Търговска къща

87

Слънцето скоро щеше да залезе.

В двете посоки на моста до Ло Ву, централното селище на границата между колонията и Китай течаха обичайните потоци от хора. Мостът се простираше над едно плитко кално поточе бе дълъг едва 50 ярда. От двата му края имаше постове, имиграционен контрол и митници, а по средата — подвижна бариера. Там стояха двама полицаи от Хонконг и двама войници от КНР. Пресичаха го две жп линии.

Някога между Кантон и Хонконг постоянно се движеха влакове, но сега те спираха от двете страни на моста и пътниците минаваха границата пеш. А влаковете се връщаха по обратния път. Товарните влакове от Китай минаваха без проблем. Повечето пъти.

Стотици местни жители пресичаха ежедневно границата като нещо най-обикновено на път за нивите или работните си места, които от поколения насам бяха разположени от двете й страни. Тези погранични хора бяха жилаво и подозрително племе, което мразеше промените и вмешателството, мразеше униформите и особено полицаите, мразеше и всякакви чужденци. Както всички китайци, те считаха за чужденец всеки, който не беше от тяхното село. За тях границата не съществуваше и никога не можеше да я има.

Мостът при Ло Ву беше едно от най-невралгичните места в цял Китай — наред с другите два гранични пункта. Първият до Мау Кам То, представляваше разнебитено, мостче над същия този поток, който течеше по продължение почти на цялата граница — по него ежедневно прекарваха добитък и товари със зеленчуци. Последният, най-източен пункт се намираше до рибарското селище Тау Кок. Там границата не беше отбелязана, но по взаимно съгласие се приемаше, че минава по средата на единствената улица на селото.

Това бяха допирните точки на Китай със Запада. Навсякъде другаде съществуваха най-щателен контрол и проверка — и от двете страни на границата. Напрежението и поведението на караула обикновено служеше за барометър.

Днес при Ло Ву стражите от страната на КНР бяха неспокойни. Това изнервяше и хонконгските им колеги, които не знаеха какво да очакват — ненадейно затваряне на границата или може би внезапно нападение, като миналата година: колонията беше напълно зависима от капризите на Китай.

— Така си е — промърмори инспектор Смит. Той бе изпратен със специална задача тук и чакаше неловко недалеч от полицейския участък, който бе дискретно отдръпнат на сто ярда от истинската граница, за да не обиди или предизвика вълни на напрежение в отсрещната страна.

„За Бога — помисли си инспекторът, — какви вълни? Една пръдня в Лондон би докарала милиони бежанци насам — ако властите оттатък границата решат, че този лек полъх представлява обида за достойнството на Китай.“

— Хайде де, за Бога — промърмори нетърпеливо Смит, кафявата риза бе залепнала за гърба му, погледът му не се откъсваше от шосето за Хонконг. То беше цялото в локви и се губеше в далечината след един завой.

Видя приближаващата се полицейска кола и тръгна да я посрещне с огромно облекчение. От нея слезе Армстронг. А после и Брайън Куок. Смит отдаде чест на Армстронг с бастунчето си, за да скрие изненадата си. Брайън Куок в цивилни дрехи. Погледът му беше странно разсеян и уплашен.

— Здравей, Робърт — поздрави Смит.

— Здравей. Извинявай, че закъсняхме — отговори Армстронг.

— Само няколко минути. Всъщност знаех за залез-слънце.

Смит присви очи и погледна на запад. Слънцето още не беше залязло. Обърна се пак към Брайън Куок. Трудно му беше да скрие презрението си. Високият хубав китаец извади пакет цигари. Предложи му го с треперещи ръце.

— Не, благодаря — отказа студено Смит. Армстронг обаче си взе.

— Не беше ли ги отказал?

— Бях. Но пак започнах.

Брайън Куок нервно се засмя:

— Боя се, че е заради мен. Робърт се опитваше да ме отърве… да ме отърве от Крос и неговите ангели.

Другите двама мъже останаха сериозни.

— Ще идва ли още някой? Освен нас? — попита Смит.

— Едва ли. Не и официално — Армстронг се огледа. Не липсваха обичайните зяпачи, но те изглеждаха съвсем случайни.

— Макар че са тук някъде — усетиха как косъмчетата на тила им настръхват. — Можеш да започваш.

Смит извади официален документ.

— Уу Чу-той, иначе наричан Брайън Кар-шун Куок, вие сте обвинен официално в шпионаж против правителството на Нейно Величество в полза на чужда държава. По силата на хонконгските закони за депортация се задължавате да напуснете колонията на Короната. Ако се върнете тук, официално ви предупреждаваме, че ще го направите на свой риск и ще подлежите на съд и затвор в името на Нейно Величество — Смит мрачно му връчи документа.

Брайън Куок го взе. Виждаше и чуваше с усилие, сетивата му бяха притъпени.

— А сега… сега какво ще стане?

Смит му обясни:

— Ще минеш по онзи мост и ще се върнеш при приятелчетата си.

— А? Да не ме мислите за глупак? Да не мислите, че ще ви повярвам, че ме пускате да си ида? — Брайън Куок се обърна към Армстронг. — Робърт, казвам ти, че те си играят и е мен, и с теб и никога няма да ме освободят! Знаеш го!

— Свободен си, Брайън.

— Не… не, аз знам какво ще стане точно преди, точно преди да стигна дотам, вие ще ме върнете обратно, напразни надежди, нали? Разбира се! Напразни надежди!

— За Бога, казах ти, че си свободен! Можеш да си вървиш — рязко му се сопна Армстронг, който вече искаше да свършват. — Върви си! Не ме питай защо, но те пускат. Върви си!

Изпълнен с недоверие, Брайън Куок изтри устата си и понечи да каже нещо, но замълча.

— Ти лъ… това е… това е лъжа, сигурно е лъжа!

— Върви!

— Добре, ще… — китаецът направи една крачка и спря. Другите двама не се помръднаха. — Ти, ти истината ли казваш?

— Да.

Брайън Куок подаде треперещата си ръка на Смит. Той я изгледа, после вдигна очи към лицето му.

— Ако зависеше от мен, щях да те разстрелям.

По лицето на Куок премина вълна от омраза:

— Ами ти с твоите рушвети? Ти не продаваш ли полицейски…

— Това е нещо друго! H’eung yau е присъщо на Китай! — изръмжа Смит и Армстронг кимна, като си спомни първите 40 000 долара, които бе заложил в събота.

— Рушветчийството е типично за китайците — продължи разтреперан от ярост Смит. — Предателството не е. Преди да отиде в СИ, Фонг Фонг работеше при мен. Затова си затваряй устата и се омитай оттук, да не те прекарам с ритници по моста!

Брайън Куок понечи да заговори, но се отказа. Подаде студено ръка на Армстронг. Той я стисна недружелюбно.

— Заради доброто старо време, заради онзи Брайън, който някога познавах. Аз също не обичам предателите.

— Знам, знам, че бях упоен, но все пак благодаря.

Брайън Куок тръгна гърбом напред, като все още подозираше някаква измама, после се обърна. На всеки няколко секунди поглеждаше назад, уплашен, да не би да тръгнат подире му. Като стъпи с подкосени крака на моста, той се втурна да бяга като обезумял. Напрежението нарасна неимоверно. Полицаите на бариерата не го спряха. Нито войниците. Предупредени предварително, и двете страни се направиха, че не го забелязват. Потоците от велосипедисти, пешеходци, претоварени каруци покрай жп линията въобще не му обърнаха внимание. От другата страна на бариерата Куок спря и се обърна.

— Ние ще победим, ще победим, да знаете — извика им той, а гърдите му се издуваха от вълнение. — Ще победим!

После, все още подозирайки някаква измама, той отстъпи назад и побягна към Китай. Армстронг и Смит забелязаха, че близо до влака го пресрещна някаква небиеща на очи групичка, но беше твърде далеч, за да се види ясно. Напрежението по моста спадна. Слънцето започна да залязва.

Роджър Крос наблюдаваше всичко това с мощен бинокъл от малката куличка над полицейския участък. Беше скрит добре. До него, също така скрит, снимаше с фотоапарат един оператор от СИ. Лицето на Крос потъмня. Сред посрещачите на Брайън Куок беше и Цу-ян, изчезналият милионер.

Слънцето сякаш потъна зад морето на запад. Кейси беше на терасата на Върха и цял Хонконг се простираше в краката й, в здрача вече светеха лампи, част от града и Каулуун беше обагрена в кървавочервено, а другата част беше тъмна, с дълбоки сенки и ярки светлини. Слънцето изчезна и започна нощта, истинската нощ.

Тя не видя нищо от тази красота. Лицето й беше мокро от сълзите, които продължаваха да се леят. Беше се облегнала на перилата в далечния ъгъл на терасата. Другите туристи и чакащите на близката автобусна спирка не я закачаха — бяха прекалено заети със собствените си проблеми.

— Божичко, вчера натрупах цяло състояние…

— Аз започнах веднага да купувам и си удвоих парите…

— Айейа, аз също и вчера цял ден преговарях с „Мидън кингдъм“ да ми дадат заем срещу всичките ми ценни книжа…

— Да се благодарим на боговете, че Централното кралство отърва тия глупави чуждестранни дяволи…

— Аз купих акциите на „Ноубъл хаус“ на 20…

— Чухте ли, че били изровили още две тела на Коутуол и общият брой на загиналите вече бил 67…

— Джос! Не е ли прекрасно за борсата! Предсказанието на Стария сляп Тунг пак се сбъдна…

— Чухте ли за сестра ми, третата камериерка Фун от големия хотел? Тя и синдикатът й купуваха при най-лоши условия и сега е милионерка…

Смазана от мъка, Кейси не чуваше и не виждаше нищо. Хората идваха и си отиваха, сред тях имаше и няколко влюбени двойки. Единствените европейци бяха туристите с техните неизбежни фотоапарати. Кейси се стараеше да се държи настрана от тях.

— Ей, мога ли да ви помогна? — попита я някакъв мъж.

— Не, не, благодаря — отвърна унило тя, без да го погледне, неспособна да спре сълзите си.

„Трябва да престана — помисли си Кейси. — Трябва. Трябва да започна отначало и да бъда силна, и да живея за себе си и за Линк. Трябва да го пазя и него, и това, което е негово, трябва да съм силна, да съм силна.

Но как?“

— Няма да се предам — каза си тя на глас. Няма. Трябва да помисля.

„Трябва да помисля за това, което ми каза тай-панът. Не за сватбата, о, Линк, не за това. Трябва да помисля за Орланда.

«Много ли е да се надявам те да станат приятелки?» Наистина ли го е казал?

Какво да правя с нея?

Забрави я. Тя ти отне Линк. Да. Но това не противоречеше на правилата, правилата, които ти сама наложи. Йан е прав. Орланда не е като Куилън и Линк е този, който се влюби в нея. Тя не е като Куилън Горнт.

Куилън. А с него какво да правя?“

Той дойде този следобед в хотела и отново й предложи помощта си. Тя му благодари и отказа.

— Нищо ми няма, Куилън. Сама трябва да го преодолея. Не, не ме изпращай, моля те. Моля те. Аз ще се върна след месец. И тогава ще бъда по-разумна.

— Ще сключиш сделка със „Струан“, нали?

— Да, предпочитам тях. Извинявай.

— Няма защо да се извиняваш. Ти беше предупредена. Но това не ни пречи да вечеряме заедно веднага щом се върнеш тук. Нали?

— Да.

„О, Куилън, Какво да правя с теб?

Засега нищо. Следващите 30 дни трябва да бъдат посветени на Линк. Изцяло. Аз ще трябва да го защитя от лешоядите. Като Сиймър Стайглър.“

Тази сутрин той дойде в апартамента й.

— Здравей, Кейси, аз ще поръчам ковчег и…

— Той вече е готов, всичко е уредено.

— Сериозно? Браво. Слушай, багажът ми е готов. Джанели може да го вземе и аз веднага се качвам на самолета, за да мож…

— Не, аз сама ще пренеса тялото на Линк.

— Но, по дяволите, Кейси, ние имаме да говорим за толкова много неща. Завещанието му, сделката със „Струан“, сега ще имаме време хубавичко да я обмислим. Можем да протакаме, за да спечелим още няколко точки. Ние…

— Всичко това може да почака, Сиймър. Ще се видим в Лос Анжелос. Почини си два-три дни. Чак другия понеделник си ела.

— В понеделник? Но, за Бога, ние имаме толкова много работа! Ще ни е необходима година, за да уредим нещата на Линк. Трябва незабавно да наемем адвокат. Най-добрия в града. Аз веднага ще се заема с това. Не забравяй вдовицата и децата му. Тя може да заведе дело от тяхно име, разбира се, че ще заведе! Ами ти! Ти имаш право на тлъсто парче от завещанието му. Ние ще заведем дело, та нали му беше като жена цели седем год…

— Уволнен си, Сиймър! Разкарай се оттук и…

— Какво ти става, по дяволите? Аз се грижа за законните ти права, а…

— Не чу ли? Уволнен си!

— Не можеш да ме уволниш. Нямаш право. Аз имам договор!

— Ти си едно гадно копеле. Ще ти дам пълно обезщетение за договора, но ако се захванеш с мен или с Линк, или с неговите работи, ще се постарая да не получиш нищо. Нищо! А сега се махай оттук, по дяволите!

Кейси избърса очите си при спомена за този свой изблик на ярост.

„Ама че гадно копеле. Преди не го познавах, но сега съм сигурна. Добре, че го уволних. Обзалагам се, че ще започне да души наоколо като хиена. Стопроцентово. Бас държа, че ще отиде при бившата мисис Бартлет, ако вече не й се е обадил, и ще я насъска да се нахвърли върху «Пар-Кон» и Линк заради потомството си. Абсолютно съм сигурна, че скоро ще се срещнем с него в съда по някакъв повод.

Е, Бог да ми е на помощ, но се кълна, че той няма да ме победи. Аз ще съумея да защитя Линк въпреки всичко.

Забрави за това копеле, Кейси. Остави бъдещите битки, мисли за настоящето. Какво ще нравиш с Орланда? Линк, Линк я харесваше — може би дори я обичаше. Обичаше ли я? Не знам. И вече никога няма да узная.

Орланда.

Дали да не отида да я видя?“