Убийство от класа

Глава 13. Пътят до дома

Беше понеделник вечер. По времето, когато Смайли се прибра в хотела след разговора с господин Кардю. Тим Пъркинс, момчето, което отговаряше за пансиона на Фийлдинг, си вземаше довиждане с госпожа Харлоу, която му преподаваше виолончело. Макар и нервна, тя беше добра душа и се разтревожи, когато видя, че момчето е много притеснено. Пъркинс беше най-способният ученик, който й бяха пращали от Карне, и тя го харесваше.

— Днес свири безобразно, Тим — каза му тя, когато се сбогуваха на вратата. — Съвсем безобразно. Няма какво да ми обясняваш, остава ти само едно полугодие, а ти все още не си получил достатъчно високи бележки по три от предметите, ще трябва да се явяваш и на годишни изпити. Изобщо, закъсал си го. Ако желаеш, няма да имаме урок другия понеделник. Мини, ще те почерпя с кифли и ще слушаме плочи.

— Добре, госпожо Хароу — каза Пъркинс и прикрепи с ремък към багажника на колелото си калъфа с виолончелото.

— Фарът ти работи ли, Тим?

— Да, госпожо Харлоу.

— Е, не прави опити да чупиш рекорди днес, Тим. Имаш достатъчно време до вечерята в пансиона. И внимавай, пътят е все още много хлъзгав от снега.

Пъркинс не отговори нищо. Буташе си колелото по чакълестата алея към портата.

— Тим, не забрави ли нещо?

— Извинете, госпожо Харлоу…

Момчето се обърна и се ръкува с нея. Тя винаги настояваше да се разделят така.

— Тим, какво има? Да не си направил някоя глупост? На мен можеш да кажеш, нали? Не съм като преподавателите в колежа, знаеш това.

Пъркинс се поколеба, после рече:

— Няма нищо, госпожо Харлоу, заради изпитите е.

— Добре ли са родителите ти? Да нямаш неприятности вкъщи?

— Не. Добре са, госпожо Харлоу.

Пъркинс отново се поколеба, накрая каза:

— Лека нощ, госпожо Харлоу.

— Лека нощ.

Тя го изпрати с поглед. Пъркинс излезе, затвори портата и подкара велосипеда по тясната алея. След петнайсет минути щеше да е в Карне, предстоеше му да се спуска все по нанадолнище.

Обикновено изминаваше с радост пътя до дома. За него това беше най-приятният миг от седмицата. Тази вечер обаче Пъркинс почти не забелязваше това. Караше бързо, както винаги. Живият плет сякаш летеше на фона на тъмното небе, а зайците се разбягваха от снопа светлина, хвърлен от фара. Но тази вечер той не ги забелязваше.

Трябваше да каже на някого. Трябваше да каже на госпожа Харлоу, съжали, че не й каза. Тя щеше да знае какво да направи. И с господин Сноу можеше да го сподели, но нали вече не учеше при него, а при Роуд… Половината беда беше в това. В това и във Фийлдинг.

Можеше да каже и на Тру… Да, тъкмо на нея, на Тру, трябваше да го каже. Щеше да отиде при госпожица Трубоди още тази вечер след консултацията, щеше да й каже истината. Баща му никога не би приел случилото се, разбира се, защото това би означавало Тим да бъде изключен, а може би и наказан. Значи нямаше да отиде в Сандхърст в края на следващото полугодие, значи щеше да има нужда от още пари, с които семейството не разполагаше…

Наближаваше най-стръмната част на склона. Плетът от едната страна свърши и там се появи чудесен изглед към замъка Соли, а нощното небе зад него беше като платно, опънато за фон на „Макбет“. Пъркинс обичаше театъра. Хубаво щеше да е, ако Фийлдинг разреши да поставят пиеси…

Момчето се наведе напред, за да увеличи скоростта и да премине през брода на плитката рекичка в ниското. Студеният въздух жулеше лицето му и за миг Пъркинс почти забрави… Изведнъж натисна спирачките и усети, че колелото рязко се изплъзна под него.

Нещо не беше наред. Отпред се виждаше светлина, която светваше и угасваше, а един познат глас настойчиво го зовеше от мрака.