Убийци от любов

36.

Лерой Джизъс Боолз не пушеше — това се отразяваше зле на здравето, а Лерой никога не правеше нещо, което е лошо за здравето му.

Все още се чувстваше объркан и просто не знаеше как да обясни сам на себе си своето поведение в „Манни“. Колко тъпашки щеше да постъпи — щеше да ликвидира възрастната жена и нейното хлапе. За щастие не стана така и всичко мина благополучно. Но се беше наложило да предприеме ненужен риск и това не беше в неговия стил.

Закле се такова нещо никога да не се повтори. Ако някой занапред му се изпречеше на пътя, това щеше да си е негов проблем.

Сега пак беше облякъл дрехите на момче, което изпълнява поръчки на място, и седеше в камионетката, паркирана на една пресечка разстояние от входа на гробищата. Един урок, който Лерой беше научил още от ранна възраст, казваше, че един чернокож в Ню Йорк може да стои където си иска, но облечен в подходящи дрехи. Ако си облечен в нещо крещящо и стоиш на пресечката на две улици, ченгетата веднага идват, започват припряно да те побутват и ти казват да се разкараш. Но да стоиш например като чистач с метла в ръка, все едно си си паснал точно на мястото — никой не те забелязва.

Лерой изпълняваше добре ролята си. Беше спрял автомобила на важно за него място — идеалната точка, от която можеше да наблюдава лимузините, когато те пристигаха в дълга, мрачна колона. Слънчевите му очила бяха снабдени със специални телескопични лещи, така че да разпознае присъстващите на погребението не беше никакъв проблем.

Забеляза, че Енцо Басалино въобще не си играе със сигурността си. Той се беше заобиколил с много хора и всичките бяха яки, пъргави биячи в лъскави костюми, с ръце в джобовете.

Ник и Анджело Басалино пристигнаха с кола заедно. И край тях се навърташе охрана, докато изчакваха на тротоара майката и сестрата на Анна Мария, които дойдоха заедно с децата със следващата кола.

Лерой седеше притихнал и неподвижен, наблюдавайки и забелязвайки всеки детайл.

Лерой можеше да чака много. Първите думи, които помнеше да му казват, когато беше дете, бяха: „Стой мирен и чакай. Ясно ли е? Просто чакай“. Майка му повтаряше тази фраза всеки ден, когато влизаше в хотелските стаи и го оставяше отвън до вратите да чака. Едва когато порасна достатъчно, така че да може да надникне през ключалките, разбра защо го кара да чака.

Пристигна Франк Басалино. Кокалчетата на пръстите му бавно побеляха от стискане на волана. Това беше единственият признак, който издаваше, че чака Франк. Накрая всички присъстващи — семейството, роднините и приятелите изчезнаха из гробището.

Група от четирима мъже остана до входа. Разделиха се на две двойки и застанаха от двете страни на портала. Постоянно се оглеждаха наоколо със зорки очи.

Лерой не помръдна десет минути. След това слезе от камионетката, отвори задната врата и извади гигантски венец. Затвори вратата и бавно го понесе по улицата към входа на гробището.

Един от мъжете препречи пътя му и подвикна:

— Ей, какво искаш?

— Специален венец за погребението на семейство Басалино — каза Лерой със сериозен и тържествен глас.

— Остави го тук.

— Добре. — Остави венеца на земята, бръкна в джоба си и извади кочан с разписки. — Подпишете тук, моля.

Мъжът надраска някакъв неразгадаем подпис.

Лерой се поколеба, давайки си вид, че чака бакшиш.

— Искате ли да го занеса? — попита той. — Казаха ми да бъде оставен до гроба.

— Просто го остави, където си е.

Лерой сви рамене:

— Погребението си е ваше — изломоти той почти на себе си и тръгна обратно към камионетката.

Точно след шест минути четиримата мъже, стоящи до портите на гробището, бяха разкъсани на парчета.

Лерой, сега паркирал на три пресечки разстояние, чу ясно експлозията. Почака около половин минута, слезе и тръгна обратно да види какъв хаос беше настанал. В ръка носеше пакет, увит в кафява хартия.

Завиха полицейски сирени. Тълпата се уголемяваше.

Съвсем лесно беше за Лерой да постави пакета на предната седалка на лимузината на Франк Басалино. Шофьорът беше изоставил колата и се намираше сред тълпата до портала на гробището. Цялата колона от паркирани лимузини стоеше без шофьори. Лерой си помисли, че ако беше искал, можеше да постави пакет във всяка кола. Но Дъки К. Уилямс не искаше това.

След няколко минути Енцо и синовете му дойдоха тичешком. Навсякъде цареше суматоха и объркване. Жените плачеха и се вайкаха. Тълпата нарастваше главоломно.

Лерой се отдалечи с небрежна походка. Първата част от работата му беше свършена успешно.