Търговска къща - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Джеймс Клавел (22) #25

22

17:45 часа

Дънрос беше в съвещателната зала на „Струан“ заедно с останалите директори на „Нелсън трейдинг“ и поглеждайки към Ричард Куанг каза:

— Не, Ричард, съжалявам, не мога да те чакам до утре.

— За теб няма разлика, но за мен е от голямо значение. — Ричард Куанг беше притеснен. Всички го гледаха. — Филип Чен, Ландо Мата и Цепелин Танг.

— Съжалявам, Ричард — остро каза Ландо Мата. — Боже, ти изглежда подценяваш сериозността на тази навалица!

— Дю не ло мо. Така изглежда — лицето на Цепелин Танг се тресеше от ярост.

Дънрос въздъхна. Ако той не беше тук всички щяха да беснеят и да си крещят един на друг, щяха да хвърчат обидни думи, както обикновено става при преговори между китайци, да не говорим за такова неприятно разискване, каквото беше днешното. По установения ред за „Ноубъл хаус“, всички съвещания се провеждаха на английски, а англичаните забраняваха китайските ругатни и проклятия, което всъщност беше и идеята.

— Въпросът трябва да бъде решен сега, Ричард.

— Съгласен съм. — Ландо Мата беше красив, около 50-годишен португалец, с остри черти. Кръвта на неговата майка китайка се виждаше в тъмните очи, тъмната коса и златистия цвят на кожата. Той нервно забарабани с дългите си пръсти по масата. Знаеше, че Ричард Куанг никога не би издал, че той, Тайтфист Танг и Смъглър Мо контролират банката. Нашата банка е едно съвместно начинание, мислеше ядосано той, но нашите билиони вътре са нещо друго. Не можем да ги изложим на риск.

— Никога — нервно се обади Цепелин Танг. — Баща ми също иска ясно да го разберете. Той си иска неговото злато!

— Майко Божия, ние имаме почти петдесет тона злато в твоите трезори.

— Всъщност са над петдесет тона — каза Цепелин Танг, пот бе избила по челото му. — Моят старец ми даде цифрите — 1 792 668 унции.

Въздухът в голямата стая беше задушен и влажен, прозорците отворени. Цепелин Танг беше добре облечен, тежък мъж на около четиридесет години, с малки тесни очи, най-старият син на Тайтфист Танг и английският му беше превъзходен. Прякорът му идваше от филм, който Тайтфист беше видял в деня на раждането му.

— Така ли е, Ричард?

Ричард Куанг повдигна листа, в който бяха нанесени количествата злато и балансът на „Нелсън трейдинг“. Ако ще трябва да се откаже тази вечер от билиона и парите в брой, това много силно ще намали наличния капитал на банката и когато новината се разнесе, което ще стане, устоите й ще се разклатят.

— Какво мислиш да правиш, глупак такъв! — беше изкрещяла жена му, преди да тръгне от офиса си за съвещанието.

— Ще отлагам, отлагам и надявам се да…

— Не! Направи се на болен! Ако си болен, няма да им дадеш парите ни. Не можеш да отидеш на съвещанието! Прибирай се у дома и се престори на болен.

— Не мога, тай-панът лично ми се обади. Също и Мата! Не смея да не отида.

— Тогава разбери кой иска да ни унищожи и се разплати с него! Къде ти е акълът? Кого си обидил? Трябва да е някой от белите кучета. Открий кой е и си уреди сметките с него, защото иначе ще изгубим банката, ще изгубим членството си в „Търф клъб“, конете, Ролса и престижа си завинаги! Ако банката фалира, ти никога няма да си Ричард Куанг отново, не че да бъда лейди Куанг има някакво значение, ох не! Направи нещо! Намери ко… Дю не ло мо.

Ричард Куанг чувстваше как потта се стича по гърба му, но пазеше самообладание и се мъчеше да измисли начин да излезе от положението.

— Златото ви е абсолютно сигурно, както и парите. Ние сме банка на „Нелсън трейдинг“ от самото начало, никога не сме имали и най-малка неприятност. Доста голям риск поехме в началото с вас…

— Хайде сега, Ричард — каза Мата, прикривайки омразата си. — Не можеш да рискуваш със злато? Със сигурност, не с нашето. — Златото принадлежи на „Грейт гуд лак къмпани ъф Макао“, която притежаваше монопола върху хазарта в продължение почти на тридесет години. Сегашното състояние на компанията беше повече от два билиона долара. Тайтфист Танг, лично имаше повече от 30 процента. Ландо Мата — 40 процента, наследниците на Смъглър Мо, който миналата година умря — останалите 30 процента.

„Само ние помежду си — мислеше Мата — притежаваме 50 процента от «Хо-Пак», които това кучешко смрадливо лайно, по някакъв начин е изложило на опасност. Съжалявам, Ричард, но аз гласувах «Нелсън трейдинг» да си смени банката — най-малко временно. Тайтфист е наистина много ядосан… имам тук и пълномощното на Чинг“.

— Но Ландо — започна Ричард Куанг, — няма причини да се безпокоите. — Той посочи с пръст към полуотворен вестник — „Чайна гардиън“, който беше на масата. — Виж новата статия на Хейпли, тук пише, че всичко около банката е буря в чаша вода, всичко е кампания на завистливи кон…

— Възможно е. Но китайците вярват в слухове и навалицата в банката е факт — остро му отговори Мата.

— Моят старец също вярва — ревностно го подкрепи Цепелин Танг. — Той има доверие и на Фор Фингър Уу, който днес следобед е телефонирал и му е казал, че си е изтеглил всички пари, посъветвал го и той да направи същото, така че един час след това, Ландо и аз, бяхме на път за тук, а ти знаеш колко мразя да летя. Ричард, знаеш много добре, че когато баща ми иска нещо да бъде свършено веднага, то веднага се свършва.

„Да — мислеше Ричард Куанг с отвращение, — този смрадлив стар мизерник и от гроба си ще стане за петдесет цента, ако има опасност да ги загуби.“

— Съветвам ви да почакате ден-два…

Дънрос ги остави да поговорят от приличие. Вече беше решил какво да прави. „Нелсън трейдинг“ бе изцяло притежание на „Струан“, така че другите директори всъщност почти нямаха думата. Но дори и така „Нелсън трейдинг“ имаше изключителните права за внос на злато, дадени му от правителството на Хонконг. Без обаче бизнеса на „Гуд лак къмпани“ — с други думи без благоразположението на Тайтфист Танг и Ландо Мата — печалбата на „Нелсън трейдинг“ щеше да е нула.

Дънрос погледна часовника си. След няколко минути Крос ще пристигне.

— Ние имаме активи за над един билион, Ландо — повтори Ричард.

— Добре — живо се намеси Дънрос, поставяйки финал на срещата. — Тогава, Ричард, за теб няма значение как ще постъпим. Няма смисъл да отлагаме. Наредих нашият камион да чака точно в осем на страничната врата на банката ти, за да направим прехвърлянето.

— Но…

— Защо толкова късно? — попита Мата. — Още няма шест.

— Вече ще е тъмно, Ландо. Не бих искал да прехвърляме 50 тона злато по светло. Може да има престъпници наоколо. Не можем да рискуваме, нали?

— Боже Господи, ти мислиш за… тримата? — Цепелин Танг бе шокиран. — Ще се обадя на баща си. Той ще изпрати допълнително охрана.

— Да — каза Мата, — веднага се обади.

— Няма нужда. Полицията посъветва по-добре да не се вдига шум. Те увериха, че ще се погрижат за охраната.

Мата се поколеба.

— Добре, тай-пан, щом казваш. Ти отговаряш.

— Разбира се — любезно потвърди Дънрос.

— Как можем да знаем, че във „Виктория“ ще са на сигурно място?

— Ако „Виктория“ фалира, по-добре да не оставаме тук.

Дънрос телефонира на Джонджон в банката.

— Брус? Йан на телефона. Трезорът ще ни трябва точно в 8.30 часа.

— Добре. Нашата охрана ще бъде там, за да помага. Използвайте страничната врата — тази от „Дърк стрийт“.

— Разбрах.

— Полицията информирана ли е?

— Да.

— Добре. Между другото, Йан, относно… Ричард при теб ли е?

— Да.

— Обади ми се, когато ти е възможно — ще си бъда вкъщи тази вечер. Направих проучване и нещата не изглеждат добре за него. Моите приятели китайските банкери са много изнервени — дори Мок-танг има проблеми в Абърдийн, ние също. Разбира се ще авансираме Ричард с всички пари, които са му нужни срещу гаранции, банкови гаранции, но ако съм на твое място ще си изтегля всички пари, които контролирам. Нека „Блекс“ да се оправят първо с твоя чек при клиринга тази вечер. Банков клиринг и заеми се правят в полунощ, пет дни седмично в сутерена на „Бенк ъф Лондон“, „Кантон“ и „Шанхай“.

— Благодаря, Брус. Ще се видим по-късно. Всичко е организирано. Разбира се, прехвърлянето трябва да се запази в абсолютна тайна. Ричард, необходим ми е изплатим чек за баланса на „Нелсън трейдинг.“

— Аз също искам един за баланса на баща ми! — като ехо се обади Цепелин Танг.

— Ще ги изпратя утре сутринта.

— Тази вечер — каза Мата, — така ще могат да изчистят сметките. Искам чек и аз за моя баланс.

— Няма достатъчно в наличност, за да покрия трите чека — никоя банка не би могла да има такова количество, — избухна Ричард Куанг. — Дори „Бенк ъф Ингланд“ не би могла да го направи.

— Разбира се. Моля те обади се, на когото искаш, да гарантира за някои от твоите банкови операции. На Хавъргил или Саутърби. — Мата спря да барабани с пръсти. — Те очакват да се обадиш.

— Какво?

— Да. Говорих с тях този следобед.

Ричард Куанг замълча. Трябваше да измисли нещо — да не предаде парите тази вечер, за да вземе лихва за още един ден. А до утре нещата могат да се променят, така че да не се наложи изобщо изплащането на парите. Да вървят по дяволите всички бели и полубели, които са по-лоши и от белите! Неговата усмивка бе сладникава, като усмивката на Мата.

— Добре, както желаете. Ако искате да се срещнем в банката след час и…

— По-добре — каза Дънрос — Филип да дойде с теб. На него ще предадеш всички чекове. Нямаш нищо против, нали Филип?

— О, о, да, да, тай-пан.

— Добре, благодаря. След това ги занеси в „Блекс“, те ще минат по сметките до полунощ. Така ще имаш предостатъчно време, нали Ричард?

— Разбира се, тай-пан — каза Ричард Куанг бодро. Току-що му хрумна фантастична идея. Да симулира сърдечен удар! Ще го направя в колата на път за банката и тогава…

Видя студенината в очите на Дънрос и стомахът му се обърна. Отказа се от този план.

„Защо, защо трябва да вземат толкова много от парите ми?“ — помисли той изправяйки се на крака.

— Вече не ви трябвам тук, нали? Добре, хайде да тръгваме, Филип.

Двамата излязоха и за известно време се възцари тишина.

— Горкият Филип, прилича на призрак — каза Цепелин Танг, потрепервайки. — Бившите вълци трябва да са чужденци, да изпратят ухото на сина му по пощата! Отново потрепери. — Надявам се няма да стигнат до Макао. Упорито се говори, че Филип вече преговаря с тях в Макао.

— В това няма никаква истина — каза Дънрос.

— Тай-пан, той не би ти признал, че го прави. На негово място и аз бих го държал в тайна. — Цепелин Танг гледаше потиснато към телефона. — По дяволите да вървят тези бандити.

— Свършено ли е с „Хо-Пак“? — попита Мата.

— Да, докато Ричард Куанг успее да си реализира ценните книжа. Днес следобед Дънстън е ликвидирал всичките си депозити при него.

— Така, ето още един от слуховете се потвърждава!

— Страхувам се, че е точно така! — Дънрос много съжаляваше за Ричард Куанг и „Хо-Пак“, но утре щеше да започне да продава под цената. — Неговите акции ще стигнат дъното.

— По какъв начин това ще провокира бума, който ти предричаш?

— Казал ли съм го?

— Купувал си на поразия акции на „Струан“, така чух. — Мата хитро се подсмихна. — Филип, жена му, и фамилията му също.

— Всеки, който купува наши акции е умен, Ландо, независимо по кое време. Сега е много изгодно.

Цепелин Танг слушаше много внимателно. Сърцето му заби по-бързо. Той също беше чул, че „Хаус ъф Чен“ купува усилено акции на „Струан“.

— Чете ли предсказанията във вестника на Стария сляп Танг? За предстоящия бум? Беше много сериозно.

— Да.

Когато тази сутрин го прочете се разсмя, че Дайан Чен е повлияла.

— Дали Стария сляп Танг не е роднина, Цеп? — попита той.

— Не, тай-пан, доколкото ми е известно не е. Ще се радвам, ако успея, да се върна по-скоро в Макао — климатът там е далеч по-хубав. Ще участваш ли в автомобилните състезания тази година, тай-пан?

— Да, надявам се.

— Добре! Проклет да е „Хо-Пак“! Нали Ричард ще ни даде чековете? Моят старец ще получи сърдечен удар, ако загуби дори едно пени.

— Ще ги даде — каза Дънрос и забеляза странното изражение в очите на Мата. — Какво има?

— Нищо. — Мата погледна Цепелин. — Цеп, много е важно бързо да получим одобрението на баща ти. Защо ти и Клаудия не се свържете с него?

— Идеята не е лоша — китаецът излезе от стаята. Дънрос се обърна към Мата.

— И?

Мата се поколеба. След това тихо каза:

— Йан, мисля да изтегля всичките си фондове от Хонконг и Макао и да ги внеса в Ню Йорк.

Дънрос се обезпокои.

— Ще разтърсиш цялата ни система. Ако ти изтеглиш, Тайтфист ще направи същото — Чинг, Фор Фингър… всички останали.

— Какво е по-важно, тай-пан, системата или собствените ти пари?

— Не бих искал такова разтърсване на системата.

— Приключи ли сделката с „Пар-Кон“?

Дънрос го наблюдаваше.

— Уговорено е всичко. Отговорът ще е готов след седем дни. Изтеглянето ще се отрази на всички ни, Ландо. Много лошо. Което е зле за нас ще бъде много лошо за теб и много, много зле за Макао.

— Ще имам предвид. Така значи — „Пар-Кон“ идва в Хонконг. Много хубаво — и ако „Америкън суперфудс“ превземе „Х. К. дженеръл стори“, това ще бъде ново форсиране на пазара. Възможно е Стария сляп Танг да не преувеличава. Вероятно ще имаме късмет. Той бъркал ли е някога досега?

— Не зная. Лично аз не мисля, че той комуникира с Господа, независимо, че доста хора го вярват.

— Ако има бум, това ще е много добре. Времето е изключително подходящо. Да. И ние можем да налеем масло в огъня на най-големия бум в историята. А?

— Ще помогнете ли?

— Десет милиона между мен и Чинг — Тайтфист няма да има интерес, знам това. Ти ще кажеш кога и къде?

— Половин милион в „Струан“, четвъртък преди затваряне, останалите разпределени между „Ротуел-Горнт“, „Хонконг уъфс“, „Хонконг пауър“, „Голдън фери“, „Каулуун инвестмънт“, и „Хонконг дженеръл стори“.

— Защо в четвъртък, защо не утре?

— „Хо-Пак“ ще падне много ниско. Ако ние закупим голямо количество в четвъртък преди затваряне, ще направим състояние.

— Кога ще анонсираш сделката с „Пар-Кон“?

Дънрос се поколеба.

— Петък, след затваряне на борсата.

— Добре. Аз съм с теб, Йан. Петнадесет милиона. Петнадесет вместо десет. Ще продаваш ли „Хо-Пак“ под стойността им?

— Разбира се, Ландо. Знаеш ли кой е зад натиска върху „Хо-Пак“?

— Не. Но Ричард се беше разпрострял прекалено и това не бе разумно. Хората говорят, а китайците по принцип нямат доверие в банките и реагират на всеки слух. Мисля, че „Хо-Пак“ ще банкрутира.

— Боже Господи!

— Джос! — Мата спря да барабани по масата. — Искам да утроя нашия внос на злато.

Дънрос се втренчи в него.

— Защо? Сега си на пълни обороти. Ако ги притиснеш много, ще направят грешки и ще се отрази на печалбата ти. В момента си балансирал всичко идеално.

— Да, но Фор Фингър Уу и другите ме увещават, че могат да транспортират безопасно в огромни количества.

— Нямаме нужда да притискаш нито тях — нито пазара си. Абсолютно никаква нужда.

— Йан, чуй ме. Има неприятности в Индонезия, в Китай, Индия, Тибет, Малайзия, Сингапур, кипеж във Филипините и сега американците навлизат в Югоизточна Азия, което за нас е чудесно, а за тях ужасно. Инфлацията ще литне нагоре и тогава, както обикновено, всеки благоразумен бизнесмен в Азия, специално китайските бизнесмени, ще искат да се отърват от книжните си пари и да ги превърнат в злато. Трябва да сме готови да посрещнем един такъв момент.

— Какво си чул, Ландо?

— Много странни неща, тай-пан. Например, че някои американски генерали искат пълна конфронтация с комунистите. За тази цел са избрали Виетнам.

— Но американците никога няма да победят там. Китай няма да им позволи, не повече отколкото в Корея. Всяка историческа книга ще им покаже, че Китай винаги преминава границите си, за да запази буферните си зони.

— Дори да е така, конфронтация ще има.

Дънрос изучаваше Ландо Мата, чието несметно богатство и дългогодишно търгуване му даваше достъп до много секретни места.

— Какво друго си чул, Ландо?

— Че бюджетът на ЦРУ е удвоен.

— Това никой не би трябвало да го знае.

— Но аз го знам. Тяхната служба за сигурност е ужасна, Йан, ЦРУ е навсякъде в Югоизточна Азия. Вярвам, че някои от техните фанатични привърженици се опитват да се вмъкнат в търговията е опиум в Златния Триъгълник в полза на приятелски настроените към тях Меконг-хил племена, за да ги подбутнат към конфронтация с Виетконг.

— Господи!

— Да. Нашите събратя в Тайван са бесни. Увеличава се изобилието на правителствени пари, инвестирани в пристанища, летища, шосета. В Тайван, Окинава и особено в Южен Виетнам. Определени американски фамилии с връзки във висшите сфери осъществяват снабдяването с цимент и желязо при много благоприятни условия.

— Кой?

— Кой произвежда цимент? Например… да кажем в Ню Ингланд?

— Боже Господи, сигурен ли си?

Мата се усмихна иронично.

— Дори чух, че съществена част от много голям правителствен заем отпуснат на Южен Виетнам, е бил изразходван за несъществуващо летище в непроходима джунгла. О да, Йан, злоупотребите са огромни. Така че нареди да се увеличи количеството на златото от утре. От следващия месец започваме да транспортираме до Макао с кораби на въздушна възглавница и ще скъсим времетраенето от три часа на седемдесет и пет минути.

— Не мислиш ли, че с „Каталина“ е по-безопасно?

— Не. Корабите на въздушна възглавница могат да транспортират много по-големи количества и ще се движат много по-бързо. Ще имаме и постоянна радарна комуникация, най-добрата.

След кратка пауза Дънрос възрази:

— Толкова много злато би привлякло вниманието на всякакъв вид престъпници. Дори на интернационалния престъпен свят.

Мата отново се усмихна.

— Нека заповядат. Никога няма да могат да си отидат. В Азия имаме много дълги ръце. — Пръстите му отново забарабаниха. — Йан, ние сме стари приятели, искам да ми дадеш съвет.

— Ще се радвам да ти помогна за всичко.

— Вярваш ли в промените?

— Промени в бизнеса ли?

— Да.

— Зависи, Ландо — веднага отговори Дънрос. — „Ноубъл хаус“ се е променил много малко за век и половина, но в друго отношение промяната е неимоверна.

Накрая Мата каза:

— След няколко седмици правителството на Макао е задължено отново да обяви на търг хазартния бизнес…

Интересът на Дънрос моментално се изпари. Бизнесът в Макао се развиваше на монополна основа. Монопол получава този, който е в състояние да предложи най-висока цена.

— Това е петата година. Всеки пет години Министерството изисква провеждане на вътрешен търг. Участието в търга е достъпно за всеки, но на практика, ние педантично подбираме участниците. Моят стар съдружник, Смъглър Мо вече е мъртъв. Неговите наследници са разточителни и се интересуват по-скоро от Запада, голф и хазарт в Южна Франция, отколкото от състоянието и бъдещето на синдиката. За фамилията Мо това е предопределено от поколения насам: един на десет хиляди натрупва пари, инвестира в земя, става богат, купува си наложници, които бързо го изчерпват. Второто поколение е неудовлетворено, харчи, ипотекира земя, за да запази престижа и благоволението на любовниците си. Третото — продава земята и банкрутира. Четвъртото са хамали. — Гласът му бе спокоен, почти напевен. — Моят добър приятел вече е мъртъв. Не храня никакви чувства нито към синовете му, нито към техните деца. Те са богати, даже прекалено богати, благодарение на мен и сами ще намерят пътя си, добър, лош или много лош. Що се отнася до Тайтфист… — отново спря да барабани, — Тайтфист умира.

Дънрос се изуми.

— Но аз го видях преди около седмица и ми се стори здрав, слаб както винаги и все така опак.

— Йан, той умира. Знам го със сигурност, защото превеждах, когато португалските специалисти му правеха изследвания. Каза, че няма доверие на нито един от синовете си. Месеци наред се мъчех да го убедя да се прегледа. Двамата лекари бяха категорични — рак на дебелото черво, с метастази по цялото тяло. Докторите му дават месец-два… преди седмица беше. — Мата се усмихна. — Тайтфист ги наруга, каза им че нищо не разбират, че са глупаци и хич да не чакат да им плати за грешната диагноза. — Дребният португалец гадно се изсмя. — Има повече от 600 милиона щатски долара, но никога няма да плати този преглед. Ще продължи да пие вонящата, отвратителна китайска билкова бира и да пуши опиум. Никога няма да приеме диагнозата на бял лекар — знаеш какъв е.

— Да.

Когато Йан беше ученик, през ваканциите, баща му го изпращаше да работи при свои приятели. Тайтфист Танг бе един от тях. Дънрос добре си спомняше отвратителното лято, което прекара, потейки се в мръсния сутерен на банката в Макао, стараейки се да угоди на наставника си. А му се плачеше от яд при мисълта за това, което трябваше да понася, докато приятелите му играеха на воля. Сега беше благодарен за онова лято. Тайтфист го научи толкова много за парите — за тяхната стойност, за това как да ги печели, да ги задържа, и как да работи с тях, за скъперничеството и за обичайната за китайците лихва от 2 процента месечно в добри времена.

— Изисквай двойно по-голяма гаранция, отколкото е необходимо, но там, където такава няма гледай в очите този, който е дошъл за заем! — крещеше му Тайтфист. — Няма ли гаранция, искай по-голяма лихва. Помисли, може ли да му се вярва, ще бъде ли в състояние да върне заема? Дали е работяга или е търтей? Преценявай го, глупак такъв, той е твойта гаранция! Колко от трудно спечелените ми пари иска? Дали е упорит работник? Ако е такъв, какво са за него 2 процента месечно — или 4? Нищо. Но нали моите пари ще го направят богат, ако съдбата му е да бъде богат. Самият човек е гаранцията, от която се нуждаеш! Давай на богаташкия син, колкото пари иска, ако тегли заем срещу наследството си и имаш печата на баща му — всичко ще пропилее за жени, но това не те засяга! Как ще станеш богат? Спестяваш пари, купуваш с една трета от тях земя, една трета даваш под лихва и една трета пазиш в брой. Даваш под лихва само на сигурни хора и никога нямай доверие на бял… — крещеше той.

Дънрос си спомняше добре стария човек със стоманени очи, почти без зъби — неук, който можеше да чете само три йероглифа и можеше да пише толкова, тези на името си. Но имаше мозък като компютър, помнеше заемите до последно пени, кой и кога трябваше да се издължи.

През онова лято бе на тринадесет години, там се сприятели с Ландо Мата. Тогава, както и сега, Мата беше като дух, мистериозно присъствие, което се движеше в и извън правителствените кръгове на Макао, винаги зад кулисите, незабележим, неизвестен, странен човек, който идваше и си отиваше, взимайки каквото си пожелае, жънейки несметни богатства.

Дори и сега само шепа хора знаеха името му, да не говорим за това какъв човек е той. Дори Дънрос не бе стъпвал във вилата му на „Броукън фонтейн“, където ниско разгърнатите сгради бяха скрити зад висока желязна порта и дебела каменна ограда, нито пък знаеше нещо конкретно за него — от къде идва, кои са родителите му и как е получил тези два монопола, носещи му богатството.

— Съжалявам за това, което чух за стария Тайтфист — каза Дънрос. — Той беше суров стар негодник, но не по-лош към мен, отколкото към всеки от синовете си.

— Да. Той умира. Джос. Нямам чувства към никой от наследниците му. Като Чинг, те всички ще бъдат богати, всичките. Дори Цепелин — каза Мата с презрение. — Дори Цепелин ще наследи от 50 до 75 милиона щатски долара.

— Господи, като помислиш за всички пари, които се печелят от хазарт…

Клепачите на Мата натежаха.

— Дали да направя промени?

— Да, ако искаш да напуснеш. В момента синдикатът разрешава само китайски хазартни игри: фан-тан, домино и зарове. Ако новата група е модерна, перспективна и склонна да модернизира бизнеса… ако построят голямо модерно казино с ролетка, цяла Азия ще се събира в Макао.

— Какви са шансовете за легализиране на комара в Хонконг?

— Никакви, знаеш по-добре от мен, че без хазарт и злато Макао ще затъне, а основната бизнес политика на Англия и Хонконг е да не позволят това да се случи. Ние имаме конните надбягвания — вие масите за хазарт. Но с модернизиране на бизнеса, нови хотели, нови игри, нови модерни кораби на въздушна възглавница, ще имате толкова постъпления, че ще трябва да си откриете собствена банка.

Ландо извади лист хартия, погледна я и след това я подаде на Дънрос.

— Ето тук има четири групи от по трима души, които могат да получат разрешение за участие в търга. Искам твоето мнение.

Дънрос не погледна листа.

— Искаш да избера групата, която ти вече си определил?

Мата се засмя.

— Йан, ти знаеш много за мен! Да, аз вече съм избрал групата, която ще спечели търга, ако предложената от тях цена е достатъчно голяма.

— Знае ли някоя от тези групи, че можеш да я вземеш за партньор?

— Не.

— Ами Тайтфист и Чинг? Те няма лесно да се откажат от монопола.

— Ако Тайтфист умре преди търга, ще се образува нов синдикат, който ще одобри смяната. Ако дотогава не умре, промяната ще стане по друг начин.

Дънрос погледна листа и ахна. Всички бяха добре известни китайци от Хонконг и Макао, доста богати, някои от тях с любопитно минало.

— Добре, мога да кажа, Ландо, че всичките са добре известни.

— Да. Да спечелиш такова голямо богатство, да ръководиш такава империя са ти нужни хора с виждане.

— Съгласен съм. Защо тогава ме няма в списъка?

— Подай си оставката от „Ноубъл хаус“ до един месец и ще можеш да сформираш свой собствен синдикат. Гарантирам ти, че твойто предложение ще спечели търга. Аз ще взема 40 процента.

— Съжалявам Ландо, това е невъзможно.

— Ще имаш лично богатство от 500 милиона до билион в разстояние на десет години.

Дънрос присви рамене.

— Без пари няма живот.

— Да. Но няма достатъчно пари в света, които да ме накарат да се оттегля от „Ноубъл хаус“. Все пак ще направя сделка с теб. „Струан“ ще оперира хазарт за теб, чрез подставени лица.

— Съжалявам, не. Или всичко или нищо.

— Можем да го правим по-добре, по-евтино и с повече нюх.

— Ако си дадеш оставката. Всичко или нищо, тай-пан.

Главата го заболя при мисълта за многото пари, които му предлагаше Ландо Мата.

— Абсолютно честно е. Съжалявам, не мога да се съглася.

— Сигурен съм, ти лично, ще бъдеш добре дошъл, като… като консултант.

— Само ако избера правилно групата, нали?

— Може би. — Португалецът се усмихна. — Е какво казваш?

Дънрос се чудеше дали да рискува с такова асоцииране. Да бъдеш част от хазартния синдикат на Макао не е като да си управител на „Търф клъб“.

— Ще помисля и ще ти отговоря.

— Добре, Йан. До няколко дни ми съобщи мнението си.

— Да. Ще ми кажеш ли какъв залог ще бъде печеливш, ако се решиш на замяна?

— Един съдружник или консултант трябва да го знае. Сега последната новина и тръгвам. Мисля, че никога няма да видиш приятеля си Цу-ян.

Дънрос изненадано трепна.

— Какво?

— Обади ми се вчера сутринта от Тайпей, беше страшно разтревожен. Помоли ме да изпратя Каталина за него. Каза, че е много спешно и ще ми обясни по-късно, когато се видим. Ще дойде у дома веднага след пристигането. — Мата присви рамене и огледа перфектно поддържаните си нокти. — Цу-ян е стар приятел и разреших полета. Той изобщо не дойде при мен, Йан. Всъщност пристигнал със самолета — моят шофьор го е посрещнал. — Мата погледна нагоре. — Всичко е толкова невероятно. Цу-ян бил облечен с окъсани дрехи на хамалин и носел стара сламена шапка. Измърморил нещо, че ще се видим по-късно, скочил в първото такси и бързо тръгнал, сякаш гонен от хиляди дяволи. Шофьорът ми бил изумен.

— Да няма грешка? Сигурен ли си, че е бил той?

— О да, добре известен е — за щастие шофьорът ми е португалец и бързо взема решение. Започнало преследване. Цу-ян е тръгнал на север. Близо до бариерата таксито спряло и той слязъл, затичал се с всички сили към бариерата и преминал в Китай. Моят човек го е проследил, докато стигнал при войниците и изчезнал в тяхното караулно помещение.

Дънрос слушаше и не вярваше. Цу-ян беше един от най-известните капиталисти и антикомунисти на Хонконг и Тайван. Преди войната е бил главният военен диктатор в шанхайска област.

— Цу-ян никога няма да бъде добре дошъл в Китай — каза Дънрос. — Никога! Той сигурно е първи в списъка на враговете им.

Мата се поколеба.

— Освен, ако е работил за тях.

— Възможно е.

— Всичко е възможно в Китай.

Роджър Крос и Брайън Куок слязоха от полицейска кола, следвани от Робърт Армстронг. Посрещна ги цивилно облечен човек на СИ.

— Дънрос е още в офиса, сър.

— Добре.

Робърт Армстронг остана на входа, другите двама се качиха на асансьора. Излязоха на двадесетия етаж.

— Добър вечер, сър, — поздрави Клаудия и се усмихна на Брайън Куок. Цепелин Танг чакаше до телефона. Той се взря, шокиран, в полицаите.

— Мистър Дънрос ме очаква — каза Крос.

— Да, сър. — Тя натисна бутона на телефона. — Мистър Крос е тук, тай-пан.

— Нека почакат за минутка, Клаудия, след това ги покани вътре. — Той затвори и се обърна към Мата. — Крос е тук. Ако не се срещнем в банката тази вечер, ще се видим утре сутринта.

— Да. Аз съм… моля те, Йан, обади ми се. Искам да поговоря насаме с тебе няколко минути. Тази вечер или утре сутринта.

— Девет часа тази вечер или по всяко време утре през деня.

— Обади ми се в девет. Или утре. Благодаря. — Мата прекоси кабинета и отвори едва забелязваща се врата — камуфлажна част от библиотеката. Отваряше се към таен коридор, който водеше на долния етаж.

Дънрос гледаше към него, мислейки какво ли има в главата му. Събра от бюрото листовете с набелязаните за деня задачи, прибра ги в чекмеджето и заключи. След това се облегна назад и се опита да събере мислите си, вперил очи във вратата. Сърцето му учести ударите си. Телефонът позвъня и той подскочи.

— Да?

— Татко — каза Ейдриън, както винаги припряно, — съжалявам, че те прекъсвам, но мама иска да знае, кога ще се прибереш за вечеря.

— Ще закъснея. Кажи й да не чака. Ще хапна нещо в движение. Кога се прибра миналата вечер? — попита той, спомняйки си, че беше чул колата й малко преди разсъмване.

— Рано — каза тя и той беше готов да й се скара, но усети тъгата в гласа й.

— Какво има, глезанке?

— Нищо.

— Кажи какво има?

— Нищо наистина. Прекарах чудесно, обядвах с Линк Бартлет — ходихме на пазар, но този опърничав Мартин ме вбеси.

— Какво?

— Да. Чаках го цял час. Имахме среща, да пием чай във „Виктория енд Албърт“, но той изобщо не се появи. Гаден чешит!

Дънрос се усмихна.

— Просто на някои хора не може да се разчита, Ейдриън. Мога да си представя! Да те накара да чакаш! Какво безочие! — каза със съчувствие, доволен, че Хейпли ще си получи заслуженото.

— Той е влечуго! Стопроцентово влечуго!

Вратата се отвори. Крос и Брайън Куок влязоха. Той им кимна за поздрав. Клаудия затвори вратата след тях.

— Трябва да вървя, скъпа. Хей, глезанке, обичам те! Довиждане! — Затвори телефона. — Добър вечер — поздрави — вече спокоен.

— Моля, папките, Йан.

— Разбира се, но първо трябва да се срещнем с губернатора.

— Първо искам да получа папките. — Крос извади заповедта.

Дънрос набираше номера.

— Добър вечер, сър. Суперинтендант Крос е при мен…

Дънрос подаде телефона.

— За теб.

Крос се поколеба, лицето му бе намръщено, след това взе подадената слушалка.

— Суперинтендант Крос. — Слуша известно време. — Да, сър. Разбрано. — Крос затвори телефона. — Какви ги усукваш сега, по дяволите?