Убийство от класа

Глава 15. Пътят до Фийлдинг

Смайли затвори телефона, бързо мина край рецепцията и се отправи към изхода. Веднага трябваше да се срещне с Ригби. Тъкмо когато излизаше от хотела чу, че го викат. Обърна се и видя стария си враг. Нощният портиер, осмелил се да излезе на дневна светлина, му даваше знак със сивата си ръка, като зовящ Харон.

— Търсиха ви от полицейския участък — осведоми го той с нескрита радост. — Господин Ригби, инспекторът, иска да се явите при него. Трябва да отидете веднага. Веднага, ясно ли е?

— Тъкмо там отивам — с раздразнение обясни Смайли и докато буташе въртящата се врата чу как старецът повтаря: „Имайте предвид, казаха веднага! Чакат ви!“

Докато вървеше по улиците на Карне, Смайли за стотен път се замисли върху неясните мотиви за човешките действия — сякаш на света няма нищо достоверно. Няма постоянни величини, няма сигурна отправна точка, независимо дали става дума за съвършено чиста логика или за неясна мистика, а най-необясними са мотивите на хората, принудени да употребят насилие.

Дали убиецът, на когото сега оставаше малко, преди да бъде разкрит, бе изпитал задоволство задето педантично бе осъществил своя план? Вече беше ясно и нямаше никакво съмнение, че убийството е било премислено до последната подробност, включваща и това, че оръдието на престъплението беше намерено необяснимо далеч от мястото на използването му. Нарочно бяха оставени улики, които да насочат към погрешна следа — това бе убийство, подготвено така, че да изглежда случайно, сякаш е било извършено заради гердана от мъниста. Сега и загадката с оставените следи намери обяснение: прибирайки галошите в колета, убиецът е отишъл по алеята до портата, а собствените му стъпки после са били заличени от миналите оттам множество хора.

Ригби изглеждаше уморен.

— Предполагам, че новините са ви известни, сър?

— Какви новини?

— За момчето, момчето от пансиона на Фийлдинг. Цяла нощ не се е прибирало.

— Не — каза Смайли и изведнъж усети, че му прималява. — Нищо не съм чул.

— Господи, а аз си мислех, че знаете! Снощи в осем и половина ни позвъни Фийлдинг. Пъркинс, отговорникът на учениците му, не се прибрал след урок по музика при госпожа Харлоу, която живее в Лонгмийд. Обявихме тревога и започнахме да го търсим. Патрулна кола обходи пътя, по който трябвало да се върне — бил е с велосипед. При първия оглед не видели нищо, но на връщане шофьорът спрял в подножието на хълма, точно където минава рекичката. Хрумнало му, че момчето може да се е спуснало с голяма скорост към брода и да е пострадало около вира. Намерили го там — наполовина в канавката, колелото лежало редом. Момчето е починало.

— Боже господи!

— Отначало не го съобщихме на журналистите. Родителите на Пъркинс са в Сингапур, бащата е армейски офицер. Фийлдинг им изпрати телеграма. Свързахме се и с Военното министерство.

Известно време мълчаха, после Смайли попита:

— Как е станало това?

— Затворихме пътя и се опитахме да възстановим произшествието. Сега там има и детектив, оглежда мястото. Бедата е, че не успяхме да свършим много, преди да разсъмне. При това хората ни са утъпкали земята навсякъде, но нямат вина за това. Изглежда момчето е паднало в подножието на хълма и си е ударило главата на камък, дясното слепоочие.

— А как прие случилото се Фийлдинг?

— Много е потресен. Наистина. Да си призная, дори не можех да си представя… Сякаш изпадна в пълно отчаяние… Имаше много неща за вършене: да се звъни на родителите, да се намери чичото на момчето в Уиндзор и така нататък. Но Фийлдинг остави госпожица Трубоди, своята икономка, да се оправя с всичко. Ако не беше тя, не зная как щяхме да успеем. Стоях при Фийлдинг около половин час, след което той напълно рухна и помоли да остане сам.

— Какво имате предвид с това „рухна“? — побърза да попита Смайли.

— Разплака се. Плака като дете — обясни Ригби с равен глас. — През ум не ми е минавало, че е възможно.

Смайли предложи на Ригби цигара и сам запали.

— Предполагам, че става дума за нещастен случай? — осмели се да попита той.

— Сигурно — с безизразен глас отвърна Ригби.

— Може би, преди да продължим, ще е най-добре да ви съобщя и моите вести. Тъкмо бях тръгнал насам, когато се обадихте. Преди малко говорих с госпожица Бримли.

И както бе характерно за него, съвсем прецизно и доста сухо Смайли разказа наученото от госпожица Бримли, а също така съобщи и причините, поради които се е заинтересувал от колета.

Смайли почака, докато Ригби се обади в Лондон. Почти машинално Ригби изброи какво иска да бъде направено: колетът и съдържанието му да бъдат прибрани и да се пристъпи веднага към експертиза, като повърхностите се изследват за отпечатъци. Той лично щял да отиде в Лондон с образци от почерка на момчето, взети от изпитните работи, за да потърси мнението на графолог. Не, щял да вземе влака от Карне в 4 и 25, който пристига на гара Уотърлу в 8 и 5. Биха ли могли да го посрещнат там с кола? Последва мълчание, след което Ригби каза раздразнено: „Е, по дяволите, ще хвана някое такси!“ и доста рязко приключи разговора. За миг гледаше сърдито Смайли, после се засмя, подръпна ухото си и рече:

— Извинете, сър, нещо взе да става нервно. Сигурно защото борбата е на много фронтове — и Ригби посочи с глава по-отдалечената стена. — Изглежда ще трябва да съобщя на шефа за колета, но в момента той е на лов. Предполагам, че стреля гривяци с двама приятели и няма да се забави. Но всъщност досега не съм споменавал, че сте тук, в Карне, та ако нямате нищо против…

— Разбира се — побърза да го прекъсне Смайли. — Много по-лесно ще е да не намесвате името ми.

— Ще го уведомя, че просто сме направили обичайното запитване. И госпожица Бримли ще трябва да споменем едва по-късно… Няма смисъл да усложняваме положението, нали така?

— Да, разбира се.

— Сигурно ще трябва да освободя Джейни… Но излиза, че тя е имала право. Сребърни криле на лунната светлина…

— На ваше място, Ригби, не бих… не бих я освобождавал — каза Смайли разпалено, което не бе характерно за него. — Задръжте я колкото може по-дълго. За бога, стига вече нещастни случаи!

— Значи не вярвате, че смъртта на Пъркинс е нещастен случай?

— Господи, разбира се, че не вярвам! — внезапно повиши глас Смайли. — И вие не го вярвате, нали?

— Изпратих детектив — хладно каза Ригби. — Не мога самият аз да се заема със случая, още съм нужен за убийството на Стела Роуд. Сега шефът ще трябва да повика Скотланд Ярд. Уверявам ви, ще си платя с лихвите. Шефът си мислеше, че въпросът е приключен, макар че крещеше.

— А междувременно?

— Междувременно, сър, възнамерявам да направя и невъзможното, но да открия убиеца на Стела Роуд.

— Ако намерите отпечатъци от пръсти по мушамата… — бавно започна Смайли, — в което се съмнявам, ще имате ли с какво… с какви местни отпечатъци да ги сравните?

— Разбира се, разполагаме с отпечатъците на Роуд и на Джейни.

— Но не и на Фийлдинг?

Ригби се поколеба.

— Да си призная, имаме и негови отпечатъци. Отпреди доста време. Но нямат нищо общо с подобни въпроси.

— Било е по време на войната — успокои го Смайли. — Брат му ми го е разказвал. Станало е на Север. Потулили са работата.

Ригби кимна.

— Доколкото ми е известно, само господин и госпожица Д’Арси знаят за това. И ректорът, естествено. Случило се е по празниците, с някакъв младеж от военновъздушните сили. Шефът много е помогнал.

Смайли си взе довиждане с Ригби и слезе по познатото дървено стълбище. Отново усети лек дъх на подово масло и карболов сапун — същата миризма като в къщата на Фийлдинг.

Смайли бавно тръгна към „Соли Армс“. Но на мястото, където трябваше да завие наляво към хотела, той се поколеба и размисли. После бавно, почти неохотно прекоси пътя и тръгна към Абатския площад. Вървеше по южната страна, към къщата на Фийлдинг. Изглеждаше угрижен, дори уплашен.