Убийство от класа

Глава 14. Качеството на милосърдието

Училищният комитет за подпомагане на бежанците (под патронажа на Сара, графиня Соли) има кантора на площад Белгрейв. Изобщо не е ясно дали това разкошно местоположение е избрано, за да привлича богатите или за да окуражава несретниците. Или, както непочтително шепнеха някои гласове в изисканото общество — за да си има графиня Соли евтино pied-à-terre8 в Западен Лондон. Работата с нуждаещите се от помощ бежанци за удобство бе прехвърлена на юг от Темза, на един от онези забутани площади в Кенингтън, които са част от лондонската архитектурна шизофрения. Някой ден площад Йорк Гардънс (така му е името) ще бъде открит от света и неговото очарование ще изчезне, но ако отидете там сега, може би ще видите на пътя истински деца, които играят на дама, а майките им, по домашни чехли, ги гълчат от прага.

Госпожица Бримли, появила се там вследствие на телефонното обаждане на Смайли предната сутрин, притежаваше рядката дарба да разговаря с деца така, сякаш те са човешки същества, затова без особен труд откри разнебитената къща с липсваща табела, където комитетът събираше изпратените колети. С помощта на седем момченца тя позвъни и търпеливо зачака. След време чу шум от стъпки по незастлано стълбище. Вратата отвори много красиво момиче. За миг двете се гледаха одобрително.

— Извинете за безпокойството — започна госпожица Бримли, — но една моя приятелка от провинцията ме помоли да проверя нещо във връзка с колет дрехи, изпратен преди няколко дни. Направила е една доста глупава грешка.

— Божичко, колко неприятно! — мило възкликна момичето. — Заповядайте, влезте. За съжаление, хаосът е пълен, няма къде да седнете, но можем да ви предложим чаша кафе.

Госпожица Бримли я последва, влезе вътре и затвори вратата под носа на седемте деца, които крадешком се промъкваха покрай нея. Озова се в хола. Където и да погледнеше, виждаше колети от всякакъв тип — някои увити в юта и красиво надписани, други пакетирани криво-ляво с вече изпокъсана бакалска хартия, трети в сандъчета, в кошове за пране или в очукани куфари, а имаше дори и един извънредно стар пътнически сандък с избледнял жълт надпис, който гласеше: „За багаж“.

Момичето поведе госпожица Бримли нагоре по стълбите към голяма стая, явно служеща за канцелария. Вътре имаше чамова маса, отрупана с писма, и кухненски стол. В единия ъгъл пращеше нафтова печка, а редом меланхолично се вдигаше пара от електрически чайник.

— Извинете, но долу просто няма къде да разговаряме — каза момичето, когато влязоха. — Не можем да приказваме, застанали на един крак като инки, нали? Чакайте, май не го правеха инките, а афганците. Как ни открихте?

— Първо се отбих в кантората в Западен Лондон, където ми казаха да дойда тук, за да поговорим. Мисля, че доста се ядосаха. След това се оставих на децата, а те винаги знаят кое къде е. Вие сте госпожица Дони, нали?

— За бога, не. Аз просто идвам да помагам през деня. Джил Дони отиде на среща с митничарите в Родърхайд. Ако искате да се видите с нея, тя ще си дойде за следобедния чай.

— Моля ви, миличка, та аз ще ви отнема само две минути. Една моя приятелка, която живее в Карне („Божичко! Какъв разкош!“, възкликна момичето)… всъщност тя ми е братовчедка, но ми е по-лесно да казвам, че ми е приятелка, нали? Та така — миналия четвъртък тя дала една стара сива рокля за бежанците, а после се сетила, че на корсажа е останала забодена брошка. Да си призная, сигурна съм, че това не е така, братовчедка ми е ужасно разпиляна, но ми се обади вчера сутринта, беше в ужасно състояние и ме накара да обещая, че веднага ще дойда, за да проверя. За съжаление, не можах да дойда вчера, от сутрин до вечер съм ангажирана с моето списанийце. Но ми се струва, че вие сте изостанали с обработката на колетите, така че не съм закъсняла.

— Божичко, наистина е така! Изоставаме с дни! Долу е натъпкано с колети, които трябва да бъдат разопаковани, а вещите — сортирани. Получаваме ги от доброволните ученически организации — понякога ги приготвят учениците, понякога — преподавателите. Събират дрехите, правят големи колети и ги изпращат по влака или с обикновена поща, също по влака, а ние ги сортираме, преди да ги препратим в чужбина.

— Точно така ми обясни и Джейн. Щом разбрала какво се е случило, тя се свързала с жената, която събира вещите и ги изпраща, но естествено, била закъсняла. Колетът вече бил потеглил.

— Ама че история… А разбрала ли е кога е бил пуснат колетът?

— Да. В петък.

— От Карне ли? С влака или по пощата?

Госпожица Бримли се боеше от този въпрос, но реши да рискува:

— По пощата, струва ми се.

Момичето се втурна край госпожица Бримли и започна да рови в купчината хартии на бюрото, докато измъкна тетрадка с твърди корици и надпис „Входящ дневник“. Отвори я наслуки и взе да прелиства страниците, като сегиз-тогиз с безпокойство плюнчеше пръст.

— Пристигнал е най-рано вчера — рече то. — Положително още не сме го отворили. Честно казано, изобщо не виждам как ще смогнем, а с наближаването на Великден ще става все по-зле. Отгоре на всичко вещите гният в складовете на митницата. А, ето! — възкликна то и побутна тетрадката към госпожица Бримли, сочейки с нежния си пръст записаното с молив в средната колонка: „Пощенска пратка от Карне, тегло 27 фунта“.

— Нали няма да имате нищо против само да надникна в колета? — попита госпожица Бримли и двете влязоха в хола.

— Хаосът не е толкова голям, колкото изглежда — викна момичето през рамо. — Пратките от понеделник трябва да са близо до вратата.

— А как разбирате откъде са изпратени, щом няма пощенско клеймо? — попита госпожица Бримли, докато момичето се ровеше в пакетите.

— Изпращаме напечатани адреси на инициативните групи. Подателят е отбелязан с номер, а в някои случаи просто ги молим да изписват с печатни букви името на училището. Нали разбирате, не можем да си позволим и придружителни писма, би станало направо ужасно. Когато ни докарат колет, остава само да пуснем картичката с готов текст, с благодарност, че сме го получили на тази и тази дата и че тежи толкова и толкова. Нали разбирате, на нашия адрес изпращат вещи само организации, а отделните хора използват по-известния адрес на площад Болгрейв.

— И системата ви върши работа, така ли?

— Но, не върши — отвърна момичето. — В училищата или забравят да използват готовите адреси, или ги свършват и не си правят труда да поискат нови. След десет дни гневно ни се обаждат по телефона, защото не сме потвърдили получаването. Сменят се и хората им, натоварени с изпращането, а не уведомяват новите какви са изискванията за пакетирането и изпращането. Понякога учениците решават да го направят сами, а никой не им обяснява какво е необходимо. Лейди Сара започва да съска като змия, ако колетите се получават в главната кантора, защото се налага да се пренасят дотук, където отново ги опаковаме и ги описваме.

— Разбирам.

Госпожица Бримли с тревога наблюдаваше как момичето се рови в пакетите, докато говори.

— Вашата приятелка преподава в Карне, така ли казахте? Сигурно е много важна личност. Интересно какво ли представлява принцът, на снимките изглежда доста изтънчен. Един мой братовчед отиде в Карне. Той е пълен алкохолик. Знаете ли, каза ми, че по време на конните състезания там… А, ето го!

Момичето се изправи с голям четвъртит пакет в ръце и го отнесе на масата, разположена до стълбището. Докато развързваше внимателно здравия канап, госпожица Бримли, застанала редом, с любопитство се вгледа в напечатания текст. В горния ляв ъгъл имаше печат с обозначението, което комитетът явно бе определил за Карне: „К-4“, а след цифрата с химикалка бе записана и буквата „Б“.

— Какво означава това Б? — попита госпожица Бримли.

— О, това е местно обозначение, от Карне. Наш представител там е госпожица Д’Арси, но напоследък развиха толкова голяма дейност, че тя привлякла своя приятелка, за да помага с колетите. Когато изпращаме потвърждение, винаги отбелязваме дали пратката е от А или от Б. Не зная коя е Б, но е извънредно старателна.

Госпожица Бримли се побоя да зададе въпроса какъв процент от пакетите на Карне са били изпратени от Д’Арси в сравнение с пратките на анонимната й помощничка.

Момичето махна канапа и обърна пакета наопаки, за да смъкне хартията, с която беше увит. В този миг госпожица Бримли забеляза бледокафеникаво петно, не по-голямо от шилинг, близо до мястото, където се прихлупваше хартията. В унисон с присъщата и разсъдливост, тя сметна, че трябва да потърси някакво друго обяснение извън очевидното. Момичето, което все още разопаковаше пакета, изведнъж каза: „Чакайте, онова ужасно убийство не беше ли станало в Карне? Една циганка убила жената на преподавател. Отвратително, нали? Само колко често се случват такива неща! Хм… Така си и мислех…“ — подхвърли то и изведнъж замълча. Беше вече махнала хартията отвън и се готвеше да извади съдържанието, когато вниманието му явно бе привлечено от състоянието на вещите.

— Какво има? — побърза да попита госпожица Бримли.

Момичето се засмя:

— Нищо, просто не е пакетиран добре, а колетите „К-4 Б“ обикновено са много добре увити, най-добрите, които получаваме. Но този път не о така. Не го е приготвил същият човек. Сигурно го е замествал случаен помагач. Личеше си още от външната опаковка.

— Откъде сте толкова сигурна?

— О, та това е като почерка. Веднага се разбира.

Момичето отново се засмя и без повече приказки свали и последната хартия.

— Става дума за сива рокля, нали? Сега ще проверим.

И с две ръце то взе да вади дрехи от купа и да ги слага отстрани. Беше изпразнило колета почти наполовина, когато възкликна: „Е, това вече на нищо не прилича! Трябва да са се побъркали!“ И в същия миг измъкна от кашона с употребявани дрехи прозрачна мушама за дъжд, чифт много износени кожени ръкавици и чифт галоши.

Госпожица Бримли се беше вкопчила здраво в края на масата. Усещаше как кръвта пулсира в дланите й.

— Има и пелерина. При това е мокра — добави с отвращение момичето и хвърли гадните вещи на пода до масата.

Госпожица Бримли не можеше да мисли за друго, освен за писмото на Смайли: „Който я е убил, сигурно е бил в кръв от главата до петите“. Да, при това, който я е убил, е носил мушама с качулка и галоши, а на ръцете му са били тези стари кожени ръкавици, изпоцапани с глина. Който е убил Стела Роуд, не го е направил случайно през нощта, а отдавна е замислил делото си и е изчаквал. „Да, изчаквал е дългите нощи“ — помисли си госпожица Бримли. Момичето отново й заговори:

— За съжаление, изглежда роклята я няма.

— Няма я, мила — каза госпожица Бримли. — И сама виждам. Благодаря ви, много бяхте любезна — за миг гласът й потрепна, после тя успя да добави: — Струва ми се, мила, че трябва да оставите пакета в същия вид, както е сега, по отношение и на опаковката, и на съдържанието. Случило се е нещо ужасно. Полицията що поиска да… да го проучи и да види колета. Трябва да ми повярвате, мила… Положението не е точно такова, каквото изглежда…

По някакъв начин госпожица Бримли успя да избяга от успокоителната свобода на Йорк Гардънс и зяпналите от почуда очи на чакащите отвън деца.

Отиде до телефонната будка. Позвъни в „Соли Армс“ и помоли един много отегчен служител на рецепцията да я свърже с господин Смайли. Линията потъна в пълна тишина, докато от пощата не й казаха да пусне още три шилинга и половина. Госпожица Бримли рязко възрази, че за парите си досега е получила само триминутен вакуум. Последва звук, който несъмнено означаваше, че телефонистката си поема дъх и после, съвсем внезапно, се разнесе гласът на Джордж Смайли.

— Джордж, обажда се Брим. Найлонова мушама с качулка, галоши и кожени ръкавици, които сякаш са изпоцапани с кръв. Струва ми се, че и по хартията, с която е увит колетът, има такива петна.

Последва мълчание.

— Адресът на ръка ли е изписан?

— Не. Благотворителната организация разпраща напечатани адреси.

— А къде са сега нещата? При теб ли са?

— Не. Поръчах на момичето да остави всичко както си е. Нищо няма да им се случи за час-два. Джордж, чуваш ли ме?

— Да.

— Кои го е извършил? Съпругът ли?

— Не зная. Просто не зная.

— Смяташ ли, че трябва да направя нещо? Имам предвид дрехите. Да позвъня ли на Спароу, да предприема ли нещо?

— Не. Отивам веднага при Ригби. Довиждане. Брим. Благодаря ти, че се обади.

Госпожица Бримли затвори. Помисли си, че гласът на Смайли й звучеше по-особено. Изглежда, той понякога губеше представа за реалността. Сякаш изключваше.

Тя тръгна на северозапад, по посока на Ембанкмънт. Отдавна минаваше десет часа. За пръв път, бог знае откога, закъсняваше. По-добре щеше да е, ако вземеше такси. Но понеже беше пестелива жена, тя се качи на автобуса.

Ейлса Бримли не смяташе, че съществуват спешни неща, тъй като, за щастие, в мисловните й процеси имаше такъв ред, с какъвто рядко могат да се похвалят мъжете и още по-рядко — жените. Колкото по-спешен бе случаят, толкова по-голямо спокойствие я обземаше. По този повод Джон Ландсбъри бе отбелязал: „Ти си извънредно устойчива на драматични ситуации, Брим. Притежаваш редкия талант да презираш неотложното. Познавам десетина души, които биха ти плащали по пет хиляди годишно, за да им повтаряш всеки ден, че важните неща рядко не търпят отлагане. За теб неотложното е равно на ефимерното, а ефимерното е равно на маловажното“.

Госпожица Бримли слезе от автобуса, като грижливо пусна билета си в кошчето за боклук. Както стоеше на улицата под лъчите на топлото слънце, забеляза местата за афиши, рекламиращи първите издания на вечерните вестници. Ако не беше слънцето, можеше и да не ги забележи, но светлината я заслепи и я накара да погледне надолу. Така че очите й се спряха на тях, тя прочете още мокрите, набрани с плътен черен шрифт надписи, сред вече набъбващата истерия на улица Флийт: „Цяла нощ продължи търсенето на изчезналото момче от Карне“.