Убийство от класа

Глава 1. Черни свещи

Всички са на мнение, че колежът Карне дължи славата си на Едуард VI, а според историците, той от своя страна дължи страстта си към образование на Съмърсетския херцог. Но в Карне изпитват по-голямо уважение към монарха, отколкото към съмнителната политическа дейност на съветника му, и тяхната увереност е следствие от схващането, че знаменитите учебни заведения, също като кралете от династията на Тюдорите, са плод на божествен замисъл.

И наистина — величието на Карне навежда на мисълта за чудо. Основан от неизвестни монаси, поддържан материално от един болнав невръстен крал и измъкнат от забравата от един викториански грубиян, колежът изправя глава, сменя провинциалните си одежди и се представя в пълен блясък пред обществото на XX век. Не минава много време и това дорсетско селянче става любимец на Лондон — все едно че пристига Дик Уитингтън от известната приказка. Карне притежава латински манускрипти, восъчни печати и плодни земи зад Абатството. Карне има сгради, параклиси и дървесни червеи, място за наказания и е споменат с един род в първите поземлени регистри от XI век — какво повече му е необходимо, за да предлага образование на богаташките синове?

И те идваха. Пристигаха за всяко полугодие (думата „семестър“ не е достатъчно изискана), така че по цял следобед влаковете стоварваха на перона тъжни групи момчета с черни палта. Стигаха до Карне с лимузини, блеснали от жалейна чистота. Идваха да погребат клетия крал Едуард, като бутаха ръчни колички по калдъръмените улици или носеха сандъчета с храна, напомнящи детски ковчези. Някои бяха облечени с тоги и приличаха на гарвани или на черни ангели, делили за погребението. Други крачеха поединично, като неми разсилни от погребално бюро и се чуваше само тракането на обущата им. В Карне винаги бяха в траур: новодошлите момчета — защото трябваше да останат, големите — защото трябваше да си заминат, а преподавателите — защото достойнството е зле платено. Сега, когато полугодието на Великите пости (така наричаха Великденския семестър) наближаваше своя край, облаците на мрачното настроение бяха забулили, както обикновено, сивите кули на Карне.

Мрачно настроение и студ. Студът беше сух и остър като кремък. Режеше лицата на момчетата, които бавно си тръгваха от опустялото поле след училищния мач. Пронизваше черните им палта и превръщаше колосаните им якички с остри върхове в ледени обръчи около вратовете. Замръзнали, те едва се влачеха от полето към дългия, ограден със зид път, водещ към главния хранителен магазин и към града. Потокът им постепенно се раздели на две групи, а групите се разпаднаха на двойки. Две момчета, които изглеждаха по-измръзнали от останалите, прекосиха пътя и тръгнаха по тясната алея към по-отдалечения, но по-безлюден магазин.

— Струва ми се, че ще умра, ако отново ми се наложи да гледам такъв дивашки мач. Шумът е страхотен! — каза едното момче. Беше високо, русокосо и се наричаше Кейли.

— Крещят само защото преподавателите ги гледат от трибуната — добави другото момче — и всеки е длъжен да подкрепя отбора си. За да могат преподавателите да се хвалят колко силно крещят техните студенти.

— Ами Роуд? — попита Кейли. — Защо тогава стои при нас и ни кара да крещим? Не е от преподавателите, които отговарят за студенти, прост помощник е.

— Непрекъснато се мъчи де се издигне до преподавателите. Нали виждаш как в почивките между лекциите все се върти около професорите. Всички помощник-преподаватели го правят.

Другарят на Кейли беше цинично червенокосо момче на име Пъркинс, отговорник на студентите от групата на Фийлдинг.

— Бях на вечеря у Роуд — каза Кейли.

— Роуд е отвратителен. Носи кафяви ботуши. Как мина вечерята?

— Скучно. Любопитно е как вечерите ги издават. Госпожа Роуд обаче е доста приятна, макар че у тях цари някакъв плебейски уют — бродирани покривчици и порцеланови птички. Храната е хубава, като от готварски курсове, но е хубава.

— Следващото полугодие Роуд ще се кандидатира за преподавател. Това ще го поукроти. Толкова се старае, непрекъснато тича насам-натам. Личи си, че не е истински джентълмен. Знаеш ли къде е учил?

— Не.

— В Бранксъмската гимназия. Фийлдинг го е казал на мама, когато тя си дойде от Сингапур миналото полугодие.

— Божичко! Къде е това?

— На крайбрежието. Близо до Борнмът. Мен само Фийлдинг ме покани на вечеря — добави Пъркинс, след като помълча. — Там се поднасят печени кестени и кейк. Но нали знаеш, не е разрешено да благодариш за поканата. Според Фийлдинг, емоциите са за нисшите класи. Такъв си е той. Изобщо не се държи като преподавател. Мисля, че момчетата го отегчават. Цялата група го кани на вечеря веднъж на полугодие, после той ни кани на свой ред — по четирима души заедно, и това е горе-долу единственото време, когато повечето от нас разговарят с него.

Известно време вървяха мълчаливо, после Пъркинс каза:

— Довечера Фийлдинг пак е поканил гости.

— Тия дни доста се е развихрил — подметна неодобрително Кейли. — Сигурно храната при вас е по-лоша от всякога?

— Това е последното полугодие на Фийлдинг, ще се пенсионира. До края ще покани всеки преподавател със съпругата му поотделно. Вечерят на черни свещи. В знак на траур. Екстравагантно до немай-къде.

— Да. Според мен е позьор.

— Моето отче казва, че Фийлдинг е сбъркан.

Двете момчета прекосиха пътя и влязоха в магазина, където продължаваха да обсъждат сериозните проблеми на Терънс Фийлдинг, докато Пъркинс си тръгна с неохота. Понеже науките не му вървяха особено, за жалост трябваше да взема допълнителни часове.

Вечерята, за която Пъркинс спомена следобеда, наближаваше своя край. Господин Терънс Фийлдинг, старши преподавател в Карне, си наля още малко портвайн и с досада побутна гарафата наляво. Виното беше от собствената му изба, най-доброто, което можеше да се намери. Запаси имаше достатъчно, за да му стигнат до края на полугодието, а после да става каквото ще. Фийлдинг се чувстваше малко уморен, след като наблюдава мача, и леко пиян, при това Шейн Хехт и съпругът й нещо го дразнеха. Шейн изглеждаше толкова грозна. Едра и всеобхватна, като застаряла валкирия. И само колко черна е косата й. Трябваше да покани други на вечеря. Например семейство Сноу, но пък съпругът беше прекалено умен. Или Феликс Д’Арси, но Д’Арси не умееше да изслушва. Е, няма значение — малко по-късно щеше да подразни Чарлс Хехт и ядосаният Хехт щеше да си тръгне с жена си.

Хехт нервничеше, искаше да си запали лулата, но Фийлдинг не възнамеряваше да допусне това. Щом му се пуши, да запали пура. Лулата му обаче можеше да си седи в джоба на смокинга, където й беше, или по-скоро не й беше мястото, и спортният профил на Хехт да си стои неукрасен.

— Искаш ли пура. Хехт?

— Не, благодаря ти. Би ли имал нещо против, ако…

— Препоръчвам ти пурите. Бащата на младия Хавлейк ги изпрати от Хавана. Нали знаеш, че е посланик там?

— Да, скъпи — намеси се любезно госпожа Хехт. — Вивиан Хавлейк е бил кадет при Чарлс, когато Чарлс е изпълнявал длъжността комендант.

— Хавлейк е добро момче — подхвърли господин Хехт и стисна устни, за да покаже, че го бива да преценява точно.

— Интересно, колко се промениха нещата. — Шейн Хехт каза това припряно, със скована усмивка, сякаш наистина беше интересно. — Сега живеем в такъв скучен свят. Спомням си, че преди войната Чарлс инспектираше кадетите на бял кон. Вече не се правят такива работи, нали? Нямам нищо против господин Айърдейл като комендант, абсолютно нищо. Кой беше неговият полк, Терънс, помниш ли? Сигурна съм, че каквото и да правят сега във войската, той се справя отлично. Толкова добре се разбира с момчетата, нали? А и жена му е много приятна… Чудно ми е само защо прислужниците у тях нещо не се задържат… Чух, че следващото полугодие Роуд ще помага с корпуса.

— Горкичкият Роуд — бавно каза Фийлдинг, — тича като кутренце и гледа да заслужи кокала. Толкова усилия полага: виждали ли сте как вика по време на мачовете? Нали знаете, преди да дойде тук, не е виждал ръгби. В гимназиите не играят ръгби, а само футбол. Чарлс, спомняш ли си пристигането му? Забележително беше. Отначало се спотайваше, всичко попиваше: игрите, жаргона, обноските. После сякаш за един ден доби дар слово и заговори на нашия език. Изумително, като пластична хирургия. Основната заслуга, разбира се, беше на Д’Арси. Но такова нещо виждах за първи път.

— Милата госпожа Роуд! — намеси се Шейн Хехт с доста безизразен глас, който използваше специално, когато се готвеше да каже нещо злобно. — Толкова е приятна, но не мислите ли, че вкусът й е малко просташки? Имам предвид порцелановите патици. Кой би си ги окачил по стените? Отпред са големите, отзад — малките. Очарователно, нали? Като в някоя сладкарничка. Чудя се къде ли ги е купила? Трябва да я попитам. Научих, че баща й живее близо до Борнмът. Сигурно там се чувства самотен, нали? Такова просташко място, да няма с кого две думи да размениш.

Фийлдинг се облегна и огледа масата. Сервизите му бяха хубави. Казваха, че са най-изисканите в Карне и той беше склонен да се съгласи. Това полугодие използваше само черни свещи. С такива неща човек остава в чуждите спомени: „Какво мило старче беше Терънс! Чудесен домакин. През последното си полугодие даваше вечери на преподавателите, покани всички. И то с жените им. На черни свещи. Трогателно, нали? Сърцето му се късаше, че напуска“. Не, струваше си да ядоса Чарлс Хехт… Шейн щеше да се зарадва. Щеше да налива масло в огъня, понеже мрази Чарлс, понеже в огромните й грозни телеса се крие змийско коварство.

Фийлдинг погледна Хехт, после съпругата му и тя му се усмихна в отговор с бавната покварена усмивка на уличница. За миг Фийлдинг си представи как Чарлс разполага с това масивно тяло — сцена, достойна за Лотрек… Да, точно така! Чарлс — помпозен, с цилиндър на главата, седи сковано върху плюшената кувертюра, а Шейн е огромна, месата й висят отвсякъде, отегчена е… Картината му допадна — толкова беше перверзно да прехвърли тоя глупак Чарлс от спартанската чистота на Карне към парижките бардаци от XIX век…

Фийлдинг започна да говори или, по-точно, да държи проповед с приятелски, „обикновен“ тон — знаеше, че Хехт ненавижда това.

— Като си припомня трийсетте години, прекарани в Карне, разбирам, че съм постигнал доста по-малко от един уличен метач — сега и двамата го гледаха. — Едно време смятах, че уличните метачи стоят по-долу от мен, но вече доста се съмнявам дали е така. Нещо е мръсно, метачът го изчиства и светът се придвижва по-напред, а аз какво успях да направя? Окопавах една управляваща класа, която не се отличаваше нито с талант, нито с култура, нито с остър ум. Поддържах живота й, та за още едно поколение да се запазят различията на отминалите времена…

Чарлс Хехт, който не беше успял да усъвършенства изкуството да пуска покрай ушите си приказките на Фийлдинг, почервеня и се засуети в другия край на масата.

— Но нали ги учим, Фийлдинг? Нали в някои случаи успяваме, нали отпускаме стипендии?

— През целия си живот не съм научил на нищо нито едно момче. Обикновено момчетата не са достатъчно умни, а се случва и аз да се проявя като глупак. Виж сега, при повечето момчета способността да схващат се изгубва в пубертета. А когато открием, че някои са я запазили, ние в Карне полагаме особено старание, за да я унищожим. Ако оцелее въпреки това, момчето получава стипендия. Подкрепи ме, Шейн, та това е последното ми полугодие тук!

— Последно или не, Фийлдинг, ти говориш врели-некипели! — възмути се Чарлс.

— Това е традиция в Карне. Преуспяващите, както ги наричаш ти, всъщност са провалилите се, изключенията, които не са научили уроците на Карне. Пренебрегвали са култа към посредствеността. Нищо не можем да направим за тях. Но за останалите, за обърканите малки послушници и слепите войничета… За тях истината за Карне е написана на стената и момчетата ни мразят.

Чарлс Хехт се засмя доста пресилено.

— Защо тогава много от тях се завръщат, щом толкова ни мразят? Защо ни помнят, защо идват да ни видят?

— Защото ние, скъпи ми Чарлс, сме написаното на стената! Ние сме единственият урок на Карне, който те не са забравили. Не разбираш ли? Идват, за да ни прочетат. От нас узнават тайната на живота: че се остарява, без да се помъдрява. Разбрали са, че сме пораснали, без да ни се случи нищо: нито ослепителен лъч светлина по пътя за Дамаск, нито внезапно усещане за зрелост — Фийлдинг облегна глава назад, взря се в нелепата викторианска украса на тавана и мръсния ореол около лампата. — Заварват ни само поостарели. Все същите шеги си правим, все същите мисли ни идват наум, все същите са желанията ни. Година подир година ние си стоим непроменени. Чарлс, нито по-мъдри ставаме, нито по-добри. За последния половин век от живота ни на никого от нас не е хрумнала и една оригинална идея. Момчетата виждат, че всичко е измама: и Карне, и ние с академичните си одежди, с даскалските си смешки, с дребните си дискретни жертвоприношения, с които ги напътстваме. Затова и се връщат тук всяка година от обърканото си безплодно съществуване — за да ни гледат, без да могат да откъснат очи, като деца пред изкопан гроб, които искат да проумеят тайната на живота и смъртта. Прав си, научили са нещо от нас, тъкмо това са научили.

Един миг Чарлс Хехт гледа Фийлдинг, без да проговори.

— Да ти подам ли гарафата. Чарлс? — попита го Фийлдинг в знак на помирение, но Хехт продължи да го гледа.

— Ако смяташ, че това е шега… — започна той и жена му със задоволство отбеляза, че е много ядосан.

— Знам ли, Чарлс… — отговори Фийлдинг, като се престори на сериозен. — Де да знаех! Едно време ми се виждаше умно смесването на комедията с трагедията. Сега ми се ще да можех да ги отличавам… — Фийлдинг явно хареса последната си мисъл.

Пиха кафе в гостната, където Фийлдинг премина към клюки, но Чарлс не се поддаде. Фийлдинг се укори, че не му бе позволил да си запали лулата. После си спомни как си представяше семейство Хехт в Париж и това му върна доброто настроение. Доста умело се беше справил тази вечер. В някои моменти и сам си вярваше.

Докато Шейн отиде да си вземе дрехата, двамата мъже стояха в антрето, но никой не проговори. Шейн се върна с пожълтялата си от времето хермелинова наметка, загърнала с нея огромните си бели рамене. Наклони глава надясно, усмихна се и протегна ръка на Фийлдинг, с отпуснати пръсти.

— Терънс, скъпи! — каза тя, докато Фийлдинг целуваше потъналите в тлъстина кокалчета. — Толкова си мил! И то през последното си полугодие! Трябва да дойдеш у нас на вечеря, преди да си заминеш. Толкова е тъжно. Толкова малко от нас останаха! — и тя отново му се усмихна с полуспуснати клепачи, за да покаже вълнението си, след което последва съпруга си на улицата. Все още беше страшно студено, миришеше на сняг.

Фийлдинг затвори входната врата и старателно я залости — може би един миг по-рано, отколкото го изискваше любезността, а после се върна в гостната. Чашата на Чарлс Хехт все още беше наполовина пълна. Фийлдинг я взе и внимателно изля съдържанието й в гарафата. Надяваше се Чарлс Хехт да не е много разстроен, предпочиташе хората да го харесват. Духна черните свещи, разтърка фитилите им с пръсти. Запали лампата, взе от помощната масичка бележник от шест пенса и го отвори. Вътре имаше списък на гостите, които трябваше да покани до края на полугодието. Фийлдинг отметна с красива чертичка името Хехт. С тях приключи. В сряда щеше да покани семейство Роуд. Съпругът имаше доста качества, но общуването с нея, разбира се, беше ад… Със семейните невинаги беше така. Обикновено съпругите се оказваха много по-симпатични.

Отвори бюфета и извади от него бутилка коняк и чаша. Понесе го с една ръка и уморено се довлече до гостната, като се опираше с другата ръка на стената. Господи! Изведнъж се почувства остарял, усещаше лек бодеж в гърдите, ръцете и краката му тежаха. Такова усилие е бъдеш с хора, непрекъснато да играеш на сцената. Мразеше самотата, но хората го отегчаваха. Да си сам е като да си уморен, а да не можеш да заспиш. Някакъв немски поет го беше казал и веднъж Фийлдинг дори го цитира: „Ти можеш да заспиш, но аз ще танцувам“. Или нещо подобно.

„И с мен е така — помисли си Фийлдинг. — И в Карне е така: музиката свири, а старият сатир танцува“. Темпото непрекъснато се увеличаваше, телата им старееха, но те продължаваха да танцуват, защото зад кулисите чакаха млади хора. Отначало изглеждаше смешно — стари танци в един нов свят. Фийлдинг си наля още коняк. В известен смисъл щеше да си замине оттук с радост, макар че се готвеше пак да преподава другаде.

Но Карне си имаше и своята красота… Алеята край Абатството напролет… Дългокраките като фламинго младежи, очакващи религиозния ритуал… Поток от деца, неспирен като годишните времена, и сред тях старците, които умират, Фийлдинг съжали, че не може да рисува. Щеше да нарисува шествието в Карне с червеникавокафявите краски на есента… Колко е жалко, помисли си Фийлдинг, че един ум, така добре възприемащ красотата, не притежава и творчески талант…

Той погледна часовника си. Дванайсет без петнайсет. Почти време за излизане… За танци, не за сън.