Убийство от класа

Глава 19. Краят на една легенда

Ескалаторът беше пълен с уморено гледащи служители на „Юнипрес“, приключили работното си време. За тях видът на пълния господин на средна възраст, тръгнал нагоре със съседния ескалатор, бе неочакван повод за забавления и изкачването на Смайли бе съпроводено от подмятанията на куриерите и смеха на машинописките. Той слезе на първия етаж, за да проучи огромното табло, на което можеха да се прочетат имената на двайсет и пет процента от националните всекидневници. Накрая, в раздела „Технически отдели и други“, откри „Християнски глас“ — стая 619. Стори му се, че асансьорът се издига много бавно. Иззад плюшената облицовка се чуваше неопределена музика, а едно момче в шарено сако поклащаше бедра при по-звучните акорди. Златните врати се разтвориха с въздишка, момчето каза: „Шести!“ и Смайли бързо излезе в коридора. Малко по-късно той вече чукаше на вратата на стая 619. Отвори му Ейлса Бримли.

— Джордж, колко хубаво, че идваш! — Ведро го посрещна тя. — Господин Роуд много ще се зарадва да те види.

И без повече приказки тя направо го въведе в кабинета си. На едно кресло до прозореца седеше преподавателят от Карне, Станли Роуд, облечен в спретнат черен балтон. Когато Смайли влезе. Роуд се изправи и протегна ръка.

— Благодаря, че дойдохте, сър каза той сковано. — Много ви благодаря.

Държеше се спокойно, както и преди, и изговаряше думите все така предпазливо. Седнаха. Смайли предложи цигара на госпожица Бримли и й я запали.

— Става дума за статията, която ще напишете за Стела — започна Роуд. — Да си призная, много ми е съвестно заради отношението ви към Стела и към паметта за нея. Как да ви кажа… Зная, че имате най-добри намерения, но не искам да пишете тази статия.

Смайли не каза нищо, а и Ейлса прояви благоразумието да замълчи. Оттук нататък разговорът беше в ръцете на Смайли. Мълчанието не го обезпокои, но изглежда обезпокои Роуд.

— Няма да е редно, никакъв смисъл няма в това — продължи той. — Господин Гластон се съгласи с мен. Говорих с него вчера преди заминаването му и той се съгласи. Просто не мога да позволя да напишете статията.

— Защо?

— Как да ви кажа, известно е на твърде много хора. Горкият господин Кардю, и с него разговарях. Той знае много, добре познава Стела, затова го помолих за мнението му. Той проявява разбиране за моето преминаване към англиканската църква, но за мен беше непоносимо да гледам как тя ходи на църква всяка неделя и стои на колене — Роуд поклати глава. — Така не бива. Така вярата на човек изглежда смешна.

— И какво ви каза господин Кардю?

— Каза, че не ние сме съдниците, че трябва да оставим господ да отсъди. Но аз му обясних, че няма да е редно, хората я познават и са наясно какво е направила, а пък ще прочетат какво пише в „Гласа“. Ще сметнат това за лудост. Кардю изглежда не ме разбра. Но аз не мога да го позволя, господин Смайли.

Отново за известно време се възцари мълчание. Роуд седеше, без да помръдва, само много леко поклащаше глава. После отново заговори:

— Отначало не повярвах на стария господин Гластон. Той ме предупреди, че Стела е лош човек, но аз не му повярвах. По това време те, Стела и баща й, живееха на хълма, на Прещиповия хълм, на крачка от черквата. У тях прислугата никога не се задържаше, така че Стела вършеше по-голямата част от домакинската работа. Понякога, в неделя сутрин след черква, се отбивах. Стела се грижеше за баща си, готвеше му и тъй нататък и аз непрекъснато се чудех с какво сърце ще поискам ръката й от господин Гластон. Семейство Гластон бяха от големците на Бранксъм. По това време бях учител в тамошната гимназия. Позволиха ми да взема някои часове, докато готвех дисертацията си, и тогава реших, изкарам ли си изпита, да предложа брак на Стела. В неделята, когато излязоха резултатите, отидох у тях след утринната служба. Отвори ми самият господин Гластон и ме отведе право в кабинета си. От прозореца се виждат половината керамични фабрики на Пул, а отвъд тях е морето. Господин Гластон ме покани да седна и рече:

— Зная за какво си дошъл. Станли. Искаш да се ожениш за Стела. Но ти не я познаваш.

— Идвам ви на гости от две години, господин Гластон — казах аз, — и смятам, че вече съм взел решение.

Тогава той започна да ми разказва за нея. Не съм си представял, че мога да чуя човешко същество да говори така за собственото си дете. Той каза, че Стела е лоша, че е лоша по душа, че е изпълнена със злоба. Затова слугите не се задържали у тях. Каза ми, че тя се преструва, че се прави на любезна и сърдечна, докато хората не й разкажат всичко за себе си, а после ги обижда, като злослови по техен адрес и разпространява полуистини, полулъжи. Каза ми още много неща, но аз не му повярвах, не повярвах на нито една негова дума. Струва ми се, че тогава си изпуснах нервите — нарекох го ревнив старец, който иска да задържи икономката си, лъжлив, завистлив старец, желаещ неговото дете да му слугува до самата му смърт. Казах му, че Стела е добра, а лошият е той и започнах да крещя: „Лъжец! Лъжец!“ Той сякаш не ме чуваше, само клатеше глава, затова изтичах в хола и извиках Стела. Мисля, че дотогава бе стояла в кухнята. Дойде, прегърна ме и ме целуна… След месец се оженихме, получих ръката й от стареца. На венчавката той се ръкува с мен и каза, че съм чудесен човек, а аз си помислих за него, че е стар лицемер. Даде ни пари, даде ги на мен, не на нея — две хиляди лири. Реших, че може би го прави като извинение за ужасните неща, които ми беше наговорил, затова по-късно му изпратих писмо, в което писах, че му прощавам. Той не ми отговори и оттогава насам го виждах рядко… Година или малко повече от година бяхме щастливи в Бранксъм. Стела беше точно такава, за каквато я мислех: прибрана и непретенциозна. Обичаше да правим разходки и да се целуваме на портичките между пасищата, понякога държеше да си придаде малко важност и ходехме официално облечени на вечеря в „Долфин“. Не се срамувам да си призная, че тогава това беше от голямо значение за мен — не ходех къде да е, при това ходех там с дъщерята на господин Гластон. Той членуваше в Ротарианския клуб, участваше в ръководството му, изобщо беше важна личност в Бранксъм. Стела обичаше да ме дразни за това, и то пред чужди хора, и аз малко се притеснявах. Спомням си, че веднъж, когато бяхме в „Долфин“, там имаше един келнер. Джони Раглан, мой съученик. Джони беше доста разпилян и след завършването на гимназията не се беше занимавал с кой знае какво, главно тичаше подир момичетата и се забъркваше в неприятности. Оказа се, че Стела го познава — кой знае откъде. Махна му като седнахме. Джони дойде и Стела го накара да донесе още един стол, за да седне при нас. Управителят бълваше змии и гущери, но не посмя да направи нищо, понеже това беше дъщерята на Самюел Гластон. Джони стоя при нас, докато вечеряхме, а Стела го разпитваше за училището и за мен като малък. Джони се радваше до немай-къде и стана много нахален, взе да разправя, че съм бил свястно и добро момче и тъй нататък, но че той, Джони, доста ме е пердашил — все лъжи, но Стела го насърчаваше. По-късно й направих забележка — казах й, че няма да пръскам пари в „Долфин“, за да слушам измислиците на Джони Раглан, а тя веднага настръхна като котка. Заяви, че парите са нейни и че Джони в никакъв случай не струва по-малко от мен. После ми се извини, целуна ме и аз се престорих, че й прощавам…

По лицето на Роуд избиха капчици пот. Той говореше бързо, думите му се застъпваха. Приличаше на човек, който разказва кошмар, сякаш споменът още не го беше напуснал, а страхът бе останал наполовина. Замълча и втренчи поглед в Смайли, като че очакваше от него отговор, но Смайли, с безизразно лице, чиито очертания бяха застинали, гледаше надалеч.

— После заминахме за Карне. Тъкмо бях започнал да чета „Таймс“, и видях съобщението. Търсеха преподавател по научните дисциплини и аз кандидатствах. Господин Д’Арси проведе разговор с мен и ме взеха на работа. Едва след като се преместихме в Карне, разбрах, че баща и е казвал истината. Дотогава тя не беше много набожна, но с пристигането ни се развихри. Знаеше, че с това ме злепоставя, че ще ме наскърби. Как да ви кажа… Бранкъмската черква е голяма и хубава, там нямаше нищо странно човек да е баптист. Но в Карне не е така, черквата е сбутана постройка с тенекиен покрив. Стела искаше да се разграничава, напук на колежа и на мен, като се преструва на смирена. Нямаше да имам нищо против, ако тя беше искрена, но тя не беше и господин Кардю го знаеше. Той, господин Кардю, опозна Стела. Може и баща й да го беше предупредил. Както и да е, той едно време е живял на Север и добре познаваше семейството. Доколкото зная, писал си е с господин Гластон, а може и да го е посещавал по някакъв повод… В Карне Стела започна добре. Местните хора много й се радваха — съпруга на преподавател, а ходи в баптистката църква. Такова нещо се случваше за пръв път. После тя се зае да подкрепи апела за бежанците: събираше дрехи и тъй нататък. Госпожица Д’Арси, сестрата на господин Д’Арси, вършеше това в колежа, но Стела реши сама да се заеме и да я надмине, да събере от баптистите повече помощи, отколкото госпожица Д’Арси от колежа. Аз обаче се досетих за намеренията й, досети се и господин Кардю, а накрая и местните жители. Стела беше само уши. Поглъщаше и най-дребната клюка или гадост. Понякога, когато се прибираше вечер у дома — в сряда или петък, след като е събирала помощи в черквата, — щом си свалеше палтото, започваше да се смее и аз си мислех, че е полудяла. „Пипнах ги! Пипнах ги! — викаше тя. — Научих всичките им тайни, държа ги в шепата си, Стан!“ Така казваше, а онези, които узнаваха това, започваха да се страхуват от нея. Бог ми е свидетел, всички се занимават с клюки, но не за да извличат облаги от тях не го вършат като Стела. Тя беше коварна — принизяваше всичко почтено и добро и го каляше. Поне десетина души си бе набелязала. Например Мълиган от фирмата за пренос-превоз, който има дъщеря с детенце край Лимингтън. Беше научила отнякъде, че момичето не е омъжено, изпратили го да роди при леля му и да започне нов живот там. Веднъж Стела се обадила на Мълиган — нещо във връзка с парите, които неговите хора поискали от Саймън Сноу за превоза на мебелите му. Казала му: „Поздрави от курорта Лимингтън. Мълиган. Имаме нужда от малко помощ“. Тя сама ми го разказа — прибра се у дома и се заливаше от смях, докато говореше. Но накрая й видяха сметката, нали? Тъпкано и го върнаха.

Смайли бавно кимна. Сега гледаше право в Роуд.

— Да — каза най-сетне той. — Тъпкано й го върнаха.

— Мислят, че го е направила Джейни Лудата, но аз не го вярвам. Джейни по-скоро би убила собствената си сестра, отколкото Стела. Стела разправяше, че двете били близки като луната и звездите. Вечер, когато закъснявах заради заседанията на някои от дружествата или имах извънредни лекции, те си бърбореха часове наред. Стела й готвеше, даваше й дрехи и пари. Имаше усещането за власт, помагайки на създание като Джейни, позволявайки й да раболепничи. Не от доброта го правеше, а от жестокост… От Бранксъм си водеше едно малко куче, неопределена порода. Когато се прибрах веднъж преди няколко дена, го намерих легнало в гаража. Квичеше уплашено. Куцаше, гърбът му беше окървавен. Стела го беше пребила. Съвсем се бе побъркала. Знаех, че и друг път го беше била, но за пръв път го пребиваше, за пръв път. Тогава стана нещо… Аз се развиках, тя започна да се смее и после я ударих… Не много силно, но достатъчно силно. По лицето. Дадох й срок от двайсет и четири часа да умъртви кучето, иначе я заплаших да съобщя в полицията. Тя се разкрещя: кучето било нейно, можела да прави с него каквото си поиска. Но на другия ден си сложи черната шапчица и отведе кучето при ветеринаря. Предполагам, че му е разказала някакво съчинение. Съчиняваше си на какви ли не теми, много я биваше. Избираше си някаква роля и я изиграваше докрай. Например съчини историята с унгарците. У госпожица Д’Арси бяха дошли да живеят някакви бежанци, пристигнали от Лондон, а Стела им наговори такива неща, че те избягали и трябвало да ги върнат в Лондон. Госпожица Д’Арси им плати и билетите, и тъй нататък, дори чиновничката от „Социални грижи“ дойде да ги посети и се опита да оправи положението. Не мисля, че госпожица Д’Арси разбра кой ги е настроил против нея, но аз знаех, защото Стела ми каза. Смееше се, винаги се смееше по един и същ начин, и рече: „Виждаш ли я колко струва твоята изискана дама, Стан, виждаш ли колко струва благотворителната й дейност!“ А след историята с кучето започна да се прави, че я тормозя. Щом се доближавах до нея, се дърпаше и вдигаше ръка, сякаш се готвех да я ударя отново. Дори си внуши, че замислям да я убия. Отиде и го разказа на господин Кардю. Сама не си вярваше, понякога се смееше по този повод. Казваше ми: „Сега не си струва да ме убиваш, Стан, всички ще разберат кой го е направил“. Друг път обаче хленчеше и ми се умилкваше, молеше ме да не я убивам. „Ще ме убиеш през дългите нощи!“ — ей такива неща крещеше. Тези думи я окуражаваха: „дългите нощи“, харесваше й как звучат, сякаш беше актриса, и си съчиняваше около тях цяла история. „О, Стан — казваше тя, — пази ме през дългите нощи!“ Нали си представяте какво е да нямаш никакво намерение да вършиш нещо, а някой да те моли да не го вършиш? Накрая започваш да мислиш, че може и да го направиш, започваш да се сещаш за такава възможност…

Госпожица Бримли набързо си пое дъх. Смайли стана и отиде при Роуд.

— Защо не отидем да хапнем у нас? — предложи той. — Можем да си поговорим на спокойствие. По приятелски.

Взеха такси до улица Байуотър. Роуд седеше до Ейлса Бримли. Вече не беше толкова напрегнат, а Смайли, седнал насреща му на допълнителната сгъваема седалка, го наблюдаваше с учудване. Хрумна му най-важното нещо по отношение на Роуд: че няма приятели. Спомни си приказката на Бюхнер за детето, останало само в безлюдния свят. Като не намерило с кого да си говори, то отишло на Луната, понеже тя му се усмихвала, но се оказало, че Луната е от гнило дърво, а когато Слънцето, Луната и звездите се превърнали в нищо, детето се опитало да се завърне на Земята, но и Земята била изчезнала…

Може би защото беше уморен, а може би и защото започваше да остарява, Смайли усети, че изведнъж го изпълва чувство на състрадание към Роуд — чувството, което децата изпитват към бедните или пък родителите изпитват към децата си. Роуд беше положил толкова усилия… Говореше езика на Карне, купуваше си подходящи дрехи, мислеше, доколкото му бе възможно, както се искаше от него и въпреки това си оставаше безнадеждно изолиран, безнадеждно сам.

Докато Ейлса Бримли отскочи до деликатесния магазин на Кингс Роуд за супа и яйца, Смайли запали газовата камина в гостната. Наля две чаши уиски със сода и подаде едната на Роуд, който безмълвно я изпи на малки глътки.

— Трябваше да споделя с някого — каза накрая той. — Реших, че вие сте подходящият човек. Не ми се искаше да пускате тази статия. Нали разбирате, твърде много хора знаят истината?

— Всъщност колко души знаят?

— Мисля, че само онези, които е заплашвала. Сигурно десетина души от градчето. И господин Кардю, разбира се. Да ви кажа, тя беше много коварна. Рядко разпространяваше дочутите клюки. Знаеше безпогрешно докъде може да стигне. Тези, които са наясно, са хората, хванати от нея на въдицата. А, знае и Д’Арси, Феликс Д’Арси. За него тя беше приготвила нещо специално, нещо, което изобщо не сподели с мен. Случваше се вечер Стела да се загърне с шала си и да се измъкне в приповдигнато настроение, сякаш отиваше на гости. Понякога много късно — в единайсет-дванайсет. Никога не я питах къде отива, понеже това я окуражаваше, но сегиз-тогиз тя ми кимваше лукаво и казваше: „Ти не знаеш, Стан, но Д’Арси знае. Д’Арси знае, но не може да го каже на никого“. После избухваше в смях, придаваше си загадъчен вид и изчезваше.

Дълго време Смайли мълча — наблюдаваше Роуд и мислеше. После внезапно попита:

— Знаете ли кръвната група на Стела?

— Моята е B, сигурен съм. Бях кръводарител в Бранксъм. Нейната беше друга.

— Откъде знаете?

— Беше се изследвала преди брака. Боледувала е от анемия. Просто си спомням, че нейната беше друга. Може би A. Но не съм сигурен. Защо питате?

— Къде бяхте регистриран като кръводарител?

— В центъра по кръвопреливане „Норт Пул“.

— Дали и сега там имат данни за вас? Дали сте още в картотеката им?

— Възможно е.

На вратата се позвъни. Беше Ейлса Бримли, връщаше се от магазина.

Ейлса се разположи в кухнята, а Роуд и Смайли останаха в топлия уют на гостната.

— Разкажете ми още за нощта на убийството — продължи Смайли. — Защо си забравихте чантата? От разсеяност ли?

— Не, не може да се каже така. Тази нощ бях дежурен в черквата и двамата със Стела отидохме поотделно у Фийлдинг. Тя беше стигнала преди мен и мисля, че Фийлдинг й е дал чантата още в началото на гостуването, именно за да не я забравим. По-късно той спомена нещо в този смисъл. Стела оставила чантата до палтото си в антрето. Чантата е малка, осемнайсет на двайсет инча. Когато се разделяхме в антрето, мога да се закълна, че тя я държеше, но не е изключено и да греша. Едва когато се прибрахме у дома. Стела ме попита къде е чантата.

— Тя ви е попитала къде е чантата?

— Да. И веднага изпадна в истерия, защото съм очаквал от нея всичко да помни. Много не ми се щеше да се връщам, можех да позвъня на Фийлдинг, за да се уговорим да си взема чантата рано на другата сутрин, но Стела не искаше и да чуе. Накара ме да отида. Нямах желание да разказвам на полицията за тази разправия, не ми се стори редно.

Смайли кимна.

— А когато стигнахте до къщата на Фийлдинг, позвънихте ли на вратата?

— Да. Зад предната врата там има втора, остъклена от горе до долу, да пази от теченията. Предната врата още не беше заключена, а в антрето още светеше. Позвъних и Фийлдинг ми подаде чантата.

Вече бяха приключили с вечерята, когато телефонът иззвъня.

— Обажда се Ригби, господин Смайли. Лабораторната експертиза е готова. Резултатите са доста озадачаващи.

— Първо кажете за изпитната работа. Потвърдиха ли се предположенията?

— Не, не се потвърдиха. Тукашните специалисти твърдят, че за всички цифри, за всичко написано е използвана една и съща химикалка. Не са сигурни сто процента за диаграмите, но твърдят, че навсякъде обясненията към диаграмите съответстват на останалия текст върху листа.

— Всъщност излиза, че всичко е било направено от момчето, така ли?

— Да. За сравнение занесох образци от почерка му. Изцяло съвпадат с изпитната работа. Не е възможно Фийлдинг да е правил поправки.

— Добре, а дрехите? И там ли няма нищо?

— Има само следи от кръв. По мушамата не намериха отпечатъци от пръсти.

— Между другото, каква е кръвната й група?

— A.

Смайли седна в края на леглото. Притисна слушалката към ухото си и започна да говори тихо. Десет минути по-късно той бавно слизаше по стълбите към гостната. Беше стигнал до края на преследването и изпитваше гадното чувство на ловеца, който вече трябва да убие дивеча.

Мина точно един час, преди да пристигне Ригби.