Търговска къща

30

Горнт седеше в борсата до брокера си, Джоузеф Стърн и наблюдаваше със задоволство огромната дъска. Обикновено борсата беше тиха и спокойна. Днес обаче не беше така. Всички бяха напрегнати и съсредоточени. Разтревожени.

Акциите на Горнт бяха паднали с един пункт, но това не го тревожеше ни най-малко. Тези на „Струан“ — с 3.50 по-ниско, а „Хо-Пак“ загиваше. „Времето на «Струан» тече, помисли Горнт, всичко е предвидено, всичко е започнато. Бартлет преведе преди час уговорените 2 милиона в неговата швейцарска сметка, без всякакви обвързвания — 2 милиона преведени от неизвестна сметка на неговата. Със седем телефонни обаждания започна разпространението на слуховете. С друго обаждане до Япония се потвърди верността на датите за плащанията на «Струан». Да, атаката започна.“

Нова разпродажба на акции беше регистрирана от брокера. Нямаше купувачи.

След като тайно бе започнал разпродажба в понеделник на техни акции под стойността им, малко преди борсата да затвори и много преди започналата по-късно сериозна навалица по всички клонове на банката — той беше с милиони напред. В понеделник акциите се продаваха при 28.60, а сега, дори с цялата възможна подкрепа, която Ричард Куанг бе осигурил, бяха паднали на 24.30 — спад по-голям, отколкото акциите на „Хо-Пак“ някога бяха имали от основаването й преди единадесет години.

„4.30 пъти по 500 000 прави 2 150 000 — весело мислеше Горнт, — всичко в истинска ХК валута, ако в този момент искам отново да купувам — не е лошо за 48 часа работа. Но, още няма да купувам. Още не. Сега съм сигурен, че ще фалира, ако не днес, утре, четвъртък. Понеделник най-късно, защото няма банка в света, която би могла да устои на такъв натиск.

И когато настъпи фалитът, ще купувам обратно по за няколко цента към долар и ще направя двадесет пъти по половин милион.“

— Продай 200 000 — каза той, започвайки открито да продава под стойността.

— Господи, мистър Горнт — ахна неговият брокер. — „Хо-Пак“ трябва да постави почти 5 милиона, за да покрие. Това ще разклати целия пазар.

— Да — каза весело той.

— Ще си имаме доста грижи, за да заемем акциите.

— Тогава започвай.

Брокерът му неохотно тръгна, но един от телефоните иззвъня.

— Да? О хелоу, Дейтайм Чанг, поздрави той на сносен кантонезки. — Какво мога да направя за теб?

— Надявам се да ми запазиш всичките пари, почтени Мидълмен. Как се продават акциите на „Ноубъл хаус“?

— 23.30.

Последва писък на изненада.

— Ау-ау-ау, едва ли има и половин час откакто направих справка, ау, ау, ау! Моля продавай! Моля веднага продавай акциите от всички компании на „Струан“, веднага — „Ноубъл хаус“, „Гуд лак пропъртис“ и „Голдън фери“, също — как продава „Секънд грейт къмпани“, а?

— 23.30.

— Айейа, с един пункт по-ниско от сутринта? Богове, каква съдба! Продавай. Моля продавай всичко веднага!

— Но Дейтайм Чанг, пазарът е доста стабилен и…

— Веднага! Не си ли чул слуховете? „Ноубъл хаус“ ще фалира! Продавай, не губи време! Почакай за момент, моят съдружник Фанг-тат иска също да говори с теб.

— Да, Търд Тоалетмейд Фанг?

— Точно, както Дейтайм Чанг, почтени Мидълмен! Продавай! Преди да съм пропаднал! Продавай и ни се обади за цената ох, ох, ох! Моля бързай!

Той затвори телефона. Това беше пето обаждане от стари клиенти и изобщо не му харесваше. Глупаци и паникьори. Двамата общо, Дейтайм Чанг и Търд Тоалетмейд Фанг бяха инвестирали 40 000 ХК в различни акции. Ако продаде в момента поради спадането на акциите на „Струан“, печалбата им щеше да е доста окастрена.

Джоузеф Стърн беше начело на фирмата „Стърн енд Джонс“, която съществуваше в Хонконг от петдесет години. Те станаха брокери след войната. Преди това бяха лихвари, дилъри на валутен обмен и търговци на кораби. Той беше нисък, с тъмна коса, почти оплешивял мъж в края на шестдесетте и много хора мислеха, че има китайска кръв.

Стърн отиде до голямата дъска и спря на колоната, където бяха изписани акциите на „Голдън фери“. Нанесе общия брой акции на Чанг и Фанг в колоната за продаване. Количеството беше малко.

— Ще ги купя при 30 цента по-ниско.

— Няма натиск върху „Голдън фери“ — остро каза Стърн.

— Не, но компанията е на „Струан“. Да или не?

— Знаеш, че печалбите на „Голдън фери“ са се повишили това тримесечие.

— Жалко! Господи, каква горещина? Не мислиш ли, че бихме могли да си позволим климатична инсталация тук, а? Казвай да или не, приятел?

Джоузеф Стърн помисли за момент. Не искаше да нажежава положението. Точно вчера акциите на „Голдън фери“ се покачиха с долар, защото в бизнес средите се знаеше за предстоящата годишна среща следващата седмица. Но той добре знаеше първото правило на борсата: вчерашният ден няма нищо общо с днешния. Клиентът му беше казал, „Продавай“.

— 20 цента под пазарната цена? — попита той.

— 30. Последно предложение. Какво те е грижа, ти ще си получиш комисионната. Съгласен ли си на 30 цента по-ниско?

— Добре. — Стърн си проби път до другия край на дъската, продавайки повечето от акциите им без проблем, но всеки път трябваше да отстъпва от цената. Със затруднение намираше назаем акции на „Хо-Пак“. Сега спря на колоната, регистрираща банката. Имаше много предложения за продаване. Повечето бяха малки количества. Той написа 200 000 най-отдолу на колоната за разпродаване. През помещението мина шокова вълна. Не обърна внимание, само погледна към Форсайт, брокера на Ричард Куанг. Днес той единствен купуваше акции на „Хо-Пак.“

— Куилън ли се опитва да разбие „Хо-Пак?“ — попита брокерът.

— Тя е вече под обсада. Искаш ли да купиш дяловете?

— Не, дори ако от това ти зависи живота! И „Струан“ ли продаваш по-ниско?

— Не. Аз не.

— Господи, това изобщо не ми харесва.

— Тихо, Хари — каза някой. — Веднъж пазарът да се оживи, това е важното.

— Страхотен ден, а? — подхвърли друг брокер. — Започна ли катастрофата? Аз ликвидирах моите, продадох тази сутрин. Сигурно предстои фалит, нали?

— Не зная.

— Шокиращо е за „Струан“, нали?

— Вярваш ли на всички слухове?

— Не, разбира се, но една дума, където трябва и е достатъчно, какво?

— Не вярвам.

— „Струан“ е паднал с 3.5 пункта за един ден, приятелче и вече много хора вярват — каза друг брокер. — Тази сутрин аз продадох моите акции от „Струан“. Ричард ще устои ли на натиска?

— Това е в ръцете на… — Джоузеф се готвеше да каже на Бога, но се сети, че бъдещето на Ричард Куанг е в ръцете на вложителите и те вече бяха решили съдбата му. — Джос — каза той тъжно.

— Да. Да се благодарим на Бога, че получаваме при всички положения комисионните си — и при пир и при глад, много весело, нали?

— Много весело — повтори като ехо Стърн, ненавиждайки самодоволния английски акцент на изключителните английски училища, в които не бяха го допуснали, защото е евреин. Той видя, че Форсайт остави телефона и погледна дъската. Още веднъж той измрънка предложението си. Форсайт му кимна да се приближи. Той се промъкна през тълпата, без да го изпуска от очи.

— Купуваш ли? — попита той.

— Като му дойде времето, Джоузеф, стари приятелю — нежно добави Форсайт. — Между нас казано не можеш ли да разкараш Куилън от гърба ни? Имам повод да мисля, че е в съдружие със Саутбай.

— Това публично обвинение ли е?

— О хайде, само мое лично мнение, за Бога! Не четеш ли колоната на Хаплей? Тай-пановете и големите банки разпространяват слухове? Много добре знаеш, че Ричард е силен.

— Ричард е толкова силен колкото и… Ротшилд! Ти знаеш, че има повече от билион в ре…

— Аз бях свидетел на катастрофата през 1929 година, момче. Имаше трилион в резерв, независимо от това всички се разориха. Въпросът е до пари, кредити и ликвидност. И доверие. Купуваш ли, да или не?

— Вероятно.

— Докога ще можеш да удържаш?

Форсайт го погледна.

— Докато трябва. Аз съм борсов посредник. Изпълнявам нареждания. Независимо дали продавам или купувам получавам четвърт процент.

— Ако клиентът плати.

— Ще трябва. При нас са акциите му, нали? Ние си имаме правила. Но докато мисля по тези въпроси — отивай си, по дяволите.

Стърн се засмя.

— Аз съм британец, ние отиваме на небето, не го ли знаеше? Мисля, че ще купи преди затварянето на борсата.

Беше три без петнадесет.

— Добре — каза Горнт. — Сега аз ис… — Той спря. И двамата се обърнаха, тъй като почувстваха промененото настроение в залата. Дънрос придружаваше Кейси и Линк Бартлет към бюрото на Алън Холдбрук, вътрешният брокер на „Струан“.

— Мислех, че днес повече няма да идва — каза подигравателно Горнт.

— Тай-панът никога не бяга от неприятностите. Не е в характера му. — Стърн ги наблюдаваше внимателно. — Изглеждат доста приятелски настроени. Може слуховете изобщо да не са верни, може Йан да сключи сделката с „Пар-Кон“ и да си направи плащанията.

— Няма да може. Тази сделка ще се провали. — Каза Горнт. — Бартлет не е глупак. Той трябва да е луд, та да влезе в тази загиваща империя.

— Не знаех до преди малко, че „Струан“ са длъжници на банка „Орлин“. И че „Тода“ трябва да си получи парите за корабите до седмица-две. Също и глупавите клюки, че „Виктория“ няма да подкрепи „Ноубъл хаус“. „Само празни приказки“ — ми каза Хавъргил.

— Какво друго би могъл да каже?

След малка пауза, Стърн се обади:

— Любопитно е, че всички клюки изплуваха днес.

— Много любопитно. Продай 200 000 от тези на „Струан“.

Очите на Стърн се разшириха и той сви рунтавите си вежди.

— Мистър Горнт, не мислите ли…

— Не. Прави каквото ти казват.

— Този път мисля, че грешите. Тай-панът е твърде умен. Той ще се възползва от цялата възможна подкрепа, която би могъл да получи. Вие ще изгорите.

— Времената се менят. Хората се менят. Ако „Струан“ са се разпрострели над кредита и не могат да плащат… Добре, приятелю, това е Хонконг и надявам се негодниците ще бъдат изправени до стената. Нека бъдат 300 000.

— Да се предложат на каква цена?

— На пазарната.

— Ще ми трябва време, за да намеря акциите. Трябва да ги продавам на малки количества. Трябва да…

— Какво искаш да кажеш, че моят кредит не е достатъчно добър за теб или че не можеш да осъществиш нормални борсови функции?

— Не. Разбира се, че не — отговори Стърн, страхувайки се да не засегне най-големия си клиент.

— Тогава продавай акции на „Струан“.

Горнт гледаше след него, докато се отдалечаваше. Сърцето му радостно биеше.

Стърн отиде при сър Луис Базилио от старата посредническа борсова фирма, „Базилио енд санс“, който лично притежаваше огромно количество акции на „Струан“, както и много солидни клиенти с големи количества. Взе назаем акции, върна се при дъската и регистрира голямото предложение за продаване в колоната за продаване. Тебеширът скърцаше звучно докато пишеше цифрата. Постепенно в залата настъпи тишина. Всички очи се обърнаха към Дънрос, Алън Холдбрук и американците, след това към Горнт и обратно към Дънрос. Горнт видя, че Линк Бартлет и Кейси го наблюдават и това му достави удоволствие, радваше се, че я вижда тук. Кейси носеше жълта копринена пола и блуза, златнорусата й коса бе вързана със зелен шал. Защо изглежда толкова сексуална — несъзнателно се питаше Горнт. — Странна покана витаеше около нея. Защо? Може би защото никакъв мъж не я задоволявал досега? Той й се усмихна, кимайки леко с глава. Тя отговори с полуусмивка. Поздравът му към Бартлет беше любезен. Линк му отвърна също толкова любезно. Погледът му се задържа, на Дънрос. Двамата мъже се взираха един в друг.

Тишината тегнеше. Някой се изкашля нервно. Всички съзнаваха важността на предложението и изводите от него.

Стърн повтори цифрите с тебешира. Холдбрук се наведе към Дънрос и се консултира с него, последният вдигна рамене и кимна с глава, след това се обърна и започна тихо да говори е Бартлет и Кейси.

Джоузеф Стърн чакаше. След това някой предложи да купи част и започна пазарлък. Скоро 50 000 акции промениха собственика си и новата им пазарна цена стана 24.90. Той промени цифрата от 300 000 на 250 000 и отново зачака. Продаде още малко, но голямото количество остана. След това, понеже нямаше купувачи, се върна на бюрото си и седна.

— Ако същата цифра остане до утре, това няма да е добре за „Струан“, изобщо няма да е добре.

— Да. — Горнт продължаваше да гледа Кейси. Тя напрегнато слушаше Дънрос. Той се облегна назад и се замисли за момент. — Продай нови 100 000 на „Хо-Пак“ и още 200 000 на „Струан“.

— Господи, мистър Горнт, ако „Струан“ загине целият пазар ще стана нестабилен, дори вашата компания ще загуби.

— Ще има приспособяване, много приспособявания, разбира се.

— Ще има кървава баня. Ако „Струан“ фалира ще последват и други компании, ще бъдат пометени хиляди инвеститори и…

— Аз нямам нужда от лекция върху икономиката на Хонконг, мистър Стърн. — Ако не искаш да изпълняваш инструкции ще прехвърля бизнеса си при друг.

Стърн почервеня.

— Аз ще… Първо трябва да събера акциите. Това количество… да взема тази сума.

— Тогава съветвам те да побързаш! Искам да го видя на дъската днес!

Горнт го видя да отива, наслаждавайки се неимоверно на момента.

„Копелдак — мислеше той. — Борсовите посредници са само паразити, абсолютно всички“. Той се чувстваше абсолютно сигурен. Парите на Бартлет вече бяха прехвърлени на неговата сметка. В този момент можеше да започне да купува обратно и пак щеше да е с милиони напред. Доволен насочи вниманието си към Кейси. Тя го наблюдаваше. Не можа да прочете нищо в погледа й.

Джоузеф Стърн обикаляше брокерите. Отново се спря пред бюрото на Базилио. Сър Луис Базилио отклони поглед от дъската и му се усмихна.

— Какво, Джоузеф? Искаш да вземеш на заем още акции на „Ноубъл хаус“?

— Да, моля.

— За Куилън? — попита сър Луис. Той беше прекрасен възрастен мъж, елегантен, много слаб и в края на седемдесетте — тазгодишният председател на съвета, който ръководеше борсата.

— Да.

— Ела, седни тук, дай да си поговорим, приятелю. Сега още колко ще искаш?

— 200 000.

Сър Луис се намръщи.

— 300 000 на дъската — нови 200 000? Това тотална атака ли е?

— Той… той не го каза, но мисля, че е.

— Колко жалко, че тези двамата не могат да се помирят.

— Да.

Възрастният мъж помисли малко и след това каза още по-тихо:

— Аз обмислям прекратяване на сделките с акции на „Хо-Пак“, а от обяд и за акциите на „Ноубъл хаус“. Много съм обезпокоен. Точно в този момент фалитът на „Хо-Пак“, чифтосан с фалит на „Ноубъл хаус“, може да разбие целия пазар. Мадона, невероятно е „Ноубъл хаус“ да фалира, това би повлякло стотици от нас, може би цял Хонконг, немислимо.

— Може би „Ноубъл хаус“ се нуждае от щателна ревизия. Мога ли да взема на заем 200 000 акции?

— Първо ми отговори на това, да или не и ако е да, докога: Трябва ли да преустановим с „Хо-Пак“? Трябва ли да преустановим „Ноубъл хаус“? Аз подложих на гласуване всички други членове на съвета, освен теб, те са разделени почти наполовина.

— Нито единият, нито другият някога са били оставяни висящи. Ще бъде лошо да се остави в нерешено положение и „Хо-Пак“ и „Ноубъл хаус“. Това е свободно общество — в най-добрия смисъл. Трябва да оставиш нещата естествено да се решат, „Струан“ и Горнт и всички останали, нека най-добрият да застане начело и най-слабият… — Стърн поклати уморено глава. — За мен е лесно да го кажа, Луис, аз не съм голям инвеститор в нито една от двете.

— Къде са твоите пари?

— В диаманти. Всички евреи имат нужда от дребни неща, неща, които могат лесно да се пренасят и лесно да се укриват, неща, които бързо се обръщат в пари.

— Тук няма причини да се страхуваш, Джоузеф. Колко години семейството ти е тук и просперира? Виж Соломон — те със сигурност са най-богатата фамилия в Азия.

— За евреите страхът е начин на живот. И това да бъдат мразени.

Старият мъж отново въздъхна.

— Ах този свят, този прекрасен свят, колко прекрасен би могъл да бъде.

Телефонът на бюрото му позвъня и той вдигна слушалката. Ръцете му бяха малки, португалският му звучеше мелодично и гладко за Стърн, независимо, че нищо не разбираше от езика. Разбра единствено обръщението, „Синьор Мата“ казано много почтително няколко пъти, но името не значеше нищо за него. След малко сър Луис затвори телефона, много замислен.

— Финансовият секретар се обади, страшно е обезпокоен. Има парламентарна делегация тук и банков фалит ще бъде нещо много лошо за нашия имидж, лошо ще е за всички. — Посъветвах го да предложи закон, който губернаторът да подпише — банките да бъдат управлявани, както се прави в Англия и горкото момче едва не припадна. Не трябва да си правя такъв майтап. — Стърн се усмихна заедно с него. — Като че ни е дотрябвала намесата на правителството! — Погледът му стана сериозен. — И така Джоузеф, гласуваш ли да не се намесваме — или да оставим висящи акциите на едната или на двете, ако решим така докога?

Стърн погледна часовника. Ако сега отиде при дъската, още имаше време да регистрира и двете предложения и да предизвика Форсайт. Беше вълнуващо да държи две съдби в ръцете си, независимо че е временно.

— Може да е много хубаво, а може да е и лошо. Как са гласовете дотук?

— Казах ти, почти еднакви.

Последва раздвижване и двамата мъже погледнаха нагоре. Ново количество акции на „Струан“ смениха собственика си. Цената беше паднала на 24.70. Филип Чен се беше надвесил над бюрото на Холдбрук.

— Горкият Филип, не изглежда добре — каза със състрадание сър Луис.

— Не. Жалко за Джон. На мен той ми харесваше. Има ли нещо ново за Бившите вълци? Мислиш ли, че вестниците преувеличават?

— Не. Не мисля. — Старите му очи примижаха. — Не повече от теб, Джоузеф.

— Какво?

— Искаш да оставиш този ден да свърши, нали? Това ли искаш?

— Какво по-добро решение може да има?

— Ако не бях толкова стар, щях да се съглася с теб. Но тъй като съм толкова стар и тъй като не съм сигурен в утрешния ден, а и не зная дали ще го дочакам, предпочитам драмата да стане днес. Много добре. Няма да броя твоя глас този път и тъй като съветът е в безизходно положение, решението ще взема аз. Можеш да заемеш 200 000 акции на „Ноубъл хаус“ до петък, до петък в два часа. Тогава мога да си ги поискам обратно — аз трябва да мисля и за себе си! — Проницателните, но любезни очи на покритото с бръчки лице подканиха Стърн да се изправи. — Какво ще направиш сега, млади приятелю?

Джоузеф Стърн се усмихна тъжно.

— Аз съм само борсов посредник.

Той отиде до дъската и с твърда ръка записа в колоната за продаване на „Хо-Пак“. След това в настъпилото затишие отиде и записа и в колоната на „Струан“ много ясно предложената за продаване цифра, съзнавайки, че е в центъра на събитието. Чувстваше омразата и завистта. Повече от 500 000 акции на „Струан“ се предлагаха за продан, повече отколкото някога са били продавани в историята на стоковата борса. Стоеше, очаквайки звънецът да оповести края на работния ден. Отново суматоха, предизвикана от любопитство, когато Суржани, купи известно количество акции, но се знаеше, че е привърженик на „Струан“ и поддръжник на фамилията Дънрос. Независимо, че купи 150 000, това не промени много чудовищно голямото предложение на Горнт. Тишината в залата болезнено тегнеше. Оставаше само една минута.

— Ние купуваме! — гласът на тай-панът разсече тишината.

— Всичките ми акции ли? — попита с дрезгав глас Стърн.

— Да. Твоите и всички останали на пазарната цена.

Горнт се изправи на крака.

— С какво? — саркастично запита той. — Това е почти 9 милиона.

Дънрос също беше изправен и го гледаше с подигравателна полуусмивка.

— „Ноубъл хаус“ е достатъчно силен за толкова — и за още много милиони! Някой съмнявал ли се е в това?

— Аз се съмнявам — и утре ще продавам под пазарната!

Точно в този момент звънецът за края на работния ден иззвъня. Напрежението се стопи и последва одобрително оживление.

— Господи какъв ден…

— Добрият стар тай-пан…

— Няма да може да устои на повече…

— Дали този път Горнт ще успее да победи…?

— Господи, аз направих цяло състояние от комисионни…

— Мисля, че Йан се е изплашил…

— Не забравяй, той има пет дни до плащане на акциите…

— Няма да може да купува така утре…

— Господи, утре! Какво ли ще става утре…

Кейси се разшава на мястото си, сърцето й думкаше. Очите й се местеха от Дънрос на Горнт и после се обърна към Бартлет, който седеше с вперен в дъската поглед, подсвирквайки беззвучно. Тя благоговееше — и малко се страхуваше.

Малко преди идването си тук на срещата с Дънрос, Линк Бартлет й беше казал за плана си, за обаждането си на Горнт и за срещата им.

— Сега знаеш всичко, Кейси — каза й нежно той, усмихвайки се. — Сега и двамата са предизвикани и ние контролираме битката, всичко за 2 милиона само. Двамата са се хванали гуша за гуша и всеки готов да убие другия. Сега само ще чакаме. Понеделник е решаващ. Ако победи Горнт, ние също печелим. Ако спечели Дънрос, ние печелим. И в двата случая ставаме „Ноубъл хаус“.