Убийство от класа

Глава 2. Четвъртъчно усещане

Беше четвъртък вечер и работата по броя на „Християнски глас“ току-що беше приключила. Едва ли за улица „Флийт“ това събитие можеше да се нарече историческо. Пъпчивият младеж, които отнесе парцаливия куп шпалти, не се държа по-тържествено, отколкото бе необходимо, за да не го забравят при евентуалната коледна премия. По този въпрос той се бе осведомил, че от светските списания на „Юнипрес“ може да се очаква по-голямо милосърдие в материален смисъл, отколкото от „Християнски глас“. Милосърдието бе пряко свързано с тиража.

Госпожица Бримли, редакторката на списанието, се намести върху надувната възглавничка и запали цигара. Нейната секретарка и помощничка (едно лице изпълняваше и двете длъжности) се прозя, пусна шишенцето с аспирин в чантата си, вчеса червените си коси и си взе довиждане с госпожицата, като остави след себе си обичайния мирис на парфюмирана пудра и празна кутия от книжни носни кърпички. Госпожица Бримли чу с доволство как стъпките й отсечено кънтят и заглъхват по коридора. Радваше се, че най-после е сама и предвкусваше преминаването към по-обикновени занимания. Никога не преставаше да се учудва на себе си — всеки четвъртък сутрин тя изпитваше известна неловкост, когато влизаше в огромната сграда на „Юнипрес“ и нелепо се качваше на един, а после на друг ескалатор с чувството, че е жалък товар в трюма на луксозен презокеански параход. Господ й беше свидетел, тя издаваше „Гласа“ вече от четиринайсет години и имаше хора, според които оформлението му беше най-доброто в „Юнипрес“. И все пак всеки четвъртък това отчетливо усещане не я напускаше — дремещото безпокойство, че някой ден, може би днес, няма да бъде готова, когато дойде момчето от печатницата. Тя често се чудеше какво ли щяха да правят тогава. Беше чувала за провали къде ли не в големия комплекс, за отхвърлени материали и уволнени служители. За нея беше загадка защо изобщо държаха тук „Гласа“, с разкошната му стая на седмия етаж, тъй като тиражът му, доколкото бе известно на госпожица Бримли, не покриваше дори разходите за кламери.

Списанието „Християнски глас“ беше основано в началото на века от стария лорд Ландсбъри, едновременно с един антиконформистки всекидневник и вестник „Въздържание“. Но другите две издания отдавна бяха забравени, а наскоро синът на Ландсбъри се беше събудил една сутрин, за да открие, че целият му бизнес, заедно със служителите, мебелите, мастилото, кламерите и карфичките е купен със скритото злато на „Юнипрес“.

Това стана преди три години и всеки ден оттогава насам госпожица Бримли чакаше своето уволнение. Но не я уволняваха. Не й даваха указания, не я питаха за нищо, не й казваха нито дума. И понеже беше разсъдлива жена, тя продължаваше да върши всичко както преди и престана да се учудва.

Доволна беше, макар че списанието лесно предизвикваше насмешки. Всяка седмица то скромно и без излишен шум предлагаше спомени за участието на лорда в световните дела, разказваше простичко и на не съвсем научен език библейски истории и над един фиктивен подпис даваше майчински съвети на всеки, който се обърнеше към редакцията с такава молба. „Християнски глас“ изобщо не се занимаваше с петдесетте и няколко милиона от населението, които не бяха чували за съществуването му. Духът беше семеен — вместо да обижда хората, които не го поддържат, списанието се стараеше да удовлетворява читателите си. За тях то беше приятно, оптимистично и информативно четиво. Ако в Индия умират милион деца от чума, може да сте сигурни, че седмичната уводна статия ще описва чудодейното избавление от пожар на методистко семейство в Кент. „Християнски глас“ не дава съвети как да прикривате бръчките около очите си или да контролирате теглото си. Ако сте стар, то не ви обезкуражава със собствената си вечна младост. Самото списание е на средна възраст, принадлежи на средното съсловие, напътства девойките да са предпазливи и предлага милосърдие на всички. Антиконформизмът е най-консервативният от всички навици и семействата, абонирали се за списанието през 1903 година, продължаваха да го получават и през 1960.

Госпожица Бримли не беше напълно в тон със своето списание. Военните времена и капризите на разузнаването я бяха отвели до сътрудничество с младия лорд Ландсбъри и цели шест години те работиха заедно, ефикасно и без да бият на очи в една безименна сграда в Найтсбридж. Мирните времена превърнаха и двамата в безработни, но Ландсбъри прояви добри чувства, както и великодушие, и предложи на госпожица Бримли ново поприще. През войната „Християнски глас“ не излизаше и изглежда никой не се бе загрижил да го поднови. Отначало госпожица Бримли малко се срамуваше, че съживява и издава списание, което в никакъв случай не изразява слабата й съпричастност към деизма, но много скоро, щом започнаха да се получават трогателните писма и абонаментът се поднови, тя обикна и работата си, и читателите, които прогониха първоначалните й страхове. „Християнски глас“ стана смисъл на живота й, а читателите — главното и занимание. Мъчеше се да отговаря на странните им и тревожни въпроси, допитваше се до други хора, ако самата не можеше да даде съвет, и след време, използвайки куп псевдоними, тя стана ако не техен мъдър учител, то поне техен наставник и приятел — в общи линии, стана добрата леля на всички.

Госпожица Бримли угаси цигарата, разсеяно прибра карфиците, кламерите, ножиците и лепилото в горното дясно чекмедже на бюрото и взе донесената й следобедна поща, която едва сега щеше да прегледа, понеже беше четвъртък. Имаше няколко писма, адресирани до Барбара Фелоушип, името, под което списанието от основаването си насам отговаряше лично или на страниците си на множеството въпроси, поставяни от читателите. Тях можеше да остави за утре. „Проблемната“ поща й доставяше удоволствие, но тя я четеше в петък сутринта. Госпожица Бримли отвори малкия шкаф за документация редом с бюрото и пусна писмата в обемистата като кутия папка, сложена най-отпред. В този миг едно от писмата се захлупи и тя с изненада забеляза, че на гърба му има залепен изящен син делфин. Тогава вдигна плика и го разгледа с любопитство, като го обърна от всички страни. Хартията беше бледосива, с много ситни чертички. Скъпа, може би ръчно производство. Под делфина се виждате мъничък свитък, на който едва се четеше мотото: Regem defendere, diem videre.1 Клеймото беше от Карне, графство Дорсет. Сигурно колежът имаше за емблема делфин. Но защо градчето Карне й звучеше познато? Госпожица Бримли се гордееше с отличната си памет и се притесняваше, когато не можеше да си спомни нещо. Оставаше и само едно — тя разряза плика с пожълтелия нож от слонова кост и прочете писмото.

Известно време госпожица Бримли остана неподвижна на бюрото си, загледана в адреса, отпечатан с красив син шрифт в началото на страницата: „Норт Фийлдс. Колеж Карне, Дорсет“. В този миг на шок и изумление една фраза изникна в съзнанието й: „Степента на интелигентност зависи от това как е била създавана тази интелигентност“. Това беше любимата максима на Джон Ландсбъри. Докато не се знае какъв произход има човекът, доставящ информацията, не могат да се оценят донесенията му. Да, точно така казваше той: „Ние не сме демократични. Обръщаме гръб на интелигентността, щом не е свързана с произхода“, а тя му отговаряше: „Прав си, Джон, но дори и най-знатните родове са започнали отнякъде“.

Стела Роуд обаче не беше без род. Госпожица Бримли изведнъж си спомни всичко. Стела Роуд беше „Момичето на Гластонови“. Момичето, за чиято сватба писаха в уводна статия, момичето, което спечели летния конкурс. Дъщерята на Самюел Гластон от Бранксъм. Беше заведена в редакционната картотека.

Госпожица Бримли стана изведнъж, все още с писмото в ръка, и отиде до прозореца, който беше без завеси. Точно пред нея се намираше модерно сандъче за цветя от кован бял метал. Странно, помисли си тя, че така и не можа да отгледа нищо в това сандъче. Погледна надолу към улицата: слаба изящна фигура, леко сведена напред, на фона на сгъстяващата се навън мъгла — мъгла, откраднала от уличните лампи на Лондон светлина, която я прави жълта. Госпожица Бримли едва различаваше бледите помръкнали лампи далеч в ниското. Изведнъж почувства нужда от чист въздух и импулсивно, което съвсем не беше характерно за спокойната редакторка, отвори широко прозореца. Тутакси студът и сърдитата вълна на шума я връхлетяха, последвани от коварната мъгла. Уличното движение гърмеше непрестанно, така че за миг й се стори, че боботи огромна машина. После, над постоянното бучене, чу вестникарчетата. Виковете им й заприличаха на крясъци на чайки пред приближаваща буря. Вече ги различаваше — на стража сред сгъстяващия се мрак.

Можеше и да е истина. Тъкмо в това се криеше трудността. И през войната фактите се установяваха след неспокойно търсене. Можеше и да е истина. Няма смисъл да се проучва достоверността на сведенията, ако не съществува обем от предварителни данни, за да послужи като начало. Тя си спомни първите разузнавателни донесения от Франция — за направлявани снаряди и бетонни писти, скрити сред горите. Налагаше се да се съпротивляват срещу драматизма, да не му се поддават. Защото все пак това можеше и да е истина. Утре или вдругиден същите вестникарчета може би щяха да крещят, че Стела Роуд, по баща Гластон, е мъртва. И ако станеше така, ако съществуваше и най-малката вероятност мъжът да замисля убийството на жена си, то тя, Ейлса Бримли, трябваше да направи необходимото, за да го предотврати. При това Стела Гластон имаше повече право да настоява за нейната помощ от всекиго другиго: и баща й, и дядо й са били абонати на „Християнски глас“, а когато Стела се омъжи преди пет години, госпожица Бримли спомена с два реда за това в уводната статия. Семейство Гластон и изпращаше картичка за всяка Коледа. Бяха едни от първите, абонирали се за списанието…

На прозореца беше студено, но тя остана там — не можеше да откъсне очи от неясните сенки, които се събираха и се разделяха долу. Уличните лампи мъчително и безплодно светеха сред тях. Започна да си представя мъжа като една от тези блъскащи се и бутащи се сенки, с очи на убиец, скрити в черни очни кухини. Изведнъж госпожица Бримли усети, че се страхува и че има нужда от помощ.

Но не от полицията, все още не. Ако Стела Роуд бе пожелала, можела е и сама да го стори. Защо не го беше направила? Защото обичаше съпруга си? От страх да не я помислят за глупава? Или защото инстинктът не е факт? В полицията искат доказателства. Но доказателството за едно убийство е смъртта. Това ли трябва да стане?

Но кой би могъл да помогне? Тя веднага си помисли за Ландсбъри, но той беше станал фермер в Родезия. С кого още бяха работили през войната? Фийлдинг и Дж. Б. Д. бяха мъртви, Стийд-Аспри изчезна. Смайли… Къде беше Смайли? Джордж Смайли, най-умният и може би най-странният от всички. Да, сега госпожица Бримли си спомни. Смайли сключи един невъзможен брак и замина за Оксфорд. Но не беше останал там… Бракът се беше разпаднал… И къде отиде Смайли тогава?

Госпожица Бримли се върна на бюрото си и взе последния том на телефонния указател. Десет минути по-късно тя седеше в едно такси на път за площад Слоун. В ръцете си с елегантни ръкавици държеше мукавена папка от картотеката с данните за Стела Роуд, както и кореспонденцията, която си бяха разменили от времето на летния конкурс. Наближаваха Пикадили, когато госпожица Бримли си спомни, че е оставила прозореца в редакцията отворен. Но това не й се стори важно.

— Онова, което са за другите хора персийските котки и голфът, за мен са „Християнски глас“ и моите читатели. Зная, че изглеждам смешна стара мома, но това е положението. Няма да се обадя в полицията, преди да направя нещо, Джордж.

— И затова дойде тук?

— Да.

Госпожица Бримли седеше в кабинета на Джордж Смайли, в къщата му на улица Байуотър. Единствената светлина идваше от сложно, наподобяващо черен паяк осветително тяло, което сипеше ярките си лъчи върху изписаните на ръка листа, пръснати наоколо.

— Значи не работиш вече в разузнаването? — попита тя.

— Не, напуснах — Смайли енергично кимна, сякаш за да се увери, че това неприятно преживяване наистина е приключило, и приготви на госпожица Бримли уиски със сода. — Поработих още малко там след… след Оксфорд. Знаеш ли, в мирно време е съвсем различно — продължи той.

Госпожица Бримли кимна:

— Мога да си представя. Гадна работа.

Смайли не каза нищо. Запали цигара и седна насреща й.

— И познати сигурно не са останали — продължи тя. — Фийлдинг, Стийд, Дж. Б. Д. ги няма — подхвърли тя между другото, докато вадеше от голямата си удобна чанта писмото на Стела Роуд. — Ето писмото. Джордж.

За кратко време Смайли го доближи до лампата и лицето му, осветено в този миг, изглеждаше комично със своята сериозност. Госпожица Бримли се почуди какво ли впечатление правеше той на хора, които не го познават добре. Тя самата го смяташе за най-разсеяният човек, когото е срещала. Беше нисък и пълен, носеше очила със солидни рамки, косата му оредяваше — на пръв поглед Смайли изглеждаше съвършен прототип на неуспял ерген на средна възраст, водещ застоял живот. По природа беше небрежен и в най-обикновените неща: дрехите му бяха скъпи, но не му прилягаха, понеже се оставяше в ръцете на шивача си, който го ограбваше.

Смайли остави писмото на близката масичка, инкрустирана със слонова кост и метал, втренчи в госпожицата късогледите си очи и попита:

— А другото писмо, което ти е изпратила тя. Брим? Къде е то?

Госпожица Бримли му подаде папката. Той я отвори и прочете на глас писмото на Стела Роуд.

— Тя спечели конкурса — отбеляза госпожица Бримли, — но не е там работата. Ето какво исках да ти кажа. Джордж: тя е от рода Гластон, а Гластонови четат „Гласа“ от самото му начало. Дядото на Стела е старият Руфъс Гластон, кралят на ланкаширската керамика. Двамата с бащата на Джон Ландсбъри са построили черкви и параклиси почти във всяко селище на Средна Англия. Когато Руфъс умира, списанието прави мемориален брой, а некрологът е написан от самия лорд Ландсбъри. Самюел Гластон поема бизнеса на баща си, но му се налага да се премести на юг по здравословни причини. След като овдовява, се заселва близо до Борнмът с единствената си дъщеря, със Стела. Тя е последната издънка на рода. Всички до един са земни хора, по-земни не биха могли и да бъдат. Включително Стела, така си мисля. Не ми се вижда вероятно да страда от мания за преследване.

Смайли я погледна с изумление.

— Скъпа ми Брим, умът ми не го побира. Откъде знаеш такива подробности?

Вместо извинение госпожица Бримли се усмихна.

— С Гластонови е лесно, те са едва ли не част от списанието. Изпращат картички за Коледа и кутии с шоколадови бонбони за всяка годишнина от основаването. Имаме около петстотин семейства, които образуват нашата „върхушка“, както казвам аз. От самото начало поддържат „Християнски глас“. Те ни пишат. Джордж. Ако нещо си притеснява, споделят го с нас. Ако се венчават, ако се местят или се пенсионират, ако са болни, потиснати или ядосани, те ни пишат. Бога ми, не го правят често, но ни пишат.

— Как си запомнила всичко това?

— Не съм го запомняла. Имам си картотека. Нали разбираш, винаги отговарям на писмата, само че…

— Какво?

Госпожица Бримли го погледна сериозно.

— Това е първият случай, когато някой ни пише, защото изпитва страх.

— И какво очакваш да направя?

— Досега ми е хрумнала само една гениална мисъл. Спомних си, че Ейдриан Фийлдинг имаше брат, който преподава в Карне…

— Той заема висок пост там, ако не се е пенсионирал.

— Не, ще се пенсионира следващия семестър. Споменаваха го в „Таймс“ преди няколко седмици, в малката рубрика за светски вести, където обикновено пишат и за Карне. Бележката гласеше: „Днес в колежа Карне започва полугодието на Великите пости. В края на това полугодие ще се пенсионира Т. Р. Фийлдинг, след като е водил студентски групи в продължение на 15 години“.

Смайли се засмя.

— Честна дума. Брим, абсурдно е да имаш такава памет?

— Запомних го заради името Фийлдинг… Както и да е, помислих си, че може и да му позвъниш. Сигурно го познаваш.

— Е, да, познавам го. Запознахме се в колежа Модлин, на вечеря за преподавателското тяло. Но… — Смайли леко се изчерви.

— Но какво, Джордж?

— Как да ти кажа… Той доста се различава от брат си.

— Няма как да е другояче — подхвърли малко рязко госпожица Бримли. — Но все пак той би могъл да ти даде някакви сведения за Стела Роуд. И за съпруга й.

— Не мисля, че е за телефона. Предпочитам да отида и да се срещна с него. Но какво всъщност пречи ти да се обадиш на Стела Роуд?

— Ами… Тази вечер е късно да го направя, нали? Съпругът й сигурно вече си е вкъщи. Мислех си веднага да й изпратя писмо, че може да дойде тук по всяко време. Но… — поколеба се госпожицата и леко потропа с крак от нетърпение — иска ми се да направя нещо още сега. Джордж.

Смайли кимна и отиде до телефона. Позвъни на телефонни справки и попита за номера на Терънс Фийлдинг. След дълга пауза го посъветваха да се обади в централата на колежа Карне, която ще го свърже с желаното лице. Докато го наблюдаваше, госпожица Бримли си помисли, че не би било зле да знаеше малко повече за Джордж Смайли — доколко се преструваше на скромен и доколко беше уязвим. „Най-способният — беше казал за него Ейдриан. — Най-стабилният и най-способният“.

По време на войната обаче толкова много хора бяха станали стабилни, научавайки ужасни неща, а щом войната свърши, с радост се бяха отървали от наученото.

Чу, че търсеният номер дава сигнал „свободно“ и за миг я обзе страх. За пръв път се уплаши да не я помислят за глупачка, уплаши се, че ще й се наложи да дава невероятни обяснения на безразлични, изпълнени с подозрение хора.

— Свържете ме с господин Фийлдинг, моля.

Последва пауза.

— Добър вечер, Фийлдинг. Обажда ви се Джордж Смайли. Бяхме близки с брат ви по време на войната. Всъщност ние се познаваме. Да, да, именно, май че в Модлин, по-миналото лято, нали? Вижте сега, какво ще кажете, ако дойда, за да се срещнем по един личен въпрос? Малко е трудно да го обсъждаме по телефона. Моя приятелка е получила доста тревожно писмо от съпругата на един преподавател в Карне. Ами, не знам… Тя се казва Стела Роуд, а съпругът й…

Смайли изведнъж застина и госпожица Бримли, вторачена в него, с ужас забеляза, че на пълното му лице се изписа изражение на болка и погнуса. Тя престана да чува какво говореше Смайли. Не можеше да откъсне поглед от страшната промяна на лицето му, от побелелите кокалчета на пръстите, стиснали слушалката. Сега той я гледаше, казваше й нещо… Било твърде късно. Стела Роуд умряла. Била убита в сряда през нощта. Същата вечер всъщност съпрузите били на вечеря у Фийлдинг.