Търговска къща

53

Дънрос гледаше тъжните останки от изгорелия ресторант „Плуващия дракон“, които лежаха на двадесет стъпки във водите на Абърдийн. Останалите многоетажни палати, които плуваха наблизо, все още горяха с пищни и шумни светлини, претъпкани. Новите, бързо издигнати временни кухни на шлепове край корабите — майки димяха и тълпа готвачи и помощници сновяха като многобройни пчели. Нагоре-надолу бързаха сервитьори по опасни мостчета с подноси и съдове. Наблизо плуваха сампани, туристи разглеждаха Хонконг. Изгорелият кораб беше голяма атракция.

Част от горната структура на останката стърчеше от водата. Спасителни групи вече работеха под кораба с подводни прожектори, спасяваха я, подготвяха онова, което беше останало за плуване. Откъм кея и паркинга издигаха временен покрив и кухни. Продавачи с голямо старание предлагаха снимки на пожара, сувенири, стотици видове храна и един огромен облян в светлина плакат на китайски и английски съобщаваше, че новият ЕДИНСТВЕН НАПЪЛНО СЪВРЕМЕНЕН И ПОЖАРООБЕЗОПАСЕН ПЛУВАЩ РЕСТОРАНТ „ПЛУВАЩИЯТ ДРАКОН“ скоро ще заработи по-голям от всякога, по-хубав от всякога… Беше обичайна търговия с единствената разлика, че ресторантът беше на сушата, а не в морето.

Дънрос вървеше по кея към едно от морските стъпала. Наблизо имаше струпване на сампани, големи и малки. Повечето от тях можеха да бъдат наемани. Някои от сампаните бяха усъвършенствани. Нощни лодки за удоволствия. Вътре имаше възглавници за облягане и ниски маси, по-луксозните имаха стаи за двама, където да се нахранят, да пият, а след това да се любят. Човек можеше да наеме лодка за час или за нощ и да се носи по уединени места. В други сампани имаше всякакви напитки и храни, пресни храни, току-що приготвени, сервирани деликатно и ти и твоята дама можете да прекарате нощта в мечти и пълна интимност.

Можеше да бъдеш и сам, ако желаеш. Близо до някой от огромните острови с лодки твоят сампан ще се срещне с дамите на нощта и ти можеш да си избереш и след това да отплуваш. В пристанището можеш да задоволиш всяко свое желание, всяка жажда, всяка страст на най-ниска цена, цената е честна независимо кой си, стига да можеш да платиш и да си мъж. Опиум, кокаин, хероин — всичко, каквото пожелаеш.

Понякога храната беше лоша или момичето лошо, но това е просто джос. Грешка, за която се разкайваш, но не е умишлена.

Дънрос се усмихна, виждайки как едър турист нервно се облекчава в една лодка с помощта на cheong-sam момиче. Ти си в добри ръце — беше доволен от суетенето и блъсканицата около него, купуваха, продаваха, заменяха. Да, китайците са истинските капиталисти на света.

Ами предложението на Тип Ток и Джонджон? Ами Ландо Мата и Тайтфист и „Пар-Кон“? Ами Горнт? Ами А. М. Г. и Рико Анджин и Съндърс и…

„Недей да мислиш сега за тях. Бъди умен и мисли за себе си. Фор Фингър Уу не те е повикал, за да обсъждате времето.“

Слезе по първите стъпала към морето и се насочи по кея към главните стъпала, светлината от уличните лампи хвърляше силни сенки. Изведнъж всички сампани започнаха да се бутат за място, техните собственици се провикваха, махаха. Когато се изкачи до горната част на стъпалата суматохата спря.

— Тай-пан!

Една добре подредена лодка за удоволствия се освободи директно пред него. Лодкарят беше нисък, тумбест с много златни зъби. Той носеше скъсани панталони каки и риза, мокра от пот.

Дънрос подсвирна като разпозна най-големия син на Фор Фингър Уу, лох-пан, шеф на флотилията от лодките за удоволствия на Уу. Не беше чудно, че останалите се отклониха от курса си. Беше впечатлен, че Голдтут Уу го посрещна лично. Той пъргаво излезе на палубата и го поздрави. Голдтут бързо подкара.

— Чувствайте се като у дома си, тай-пан — каза Голдтут на перфектен английски. Имаше степен бакалавър от Лондонския университет и пожела да остане в Англия. Но Фор Фингър Уу му нареди да се върне у дома. Беше любезен, тих и внимателен мъж и Дънрос го харесваше.

— Благодаря.

Върху лакираната маса имаше пресен чай, уиски и чаши, бренди и бутилирана вода. Дънрос внимателно се огледа. Каютата беше спретната и осветена с ненатрапчива светлина, чиста, мека и скъпа. От едно малко радио звучеше хубава музика. Това трябва да е флагманът на Голдтут — помисли си той — хем се забавлява, хем е на пост.

Не беше нужно да пита къде го отвежда Голдтут. Наля си малко бренди и добави газирана вода. Нямаше лед. Никога не използваше лед в Азия.

— За Бога — измърмори внезапно той, като си спомни какво каза Питър Марлоу за вероятността от инфекциозен хепатит. Петдесет-шейсет души са заплашени от това, независимо дали го знаят или не. Горнт също е един от тях. Да, но този мръсник има телосложение на секира за месо. Мръсникът дори не се е докоснал до фалитите. Какво да прави с него?

В каютата е прохладно и приятно, небето тъмно. Мина една огромна джонка, която пухтеше и той се облегна назад, наслаждавайки се на напрежението, което го обхвана, на предчувствието. Сърцето му биеше равномерно. Отпи от брендито, изчакваше спокоен.

Страната на сампана се отърка в друг сампан. Той съсредоточи слуха си. Боси крака ходеха по кораба. Два чифта ходила, единият пъргав, другият — не.

— Я гледай, тай-пан! — каза Фор Фингър като се усмихна с беззъбата си усмивка. Той бързо се наведе под балдахина и седна. — Как ти добре? — каза той на ужасен английски.

— Чудесно, а ти? — Дънрос се загледа в него, опитвайки се да прикрие удивлението си. Фор Фингър Уу беше облечен в хубав костюм с чиста бяла риза и ярка безвкусна вратовръзка. Беше с обувки и чорапи. Последният път, когато Дънрос го видя облечен така беше нощта на пожара и единственият път години преди това на великолепната сватба на Шити Т’Чънг. Приближиха се и други крака. Пол Чой неловко седна.

— Добър вечер, сър. Аз съм Пол Чой.

— Добре ли сте? — попита той, усещайки голямото му неудобство и страх.

— Разбира се, благодаря, сър.

Дънрос се намръщи.

— Е, това е удоволствие. Сега за чичо ти ли работиш? — попита, поддържайки преструвката, че той и Фор Фингър Уу са се договорили за това. Беше чул за успешния му удар на стоковата борса от негов стар приятел Суржани.

— Не, сър. Работя в „Ротуел-Горнт“. Започнах само преди няколко дни. Тук съм, за да превеждам… ако имате нужда от мен. — Пол Чой се обърна към баща си и му обясни какво беше казал.

Фор Фингър кимна.

— Бренди?

— Имам, благодаря. — Дънрос вдигна чашата си. — Добре виждаш, айейа — очакваше старецът да продължи на хакло. Присъствието на Пол Чой увеличи предпазливостта на Дънрос.

Старият моряк бъбреше незначителни неща и пиеше уиски. На Пол Чой не му беше предложено нищо за пиене, нито пък той си сипа. Седеше в сянката, слушаше изплашен и не знаеше какво да очаква. Баща му го накара да се закълне, че ще пази тайна с клетви, от които косата се изправяше.

Накрая Уу се отказа да чака тай-пана да заговори и започна на хакло.

— Нашите семейства са приятели от много години — каза той като говореше бавно и внимателно, защото знаеше, че Дънрос не владееше хакло перфектно. — От много, много години.

— Да. „Сийбърн Уу“ и „Струан“ са като братя — отвърна предпазливо тай-панът.

Фор Фингър измърмори.

— Настоящето е като миналото, а миналото е настояще. Айейа?

— Старият сляп Тунг казва, че миналото и бъдещето са едно и също. Айейа?

— Какво означава за тай-пана на „Ноубъл хаус“ името У Куок?

Стомахът на Дънрос се сви.

— Той е твоят прадядо, айейа? Твоят именит предшественик. Син и главен адмирал на дори по-именития морски върховен началник на армията У Фанг Чой, чието знаме „Сребърният лотос“ се вя над цели четири морета.

— Единственият! — Фор Фингър се наведе по-близо и предпазливостта на Дънрос се удвои.

— Каква беше връзката между Зеленоокия Дявол, между първия тай-пан на „Ноубъл хаус“ и именития У Куок?

— Те се срещнаха в морето. Срещнаха се в устието на река Пърл от У…

— Близо, до Пок Лу Чау, между Пок Лу Чау и Апличау. — Очите на стареца бяха като цепнатини.

— После се видяха край Хонконг. Тай-панът се качи на борда на флагмана на Куок. Отиде сам и… — Дънрос се опита да намери думата — … и сключи сделка с него.

— Сделката беше ли написана на хартия и оспорвана?

— Не.

— Почтена ли беше?

— Отвратителна гадост е да се задават такива въпроси от Стар приятел, когато Старият приятел отсреща знае отговора.

Пол Чой се размърда неволно при неочакваната злост в думите. Никой от мъжете не му обърна внимание.

— Така, така, тай-пан — каза старецът толкова смел, колкото и Дънрос, — да, сделката беше почтена, макар и изопачена, донякъде беше изопачена. Запознат ли си с нея?

— Не, изобщо не — каза Дънрос искрено. — Защо?

— Според сделката на всеки от вашите двадесет клипери капитанът е наш — моят дядо беше един от тях. По-нататък Зеленоокият Дявол се съгласи да вземе трима от момчетата на У Куок и да ги изпрати в неговата земя, за да ги обучи като чужденците в най-добрите училища, точно както неговите собствени синове. По-нататък тай-пан…

Очите на Дънрос се разшириха.

— Какво? Кой? Кои са тези момчета? Какви станаха те?

Фор Фингър Уу само се усмихна с крива усмивка.

— След това Зеленоокият Дявол се съгласи да достави един чуждестранен дяволски клипер за именития У Фанг Чой, въоръжен, с необходимите съоръжения и красив. У Фанг Чой плати за него, но тай-панът се разпореди и го нарече „Лотос Клауд“. Но когато Кълъм Слабия го достави почти две години по-късно вашият проклет главен адмирал Страйд Орлов, дойде от изток като убиец през нощта и уби нашия кораб и заедно с него и У Куок.

Дънрос отпи от брендито си, и чакаше външно спокоен, но беше шокиран. Кои можеха да са тези момчета? Дали действително е било част от сделката? В дневника на Дърк няма нищо, нито завещание за синовете на У Куок. Нищо. Кои мо…

— Айейа?

— Знам за „Лотос Клауд“. Да. И за мъже, капитани. Мисля, че бяха деветнадесет, а не двадесет клипера. Но не зная нищо за трите момчета. Що се отнася до „Лотос Клауд“, моят предшественик обеща ли да използва в бой кораба след предаването му?

— Не. О, не, тай-пан, не, той не е обещавал това. Зеленоокият Дявол беше умен, много умен. Смъртта на У Куок? Джос. Всички трябва да умрем. Джос. Не, Зеленоокият Дявол спази сделката. Кълъм Слабия, също. Ти ще спазиш ли сделката? — Фор Фингър Уу разтвори юмрука си.

Там лежеше половинката монета.

Дънрос я взе внимателно. Сърцето му биеше лудо. Гледаха го като змии, и двамата. Усети силата на техните погледи. Пръстите му една забележимо потрепнаха. Беше като останалите половинки монети, които все още бяха в Библията на Дърк в сейфа на Грейт хаус, две все още стояха, две бяха изчезнали, вече откупени. Подаде обратно монетата като се бореше да овладее треперенето на пръстите. Уу я взе, без да се интересува, че ръката му трепери.

— Сигурно е истинска — каза Дънрос, а гласът му звучеше особено. — Трябва да се провери. Откъде я взе?

— Тя е истинска, разбира се че е истинска, дю не ло мо. Признаваш ли, че е истинска?

— Не. Откъде я взе?

Фор Фингър запали цигара и се закашля. Прочисти гърлото си и се изплю.

— Колко монети имаше първоначално? Колко даде великият мандарин Джин-куа на Зеленоокия Дявол?

— Не съм сигурен.

— Четири. Имаше четири.

— А, една на твоя именит предшественик У Куок, платена и почтена. Защо великият Джин-куа ще му дава две? Не е възможно, следователно тази е открадната. От кого?

Старецът почервеня и Дънрос се запита дали не беше отишъл твърде далеч.

— Открадната или не — изплю се старецът — ти дължиш услуга. Айейа? — Дънрос само се загледа в него. — Айейа? Или лицето на Зеленоокия Дявол не е лицето на „Ноубъл хаус“?

— Откъде я взе?

Уу се втренчи в него. Угаси цигарата си в килима.

— Защо е трябвало Зеленоокият Дявол да се съгласява на четири монети? И защо е трябвало да се кълне в боговете, че той и всичките му наследници ще спазват неговата дума, айейа!

— За друга услуга.

— Ах, тай-пан, разбира се за друга услуга. Знаеш ли за каква услуга?

Дънрос се втренчи в него.

— Почтеният Джин-куа даде на заем на тай-пан моя прапрадядо четиридесет по 100 000 сребро.

— Четиридесет по 100 000 е четвърт милион долара. Преди сто и двадесет години. — Старецът въздъхна. Очите му още повече се свиха. Пол Чой стоеше затаил дъх, неподвижен. — Беше ли му поискан документ? Документ от твоя именит предшественик — срещу „Ноубъл хаус“.

— Не.

— Четиридесет по 100 000 сребро. Никакъв документ, никакъв… само доверие. Сделката беше само сделка между Стари приятели, никакъв… само доверие, айейа!

— Да.

Ръката без палец на стареца с открита длан се насочи и задържа половинката монета в лицето на Дънрос.

— Една монета заслужава услуга. Който и да я поиска. Аз я искам.

Дънрос въздъхна. След малко той наруши тишината:

— Първо да проверя дали съответства на другата половинка. След това искам да съм сигурен, че металът на тази е като метала на онази. Тогава ще поискаш услугата.

Той посегна да я вземе, но юмрукът се затвори здраво и се отдръпна, а Фор Фингър рязко посочи със здравия си палец Пол Чой.

— Обясни — каза той.

— Извинете, тай-пан — каза Пол Чой на английски, много неловко, ненавиждаше тясната каюта и дяволските завеси, всичко това заради едно обещание дадено преди дванадесет десетилетия от един пират на друг, и двамата главорези, ако половината разкази бяха истина. — Моят чичо иска да обясни как да се направи това. — Опитваше се да запази гласа си спокоен. — Той разбира се е на ясно, че вие ще имате уговорки и иска да е сигурен хиляда процента. В същото време не желае да се отказва от притежаваното поне в този момент. Докато не се увери по един или друг начин, той ще…

— Искаш да кажеш, че не ми вярва?

Пол Чой трепна при гневните думи.

— О, не, сър — отвърна той бързо и преведе онова, което беше казал Дънрос.

— Разбира се, че ти вярвам — усмивката на Уу се изкриви. — Но, ти вярваш ли ми?

— О, да Стари приятелю. Напълно. Дай ми монетата. Ако е истинска, аз тай-панът на „Ноубъл хаус“ ще удовлетворя молбата ти, ако е възможно.

— Когато и да помолиш, молбата ти трябва да бъде удовлетворена — кипна старецът.

— Ако е възможно. Да. Ако монетата е истинска ще ти направя услугата, ако не е — връщам ти монетата. Край.

— Не е край — Уу махна с ръка на Пол Чой. — Свършвай бързо.

— Моят… моят чичо предлага следния компромисен вариант. Вие ще вземете това — младежът извади плоско парче пчелен восък. — Върху него са направени различни отпечатъци на монетата. Имате възможност да сравните и да проверите дали тази половина пасва на другата, сър. Ръбовете са достатъчно остри, за да сте сигурен, почти сигурен. Това е първата стъпка. Ако сте удовлетворен втората стъпка е да отидем заедно при уредника на някой музей и да му дадем да провери и двете половинки пред нас. Тогава и двамата ще го узнаем едновременно. — От Пол Чой се стичаше пот. — Това е, което казва чичо ми.

— Едната страна лесно би могла да подкупи този, който ще изследва монетата.

— Разбира се. Но преди да се срещнем с него ще разменим двете половинки. Ние ще си познаваме нашата, вие вашата — но той не би могъл нали?

— Може да бъде подготвен за това.

— Разбира се. Но, ако ние… ако ние направим това утре и ако Уу ви даде думата си да не се опитва да нагласява нещата предварително, тогава става, нали? — Младежът избърса потта от лицето си. — Господи, тука е толкова задушно.

Дънрос размисли. После обърна студените си очи към Фор Фингър.

— Вчера аз помолих за услуга, ти каза — не.

— Онази услуга беше нещо различно, тай-пан — отвърна старецът веднага, а езикът му се мяташе като на змия. — Онова не беше същата услуга, като едно старинно обещание, което изплаща стар дълг.

— Ти попита ли приятелите си, които могат да имат отношение към молбата ми, айейа!

Уу запали друга цигара. Гласът му стана по-остър.

— Да. Приятелите ми са загрижени за „Ноубъл хаус“.

Тишината се сгъсти. Дънрос видя лукави очи да се стрелват към Пол Чой и после отново към него. Знаеше, че е в капан заради монетата. Ще трябва да плати. Ако беше истинска трябваше да плати, независимо дали е открадната или не. Открадната от кого? Кой е могъл да има монета? Дърк Струан никога не узна на кого са дадени останалите. В завещанието си беше написал, че подозира, че един е ходил при неговата любовница Мей-мей, но нямаше причина за такъв подарък от Джин-куа. Ако е зависело от Мей-мей, съобрази Дънрос, тогава тя трябва да е минала в Шити Т’Чънг, който понастоящем е главата на линията Т’Чънг, линията на Мей-мей. Може би е била открадната от него. Кой друг в Хонконг?

Ако тай-панът или Хег не можеха да дадат отговор на това, и аз не мога. Няма семейна връзка чак до Джин-куа.

В мъчителната тишина Дънрос наблюдаваше и изчакваше. Още една едра капка пот капна от брадичката на Пол Чой докато гледаше баща си, а после отново към масата. Йан усети омраза и това го заинтригува. Забеляза, че Уу премерва по особен начин Пол Чой.

— Аз съм арбитърът на Хонконг — каза той на английски — подкрепи ме и след седмица могат да се очакват големи облаги.

— Айейа?

Йан наблюдаваше Пол Чой. Видя, че вдига поглед изненадан.

— Моля ви, преведете, мистър Чой — каза той.

Пол Чой се подчини. Дънрос въздъхна, доволен. Пол Чой не преведе.

— Аз съм арбитърът на Хонконг.

Отново тишина. Той се отпусна, вече по-спокоен, защото усещаше, че и двамата мъже захапаха въдицата.

— Тай-пан, приемате ли моето предложение за монетата? — попита старецът.

— А относно моята молба, моята молба за парична подкрепа, съгласен ли си?

Уу ядосано каза:

— Двама мъже не са свързани така както дъжд в дяволска буря. Да или не за монетата?

— Аз съм съгласен за монетата. Но не утре. Другата седмица. На петия ден.

— Утре.

— Почтени чичо, може би би могъл утре отново да помолиш приятелите си. Утре сутринта. Може би биха могли да помогнат на тай-пана. — Проницателните му очи се обърнаха към Йан. — Утре е петък — каза той на английски — какво ще кажете за понеделник в… в четири часа следобед за монетата? — Той го повтори и на хакло.

— Защо по това време? — попита Уу раздразнен.

— Паричният пазар на чуждия дявол се затваря на третия час от следобеда, почтени чичо. До това време „Ноубъл хаус“ или ще я бъде, или не.

— Ние винаги ще бъдем „Ноубъл хаус“, мистър Чой — обясни вежливо Дънрос на английски, впечатлен от умението на младия човек и от неговата проницателност. — Аз съм съгласен.

— Айейа?

Когато Пол Чой свърши, старецът изсумтя.

— Първо ще проверя небесно — земните токове, за да видя дали това е благоприятен ден. Ако е така, съгласен съм. — Той посочи Пол Чой с палеца си. — Иди на другата лодка.

Когато останаха сами, старецът меко каза:

— Благодаря ти, Стари приятелю. Скоро ще имаме много повече общ бизнес.

— Помни, Стари приятелю, какво казва моят предшественик — гласът на Дънрос прозвуча зловещо: — Зеленоокият Дявол, и тя, Хег Струан и Висшите тигри изричат велико проклятие срещу белите прахове. Онези, които извличат облага от тях, са прокълнати.

Съсухреният стар моряк нервно вдигна рамене.

— Каква връзка има това с мен? Нищо не зная за бели прахове. Дю не ло мо на всички бели прахове. Нищо не зная за тях.

Разтреперан Дънрос си наля. Почувства, че сампана отново тръгна. Пръстите му извадиха восъчните отпечатъци.

„Хиляда на едно, че монетата е истинска. Всемогъщи Боже, какво ще иска този дявол? Наркотици, обзалагам се, че ще е нещо с наркотици. Това за проклятието беше съчинено — изобщо не е част от сделката на Дърк. Дори и така, аз няма да се съглася на наркотици.“

Беше неспокоен. Виждаше написаното в Библията. Самият той подписа и потвърди, давайки съгласието си пред Бога „да помогна на онзи, който представи една от половинките, независимо от това какво ще иска, стига да е във властта на тай-пана да го даде…“

Слухът му долови чуждото присъствие, преди да чуе звук. Една лодка леко се доближи. Стъпки от крака. Застана нащрек, защото не познаваше опасността.

Момичето беше младо, красиво и весело.

— Казвам се Сноу Джейд, тай-пан. На осемнадесет години съм и съм личен подарък от почтения Уу за през нощта.

Леещият се кантонезки, спретнатата cheong-sam, висока яка, дълги крака обути в чорапи и високи токове. Тя се усмихна, показвайки прекрасните си бели зъби. — Той си помисли, че може да имате нужда да похапнете.

— Така ли? — измърмори Йан, опитвайки се да събере мислите си.

Тя се засмя и седна.

— О, да, така каза той и аз също желая да се подкрепите. Умирам от глад, а вие? Почтеният Голдтут е поръчал една-две хапки, за да възбуди апетита ви: бързо приготвени пържени скариди в грахови шушулки, кълцано телешко в сос от черен боб, малко изпържени кнедли по шанхайски, зеленчуци, зеле от Сечуан и пикантно пиле по Ч’ианг Пао. — Тя засия. — Аз съм десертът.