Убийство от класа

Глава 5. Котката и кучето

Същата вечер, точно щом стана седем часът, Джордж Смайли се изкачи по стъпалата, водещи към къщата на Терънс Фийлдинг, и позвъни. Дребна пълничка жена на около петдесет и пет години го покани да влезе в хола. Вдясно весело гореше камина с дърва, вече имаше натрупана купчина пепел. Смайли бегло огледа и забеляза горе галерия за менестрели и вита стълба, която стига до покрива. Стаята беше осветена главно от камината и Смайли видя окачени по стените картини от различни периоди и в различен стил, а върху полицата над камината имаше наредени всякакви objets d’art2. Той неволно потръпна от мисълта, че нито запалената камина, нито картините успяваха напълно да прогонят едва доловимата миризма на училище: лак, купуван на едро, какао и обща кухня. От хола тръгваха коридори и Смайли забеляза, че всяка стена в долната си част е боядисана в тъмнокафяво или зелено, според непреклонните прищевки на училищните бояджии. Откъм един такъв коридор изникна едрата фигура на господин Терънс Фийлдинг.

Огромен и благ, той се приближаваше към Смайли. Разкошна грива побелели коси се спускаше по челото му, а тогата се издуваше подире му.

— Смайли? Добре дошъл! Запознахте се с Тру, нали? Това е госпожица Трубоди, моята икономка. Чудесен сняг, какво ще кажете? Като в картините на Брьогел. Видяхте ли кънкьорите на реката, на Ейът? Прекрасна гледка. Черни дрехи, шарени шалове, бледо слънце — всичко е налице, всичко! Брьогел, претворен в живота. Чудно хубаво!

Фийлдинг пое балтона на Смайли и го метна в ъгъла върху един разнебитен дървен стол с плетена от ракита седалка.

— Нали ви харесва този стол? Знаете ли какъв е?

— Не, нямам представа — отговори малко смутено Смайли.

— А. трябва да се сетите, трябва! Поръчах го в Прованс преди войната. Направи ми го един познат млад дърводелец. Сетихте ли се сега? Факсимиле от жълтия стол на ван Гог. Някои хора се сещат.

Фийлдинг поведе Смайли по коридора и двамата влязоха в просторен удобен кабинет, украсен с холандски кахлени плочки и малки скулптури от времето на Ренесанса — загадъчни бронзови предмети, порцеланови кучета и пръстени вази, а Фийлдинг внушително се извисяваше сред тях.

Като старши преподавател и отговарящ за един от пансионите в Карне, вместо с обичайните академични одежди Фийлдинг беше облечен с прекрасно ушита дългопола черна дреха и задължителен нагръдник, като монах, приготвил се за празник. Всичко това навеждаше на мисълта за религиозна суровост и беше в забележителен контраст със заучено светското му държание. Явно осъзнаващ това, Фийлдинг се стараеше да омаловажи строгостта на облеклото и да добави към него малко от своя темперамент, като се украсяваше старателно с цветя, подбрани от собствената му градина. Беше скандализирал шивачите в Карне, на чиито матирани прозорци имаше хералдика на кралски родове, понеже поръчваше тогите си с илици. В тях, според настроението си, втъкваше цветя — от пъпки до разцъфтели камбанки. Тази вечер беше предпочел роза, и понеже тя изглеждаше съвсем свежа, Смайли заключи, че Фийлдинг се закичил с нея само преди миг, след като специално е поръчал да му я откъснат.

— Херес или мадейра?

— Благодаря ви, чаша херес.

— Мадейрата е питието на уличниците — каза Фийлдинг, докато сипваше от каната, — но момчетата налитат на нея. Може би тъкмо затова я предпочитат, защото и те обичат да флиртуват — той подаде чаша херес на Смайли и добави, като драматично промени гласа си: — Всички тук сме доста потиснати от ужасната случка. За пръв път сме свидетели на такова нещо. Четохте ли вечерните вестници?

— За съжаление, не. Но както се и очакваше, в „Соли Армс“ е пълно с журналисти.

— Те наистина вече минават всякакви граници. В Хампшир са изкарали навън армията да си поиграят с металотърсачи. Един господ знае какво очакват да намерят.

— Как приеха момчетата случилото се?

— Във възторг са! Моят пансион, разбира се, е на особена почит, понеже същата вечер бях канил семейство Роуд на гости. Някакъв тъпак от полицията дори искаше да разпита едно от момчетата ми.

— Нима? — невинно се учуди Смайли. — И за какво им е било нужно?

— А, нямам представа — отвърна Фийлдинг, без да се разпростира. После смени темата и каза: — Познавали сте добре брат ми, нали? Говорил ми е неведнъж за вас.

— Да, познавах Ейдриан много добре. Бяхме близки приятели.

— И през войната ли?

— Да.

— Значи сте били в неговата тайфа.

— Каква тайфа?

— Ами със Стийд-Аспри, с Дж. Б. Д. и тям подобни.

— Да.

— Изобщо не се чу как е умрял. Вие знаете ли нещо?

— Не.

— В последните години ние с Ейдриан не се срещахме често. Понеже съм имитация, не мога да си позволя да ме виждат редом с оригинала — заяви Фийлдинг с нещо от предишната си покорност.

Бързо почукване на вратата спести на Смайли задължението да отговори. В стаята плахо пристъпи високо червенокосо момче.

— Събрах ги, сър. Очакват ви, сър.

— По дяволите — каза Фийлдинг и обърна чашата си. — Време е за молитва — после каза на Смайли: — Запознайте се с Пъркинс, моя млад помощник. Той е музикален гений, но нещо не му вървят науките. Прав ли съм, Тим? А вие можете да дойдете или да останете. Ще трае само десет минути.

— Дори по-малко, сър — намеси се Пъркинс. Ще се чете Nunc Dimittis3.

— Благодаря ти, боже, и за дребните милости — рече Фийлдинг и подръпна нагръдника си. После енергично поведе Смайли по коридора и през хола. Пъркинс се движеше на почтително разстояние подире им. Фийлдинг непрекъснато говореше, без да си прави труда да обръща глава:

— Радвам се, че избрахте тъкмо тази вечер, за да дойдете. По принцип в събота не каня гости, защото всички други го правят, макар че в момента не ни е до забавления. Тази вечер ще дойде и Феликс Д’Арси, но това едва ли ще е забавление. Д’Арси е професионалист. Между другото, обикновено за вечеря се обличаме официално, но вие не се притеснявайте.

Сърцето на Смайли се сви. Завиха зад един ъгъл и тръгнаха по нов коридор.

— Тук има молитви по всяко време — продължи Фийлдинг. Ректорът възвърна ежедневните молитви: утринна, обедна, вечерня и така нататък. Изобилие през полугодието, въздържание през ваканцията, това е системата, такъв е правилникът. Служи и като проверка на присъстващите.

Фийлдинг го поведе по втори коридор, отвори с размах една двукрила врата в края му и с бодри стъпки влезе право в трапезарията, а тогата му красиво се развяваше. Момчетата го очакваха.

— Още херес? Какво впечатление ви направи молитвата? Пеят много хубаво, нали? Има един-два хубави тенора. Миналото полугодие опитахме и средновековна музика и се получи доста добре, доста добре. Д’Арси скоро ще дойде. Той е много гаден. Прилича на манекен на Сикърт отпреди петдесет години: панталони с ръб и якичка със столче, но все пак вие имате късмет, че няма да дойде и сестра му. Тя е направо ужасна!

— А какъв предмет преподава?

Бяха вече в кабинета на Фийлдинг.

— Предмет ли? Ще ви разочаровам, но тук като че ли няма предмети. Откакто сме завършили следването си, никой от нас не е изнесъл и една лекция по даден предмет — Фийлдинг сниши глас и мрачно добави: — В случай че е завършил университет, разбира се. Д’Арси преподава френски език. Д’Арси е старши преподавател по преценка на преподавателското тяло, ерген по професия и скрит хомосексуалист по наклонности… — сега Фийлдинг седеше съвсем неподвижно, отметнал назад глава, протегнал десницата си към Смайли. — Предметът на Д’Арси са чуждите недостатъци. Главното му занимание обаче, с което той се зае по собствено желание, е да оглави протокола на Карне. Ако караш велосипед, облечен с тога, ако сбъркаш, когато отговаряш на поканата или разположиш неправилно гостите си за вечеря, ако се обърнеш към свой колега с „господине“. Д’Арси тутакси ще те разкрие, за да те порицае.

— Какви са тогава задълженията на старши преподавателя? — попита Смайли, колкото да каже нещо.

— Играе ролята на рефер между отборите на изучаващите хуманитарни и изучаващите точни науки, съставя графика на часовете и отговаря за изпитните оценки. По принцип обаче клетникът гледа да помирява изкуството с науката — каза Фийлдинг и дълбокомислено поклати глава. — А при такова нещо е нужен човек с по-големи качества от Д’Арси. Не че има особено значение кой печели един час повече в четвъртък вечер — уморено добави той. — Все едно е. Ако някой губи, това са клетите момчета.

Фийлдинг продължи да говори на различни теми, и то най-вече със суперлативи, като понякога размахваше ръка във въздуха, сякаш за да улови някоя изплъзваща му се метафора: с яден присмех споменаваше колегите си, показваше, ако не разбиране, то поне съчувствие към момчетата, пламенно разсъждаваше за изкуството и всичко това — със заученото изумление на самотен апостол.

— Карне не е колеж. Карне е санаториум за болни от интелектуална проказа. Симптомите се появиха още когато дойдохме от университета, началото беше постепенно разлагане на интелектуалните ни крайници. С всеки изминат ден разсъдъкът ни по малко умира, духът ни атрофира и загнива. Всеки наблюдава този процес у другите с надеждата да забрави, че и той е заразен — Фийлдинг спря за миг и замислено погледна ръцете си. — При мен процесът е завършен. Пред себе си виждате една умряла душа, а Карне е умрялото ми тяло — извънредно доволен от своето признание. Фийлдинг протегна дългите си ръце и ръкавите на тогата му наподобиха криле на огромен прилеп. — Аз съм вампирът на Карне — каза той и дълбоко се поклони. — Alcoholique et poete!4

Театралният етюд беше последван от гръмогласен смях. Смайли не можеше да откъсне очи от Фийлдинг — от внушителната му фигура, от гласа му, от игривия непостоянен темперамент, от целия му широкоекранен стил. Усещаше, не тази поредица от взаимоизключващи се пози едновременно го привлича и отблъсква. Чудеше се дали от него се очаква да вземе участие в представлението, но Фийлдинг изглеждаше толкова заслепен от светлината на рампата, че явно не се вълнуваше за публиката в салона. Колкото повече го наблюдаваше Смайли, толкова повече му убягваше характерът на човека, който искаше да проумее — променлив, но безплоден; смел, но не и прям; цветист, с размах, изобретателен, но същевременно лъжлив и дразнещ. Смайли усети, че му се иска да се добере до съществени факти за Фийлдинг: за средствата, с които разполага, за амбициите и разочарованията му.

Размишленията му бяха прекъснати от госпожица Трубоди: беше пристигнал Феликс Д’Арси.

Нямаше свещи и бяха сервирани студени закуски, чудесно приготвени от госпожица Трубоди. Фийлдинг им предложи не кларет, а бяло рейнско вино, което си наливаха подред като портвайн. И този път вече, най-сетне, Фийлдинг спомена Стела Роуд.

Разговаряха доста прилежно за изкуството и за науката, което можеше да е скучно (понеже не носеше информация), ако Фийлдинг непрекъснато не дразнеше Д’Арси и не се мъчеше да го представи в най-лошата му светлина. Мнението на Д’Арси за хора и проблеми в голяма степен се определяше от „очевидното“ (любима негова дума) и от някакъв женски тип злоба към колегите му. След време Фийлдинг го попита кой замества Роуд, докато отсъства, на което Д’Арси каза: „Никой!“ и подир малко продължи угоднически:

— Тази история беше ужасен шок за всички тук.

— Глупости! — възрази му Фийлдинг. — Младите хора обичат страшните случки. Колкото по-далеч е човек от смъртта, толкова по-привлекателна му се вижда тя. Според тях историята е направо възхитителна.

— Сдобихме се с твърде лоша слава — продължи Д’Арси. — От разговорите в преподавателската стая съдя, че повечето мислят като мен. Ние тук непрекъснато се притесняваме поради пресата — обърна се той вече към Смайли. — В миналото такова нещо не е могло да се случи. Едно време известните фамилии и институции са били из вън обсега на журналистите. Наистина. Но сега нещата се промениха. Тъкмо по тази причина много от нас са принудени да се абонират за някой по-евтин вестник. Едно неделно издание само в един брой спомена точно четири от момчетата на Хехт. И то, с извинение, в неблагоприятен контекст. Естествено, такива вестници никога не пропускат да отбележат, че момчетата са от Карне. Известно ви е, предполагам, че сега тук учи младият принц, на мен се пада честта да му преподавам френски език. И младият Соли е в Карне. По времето, когато родителите му се развеждаха, пресата разви отвратителна дейност. Напълно отвратителна. Да ви кажа, ректорът се принуди да се оплаче в Журналистическия съвет, аз самият съставих писмото. Но в сегашния трагичен случай те минаха всички граници. Снощи журналистите се появиха дори на последната служба, очакваха да чуят специалната молитва. Заеха последните две скамейки в западната част на параклиса. Хехт отговаряше за службата и се опита да ги отстрани — Д’Арси замълча, веждите му се повдигнаха и той се засмя с лек укор в гласа. — Не му беше работа, разбира се, но добрият стар Хехт не се спира пред нищо. Той е един от атлетическите ни събратя — обясни Д’Арси на Смайли.

— Стела изглеждаше много обикновена за твоя вкус, нали, Феликс? — попита го Фийлдинг.

— Ни най-малко — побърза да отговори Д’Арси. — Няма да ти позволя да говориш така за мен, Терънс. Правя разлика не според класовата принадлежност, а според държанието. И ще ти призная, че тъкмо в този смисъл според мен тя нямаше недостатъци.

— В много отношения беше тъкмо онова, от което се нуждаем — продължи Фийлдинг, без да обръща внимание на Д’Арси. — Тя олицетворяваше всичко, което се мъчим да не забелязваме: червените тухли, държавните жилища, новите градове, самата антитеза на Карне! Но за теб. Феликс — обърна се той изведнъж към Д’Арси, — Стела Роуд просто беше олицетворение на лошия вкус.

— Нищо подобно. Само че не беше подходяща за тук.

Фийлдинг се обърна към Смайли с израз на отчаяние.

— Нали разбирате? Ние водим академични разговори, обличаме се в академични одежди, организираме официални вечери в преподавателската стая, четем дълги молитви на латински, които никой от нас не би могъл да преведе. Ходим на служба в Абатството и съпругите седят отделно, с ужасни шапки на главите. Но всичко това е игра, няма абсолютно никакво значение.

Д’Арси кисело се усмихна.

— Не мога да повярвам, скъпи Терънс, че човек като теб, който дава такива отлични вечери, може да се отнася толкова пренебрежително към изисканото държание в обществото — каза той, потърси с поглед подкрепа от страна на Смайли и Смайли усърдно потвърди комплимента му. — Имайте предвид — каза му Д’Арси, — че ние в Карне отдавна познаваме Терънс и сме свикнали с яростния му рев.

— Зная защо не обичаше тази жена, Феликс. Тя беше честна, а Карне няма изградена защита срещу подобен вид честност.

Изведнъж Д’Арси много се ядоса.

— Терънс, не съм съгласен да говориш така за мен. Просто няма да ти го позволя. Моето чувство, както и чувството на всички е, че в Карне изпълняваме определен дълг, за да възвърнем и да поддържаме онези стандарти на поведение, които толкова тежко пострадаха по време на войната. Усещам, че твърдата ми решителност да върша това неведнъж ме е представяла в неблагоприятна светлина. Но забележките, които правя, или съветите, които давам, никога — забележи, — никога не са насочени към конкретни личности. Те са насочени към поведението по принцип, към пропуските в държанието. Признавам, че на няколко пъти бях принуден да разговарям с Роуд за държанието на съпругата му. Тези въпрос няма нищо общо с дадено лице, Терънс. Не ти позволявам да твърдиш, че не съм обичал госпожа Роуд. Подобно подмятане би било неподходящо по принцип, а в сегашното трагично положение е направо отвратително. Произходът и образованието на госпожа Роуд не са… не са я подготвили по естествен път за нашата среда, но това е съвсем отделен въпрос. За щастие обаче, той илюстрира, Терънс, схващането, което искам да защитя: това се прави не за да се критикува човекът, а за да се просвети. Ясно ли се изразих?

— Пределно — сухо отговори Фийлдинг.

— А другите съпруги харесваха ли я? — осмели са да попита Смайли.

— Не съвсем — рязко отговори Д’Арси.

— Съпругите ли? Боже господи! — простена Фийлдинг и сложи ръка на челото си. Последва пауза. — Струва ми се, че облеклото й разстройваше някои от тях. При това тя ползваше обществената пералня, което също не прави благоприятно впечатление. Трябва да добавя също, че не посещаваше и нашата черква.

— Не е ли имала близки приятелки между съпругите? — настоя да узнае Смайли.

— Струва ми се, че младата госпожа Сноу имаше слабост към нея.

— И казвате, че е вечеряла тук в нощта, когато е била убита?

— Да — тихо потвърди Фийлдинг, — в сряда вечер, а Феликс и сестра му прибраха после клетия Роуд… — подхвърли той и погледна Д’Арси.

— Да, така е — побърза да каже Д’Арси, без да откъсва очи от Фийлдинг. На Смайли му се стори, че двамата разговаряха без думи. — Не може да се забрави такова нещо, не може… Терънс, налага се да поговорим по работа само за миг. Преводът на Пъркинс е чудовищно слаб, кълна се, че по-слаба работа не съм виждал. Да не е болен? Научих, че майка му е извънредно културна жена, братовчедка на известните Самфорд.

Смайли погледна с учудване Д’Арси. Смокингът му беше избелял, придобил с годините зеленикав оттенък. Смайли почти го чуваше как казва, че дрехата е принадлежала на дядо му. По лицето му нямаше никакви бръчки и то изглеждаше пълно, без всъщност да е такова. Гласът му беше писклив, с една досадно висока нотка, и той се усмихваше непрекъснато, независимо дали говореше или не. Усмивката никога не напускаше гладкото му лице, беше сраснала с еластичната тъкан на плътта му, разпъваше устните над съвършените му зъби и разтваряше ъгълчетата на червената му уста, сякаш действаха пръстите на невидим зъболекар. И все пак лицето на Д’Арси далеч не беше неизразително, всяка промяна означаваше нещо. И най-малкото помръдване на устата или носа, и най-бързият поглед или намръщване — всичко можеше да се разбере и изтълкува. Не че не искаше да говорят за Стела Роуд (самият той отново започна да я обсъжда няколко минути по-късно) — Д’Арси не искаше да говорят за вечерта, когато тя бе починала, не искаше да се впускат в точно описание на събитията. Нещо повече, Смайли ни най-малко не се съмняваше, че и Фийлдинг го е забелязал, че в погледи те, които двамата си разменяха, имаше съглашение, основано на страх или някакво предупреждение, защото от този миг нататък държанието на Фийлдинг се промени, той изглеждаше нацупен и угрижен — този факт озадачи Смайли, той и по-късно не можа да му намери обяснение.

Д’Арси се обърна към него с досадна интимност:

— Моля да ме извините, че паднах толкова ниско, та ви занимавах с нашите клюки. Сигурно ви се виждаме малко откъснати от света, нали? Често ни обвиняват в това, известно ми е. „Карне е снобско училище“ — така крещят. Можете да го прочетете всеки ден в жълтата преса. И все пак, независимо от претенциите на авангарда — добави той, като крадешком погледна Фийлдинг, — държа да заявя, че Феликс Д’Арси е най-малко сноб от всички. — В същия миг Смайли забеляза косата му: тъничка, с миши цвят, израсла само отгоре, като розовият му врат си оставаше гол. — Да вземем например клетия Роуд — продължи Д’Арси. — Горкият, нямам нищо против произхода му. Гимназиите вършат чудесна работа, сигурен съм. При това Роуд доста добре се приспособи тук. И на ректора съм го казвал. Казах му, че Роуд се приспособява много добре, справя се възхитително със службите в параклиса, точно това изтъкнах. Нещо повече, смятам, че изиграх положителна роля, помагайки му да свикне. Както споменах на ректора, при внимателно дадени указания такива хора успяват да възприемат нашите обичаи, та дори и обноските ни. И ректорът се съгласи.

Чашата на Смайли беше празна и Д’Арси, без да се обърне към Фийлдинг, я напълни от каната. Ръцете му бяха фини и гладки като на момиче.

— Но трябва да призная, че госпожа Роуд не беше толкова склонна да се ориентира — продължи Д’Арси усмихнат и изискано отпи от чашата си. („Иска да изясни позицията си“, помисли си Смайли.) — Всъщност тя никога нямаше да се приспособи към Карне, поне такова е моето мнение, макар че докато беше жива, изобщо не съм го изказвал гласно. Произходът й пречеше. Вината не беше нейна, както казах, за нещастие, това се коренеше в произхода й. Всъщност, ако ми позволите да ви се доверя и да говоря откровено, имам основания да смятам, че тъкмо миналото й е причина за нейната смърт.

— Защо мислите така? — побърза да попита Смайли.

Д’Арси хвърли поглед на Фийлдинг и отвърна:

— Изглежда, тя е очаквала да бъде нападната.

— Сестра ми обожава кучетата — продължи Д’Арси. — Може би вече сте научили за това. Стихията й са шпаньолите „Кинг Чарлс“. Миналата година в Норт Дорсет получи първа награда, а малко по-късно се появи и в Кръфс със своята Кралица на Карне. Сигурно знаете, че нейните кучета намират пазар и в Америка. Осмелявам се да изтъкна, че в нашия край има малко хора, които да развъждат кучета така добре, както Дороти. Съпругата на ректора каза същото по един повод миналата седмица. Както знаете, семейство Роуд ни бяха съседи, а Дороти не е човек, който забравя дълга към съседите. Уверявам ви, че там, където става дума за дълг. Дороти не проявява предпочитания. И семейство Роуд имаха куче — едро куче от неопределена порода, доста интелигентно. Доведоха го с тях, когато се заселиха тук. Нямам представа откъде дойдоха, но това е друг въпрос. Изглежда много обичаха кучето си, не се съмнявам в това. Роуд го вземаше на срещите по ръгби, докато не намерих случай да го посъветвам да не го прави, защото очевидно даваше повод на момчетата да му се присмиват. И аз самият съм попадал в такова положение, когато разхождах шпаньолите на Дороти… Сега ще ви обясня за какво става дума. Дороти използва ветеринар, който се казва Хариман, изключителен човек, живее край Стърминстър. Преди две седмици го повика, защото Кралицата на Карне кашляше много лошо. Кучка с такива качества не се гледа лесно, уверявам ви.

Фийлдинг простена, но Д’Арси продължи, без да му обръща внимание.

— Случих се у дома и Хариман остана да пием кафе. Както вече казах, той е изключителен човек. Спомена по някакъв повод кучето на семейство Роуд и тогава истината излезе на бял свят: предния ден госпожа Роуд му поръчала да умъртви кучето. Обяснила, че е ухапало пощаджията, разказала някаква дълга и объркана история: пощата щяла да я съди, от полицията идвали, не знам още какво. И добавила, че без друго кучето не можело да я защити, щяло само да я предупреди. Казала на Хариман: „Никаква полза няма да има от него“.

— Не й ли е било мъчно да се раздели с кучето? — попита Смайли.

— О, мъчно й било. Хариман каза, че когато отишла при него, била обляна в сълзи и госпожа Хариман и направила чай, за да се успокои. Предложили и да даде на кучето още една възможност — да го изпрати за малко в кучкарник, но тя била непреклонна, напълно непреклонна. Хариман доста се озадачил. Съпругата му — също. Когато по-късно разговаряли по въпроса, единодушно решили, че госпожа Роуд не се е държала съвсем нормално. Всъщност, че изобщо не се е държала нормално. Друг любопитен факт е състоянието на кучето — било бито, и то не на шега. По гърба му имало следи от бой.

— А Хариман поинтересувал ли се е какво е имала предвид? Защо да няма никаква полза от кучето? Как си е обяснил думите й Хариман? — попита Смайли, като гледаше втренчено Д’Арси.

— Тя повторила същото и на госпожа Хариман, но не й обяснила нищо. Но аз си мисля, че обяснението е очевидно.

— Нима? — учуди се Фийлдинг.

Д’Арси наклони глава на една страна и стеснително подръпна меката част на ухото си.

— Всеки от нас е по малко детектив — каза той. — Ние с Дороти обсъдихме въпроса след… смъртта. Решихме, че Стела Роуд е имала някаква неподходяща връзка преди идването им в Карне, която напоследък се е подновила… вероятно против волята й. Някой склонен към насилие грубиян, стар обожател, който е ненавиждал издигането й в обществото.

— А лошо ли е бил ухапан пощаджията? — попита Смайли.

Д’Арси отново го погледна.

— Тъкмо там е работата. В това се крие загадката, скъпи приятелю: пощаджията изобщо не е бил ухапан. Дороти се поинтересува. Цялата история е низ от лъжи от начало до край.

Станаха от масата и се отправиха към кабинета на Фийлдинг, където госпожица Трубоди беше поднесла кафето. Разговорът продължаваше да се върти около трагедията в сряда. Д’Арси беше потресен от липсата на деликатност — от настойчивостта на журналистите, от безчувствието на полицията, от неясния произход на госпожа Роуд, от нещастието, сполетяло съпруга й Фийлдинг продължаваше странно да мълчи, погълнат от собствените си мисли, от които се отскубваше от време на време, за да изгледа враждебно Д’Арси. Точно в единайсет без петнайсет Д’Арси обяви, че е уморен и тримата отидоха в огромния хол, където госпожица Трубоди донесе балтона на Смайли и палтото, шала и шапката на Д’Арси. В отговор на благодарностите, изказани от Д’Арси, Фийлдинг само кимна мрачно и попита Смайли:

— А въпросът, заради който ми позвънихте? За какво точно става дума?

— Не е нещо важно. Госпожа Роуд е изпратила едно писмо, преди да бъде убита — каза Смайли, без да се впуска в подробности. — Полицията се занимава с него сега, но не смятат, че е от значение. Ни най-малко. Изглежда тя — тук Смайли притеснено се усмихна — е страдала от мания за преследване. Така ли се наричаше? Все едно, може да поговорим по въпроса. Ще ви поканя на вечеря в „Соли Армс“ преди заминаването ми. Ходите ли по принцип в Лондон? Вероятно може да се срещнем и там в края на полугодието.

Д’Арси стоеше на прага и гледаше снега — бял и съвършен — покрил тротоара.

— Какво ще кажеш. Терънс? — засмя се той, сякаш намекваше за нещо. — Дългите нощи дойдоха. Терънс, дългите нощи…