Убийство от класа

Глава 16. Музикални склонности

Вратата му отвори госпожица Трубоди. Клепачите и бяха зачервени, сякаш беше плакала.

— Извинете, дали мога да се видя с господин Фийлдинг? За да се сбогуваме.

Икономката се поколеба.

— Господин Фийлдинг е много разстроен. Съмнявам се, че ще пожелае да приеме дори вас.

Смайли я последва в хола и остана там, а тя отиде до вратата на кабинета. Почука, наклонила глава, после тихо натисна дръжката и влезе. Мина доста време, преди да се завърне.

— Господин Фийлдинг ще дойде след малко — уведоми го тя, без да го погледне. — Ще се съблечете ли?

Изчака го, докато свали балтона се, пое го и го закачи недалеч от „стола на Ван Гог“. Двамата стояха и мълчаха, вперили очи във вратата на кабинета.

После, съвсем внезапно, небръснат и по риза. Фийлдинг се появи на прага.

— За бога, какво желаете? — попита той с дрезгав глас.

— Исках само да си взема довиждане, Фийлдинг, и да ви изкажа съболезнованията си.

Един миг Фийлдинг го гледа втренчено. Тялото му беше отпуснато, тежко облегнато на отворената врата.

— Е, добре, довиждане. Благодаря, че се отбихте — рече той и махна напосоки с ръка. — Нямаше смисъл да си правите този труд, нали? — добави грубо той. — Можехте да се обадите с пощенска картичка!

— Можех, разбира се. Но нещата приеха такъв трагичен обрат тъкмо когато той е бил толкова близо до успеха.

— Какво имате предвид? Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Имам предвид учението му… Напредъка му… Саймън Сноу ми разказа подробностите. Изумително е колко добре го е подготвил Роуд.

Последва дълго мълчание, след което Фийлдинг каза:

— Довиждане, Смайли. Благодаря, че дойдохте.

И се обърна да си влезе в кабинета, а Смайли извика:

— Няма защо… няма защо. Предполагам, че и клетият Роуд е бил доволен от изпитните резултати. Искам да кажа, та нали за Пъркинс вземането на изпитите е било въпрос на живот и смърт? При провал са щели да го изключат за следващото полугодие… Струва ми се, че макар да е отговарял за студентите, можели са да забележат, че надхвърля възрастта за това образование, а не му се е искало да ходи в армията. Горкият Пъркинс, трябва да е бил много благодарен на Роуд, нали? А и на вас, Фийлдинг, сигурен съм. Положително сте му помогнали и това е чудесно. Помогнали сте му и вие, и Роуд. Родителите му трябва да научат това. Те са в доста тежко положение, доколкото разбрах. Баща му е в армията и сега се намира някъде в Сингапур, нали? Сигурно са полагали големи усилия, за да задържат момчето в Карне. За тях ще бъде утеха да узнаят колко много е било направено за сина им, нали, Фийлдинг?

Смайли беше силно пребледнял. След малко продължи:

— Предполагам, че сте научили и последните вести: за нещастната циганка, която е убила Стела Роуд. Решили са, че може да бъде изправена пред съда. Според мен ще я обесят, а това ще бъде третата смърт, нали така? Знаете ли, ще ви кажа нещо, което е доста странно, но между нас да си остане, Фийлдинг. Не вярвам, че тази жена е убийца, а вие? Изобщо не вярвам, че го е направила тя.

Смайли не гледаше Фийлдинг. Беше стиснал здраво малките си ръце зад гърба. Стоеше с приведени рамене и наклонена на една страна глава, като че очакваше отговор.

Думите на Смайли сякаш причиниха физическа болка на Фийлдинг. Той бавно поклати глава и каза:

— Не, не. Те са убити от Карне. Карне е истинският убиец. Такова нещо може да се случи само тук. Това са правилата на нашата игра, играта на изключване. Разделяй и владей! — Фийлдинг погледна Смайли право в очите и изкрещя: — А сега, за бога, си вървете! Получихте каквото ви трябваше, нали? Можете да ме забучите с карфичка на малката си дъска, нали?

След което, за огромно притеснение на Смайли. Фийлдинг неудържимо се затресе в ридания, притиснал длан към челото си. И веднага придоби нелеп вид, защото изтриваше детските си сълзи със своята бяла като тебешир ръка, извърнал накриво огромните си стъпала. Смайли внимателно го отведе до кабинета, внимателно го постави да седне пред угасналата камина. После му заговори тихо, със състрадание в гласа.

— Ако онова, което си мисля, е вярно, не остава много време — започна той. — Искам да ми разкажете за Тим Пъркинс и за изпита.

Фийлдинг, захлупил лицето си с ръце, кимна.

— Пъркинс е щял да получи слаба оценка, нали? Щял е да се провали и да бъде отписан следващото полугодие, щял е да напусне? — Фийлдинг мълчеше. — В самия ден Роуд му дава изпитните работи, за да ги донесе тук. Те са били в чантата на Роуд. Тази седмица Роуд е отговарял за молитвите и се е прибрал у дома си късно, но е искал да прегледа темите още същата нощ, след вечерята при вас.

Фийлдинг махна ръцете от лицето си и се облегна на креслото, наклонил назад едрата си глава, затворил очи. Смайли продължи:

— Пъркинс се прибира у дома, а после донася чантата у вас, по поръчка на Роуд, за да е на сигурно място. В крайна сметка Пъркинс е отговарял за вашите студенти, бил е съвестен… Той ви предава чантата, а вие го питате как се е справил с изпита.

— Той се разплака — каза изведнъж Фийлдинг. — Плака така, както могат да плачат само децата.

— И след като нервите му не издържат, той ви казва, че е поправил работата си, нали? Че е намерил верните отговори и ги е нанесъл. Прав ли съм? А след убийството на Стела Роуд си е спомнил какво още о видял в чантата, нали?

Фийлдинг се беше изправил.

— Не. Нима не разбирате? Тим не би го направил, дори от това да зависеше животът му! Там е цялата работа, в това се крие проклетата ирония — извика Фийлдинг. — Тим никога не лъжеше. Аз извърших измамата, не той!

— Но това не е възможно! Та вие не можете да го напишете с неговия почерк!

— Тим пишеше с химикалка. Тестът беше само от формули и диаграми. Когато донесе чантата и си тръгна, аз прегледах работата му. Безнадежден случай: беше решил само две от седемте задачи. Преписах отговорите от учебника и ги нанесох със синя химикалка, а всички тук използват такива химикалки, продават ги в магазина. Положих големи усилия да имитирам почерка му, ставаше дума само за три реда цифри. Останалото бяха диаграми.

— Значи вие сте отворили чантата? И сте видели…

— Да, аз го направих, аз, а не Тим! Той не би излъгал дори ако от това зависеше животът му! Но тъкмо Тим плати заради мен, не го ли разбирате? Когато са обявили оценките, Тим явно се е сетил, че нещо не е наред. Та нали е направил опит да реши само две от седемте задачи? А е получил шейсет и един процента. Но момчето не е знаело нищо друго, абсолютно нищо!

Двамата замълчаха задълго, Фийлдинг се беше надвесил над Смайли, радостен, че му е олекнало, защото о споделил тайната си. Смайли гледаше разсеяно надалече, а на лицето му бе изписана дълбока вглъбеност. После каза:

— Излиза, че когато Стела Роуд е била убита, вие сте знаели кой е извършил убийството.

— Да — отговори Фийлдинг. — Знаех, че я е убил Роуд.

Фийлдинг си наля коняк, сипа и на Смайли. Изглежда бе възвърнал самообладанието си. Седна и известно време замислено гледа Смайли. Накрая каза:

— Нямам пари. Никакви. Никой, освен ректора не го знае. Е, известно им е, че в общи линии не разполагам със средства, но нямат представа доколко. Преди много години направих глупост. Забърках се в една история. Беше по време на войната, когато имаше малко преподаватели. Отговарях за пансиона и фактически движех нещата в колежа, заедно с Д’Арси. Двамата ръководехме колежа, а ректорът ръководеше нас. После направих глупост. Беше по време на ваканцията. Намирах се на Север, изнасях курс лекции в образователния център на Военновъздушните сили. Направих погрешна стъпка, но ме върнаха в строя. Появи се Д’Арси, облечен в пътни дрехи, и ми съобщи условията на ректора: „Върни се в Карне, любезни, и въпросът ще бъде приключен. Продължавай да отговаряш за пансиона си, любезни, и да ни даряваш с мъдростта си. Станалото не се е разчуло. Знаем, че това няма да се повтори, любезни, а страшно сме закъсали за преподаватели. Върни се да работиш тук на хонорар“. Така и направих и оттогава насам работя все така — всеки декември подлагам ръка на милия Д’Арси с молба да поднови договора ми. Естествено, не ми се полага пенсия. Ще трябва да преподавам в гимназия. В Съмърсет има едно училище, където ще ме вземат. Този четвъртък имам среща в Лондон с техния директор. Училището е нещо като старчески дом за бивши университетски преподаватели. Наложи се да уведомя ректора, за да ми даде препоръка.

— Тогава защо не сте казали на никого? Заради Пъркинс ли?

— В известен смисъл, да. Нали разбирате, според мен те биха пожелали да научат всичко, което съм направил за Тим. Настоятелството не би одобрило такава… прекомерна привързаност. Прави лошо впечатление, нали? Но това не беше онзи тип привързаност, Смайли, не беше като друг път. Само да бяхте чули как свиреше на виолончело! Не беше чудо, но понякога в изпълнението му имаше такава красота, той свиреше толкова прилежно и простичко, че ставаше неописуемо приятно. Тим беше непохватен и когато свиреше добре, винаги се изненадваха. Да можехте да го чуете!

— Не сте искали да го въвличате в случилото се. Ако бяхте съобщили на полицията какво сте видели, Тим би пострадал, така ли?

Фийлдинг кимна.

— Единственото, което обичах в Карне, беше Тим.

— Което обичахте? — попита Смайли.

— За бога! — възкликна с уморен глас Фийлдинг — Защо да не го обичам? Родителите му искаха да се прехвърли в Сандхърст. За съжаление, аз бях против. Смятах, че ако успея до го задържа тук още едно-две полугодия, ще съумея да му издействам стипендия за консерваторията. Сложих го да отговаря за учениците, та родителите му да сметнат, че му е потръгнало и да го оставят тук — Фийлдинг замълча, после добави: — Но никак не го биваше за отговорник.

— А когато онази вечер отворихте чантата, за да прегледате изпитната работа на Тим, какво точно видяхте вътре? — попита Смайли.

— Прозрачна мушама… Може да е била от онези, за еднократна употреба… Чифт стари ръкавици и чифт саморъчно направени галоши.

— Как така саморъчно направени?

— Така. Според мен, отрязани от гумени ботуши.

— И нищо друго?

— Имаше и парче дебел кабел, сигурно го е използвал при лабораторни упражнения. Стори ми се напълно естествено, че вътре има такова облекло, нали е зима. После, когато научих за убийството, си обясних как го е извършил.

— А обяснявате ли си защо го е извършил? — попита Смайли.

Фийлдинг видимо се поколеба.

— Роуд е морско свинче — започна той, — защото е първият ни преподавател, завършил обикновена гимназия. Повечето от нас са учили в Карне. Бяхме в центъра на вниманието от самото начало. С Роуд не е така и това го безпокои. Самото име „Карне“ е белег за престиж, а Роуд обича престижа. Жена му обаче не беше на това мнение. И тя си имаше критерии — макар и различни, но не по-маловажни. Понякога, в неделя сутрин, наблюдавах Роуд в Абатството. Нали знаете, преподавателите сядат в края на редовете, точно до пътеката. Гледах лицето му, когато край него минаваха хористите с белите си и алени дрехи, ректорът в академичните си одежди, следван от управата и настоятелите. Роуд беше като пиян — пиян от славата на Карне. Карне е силно вино за хората с гимназиално образование. Роуд сигурно е бил страшно засегнат, че Стела никак не споделя вълненията му, това си личеше. В деня, когато дойдоха на вечеря при мен, същия ден, преди тя да умре, двамата се препираха. Не съм го казвал на никого, но е така. На вечерната служба бе изнесена проповед: „Дръжте се за доброто“. Роуд започна да я обсъжда, напи се бързо, не е свикнал да пие. Говореше само за тази проповед и за красноречието на проповедника, а Стела никога не идваше в Абатството, ходеше в мизерната баптистка църква до гарата. Роуд се възхищаваше от Абатската служба, от духа на възвишеност и благоговение. Стела мълчаливо го изчака да свърши, засмя се и рече: „Горкия Стан! За мен ти винаги ще си останеш Стан“. Той се ядоса много, не бях виждал толкова ядосан човек. Пребледня като платно.

Фийлдинг отметна кичура бяла коса от челото си и продължи с тон, в който имаше нещо от предишното му перчене:

— И нея наблюдавах, по време на разни вечери. Не у дома, а на гости, когато ни канеха заедно. Гледах как върши най-обикновени неща, например как яде ябълка. Белеше я наведнъж, докато се получи дълга лента от кората. После я срязваше на четири и накълцваше парчетата — приготвяше си я за ядене. Така една миньорска жена би приготвила ябълка за мъжа си. Стела сигурно е забелязала как се държат хората тук, но не й хрумваше да им подражава. Това ме възхищава. Предполагам, че и вие сте на същото мнение? Но с Карне не е така, не беше така и с Роуд. Той следеше какво върши Стела и според мен, започна да я мрази, че не се приспособява. Взе да смята, че тя е пречка за неговото издигане, че е единственият фактор, който ще го лиши от голямата кариера, а щом веднъж е стигнал до този извод, какво му е оставало да направи? Не можеше да се разведе — това би му навредило повече, отколкото ако останеше женен за нея. Роуд знае какво е отношението на Карне към развода, не забравяйте, че дължим съществуването си на църквата. Тъкмо затова я е убил. Замислил е отвратително убийство и със скудоумието на техническата си мисъл е оставил всички необходими улики, специално подготвени. Улики, сочещи несъществуващ убиец. Обаче нещо се обърква: Тим Пъркинс получава шейсет и един процента… Оценката е нереална, значи е подправил работата си. Имал е такава възможност, изпитните теми са били в чантата. Роуд впряга скудоумието си и разгадава какво се е случило: Тим е отворил чантата, значи е видял мушамата, ботушите и ръкавиците. Както и кабела. Ето защо Роуд убива и Тим.

Фийлдинг се надигна невероятно енергично и си сипа още коняк. Беше се зачервил, изглеждаше тържествуващ.

Смайли се изправи.

— Казахте, че ще идвате в Лондон. В четвъртък, нали?

— Да. Имам уговорка да обядвам с човека от гимназията, в един от ужасните клубове на Пал Мал. Винаги бъркам уговорения клуб, с вас не е ли така? За съжаление, струва ми се, че сега няма смисъл от тази среща, след като цялата история ще излезе наяве… А тогава и в гимназията няма да ме вземат.

Смайли се поколеба, после каза:

— Елате да вечеряме заедно. Ако желаете, можете и да преспите у дома. Ще поканя още един-двама души, ще бъде интересно. Дотогава ще се почувствате по-добре. Ще си поговорим. Възможно е да ви помогна с нещо… заради Ейдриан.

— Благодаря ви. С удоволствие ще дойда. Без друго имам едно-две неща за уреждане в Лондон извън срещата.

— Чудесно. Заповядайте в осем без петнайсет. Улица Байуотър в Челси, номер девет, А.

Фийлдинг записа адреса в бележника си. Ръката му не трепереше.

— Облекло официално? — попита Фийлдинг, без да вдига писалката, и сякаш някакво дяволче прошепна на Смайли отговора.

— Да, официално, но не го спазваме строго — рече той.

Последва мълчание.

— Допускам, че всичко ще излезе наяве на процеса — започна боязливо Фийлдинг… — За Тим и за мен. Ако стане така, с мен е свършено, разбирате ли? Свършено!

— Не виждам как може да се скрие.

— Все пак сега се чувствам значително по-добре, наистина! — каза Фийлдинг.

Като си взе набързо довиждане, Смайли го остави сам. Тръгна право към участъка. Струваше му се, че от доста време не е срещал такъв изпечен лъжец като Терънс Фийлдинг.