Убийство от класа

Глава 10. Женички

Шейн Хехт се усмихна и отпи херес от чашата си.

— Трябва да сте много важна личност, щом Д’Арси поднася херес от добро качество — каза тя на Смайли. — Що за човек сте вие, да не сте в Almanach de Gotha6?

— Не, за съжаление. В събота двамата с Д’Арси вечеряхме у Терънс Фийлдинг и Д’Арси ме покани на чаша херес.

— Терънс е зъл, нали? Чарлс го мрази. Боя се, че са на съвсем различно мнение за Спарта… Горкият Терънс. Това е последното му полугодие, нали знаете?

— Зная.

— Толкова мило от ваша страна, че дойдохте на погребението вчера! Мразя погребенията, а вие? Черният цвят е толкова нехигиеничен. Обаче никога няма да забравя погребението на крал Джордж V. По това време лорд Соли беше в двора и даде на Чарлс две покани. Много е мил. Мисля си, че оттогава всъщност не можем да възприемем обикновените погребения. Макар че по отношение на погребенията човек никога не знае какво да мисли, нали? Подозирам, че служат за забава на простолюдието — шери-бренди и соленки с ким в гостната… Мисля, че в наши дни тенденцията за хора като нас е да правят тихи погребения. Без цветя, само с малък некролог и помен след това.

Очичките й блестяха от удоволствие. Тя допи хереса си и подаде празната чаша на Смайли.

— Нали нямате нищо против, любезни? Не обичам херес, но Феликс е толкова неприятен!

Смайли напълни чашата й от каната на масата.

— Историята с убийството е ужасна, нали? Тази скитница сигурно е луда. Стела Роуд беше толкова мила жена, винаги я смятах за толкова… необикновена. Така умело си преправяше дрехите… Но имаше толкова странни приятели! Падаше си по дърваря Ханс и по рибаря Педро, нали разбирате?

— Обичаха ли я в Карне?

Шейн Хехт леко се изсмя.

— В Карне не обичат никого. Но и тя не беше лесна за възприемане… В неделя си слагаше черен креп. Извинете, но простолюдието винаги ли се облича така в неделя? Допускам, че в градчето са я обичали. Те обожават хората, които изневеряват на Карне. Както и да е, нали принадлежеше към нещо, май към сциентизма…

— Разбрах, че е била баптистка — каза Смайли, без да се замисли.

Шейн Хехт го изгледа за миг с неподправено любопитство и измънка:

— Много интересно! Кажете ми, а вие какъв сте?

Смайли й даде някакъв неопределен отговор — че е безработен, но усети, че малко оставаше да се разкрие пред госпожа Хехт, като че ли е невръстно момченце. Просто грозотата, едрото тяло и гласът, съчетани с изтънчената злоба на думите й, създаваха опасното впечатление, че тя го превъзхожда. Той се изкушаваше да я сравни с Фийлдинг, но за Фийлдинг другите почти не съществуваха. За Шейн Хехт обаче те съществуваха тъкмо за да открива дребните недостатъци в общественото им поведение, да им се присмива, да ги анализира и унищожава.

— Прочетох във вестника, че баща й бил доста заможен. От Северна Англия. Второ поколение бизнесмени. Забележително е колко непревзета беше тя… колко естествена. Човек не би си помислил, че всъщност не е имало нужда да ходи в обикновената пералня и да се сприятелява с просяци, нали… Макар Средна Англия да е нещо по-различно, както знаете. Между Ипсуич и Нюкасъл има горе-долу само три известни фамилии, а вие откъде сте, любезни?

— От Лондон.

— Много мило. Веднъж отидох у Стела на чай. Първо сипа мляко, после добави индийски чай. Толкова странно — заключи тя и изведнъж погледна Смайли. — Ще ви призная нещо. Стела почти ме възхищаваше, виждаше ми се така непоносима. Беше една от ония нищожни снобки, дето смятат, че само скромните хора са добродетелни — каза с усмивка госпожа Хехт. — Аз дори се съгласих с мнението на Чарлс за Стела Роуд, а това е показателно. Ако изучавате човешката природа, идете и погледнете Чарлс, контрастът с мен е изумителен.

В същия миг обаче при тях дойде сестрата на Д’Арси — кокалеста жена мъжки тип с невчесана прошарена коса и нахална, хищна уста.

— Скъпа Дороти — измънка Шейн, — толкова приятна вечер! Колко мило, че ни събра! И колко вълнуващо, че можем да се запознаем с човек от Лондон, нали? Тъкмо си говорехме за погребението на клетата госпожа Роуд.

— Стела Роуд може и да беше от лошо тесто, Шейн, но тя свърши много работа за моите бежанци.

— Какви бежанци? — направи се на ударен Смайли.

— Унгарци. Събираше помощи за тях. Дрехи, мебели, пари. Една от малкото съпруги, които направиха нещо — каза Дороти и изгледа враждебно Шейн Хехт, която се усмихваше сърдечно и се взираше някъде надалеч, към съпруга си. — Беше много усърдно същество, не се гнусеше да запретне ръкави и да ходи от врата на врата. Привлече и жени от баптистката черква, донесоха сума неща. Не може да им се отрече, такива хора са енергични. Феликс, сипи ми още херес!

В двете стаи имаше двайсетина души, но Смайли, който малко закъсня, се озова в компанията на осмина от тях, най-близко до вратата: Д’Арси и сестра му, Чарлс и Шейн Хехт, млад математик на име Сноу и съпругата му, един свещеник от Абатството и самият Смайли, стреснат и с вид на къртица зад своите очила. Смайли побърза да се огледа за Фийлдинг, но не го видя в стаята.

— Да — продължи Дороти Д’Арси, — тя беше много съвестна, до самия си край. Отидох у тях в петък със свещеника от нейната църква, с Кардю, за да проверя дали не е останало нещо от събраното за бежанците, та да го взема. Всичко си беше на мястото, нямаше дреха, която да не е опакована, и всичкото надписано. Остана само да изпратим колета. Пак ще повторя, много беше съвестна. И на разпродажбата свърши чудесна работа.

— Да, скъпа — каза иронично Шейн Хехт, — добре си спомням. Тъкмо тогава я представих на лейди Соли. Беше си сложила толкова сладка шапчица, същата, дето си я слагаше в неделя, сещаш ли се? И се държеше с такова уважение, казваше „милейди“ — Шейн се обърна към Смайли и изпръхтя в лицето му: — Доста феодално звучи, не смятате ли, любезни? Такива неща винаги са ми харесвали. Колко малко останахме ние, истинските ценители.

Математикът и съпругата му разговаряха с Чарлс Хехт в един ъгъл. След няколко минути Смайли успя да се откъсне от своята група и отиде при тях.

Ан Сноу беше хубавичка, независимо от ъгловатото си лице и чипия нос. Съпругът й беше слаб, висок и сгърбен, но това не дразнеше. Държеше чашата с херес с правите си тънки пръсти, сякаш беше реторта, а когато говореше, като че ли се обръщаше към хереса, а не към събеседника си. Смайли си спомни, че видя семейството на погребението. Чарлс Хехт изглеждаше поруменял и доста ядно смучеше лулата си. Разменяха мнения по различни въпроси, но разговорът им се губеше сред репликите на съседната група. Накрая Хехт се дръпна, все още намръщен и мълчалив, и застана предизвикателно до вратата.

— Горката Стела — каза Ан Сноу след кратка пауза. — Извинете — добави тя. — Все още непрекъснато си мисля за нея. Лудост, чиста лудост изглежда това. Искам да кажа, защо, защо го е направила тази жена, тази Джейни?

— Близки ли бяхте със Стела? — попита Смайли.

— Разбира се. Тя беше толкова симпатична. Тук сме вече от четири полугодия, а тя е единственият човек, който се е държал мило с нас. — Съпругът на Ан не каза нищо, само кимна на своя херес. — Нали разбирате, Саймън не е учил в Карне, за разлика от повечето преподаватели, така че ние не познавахме никого и никой не се интересуваше от нас. Естествено, всички се правеха, че много ни се радват, но всъщност само Стела…

Връхлетя ги Дороти Д’Арси.

— Госпожо Сноу — сухо каза тя, — имах намерение да поговоря с вас. Искам да поемете работата на Стела с бежанците и като хвърли поглед към Смайли, добави: — Ректорът има много положително отношение към въпроса.

— О, боже! — възкликна Ан Сноу уплашено. — Не бих могла, госпожице Д’Арси, та аз…

— Не бихте могла? Защо не? Нали вие помагахте на Стела Роуд на щанда й по време на разпродажбата?

— Аха, значи оттам се е снабдявала с дрехи — изсумтя зад тях Шейн Хехт.

Ан продължи да мънка:

— Но… аз не съм търпелива като Стела, нали разбирате, при това тя беше баптистка. Всички местни хора и помагаха, даваха й помощи, всички я харесваха. С мен ще бъде друго.

— Ама че глупости! — отряза я госпожица Д’Арси, която разговаряше с всички по-млади от нея, сякаш са коняри или непослушни деца, а Шейн Хехт, която стоеше редом, каза:

— Нали баптистите са онези, дето са против индивидуалните места в черквите? О, напълно съм съгласна, инак човек смята, че щом си е платил, на всяка цена трябва да ходи на службите.

Англиканският свещеник, който разговаряше за крикет в ъгъла, се принуди леко да се възпротиви:

— Е, хайде, госпожо Хехт, та индивидуалните места си имат много преимущества…

След това се зае надълго да хвали древния обичай и Шейн го изслуша с вид на крайно заинтересувана. Когато най-после свещеникът свърши, тя каза:

— Благодаря ти, скъпи Уилям, трогната съм! — за да му обърне гръб и да подшушне високо на Смайли, както се шепне на сцена: — Това е Уилям Тръмпър, едновремешен ученик на Чарлс. Цяло щастие е, че успя да завърши!

Смайли, в желанието си да не участва в отмъщението, което Шейн Хехт готвеше за свещеника, потърси с поглед Ан Сноу, но тя все още понасяше благоволението на госпожица Д’Арси и нейните благотворителни намерения, така че Шейн Хехт отново го заговори.

— Единственият Смайли, за когото съм чувала, е онзи, който се ожени за лейди Ан Съркоум в края на войната. Естествено, скоро след това тя го напусна. Много любопитен брак. Разбрах, че двамата съвсем не си подхождали. Тя е братовчедка на лорд Соли, представяте ли си? Родът Соли е свързан с Карне от четиристотин години. Сегашният наследник е ученик на Чарлс, често ни канят на вечеря в замъка. Не се чу какво стана с Ан Съркоум… Струва ми се, че замина за Африка, ако пък не беше и Индия? Не, за Америка замина. Такава трагедия! В замъка не говорят по този въпрос.

За миг шумът в стаята изчезна. За миг, не повече от миг, Смайли не различаваше друго, освен вперения в него взор на Шейн Хехт и знаеше, че тя очаква отговор. После тя разхлаби хватката, сякаш казваше: „Виждаш, че мога да те смачкам. Но няма да го направя, живей си“. След което му обърна гръб и се отдалечи.

Смайли успя да си вземе довиждане точно когато си тръгваха Ан и Саймън Сноу. Те настояха да го откарат със своята стара кола до хотела. По пътя той ги покани:

— Ако нямате нещо по-добро за вечерта, бих искал да ви поканя да хапнем в моя хотел. Предполагам, че храната е ужасна.

Семейството се възпротиви, после прие. Петнайсет минути по-късно тримата седяха в ъгъла на огромния хотелски ресторант, за голямо разочарование на трима келнери и десетина поколения прадеди на лорд Соли, надути старци от напукани картини.

— Ние всъщност се сближихме през второто полугодие — започна Ан Сноу. — Стела не общуваше много с другите съпруги, вече си беше научила урока. Не ходеше на кафе и така нататък и имахме късмет, че се срещнахме. Когато пристигнахме, колежът не можа да ни настани в преподавателските къщи и първото полугодие трябваше да живеем на хотел. В края на второто полугодие се преместихме в малка къща на улица Бред. Местенето стана при пълен хаос: Саймън провеждаше изпити за стипендии, а и бяхме съвсем без пари, така че направихме сами каквото можахме. Преместихме се в четвъртък сутрин, денят беше много влажен. Дъждът се лееше, но нищо от по-хубавите ни мебели не влизаше през входната врата, затова накрая хората от фирмата за пренасяне струпаха всичко на прага, да се оправям сама — тя се засмя и Смайли си помисли, че сигурно е била много сговорчиво дете. — Отвратително се държаха. Мисля, че бяха готови да си заминат веднага, но искаха да им се плати с чек незабавно, щом изпълнят поръчката, а сметката беше много по-голяма от очакваното. Естествено, чековата книжка не беше у мен, беше останала у Саймън. Служителите на фирмата дори ме заплашиха, че ще натоварят всичко обратно. Беше чудовищно. Мисля, че малко оставаше да се разплача. („Тя и сега е готова да се разплаче“, помисли си Смайли.) И тогава изневиделица се появи Стела — продължи Ан Сноу. — Нямам представа откъде беше научила, че се местим. Носеше си престилка и стари обувки, беше дошла да помага. Когато видя какво става, тя изобщо не се обърна към работниците, а отиде направо на телефона и позвъни във фирмата на господин Мълиган. Не зная какво му каза, но после накара шефа на работниците да разговаря с него и всичко се уреди. Тя изглеждаше много щастлива, щастлива, че може да помогне. Такъв човек беше. Махнаха врата и успяха да внесат всичко. Тя умееше да помага, но не беше властна, а останалите съпруги — добави с горчивина Ан — много ги бива да се налагат, но не помагат с нищо.

Смайли кимна и без да бие на очи, напълни чашите им.

— Саймън напуска — каза Ан, изведнъж решила да му се довери. — Получи стипендия и се връщаме в Оксфорд. Ще си направи докторската дисертация и ще получи работа в университета.

Пиха за успеха на Сноу, после говориха за други неща, докато накрая Смайли попита:

— А как се работи с Роуд?

— Той е добър преподавател — каза бавно Саймън, — но за колега е досаден.

— О, той съвсем не прилича на Стела — възкликна Ан. — Умът му е все в Карне. Д’Арси го е взел под закрилата си и го е заразил с бацила на колежа. Саймън казва, че всички, завършили гимназия, остават такива, това било усърдието на новопокръстения. Много е гадно. Роуд дори сменил религията си, когато дошъл в Карне. Но Стела не го направи, и през ум не й минаваше.

— Англиканската църква подпомага много Карне — подхвърли Саймън и на Смайли се понрави сухото му и точно изявление.

— Стела положително не се е разбирала особено с Шейн Хехт — леко опипа почвата Смайли.

— Естествено, че не! — раздразнено възкликна Ан Сноу. — Шейн се държеше ужасно с нея, винаги й се подиграваше, че е честна и непретенциозна по отношение на нещата, които харесва. Шейн мразеше Стела. Мисля, че причината беше нежеланието на Стела сама да стане дама от класа. Доволна беше да е такава, каквато е. Тъкмо това притесняваше Шейн. Шейн обича хората да проявяват амбициите си, за да им се присмива.

— В Карне това е закон — тихо каза Саймън.

— Много я биваше за работа с бежанците и тъкмо с това си докара голямата беда — продължи Ан Сноу, а нежните й ръце леко поклащаха чашата с коняка.

— Беда ли?

— Точно преди да умре. Никой ли не ви е разказал? За ужасната и караница със сестрата на Д’Арси?

— Не.

— Естествено, няма кой да го направи. Стела не се занимаваше с клюки.

— Аз ще ви разкажа — намеси се Саймън. — Историята е много хубава. Когато започнаха да работят за Годината на бежанците, Дороти Д’Арси пламна от благотворителен ентусиазъм. Както и ректорът. Въодушевленията на Дороти винаги съвпадат с неговите. Дороти се хвърли да събира пари и дрехи, да изпраща колети в Лондон. Достойно за похвала, разбира се, но по същото време имаше напълно приемлив апел в града, отправен от кмета. Само че това не беше достатъчно изискано за Дороти, колежът бил длъжен да предприеме собствена инициатива, всеки трябвало да се занимава отделно с благотворителност. Мисля, че зад цялата работа е стоял Феликс. Както и да е. След като минаха няколко месеца, центърът за бежанци в Лондон писал на Дороти, питали дали някой е готов да приюти семейство бежанци. Вместо да уведоми за писмото. Дороти веднага отговорила, че ще ги приеме лично. Дотук добре. Семейството пристигна, Дороти и Феликс гордо ги показваха и местната преса описа случая като пример за британска хуманност. Около месец и половина по-късно двамата бежанци се появяват на Стелиния праг. Нали знаете, че Роуд и Д’Арси са съседи, пък и Стела била проявила интерес към бежанците на Дороти. Жената била цялата в сълзи, а мъжът направо бесен, но Стела не се разтревожила. Поканила ги веднага в гостната и им направила чай. Накрая те успели да й обяснят на развален английски, че са избягали от Д’Арси, понеже там ги тормозят. От жената искали по цял ден да слугува в кухнята, а вместо да си наемат човек да се грижи за кучетата срещу заплащане, мъжът вършел тази работа без пари. Нали Дороти отглежда едни свирепи шпаньоли без носове.

— От породата „Кинг Чарлс“ — подсказа му Ан.

— Историята е ужасна. Жената била бременна, а по професия той бил напълно правоспособен инженер, така че всъщност и двамата не ставали за домашни прислужници. Казали на Стела, че Дороти ще се прибере чак вечерта — била на киноложка изложба. Стела ги посъветвала да останат при нея, а вечерта отишла при Дороти и й казала какво е станало. Тя не беше от страхливите, нали разбирате. Макар че това не е само безстрашие. Стела просто е направила каквото е било необходимо в случая. Дороти се вбесила и настояла Стела незабавно да й върне бежанците. Стела й отговорила, че според нея те нямало да се върнат и се прибрала у дома. Оттам се обадила на бежанския център в Лондон и помолила за съвет. Те изпратили една жена, за да се срещне с Дороти и със семейството. Резултатът бил, че на следващия ден бежанците се върнали с нея в Лондон… Можете да си представите какво би направила Шейн Хехт от цялата тази работа!

— Не е ли научила за станалото?

— Стела го сподели само с нас, а ние го запазихме в тайна. Дороти започна да разправя, че бежанците си намерили работа в Лондон, нищо повече.

— Кога се случи това?

— Заминаха точно преди три седмици — напомни Ан на съпруга си. — Стела ми беше на гости вечерта, когато ти отиде в Оксфорд да разговаряш за стипендията и ми разказа историята. Днес стават точно три седмици оттогава.

После Ан се обърна към Смайли:

— Горкият Саймън, ужасно се измъчи напоследък. Феликс Д’Арси го натовари с изпитните работи на Роуд. И за един изпит да се поставят оценки е тежко, а за два е направо лудост.

— Да — замислено каза Саймън. — Лоша седмица. И всичко е доста унизително. Няколко от момчетата, на които преподавах миналото полугодие, сега са при Роуд. Неколцина, според мен, бяха безнадеждни случаи, но Роуд, изглежда, ги е подготвил чудесно. Прегледах работата на едно от тях, на Пъркинс, стигна до шейсет и един процента, а миналото полугодие получи едва петнайсет процента за далеч по-лесна тема. Изпитът му се зачете само защото Фийлдинг вдигна голям шум. Момчето е от студентите на Фийлдинг.

— Зная го. Червенокос младеж, отговаря за пансиона.

— Господи, нима го познавате? — възкликна Саймън.

— Фийлдинг ни запозна — обясни набързо Смайли. Между другото, споменавал ли ви е още някой за историята с бежанците на госпожица Д’Арси? Имате ли потвърждение и от другаде?

Ан Сноу го погледна учудено.

— Не. Научихме я от Стела. Естествено. Дороти Д’Арси изобщо не говори за това. Но сигурно е намразила Стела.

Смайли ги изпрати до колата и независимо от протестите им изчака, докато Саймън запали. Накрая потеглиха, колата се понесе с рев по тихите улици. За миг Смайли остана на тротоара — странна, самотна фигура, взираща се в безлюдния път.