Убийство от класа

Глава 6. Зеленика за дявола

— Кое наричате „дългите нощи“? — попита Смайли, докато двамата с Д’Арси бързо крачеха през навалелия сняг към Абатския площад.

— Имаме поговорка, че в Карне винаги вали сняг през дългите нощи. Тук това е традиционното название на времето около Коледа — обясни Д’Арси. — Преди Реформацията абатските монаси стояли на всенощни бдения между последната и първата служба. Но може би това вече ви е известно? Сега, понеже в Абатството вече няма религиозен орден, обичаят почти не се практикува. В колежа обаче продължаваме да го спазваме, като се събираме и на късната служба. Тя е последната от молитвите за деня и се изнася точно преди оттеглянето за нощуване. Ректорът, който много уважава традиции от подобен род, възвърна старите названия на службите. Досещате се, че „прайм“ например е службата на зазоряване. „Търс“ е службата в третия час на деня, сиреч в девет сутринта. Така че ние вече не казваме „утринна молитва“, а „търс“. Според мен е чудесно. По същите причини в месеца преди Коледа по обед в Абатството се изнася „секст“.

— Задължителни ли са службите?

— Разбира се. Иначе ще се налага да уплътняваме времето на момчетата, които не ги посещават, а това не е желателно. Пък и не забравяйте, че Карне е религиозна фондация.

Нощта беше красива. Когато прекосиха площада. Смайли погледна към кулата. Изглеждаше по-малка и на лунната светлина излъчваше успокоение. От белотата на снега небето светлееше. Цялото Абатство се открояваше толкова ярко на неговия фон, че дори обезобразените фигури на светци си личаха с най-големи подробности — трагично осакатени нещастни скулптури, загубили предназначението си, без очи, с които да видят променящия се свят.

Стигнаха кръстопътя на юг от Абатството.

— Нощта е много красива — побърза да каже Смайли. — Позволете ми да ви изпратя.

— С удоволствие — съгласи се без въодушевление Д’Арси.

Тръгнаха по пътя за Норт Фийлдс. От едната страна се издигаше висок каменен зид, а от другата се простираше безкрайното поле, където правеха състезания. В продължение на половин миля покрай пътя бяха нанизани поне двайсетина игрища за ръгби. Извървяха това разстояние мълчаливо, докато Д’Арси не спря и не посочи с бастуна си малка къща в края на игрищата.

— Това е Норт Фийлдс, къщата на семейство Роуд. Едно време е принадлежала на човека, надзираващ игрищата, но преди няколко години училището построи ново крило, за да се използва от преподаватели. Моята къща е доста по-голяма, намира се по-нагоре по пътя. За щастие, обичам да ходя пеша.

— На този път ли открихте Станли Роуд онази нощ?

Последва пауза, после Д’Арси каза:

— Беше малко по-близо до моята къща, на около четвърт миля по-нататък. Горкият, беше в ужасно състояние, направо ужасно. Аз самият не мога да гледам кръв. Ако бях предположил в какъв вид е, нямаше да го водя у дома, не издържам на подобни гледки. За щастие, сестра ми Дороти се справя с всичко.

Продължиха да вървят мълчаливо, докато накрая Смайли не каза:

— По думите ви тази вечер съдя, че семейство Роуд са били много неподходяща двойка.

— Именно. Ако смъртта я беше споходила по някакъв друг начин, щях да сметна, че Провидението се е намесило, за да отърве Роуд. Тя беше извънредно проклета жена, Смайли, и си беше поставила за цел да злепостави съпруга си. Смятам, че го правеше нарочно. Доставяше й удоволствие да превръща мъжа си в посмешище.

— Без съмнение, и самия колеж.

— Именно. Сегашният момент е критичен за развитието на Карне. Много колежи се поддадоха на просташкия стремеж към промени, промени на всяка цена. С радост мога да отбележа, че Карне не пое пътя на глупаците от Гадърийн. Затова сега е по-важно от всякога да се защитим не само отвън, но и отвътре.

Д’Арси изрече последните думи с неочаквана злост.

— Но наистина ли тя ви е създала проблеми? Положително съпругът и е можел да й обясни някои неща.

— Уверявам ви, че никога не съм го подтиквал да го прави. Не ми е присъщо да се намесвам в съпружески отношения.

Стигнаха до къщата на Д’Арси. Висок лавров плет напълно скриваше къщата от шосето. Отгоре стърчаха само два двойни комина, които потвърдиха впечатлението на Смайли, че къщата е голяма, от викторианско време.

— Не се срамувам от викторианския си вкус — каза Д’Арси, като бавно отвори портата. — Да си призная, ние в Карне не стоим близо до модерния свят. Тази къща е била собственост на църковното настоятелство в Норт Фийлдс, но сега в черквата служи приходящ свещеник от Абатството. Слава богу, че енорията и колежът се зачитат взаимно, та получих къщата. Лека нощ. Отбийте се на чаша херес, докато сте в Карне. Дълго ли ще останете?

— Съмнявам се — отвърна Смайли, — но смятам, че в момента и без мен си имате доста грижи.

— В какъв смисъл? — рязко попита Д’Арси.

— Ами пресата, полицията, целият този шум…

— А, да, имате право. Въпреки всичко животът в нашата малка общност не трябва да спира. В средата на полугодието винаги организираме вечеринка и според мен е особено важно и сега да я направим. Утре ще ви изпратя покана в „Соли Армс“. Сестра ми много ще се радва. Лека нощ.

Д’Арси затръшна портата и веднага бе посрещнат от страховит кучешки лай, идещ някъде иззад къщата. Отвори се прозорец и дрезгав женски глас извика:

— Ти ли си, Феликс?

— Да, Дороти.

— Защо трябва да вдигаш такъв ужасен шум? Пак събуди кучетата!

Прозорецът многозначително се захлопна, а Д’Арси, без дори да погледне към Смайли, бързо се скри в сянката на къщата.

Смайли тръгна обратно назад към града. След като повървя около десет минути, той спря и отново погледна към къщата на Роуд, намираща се на стотина ярда оттатък игрищата. Беше скрита в сянката на борова горичка, тъмните дървета се открояваха тайнствено на фона на бялото поле. Към къщата водеше тясна алея. В единия й край имаше тухлен стълб и малка стрелка, издялана от дъбово дърво, съвсем нова, сочеше към алеята. Смайли реши, че това е пътят за село Пайл. Надписът върху стрелката беше покрит от снега. Смайли го изчисти с ръка и прочете: „Норт Фийлдс“, изписано с такова подобие на готически шрифт, че сигурно причиняваше голямо притеснение на Д’Арси. В снега по алеята нямаше пъртина, явно доста бе валяло напоследък. Сигурно нямаше много движение между Пайл и Карне. Като хвърли поглед нагоре и надолу по главния път. Смайли бавно тръгна по алеята. От двете му страни се издигаше висок жив плет и скоро Смайли виждаше само бледото небе над главата си и тънките клони на върбите, които се протягаха към него. По някое време му се стори, че зад гърба му прозвучаха стъпки, но когато спря, чу само как крадешком шушнеха натежалите от сняг плетове. Започна да усеща студа — сякаш стаен в застиналата влага на ниския път, той го пресрещна и го обгърна като хлад в необитаема къща. Скоро плетът отново отстъпи на по-рядка редица дървета и Смайли реши, че те са част от горичката, която се виждаше по пътя. Снегът под дърветата беше на петна и голата земя изведнъж му се видя грозна и парцалива. Алеята постепенно зави наляво и изведнъж Смайли се озова пред къщата, запустяла и жалка на лунната светлина. Стените бяха от тухла и камък, наполовина скрити от гъст бръшлян, който се спускаше над входа като сплъстена грива.

Смайли хвърли поглед към градината. Горичката в края на алеята стигаше почти до ъгъла на къщата, разпростираше се до отдалечената част на моравата и закриваше от погледа полето. Убиецът беше доближил къщата по пътечката, която прекосяваше моравата и горичката и стигаше до алеята в най-отдалечената част на градината. Като се взря внимателно в снега по алеята, Смайли различи пътечката. Бялата стъклена врата вляво от къщата сигурно водеше към оранжерията… Изведнъж Смайли усети страх — страхуваше се от къщата, страхуваше се от ширналата се тъмна градина. Чувството беше такова, че почти изпита физическа болка. Покритите с бръшлян стени сякаш се протягаха да го сграбчат, както старица прегръща капризно дете. Къщата беше голяма, но неугледна и сякаш привличаше към себе си неземни форми. Изглеждаше черна и хлъзгава в контраст с лунната светлина. Независимо от страха си. Смайли като омагьосан пристъпи към нея. Сенките се разчупиха и отново се събраха, бързо се плъзнаха и застинаха, скриха се в гъстия бръшлян или потънаха в тъмнината на прозорците.

Смайли с уплаха забеляза как неволно го обзема паника. Усещаше страх, после всичко, което чувстваше, се съсредоточи в един вик на ужас. В такива моменти обзетият от безумие разсъдък не прави разлика между видяното, чутото и докоснатото. Смайли се обърна и хукна към портата. Същевременно погледна през рамо към къщата.

На пътеката стоеше жена и го гледаше, а зад нея вратата на оранжерията бавно се поклащаше на пантите си.

За миг жената остана съвсем неподвижна, после се обърна и се затича към оранжерията. Смайли, забравил страха си, я последва. Когато стигна до ъгъла на къщата, за свое учудване видя, че жената стои на прага и полюшва напред-назад вратата замислено и спокойно, сякаш е дете, което си играе. Стоеше с гръб към Смайли, но изведнъж се обърна към него и каза провлечено, с типичното дорсетско произношение и фъфлейки, както фъфлят дебилните деца:

— Мислех си, че сте Дяволът, господине, ама вие нямате крила.

Смайли се поколеба. Ако пристъпеше към жената, тя можеше отново да се уплаши и да побегне. Взря се в нея, като стоеше оттатък снега, и се помъчи да я разгледа. На главата си сякаш носеше шапка или шал, а раменете й бяха наметнати с тъмна пелерина. В ръка държеше клонка с листа и я размахваше, докато му говореше.

— Но вие не можете да сторите нищо, господине, щото си имам зеленика и ще ви прогоня. Тъй че не идвайте, господине, малката Джейн ще ви прогони.

Жената силно размаха клонката към него и започна тихо да се смее. С едната си ръка все още държеше вратата и докато говореше, поклащаше глава на една страна.

— Стойте далече от малката Джейн, господине, нищо, че е хубава.

— Така е, Джейн — кротко каза Смайли, — ти си много красиво момиче, виждам това. И наметката ти е много хубава, Джейн.

Явно доволна от думите му, жената улови краищата на наметката си и бавно се завъртя — като дете, което подражава на изискана дама.

Докато тя се въртеше. Смайли забеляза, че отстрани на дрехата й висят празни ръкави.

— Има някои, дето се смеят на Джейни — каза тя малко раздразнено, — но не са много тия, дето са видели как Дяволът лети, господине. Ама Джейн го видя, Джейн го видя! Джейни видя, че има сребърни крила като люспи на риба!

— Откъде имаш това палто. Джейни?

Жената скръсти ръце и бавно започна да поклаща глава наляво и надясно.

— Ох, той е лош, господине, той е лош — каза тя и тихо се засмя. — Видях го как лети, вятърът го носеше — тя отново се засмя. — А пък месецът му светеше отзад, та да вижда пътя! Месецът и Дяволът са като двама братя, господине!

Смайли импулсивно сграбчи стиска бръшлян от стената и тръгна бавно към нея, протегнал ръката си с бръшляна.

— Обичаш ли цветя, Джейни? Ето цветя за Джейни, красиви цветя за красивата Джейни.

Почти беше стигнал до нея, когато с изумителна бързина жената изтича на моравата, скри се сред дърветата и после побягна по алеята. Смайли я остави да си отиде. Беше плувнал в пот.

Щом пристигна в хотела, той позвъни на криминалния инспектор Ригби.