва да си реши нейните проблеми. Мистър Дънрос, един от нейните проблеми е политиката на САЩ. Те искат да бъдат оставени на мира, а не заобиколени от високо емоционални американци, превъоръжени с атомно оръжие.

— Топки! Американците са ни единствените приятели — каза Хаф Гатри ядосано. — Колкото до руснаците, какво ще кажеш за студената война? Берлин? Унгария? Куба? Египет… те ни поглъщат малко по малко.

Сър Чарлз Пениуърд въздъхна.

— Животът е странен и паметта толкова кратка. През 1945 година, беше на 2 май вечерта, се съединихме с руснаците при Висмар в Северна Германия. Никога няма да се чувствам толкова щастлив и горд, както тогава, да, горд. Ние пяхме и пихме и викахме и си казвахме едни на други, наздраве. Тогава моята дивизия и всички други в Европа, всички съюзници бяха задържани със седмици, за да дадат възможност на руснаците да нахлуят в Германия, минавайки през Балканите, Чехословакия и Полша… Тогава не мислих много за тези неща, бях толкова благодарен, че войната почти свършваше и толкова горд с нашите руски съюзници, но знаеш ли, поглеждайки назад сега аз зная, че сме били измамени — включително и руските войници. Бяхме излъгани. Не зная, как точно е станало, още не зная, но съм сигурен, че сме предадени, Джулиън, от нашите собствени хора, твоите проклети социалисти, заедно с Айзенхауер, Рузвелт и неговите заблуждаващи го съветници. Кълна се в Бога не зная още как стана, но ние загубихме войната, уж спечелихме, но всъщност загубихме.

— Хайде, Чарлз, много грешиш. Ние спечелихме — каза Бродхърст. — Хората по света спечелиха, че нацистка Германия беше разби… — Той спря, стреснат от израза върху лицето на Грей. — Какво има, Робин?

Грей се беше взрял към другия край на стаята.

— Йан! Този човек там, който говори с китаеца… познаваш ли го? Високият с жилетката?

Дънрос погледна нататък.

— Този с пясъчния цвят на косата ли? Имаш предвид Марлоу? Питър…

— Питър, проклетият Марлоу! — тихо промърмори Грей. — Какво прави в Хонконг?

— На посещение. Пристигна от Щатите. Той е писател. Предполагам пише или прави проучвания за книга за Хонконг.

— Писател? Любопитно. Приятел ли ти е?

— Срещнах го преди няколко дни. Защо?

— Това жена му ли е — момичето до него?

— Да. Това е Фльор Марлоу, защо?

Грей не отговори. В края на устните му имаше петънце слюнка.

— Какви са връзките му с теб, Робин? — запита Бродхърст, обезпокоен.

С усилие Грей откъсна погледа си от Марлоу.

— Бяхме заедно в Чанги, Джулиън, японски концентрационен лагер за военнопленници. Последните две години аз отговарях за дисциплината в лагера. — Той избърса потта от лицето си. — Марлоу беше черната овца.

— Марлоу? — Дънрос беше удивен.

— О да. Лейтенант Марлоу от въздушните сили, великият английски джентълмен — каза Грей. — Да, той си имаше свой приятел, един американец с прякор Кинг. Ефрейтор Кинг, бяха най-важните. После имаше друг на име Тимсън, австралиец… Но американецът беше най-големият, той беше царят. Тексасец. Имаше полковници в неговата банда. Всичките английски джентълмени — полковници, майори, капитани. Марлоу му беше преводач на японски и корейски с охраната… имахме предимно корейска охрана. Те бяха най-лошите… — Грей се закашля. — Господи, толкова скоро беше. Марлоу и Кинг живееха от — тези двамата изяждаха поне по едно яйце на ден, докато другите гладувахме. Не можете да си представите как…

Грей отново избърса потта от горната си устна.

— Колко време бяхте в лагера? — състрадателно запита сър Чарлз.

— Три и половина години.

— Ужасно — обади се Хаф Гатри. Братовчед ми е работил на строежа на железопътна линия в Бирма. Ужасно!

— Всичко беше ужасно — каза Грей. — Но не беше толкова ужасно за тези, дето ни предаваха. На открито или в лагерите! — Той погледна сър Чарлз, очите му бяха странни и изпълнени с кръв. — Светският Марлоу ни предаваше нас, обикновените хора, непривилегированите по рождение. — Гласът му стана още по-горчив. — Не се обиждайте, но сега всички получавате компенсация. Господи, имам нужда да пийна нещо. Извинете ме за момент. — Той отиде на бара, който беше разположен до стената отсреща.

— Невероятно — каза сър Чарлз.

— За момент помислих, че ще се нахвърли на Марлоу — отбеляза Гатри.

Всички го наблюдаваха, след това Бродхърст забеляза, че Дънрос се беше намръщил след Грей, лицето му бе стегнато и студено.

— Не му обръщайте внимание, мистър Дънрос. Страхувам се, че Грей е много уморен и доста досаден. Той е… ами не е много представителен за лейбъристкия ешелон. Ще ви хареса новият ни водач. Харолд Уилсън, ще го одобрите. Следващият път, когато сте в Лондон ще ви запозная, ако имате време.

— Благодаря. Всъщност, аз мислех за Марлоу. Трудно е да се повярва, че е „предавал.“

— Никога не знаеш за хората, нали?

Грей взе уиски, обърна се и прекоси стаята.

— Виж ти, това сигурно е лейтенант Марлоу!

Питър Марлоу се обърна, сепнат. Усмивката му изчезна и двамата мъже впериха очи един в друг. Фльор Марлоу замръзна.

— Хелоу, Грей — каза Марлоу с равен глас. — Чух, че си в Хонконг. Всъщност четох интервюто във вестника. — Той се обърна към жена си. — Скъпа, това е Робин Грей, парламентарист. — Той го представи и на китайците, единият от които беше сър Ши-Тех Т’Чънг.

— А, мистър Грей, чест е за нас — каза Ши-Тех с оксфордски акцент. Беше висок, черен, симпатичен, европейски черти. — Да се надяваме, че ще прекарате добре в Хонконг. Ако мога с нещо да ви бъда полезен, само се обадете!

— Да — каза небрежно Грей. На всички им направи впечатление грубостта му. — И така, Марлоу! Не си се променил много.

— Нито пък ти. Напреднал си. — Марлоу добави за околните. — Бяхме заедно през войната. Не съм го виждал от 1945 година.

— Бяхме военнопленници, Марлоу и аз — каза Грей, след това добави: — Ние сме на противоположни страни на политическата сцена. — Той спря и отстъпи назад, за да даде възможност на Орланда Рамос да мине. Тя поздрави с усмивка Ши-Тех и отмина. Грей я погледна за малко, след това се обърна. — Марлоу, още ли се продаваш? — Това беше английска обида. „Продаваш“ за някой, като Марлоу, означаваше всичко просто и от ниска класа.

— Писател съм — каза Марлоу. Обърна поглед към жена си и очите му се усмихнаха.

— Мислех, че ще останеш в армията, офицер, като знаменитите ти предшественици.

— Като инвалид, не беше възможно, малария и другите неща. Доста скучно — каза Марлоу, съзнателно подчертавайки акцента си на патриций, за да вбеси Грей. — А ти си в Парламента? Колко умно от твоя страна. Ти представяш Стритхем Ист? Нали там беше роден?

Грей се изчерви.

— Да, да, там…

Ши-Тех се опита да прикрие неловкото положение от неприязънта между двамата.

— Аз трябва да се погрижа за вечерята. — Той се обърна и тръгна. Другите китайци, също се извиниха и се отдалечиха.

Фльор си вееше.

— Може би ще трябва да си намерим маса, Питър — каза тя.

— Хубава идея, мисис Марлоу — каза Грей. Той се контролираше не по-зле от Питър Марлоу. — Как е Кинг?

— Не зная. Не съм го виждал от войната. — Марлоу погледна надолу към Грей.

— Но ти сигурно поддържаш връзка с него?

— Не. Всъщност не поддържам.

— Не знаеш къде е?

— Не.

— Странно, като се има предвид, колко бяхте близки. — Грей откъсна погледа си, погледна Фльор Марлоу и помисли, че тя е най-красивата жена, която е виждал. Толкова хубава и фина и английска и руса, като бившата му жена Тина, която заминала с един американец, един месец след като са го обявили за изчезнал при военни действия. Само след месец. — Знаете ли, че бяхме врагове по време на войната, мисис Марлоу? — каза той с нежност, която тя намираше за страшна.

— Питър никога не е дискутирал Чанги с мен, мистър Грей.

— Странно. Това беше ужасно преживяване, мисис Марлоу. Аз нищо не съм забравил от времето прекарано там… добре, извинете за безпокойството… — Той погледна нагоре към Марлоу, понечи да каже нещо, но промени намерението си и тръгна.

— О, Питър, какъв ужасен човек! — каза Фльор. Тръпки ме побиха от него.