Убийство от класа

Глава 8. Цветя за Стела

Събуди се с ехото на писъка и в ушите си. Смяташе да спи до късно, но часовникът му показваше едва седем и половина. Запали нощната лампа, защото още беше полумрак, и започна да се взира с късогледите си очи. На стола бяха метнати панталоните му с крачоли, все още подгизнали от снега. Видя и обувките си — налагаше се да си купи нови, а до леглото бяха бележките, които си направи през нощта, преди да заспи — записа по памет някои от монолозите на Джейни Лудата, докато се връщаха в Карне — пътуване, което той никога нямаше да забрави. Мънди седеше отзад с нея. Тя си говореше на глас, както правят децата — задаваше си въпроси и после търпеливо, като възрастен, за когото нещата са очевидни, си отговаряше.

Една натрапчива мисъл беше обсебила съзнанието й: че е видяла дявола. Видяла го как лети с развети сребърни криле, носен от вятъра. Понякога споменът за това я забавляваше, друг път я изпълваше с чувство за собственото й значение и за красотата й, а понякога я плашеше, така че тя стенеше, хлипаше и го молеше да си отиде. После Мънди й говореше внимателно, за да я успокои. Смайли се чудеше дали полицаите по принцип свикват с подобна мизерия, с дрехи, които са миризливи парцали, увити около измъчени тела, с усилието да дърпат малоумни, които са се вкопчили, пищят и плачат. Джейни явно се скиташе от много нощи, от времето на убийството, като намираше храна в полето и в кофите за боклук… Какво ли беше правила онази нощ? Какво беше видяла? Дали не беше убила Стела Роуд? Дали не беше видяла убиеца и не си беше въобразила, че той е дяволът, носен от вятъра? Но защо си го представяше точно така? Ако Стела Роуд е била убита от друг, какво толкова страшно беше видяла Джейни, че цели три дълги зимни нощи се е спотайвала в гората като уплашено животно? Дали дяволът в нея не беше я обладал и не беше придал сила на ръката й, за да повали Стела? Дали това не беше „Дяволът, носен от вятъра“?

Но как можеха да се обяснят мънистата, палтото и следите от стъпки, които не бяха нейни? Смайли лежеше и мислеше, но не измисли нищо. Накрая дойде време да става. Беше сутринта на погребението.

Тъкмо когато ставаше, телефонът иззвъня. Беше Ригби. Гласът му звучеше напрегнато и настойчиво.

— Искам да ви видя — каза той. — Можете ли да наминете?

— Преди или след погребението?

— Ако е възможно, преди. Бих предпочел веднага.

— Идвам след десет минути.

За пръв път, откакто Смайли се запозна с Ригби, инспекторът изглеждаше уморен и притеснен.

— Става дума за Джейни Лудата — каза той. — Шефът смята, че трябва да й предявим обвинение.

— За какво?

— За убийство — сухо каза Ригби и подхвърли на бюрото към него тънка папка. — Старата глупачка направи признание… нещо като изповед.

Седяха и мълчаха, докато Смайли четеше необикновеното признание. Беше подписано с инициалите на Джейни Лудата (Дж. Л.), изписани с детска ръка и с букви, дълги цял инч. Полицаят, който бе водил протокола, в началото се беше опитал да сгъсти и опрости разказа й, но в края на първата страница явно бе изпаднал в отчаяние. Накрая Смайли стигна до описанието на убийството.

Смайли бавно остави протокола на бюрото, а Ригби го наблюдаваше.

— Е. какво ще кажете?

Смайли се поколеба. Накрая рече:

— Както изглежда, голяма глупост.

— Вярно — съгласи се Ригби и в гласа му сякаш прозвуча презрение. — Видяла е нещо, докато е скитала, един господ знае какво. Сигурно е ходила да краде, не би ме учудило. Може да е ограбила трупа или пък да е намерила гердана някъде, където убиецът го е изпуснал. Открихме откъде е палтото. Било е на господин Джардийн, пекар от Ийст Карне. Госпожа Джардийн го дала на Стела Роуд миналата седмица в сряда сутринта, събирали дрехи за разни бежанци. Сигурно Джейни го е задигнала от оранжерията. Това е имала предвид, когато казва „палто, та да ми е топло“. Но тя е убила Стела Роуд толкова, колкото сме я убили ние с вас. Иначе чии са тези следи и отпечатъците, оставени от ръкавици? При това Джейни няма достатъчно сила, наистина няма. Не би могла да влачи клетницата четирийсет фута през снега. На всекиго е ясно, че работата е свършена от мъж.

— Защо тогава вие…

— Преустановихме издирването и ми е възложено да подготвя обвинение срещу Джейн Лин от село Пайл за предумишлено убийство на Стела Роуд. Исках да ви го съобщя лично, преди да гръмнат вестниците. За да знаете за какво става дума.

— Благодаря ви.

— Междувременно, ако мога да ви помогна с нещо, все още съм на вашите услуги — каза Ригби, поколеба се дали да добави още нещо, но явно размисли.

Докато слизаше по стълбите, Смайли се чувстваше безпомощен и това много го ядоса, защото едва ли подобно разположение на духа особено подхождаше за погребение.

Организирано беше чудесно. Нито цветята, нито броят на присъстващите надвишаваха количеството, подходящо за случая. Не я погребаха край Абатството, а в енориашеското гробище, недалеч от Норт Фийлдс, може би, за да зачетат нейната непретенциозност. Ректорът се оказа възпрепятстван, както винаги, и го заместваше съпругата му — дребна и безлична жена, живяла дълго в Индия. Д’Арси заемаше видно място и преди церемонията се суетеше насам-натам като развълнуван клисар. Дошъл беше и господин Кардю, за да преведе клетата Стела през непознатите процедури на англиканската църква. Присъстваше и семейство Хехт. Чарлс беше в черно, спретнат и чистичък, а Шейн, облякла драматични одежди, носеше шапка с много широка периферия.

Смайли, който, както и останалите, бе дошъл по-рано, с предчувствие за нездравия интерес, който може да се появи към церемонията, седна близо до входа на черквата. Наблюдаваше с любопитство всеки новодошъл и очакваше най-после да види Станли Роуд.

Пристигнаха няколко местни жители — облечени в провиснали шевиотени костюми и всичките с черни вратовръзки, те се събраха на малка група в южната част на черквата, далеч от преподавателите и съпругите им. Скоро към тях се присъединиха и други хора от градчето — жени, които познаваха Стела Роуд от баптистките служби. После дойде Ригби, който гледаше право в Смайли, но не се издаде, че се познават. До него вървеше Станли Роуд.

На пръв поглед лицето му не говореше нищо на Смайли, по него нямаше следи нито от темперамента, нито от характера на човека. Незабележимо, обикновено лице със склонност към напълняване, което не прави впечатление. Съответстваше на късия му обикновен торс и черната му обикновена коса. Беше сгърчено от подобаващо за случая скръбно изражение. Докато Смайли наблюдаваше как Роуд завива по средната пътека и заема място сред главната група опечалени, стори му се, че дори походката и стойката на вдовеца създават впечатлението за нещо, напълно чуждо на Карне. Ако се смята просташко да носиш писалка в горния джоб на сакото, да предпочиташ шарени пуловери „феър ейл“ и кафяви вратовръзки, да се движиш с леко пружинираща походка и да стъпваш малко накриво, то нямаше никакво съмнение, че от Роуд се излъчва простащина. И макар че той всъщност нямаше този грях, видът му го предполагаше.

Тръгнаха подир ковчега към гробището и се събраха около изкопания гроб. Д’Арси и Фийлдинг стояха редом и изглежда съсредоточено следяха службата. Високият възрастен човек, влязъл в гробището заедно с Роуд, сега явно се разстрои и Смайли се досети, че това е Самюел Гластон, бащата на Стела. Когато опелото приключи, старецът бързо се отдели от множеството, бегло кимна на Роуд и изчезна в черквата. Правеше впечатление, че върви с усилие, сякаш срещу напора на силен вятър.

Малката група бавно се отдалечи от гроба и там остана само Роуд: странна скована фигура, напрегната и сдържана, с широко отворени очи, които обаче не виждат, и уста, замръзнала в строга назидателна гримаса. После, както Смайли го гледаше, Роуд сякаш се събуди от сън. Тялото му изведнъж се отпусна и той също си тръгна от гроба — бавно, но напълно уверено, по посока на групичката, събрана сега на входа на гробището. В същия миг Фийлдинг, който вървеше в края, също го забеляза и, за учудване на Смайли, предизвикателно побърза да се отдалечи с израз на силно отвращение. Това не беше предварително обмислено действие на човек, решил да обиди другия, защото не беше забелязано нито от Роуд, нито от останалите. За пръв път, изглежда, Терънс Фийлдинг се поддаде на истинските си чувства, безразличен към впечатлението, което прави.

Смайли с нежелание се приближи към групата. Роуд стоеше малко встрани. Там беше Д’Арси, както и още трима-четирима преподаватели. Разговорът не вървеше.

— Вие ли сте господин Роуд?

— Да, аз съм.

Роуд говореше бавно и внимаваше да спазва литературното произношение.

— Тук съм от името на госпожица Бримли от „Християнски глас“.

— А, да.

— Тя много настояваше да присъства представител на списанието. Реших, че не е зле да ви уведомя.

— Видях, че сте поръчали венец. Много мило от ваша страна.

— Съпругата ви беше една от най-ревностните ни читателки — продължи Смайли. — Смятахме я едва ли не за член на общността ни.

— Да, тя много държеше на „Гласа“.

Смайли се почуди дали Роуд винаги се държи така равнодушно или скръбта го е направила безучастен.

— Кога пристигнахте? — внезапно го попита Роуд.

— В петък.

— Разнообразие през почивните дни, а?

Смайли така се изуми, че за миг не се сети какво може да отговори. Роуд продължаваше да го гледа с очакване.

— Имам познати тук… Господин Фийлдинг…

— А, Терънс!

Смайли беше сигурен, че Фийлдинг и Роуд не се обръщат един към друг по име.

— Бих искал, ако е възможно — осмели се да продължи Смайли, — да подготвя малък некролог за госпожа Роуд. Имате ли нещо против?

— Стела би го одобрила.

— Ако сега сте прекалено разстроен, може би е възможно да ви посетя утре за една-две подробности?

— Несъмнено.

— Да речем, в единайсет?

— С удоволствие.

Роуд отговори доста наперено, след което двамата едновременно излязоха от гробището.