Убийци от любов

47.

Беше почти пет следобед, когато Лерой спря мерцедеса си на известно разстояние от резиденцията на Басалино. Започваше да се чувства уморен — беше дълъг ден, преминал в пътуване.

Излезе от колата, протегна се и се огледа внимателно наоколо. Не се виждаше никой, който да го забележи.

Отвори багажника, извади малък сак, отвори го и огледа съдържанието. Остана доволен и се усмихна. Беше се подготвил за всичко още при последното идване тук. Тръгна към къщата.

— Господи! Цял живот ли ще се мъкнем така? — възкликна Ник. — Проклет трафик.

— Успокой се — рече Лара и стисна ръката му. Двамата седяха на задната седалка.

Пълзяха с колата по магистралата, която имаше по три ленти в двете посоки, пълни с автомобили, и движението беше съвсем бавно.

— Обикновено до къщата не е повече от петнайсет минути — каза той неспокойно и припряно си запали цигара. — Но днес ще е истинско щастие, ако стигнем за час.

Размисли и разбра, че трябваше да остане в къщата и там да изчака Лара. Беше глупаво, че излезе. Нещата бяха в движение и можеше да пристигне важна информация, за която той трябва да е там и да реагира веднага.

— Като че ли има някаква катастрофа там напред — рече шофьорът. — Изглежда е тежка. Щом я подминем ще тръгнем бързо.

— Завий на първия разклон — каза му Ник. — Знам един пряк път. — И той на свой ред стисна ръката й. — Скоро ще стигнем, мила.

Лерой се насочи към портала на огромната резиденция с бавна, отпусната походка и спря на няколко метра.

Един от охраната излезе от постройката до портала и се взря в него предпазливо.

Много бавно Лерой бръкна в сака от син плат.

— Какво има? — попита мъжът и ръката му стисна дръжката на пистолета, затъкнат в пояса.

За миг Лерой извади сръчно граната с ръка, махна предпазителни я хвърли към охраната, просвайки се незабавно по очи. След секунди сградата се разтресе от експлозията.

Лерой преброи до пет, скочи на крака, грабна сака и хукна сред пламъците и пушеците в двора на резиденцията. Тичаше бързо, лъкатушейки между дърветата.

Видя входната врата, от която тичешком излизаха мъже с пистолети в ръка. Безброй бледолики копелета. Въобще не разбираха каква опасност ги заплашваше.

Под прикритието на високите дървета и храсти Лерой успя да достигне от задната страна на къщата. Никой не го забеляза. Тия тъпи бели гъзове дори не се бяха сетили да отвържат кучетата. Но и да бяха го сторили, той беше подготвен.

Крадешком се промъкна до един прозорец. Точно под него беше извел и заровил краищата на проводниците по време на последното си посещение. Свърза ги и настрои таймера. Беше готово. Това беше цялата тайна. Ама че дяволски брилянтен замисъл!

Размърдай се, помисли си той. По-бързо, не се престаравай.

Започна да тича бързо, отдалечавайки се от къщата. Прескочи оградата. Броеше наум.

Десет. Девет. Осем, Седем. Шест.

Продължаваше да тича.

Пет. Четири. Три. Две. Едно. Нула.

Буум! — Първата експлозия. През интервали от пет секунди следваха още експлозии из всички постройки на резиденцията, точно както го беше планирал.

Внезапно почувства оловна тежест в стомаха и ужас подкоси краката му. Разбра, че е направил една фатална грешка. Разбра го, когато чу свирепия лай на глутница бесни немски овчарки, летяща към него.

Синият му сак. Беше го забравил на земята под прозореца и в него беше прясната сочна пържола, която беше приготвил за кучетата да бъдат щастливи, ако се наложи.

— Майната му! — изкрещя с всички сили Лерой.

Това беше последната дума през живота му.