Убийство от класа

Глава 4. Градът и колежът

— Вижте какво, госпожа Роуд не принадлежеше към англиканската църква — продължи Ригби. — В Карне има доста такива хора. Да си призная — бавно се усмихна Ригби, — и жена ми е от тях. Преди две седмици местният свещеник се отби при мен. Беше рано вечерта, сигурно към шест и половина. Тъкмо смятах да си тръгвам. Влезе и седна там, където седите вие сега. Свещеникът е едър мъж, много хубав човек. Родом е от Север, както и госпожа Роуд. Казва се Кардю.

— Същият, който е споменат в писмото ли?

— Именно. Познавал е семейството на госпожа Роуд доста преди тя да се засели тук. На север фамилията Гластон е твърде известна и господин Кардю се зарадва, когато узна, че Стела Роуд е дъщеря на господин Гластон. Много се зарадва. Госпожа Роуд ходеше на черква от редовно по-редовно, представете си, а тук обичат такива работи. Жена ми беше страшно доволна. Струва ми се, че за пръв път някой от колежа го прави. Повечето енориаши тук са от търговското съсловие, това са все местни хора — Ригби отново се усмихна. — Както казах, между градчето и колежа има пропаст. Те рядко се срещат.

— А съпругът й? И той ли не е принадлежал към англиканската църква?

— И той, така е казала тя на господин Кардю. Господин Роуд е роден и отрасъл в Бранксъм, цялото семейство са били баптисти. Всъщност разбрах, че тъкмо така са се запознали със Стела Гластон. Били ли сте там? Бранксъмската черква е много хубава, разположена е на хълма над морето.

Смайли поклати отрицателно глава и за миг широко отворените кестеняви очи на Ригби замислено го погледнаха.

— Непременно идете, непременно идете и я вижте — каза Ригби и продължи. — Изглежда, с пристигането си в Карне господин Роуд се приобщил към англиканската църква. Дори се опитал да накара и жена си да го направи. Англиканската църква е много влиятелна в колежа. Да си призная, научих го от жена си. По принцип тя не се занимава със сплетни, нали е съпруга на полицай, но това й го казал самият господин Кардю.

— Разбирам — каза Смайли.

— Та така, Кардю дойде при мен. Беше много притеснен и угрижен. Не знаеше как да си го обясни, но беше решил да го сподели с мен като с приятел, не като с полицай. После ми разказа каква е работата. Същия следобед го посетила госпожа Роуд. Той не си бил у дома, отишъл при една фермерска жена в Оукфорд и се завърнал към пет и половина, така че госпожа Кардю трябвало да разговаря с нея и да удържи положението, докато се прибере свещеникът. Госпожа Роуд била бледа като платно и седяла, без да помръдне, пред камината. Щом свещеникът си дошъл, госпожа Кардю ги оставила насаме и Стела Роуд започнала да говори за съпруга си — Ригби помълча малко. — Казала, че господин Роуд ще я убие. Когато настъпят дългите нощи. Изглежда, имала е фикс идея, че ще бъде убита през дългите нощи. Отначало Кардю не погледнал много сериозно на въпроса, но като размислил впоследствие, решил да ме уведоми.

Смайли го погледна строго. Ригби продължи:

— Не можеше да си обясни думите й. Смяташе, че се е побъркала. Нали разбирате, свещеникът е земен човек, независимо от призванието си. Смятам, че й е отправил доста укори. Попитал я от къде на къде й е хрумнала тази ужасна мисъл и госпожа Роуд се разплакала. Съвсем не истерично, просто плачела тихо и кротко. Той се опитал да я успокои, обещал да й помогне всячески и отново я попитал защо си мисли подобно нещо. Тя обаче само поклатила глава, после станала и тръгнала към вратата, като продължавала да клати отчаяно глава. Обърнала се към свещеника, сякаш се канела да каже нещо, но си замълчала и си тръгнала.

— Много любопитно — подхвърли Смайли. — Значи, тя лъже в писмото си. Твърди недвусмислено, че не го е споделила с Кардю.

Ригби сви рамене.

— Ще ме извините — каза той, — но се намирам в много неловко положение. Полицейският началник по-скоро би си прерязал гърлото, отколкото да повика Скотланд Ярд. Иска да арестуваме убиеца, и то веднага. Имаме достатъчно улики, за да окачим някого на бесилката: следи от стъпки, време на убийството, данни за облеклото на убиеца и дори за самото оръдие на убийството.

Смайли го погледна зачудено:

— Намерили сте оръдието на убийството?!

Ригби се поколеба.

— Да, намерихме го. Нито една жива душа не го знае, сър, и ви моля да не забравяте това. Намерихме го на сутринта след убийството, на четири мили северно от Карне, по пътя за Оукфорд, захвърлено в една канавка. Кабел, наричат го коаксиален, дълъг осемнайсет инча. Знаете какви са тези кабели, нали? Имат най-различни размери, но това парче беше с диаметър два инча. През средата му минава медна жица, а пространството между нея и външната обвивка е уплътнено с пластмасова изолация. По кабела имаше кръв — кръвната група е на Стела Роуд, — а по кръвта имаше залепнали косми от главата й. Пазим го в пълна тайна, сър. С божията помощ, откри го един от нашите служители. Така се уточнява посоката, в която се е оттеглил убиецът.

— Предполагам, установено е със сигурност, че именно това е оръдието на убийството? — попита Смайли, макар че изпитваше неловкост.

— Откриха се прашинки мед в раните по тялото.

— Много е странно — замислено подхвърли Смайли, — убиецът е отнесъл кабела толкова далече, за да се отърве от него… Особено, ако не е бил с превозно средство. Човек би си помислил, че ще гледа да го захвърли колкото може по-скоро.

— Странно е, много е странно. Пътят за Оукфорд върви покрай канала в продължение на две от тези четири мили, можел е да хвърли кабела в канала някъде там. Трудно е за проумяване.

— Стар ли е кабелът?

— Не особено. Обикновен кабел, стандартен. Навсякъде се намира — Ригби се поколеба за миг, после избухна. — Вижте сега, сър, ето какво мисля по въпроса: обстоятелствата на това произшествие изискват определен вид разследване. Трябва да се обяви търсене в широк мащаб, да се извърши подробна лабораторна обработка, да се проведат масови разпити. Шефът настоява за това и е прав. Нямаме улики срещу съпруга и да си призная честно, от господин Роуд няма никаква полза. Прави впечатление на объркан, говори малко неясно, противоречи си за някои дреболии, сбърка например датата на сватбата си и името на домашния си лекар. Намира се в шоково състояние, разбира се, не за пръв път виждам такова нещо. Ясно какво си мислите за писмото, сър, много е странно, но ако можете да ми обясните откъде Роуд е намерил гумени ботуши, от цилиндъра на фокусник ли ги е извадил? А после се е освободил от тях, пребил е до смърт жена си, като се е изцапал със съвсем малко кръв, пренесъл е оръдието на убийството на четири мили от местопрестъплението, и то за десетте минути, в които се е отбил у Фийлдинг. Обяснете ми го и аз ще ви бъда много благодарен. Търсим непознат човек, висок шест фута, обут с нови гумени ботуши, размер десет и половина, с кожени ръкавици и стар син балтон, опръскан с кръв. Човек, който върви пеш, който е бил около Норт Фийлдс между единайсет и десет и дванайсет без петнайсет в нощта на убийството и е тръгнал в посока към Оукфорд, понесъл фут и половина дълъг коаксиален кабел, гердан зелени мъниста и брошка с имитация на диаманти, оценена за 26 шилинга и шест пенса. Търсим убиеца психопат, човек, който убива за удоволствие или за да задигне толкова пари, колкото да се нахрани — Ригби спря, усмихна се тъжно и добави: — Който освен това е прелетял петнайсет фута. Но след като имаме такава информация, с какво друго можем да се заемем? Какво друго можем да търсим? Не мога да изпратя хора да гонят дивото, когато има да се върши толкова работа.

— Това ми е ясно.

— Но аз съм стар полицай, господин Смайли, и обичам да си изяснявам положението. Не ми се нрави да търся престъпници, в чието съществуване не вярвам, и не обичам да ме откъсват от свидетелите. Обичам да се срещам с хората и да разговарям с тях, да се ровя в това-онова, да опипвам почвата. Но не съм в състояние да го направя, не и в колежа. Разбирате ли ме? Така че се налага да разчитаме на лабораторни експертизи, обучени кучета и търсене в национален мащаб, но дълбоко в душата си усещам, че нашият случай е по-различен.

— Във вестниците четох за някаква жена, Джейни Лудата…

— И за нея ще ви кажа. Госпожа Роуд беше добра жена, с нея се разговаряше свободно. Поне аз съм с такова впечатление. Някои от привържениците на англиканската църква са били настроени против нея, но вие знаете какви са жените. Изглежда, госпожа Роуд се е държала приятелски с окаяното създание. Джейни просеше, продаваше билки и муски по задните врати, виждали сте такива жени. Тя е странна, разговаря с птиците и тъй нататък. Живее край Пайл, в стара черква от норманско време. Стела Роуд й даваше храна и дрехи, клетницата често гладуваше. Джейни изчезна. Видели я рано в сряда вечер по пътя към Норт Фийлдс и оттогава не са я виждали. Това нищо не значи. Подобни хора се появяват и изчезват, когато си искат. Години наред се въртят в околността, а един ден изчезват като сняг, хвърлен в огъня. Случва се да умрат в някоя канавка или да се разболеят и да се сврат някъде като котки. Джейни не е единственият такъв човек тук. Вълнението е голямо, понеже открихме още стъпки, минаващи край редиците дървета в отдалечения край на градината. Приличаха на женски следи и на едно място стигат доста близко до оранжерията. Може да е била някоя циганка или просякиня. Може да е била и някоя друга жена, но според мен, стъпките са на Джейни. Моля господ да съм прав, сър. Ще имаме полза от очевидец, пък дори и да е умопобъркана жена.

Смайли се изправи. Ръкуваха се.

— Довиждане, сър. Можете да ми се обаждате по всяко време — каза Ригби, написа един номер на бележника си, откъсна листчето и го подаде на Смайли. — Това е домашният ми телефон.

Ригби изпрати Смайли до вратата, изглежда се поколеба, но после попита:

— Да не би случайно да сте възпитаник на Карне, сър?

— За Бога, не!

Ригби отново се поколеба.

— Шефът е учил в Карне, а е служил в Индия. Бригаден генерал Хавлейк. Това е последната му година тук. Сериозно се е ангажирал със случая. Не му се нравят такива работи в колежа. Много е ядосан.

— Ясно.

— Иска веднага да арестуваме убиеца.

— И, естествено, той да не е от Карне, нали?

— Довиждане, господин Смайли. Не забравяйте да се обадите. А, има още нещо… Онова парче кабел…

— Да?

— Преди около три седмици господин Роуд използвал подобен кабел при лабораторно упражнение, за да онагледи лекция по елементарна електроника. Не помни къде е сложил кабела.

Смайли бавно тръгна към хотела.

Смайли старателно запечати плика, притискайки краищата с пръсти, а после заключи вратата на стаята си и тръгна по широкото стълбище от бял мрамор, като стъпваше внимателно по рогозката от листа на кокосова палма, застлана в средата. Във фоайето имаше червена дървена пощенска кутия за отседналите в хотела, но Смайли, понеже беше предпазлив човек, я отмина. Отиде до пощенската кутия с формата на гъба, която видя на ъгъла, пусна писмото и се зачуди какво да предприеме за обед. Разбира се, можеше да се заеме със сандвичите и кафето на госпожица Бримли… Неохотно се върна в хотела. Там беше пълно с журналисти, а Смайли мразеше журналистите. Беше и много студено, а Смайли мразеше студа. Пък и в това да ядеш сандвичи в хотелска стая имаше нещо много познато.