Убийци от любов

46.

Мери Ан Огъст излезе тихо от стаята на Енцо. Отвън до вратата беше куфарът с нейните вещи. Не беше срещнала никаква трудност да премине охраната на портала и след това да намери нещата си — те бяха там, където ги беше оставила. Всичко което трябваше да прави в къщата, беше да се разхожда по червения си бански, като че ли продължава да живее тук.

Не беше сигурна защо беше решила да убие Енцо. Но Енцо си го заслужаваше — беше едно гадно копеле. Да я зареже в Ню Йорк. И да изпрати Алио да си вземе своето. И да я запрати в Лос Анджелис в публичен дом, като че ли беше по-малко от нищо. Не беше дори помислил за нещата й, все едно че не съществуват.

И всичко бе станало толкова лесно: малкият пистолет, който той й беше подарил да се защитава, беше все още в малката декоративна ракла за бижута.

Но сега, когато всичко бе свършило, тя започна да трепери.

Ами ако не можеше да се измъкне незабелязано?

Ако някой го намереше преди тя да избяга?

Тръгна бързо по коридора и, о, ужас, тъкмо когато преминаваше покрай стаята на неговата съпруга, вратата й се отвори и се появи лудата жена, наречена Роуз.

Роуз Басалино никога не беше излизала от стаята си. Мери Ан беше живяла в къщата с месеци и знаеше, че вратата никога не се отваряше.

Роуз излезе в коридора и двете застанаха очи в очи. Имаше буйна, безредно сплъстена черна коса и пронизващи, ненормални очи.

Мери Ан потръпна, когато жената й се усмихна. Странна, далечна, замечтана усмивка. Почти неусетно Роуз Басалино вдигна леко ножа, който държеше в ръка, което съвсем вцепени Мери Ан, и го мушна в корема й.

Мери Ан се свлече тихо на пода. Роуз се наведе, изтегли ножа от тялото на момичето и продължи по коридора докато стигна стаята на Енцо.

Той спеше в леглото. Завивките бяха вдигнати до брадичката му.

Със смях Роуз замахна и заби ножа в него.

Пак заби, засмя се, заби, засмя се.

Беше същият нож, който той беше използвал преди толкова много години да убие Чарлз Кардуел.

Странна и чудесна справедливост.