30.

Анджело с труд отвори очи. Успя да го стори с върховно усилие и премигна няколко пъти. Чувстваше клепачите си твърди, очите му бяха пълни с кръв. Погледът му беше свръхсериозен, като след супер препиване.

За миг се почувства напълно дезориентиран. След малко обаче се досети къде се намира. Лежеше сам върху леглото на Рио в нейния апартамент. Завесите на прозорците бяха спуснати и нямаше представа дали е ден или нощ.

Тялото го болеше. В задните части чувстваше непозната, неприятна тъпа болка.

— Исусе Христе! — Седна в леглото бавно, внимателно. Какво, по дяволите, се беше случило с него?

Успя ясно да си спомни как дойде в нейния апартамент и как Рио го посрещна. Спомни си и фантастичната сексуална сцена, която изпълниха, шишенцето с наркотика, марихуаната, алкохола. После всичко беше едно бяло петно. Едно продължително — колко продължително? — бяло петно.

Трябва да е било от алкохола. Онзи тежък, гъст ромов буламач, в който Рио си потапяше пръстите и после ги пъхаше в устата му. Той трябваше да го е нокаутирал. Къде беше тя, все пак? Стана неуверено. Усети неприятната промяна в тялото си и с още по-неприятно усещане си представи как трябва да е станала.

Трябваше да отиде да се изпишка и пипнешком намери пътя до банята.

Светна лампата. Към огледалото бяха прилепени със скоч шест цветни снимки от „Полароид“, заснетото на които не остави у него никакво съмнение какво се бе случило. В случай, че той осъзнаеше това Рио беше написала на огледалото с яркочервено червило: „Браво, миличък! Винаги съм знаела, че си педалче“.

С нарастващ ужас той впери поглед в снимките. На тях се виждаше той с някакъв пълничък мургав мъж и красиво русо момиче. Само че това не можеше да е никакво момиче, защото въпреки гърдите ясна отличителна черта беше и огромният пенис.

Анджело винаги се беше страхувал, когато мъже се приближат много до него. Мразеше да бъде докосван от тях. Дори едно приятелско потупване по рамото го дразнеше. През целия си живот умишлено беше избягвал всякакъв контакт с мъже. И сега всичко това.

На снимките той се смееше и кикотеше. Действително изглеждаше, като че ли преживява страхотно удоволствие.

Обзе го паника. Всемогъщи боже! Ако някой видеше тези снимки? Ами ако този някой беше баща му? По дяволите всичко! Просто не можеше да си го помисли.

Припряно откъсна унизителните снимки от огледалото и ги накъса на малки парченца, които хвърли в тоалетната и пусна водата.

Пое дълбоко дъх. След като доказателствата бяха изчезнали, се почувства по-спокоен.

За какво всъщност се беше разтревожил? Не беше педераст. Половината от жените в Лондон можеха да потвърдят това.

Това беше мръсотия на оная кучка Рио. Тя му беше напъхала онова пиене в устата и се беше подиграла с него. Къде ли беше тая загубена кранта?

Претърси апартамента. Беше празен. Тя трябва да е планирала цялата тази гадна игра, помисли си той.

Е, нямаше да я пусне да се измъкне безнаказано. Щеше да помисли за някакво подобаващо отмъщение да я премахне.



След като Ник си отиде, Лара се чувстваше в напрегнато възбудено очакване. Нещата бяха станали както бе намислила, но ако Ейприл си вземеше обратно Ник? Това не беше много вероятно да се случи, но ако станеше? Тогава целият план и цялата схема за действие щяха да пропаднат и всичко щеше да се окаже безполезно губене на време.

Може би да. Може би не. Дали беше безполезно, че най-накрая срещна мъж, който можа да я накара да почувства емоции, различни от тези колко голяма е банковата му сметка или каква е благородническата му титла?

Безполезно ли беше, че се бе влюбила за първи път през живота си?

Но нищо от това нямаше значение. Какъвто и да беше крайния резултат, тя не мислеше да се ангажира повече. И определено не искаше повече очите й да виждат Ник Басалино.

За да бъде сигурна в себе си, реши да се обади на принц Алфредо в Рим, или където и да се намираше, и да го извика да дойде да я вземе със себе си. После щеше да се обади на Кас и да й каже, че всичко е свършило.

След като взе решението, се почувства по-добре. Но наистина ли беше така? Ник Басалино продължаваше да е в съзнанието й и изглежда нямаше да е толкова лесно да го забрави.



Ник отиде в къщата на Франк. Децата на Франк постоянно плачеха и подсмърчаха.

— Къде е бавачката — попита Ник.

— Отиде си — измърмори Франк. Пиеше чисто уиски, свил се прегърбен на един стол. Очите му бяха силно зачервени. Изглеждаше съвсем отпуснат и занемарен.

— Исусе, Франк, толкова съжалявам, за всичко… — Гласът на Ник постепенно спадна. Никога не се беше чувствал достатъчно близък с по-големия си брат. Когато бяха деца, Франк обичаше да го потупва и сплашва здравата. Франк винаги беше най-големия и най-силния и винаги го бе напомнял на Ник.

Ник влезе бавно в стаята, където Голи и Сегал гледаха телевизия. Всичко в къщата му се струваше страшно потискащо. Тя беше стара и овехтяла. Къща, която навярно е изглеждала по същия начин преди двайсет, дори трийсет години. Сети се за своята къща в Лос Анджелис и го обзе приятно чувство. Беше голяма и просторна. Бяла и модерна. После си спомни за огромната резиденция на Ейприл в раздвижен стил с езерото в градината и басейна във всекидневната. Калифорния беше единственото място за него. Климатът му беше много приятен, както хората и целият спокоен начин на живот. Можеше да тегли една майна на Ню Йорк. Мръсни тротоари и изнервени хора. Всеки с пребледняло лице, припряно се суети, бърза за някъде или тича, като че ли го гони бясно куче.

Качи се на втория етаж и позвъни пак на Ейприл. Получи се пак същата история. Тя отказваше да разговаря с него. Той каза на Хати, че ще се забави в Ню Йорк и й обясни защо.

— Кажи й много добре защо ще се забавя — рече той на Хати. Ейприл най-вероятно си мислеше, че той се мотае някъде с Лара.

Замисли се за Лара. Наистина беше красива, прекрасна дама. Но хубавите жени бяха напаст в Лос Анджелис. Все чувстваш, че се натъкваш върху тях, накъдето и да тръгнеш. Докато Ейприл Крауфорд беше оригинална и Ник беше уверен, че ще му прости когато й обясни, че не е имало нищо съществено. Лара просто се беше озовала в същия самолет — чисто случайно съвпадение, което може да се случи с всеки. Ейприл разбираше добре какви неща се пишат в колоните за клюки — евтини глупости. Никой никога не вярваше на боклуците, които се печатаха.

Да, Ник беше сигурен, че нещата ще се оправят чудесно и всичко ще дойде на мястото си.

Попита се неспокойно какво ли прави Лара сега. Дали щеше да му затвори слушалката, ако й се обадеше?

Но не, нямаше намерение да рискува да разбере дали ще е така. Никак. Най-добре беше да я забрави.

— Вече беше я искал, беше я имал. Стига толкова. Край на историята.

Господи, колко отегчителен се очертаваше престоят при Франк. Безцелно мотаене из неприятната къща.

— Хей, Сегал — извика той на бодигардовете си, които бяха долу, — какво ще кажете за една игра покер? Разберете дали има карти в тоя мавзолей.

Загрузка...