Унищоженият

1.

ГРЪМ! Трясък! Вратите на трезора зейват. Дълбоко в недрата му са подредени пачки пари — готови да бъдат ограбени, плячкосани, похитени. Но кой е този? Какво прави вътре в трезора? О, господи! Човекът без лице! Гледа. Призрачен. Безмълвен. Страшен. Бягай… Бягай…

Трябва да бягам, ако не искам да изпусна пневмоекспреса за Париж и онова прелестно момиче с лице като цвете и сластна фигура. Има време, ако бягам. Но онзи пред входа не е от охраната. О, боже! Човекът без лице. Гледа. Призрачен. Безмълвен. Не викай. Престани да викаш…

Но аз не викам. Аз пея на сцена от искрящ мрамор. Лее се музика, блестят светлини. Но там отпред няма никой. Огромна тъмна зала… и празна, ако не броим единствения зрител. Безмълвен. Втренчил поглед. Призрачен. Човекът без лице.

Този път викът му бе проглушителен.

Бен Райх се събуди.

Продължи да лежи тихо в хидротерапевтичното си легло, докато сърцето му биеше лудо, а погледът се спираше наслуки върху различни предмети в стаята, като се опитваше да симулира спокойствие, каквото не усещаше. Стените от зелен нефрит, нощната лампа в порцелановия мандарин, чиято глава започваше нескончаемо да кима при докосване, часовника, който показваше времето на три планети и шест спътника, самото легло — кристален басейн, пълен с карбонизиран глицерин с температура трийсет и седем цяло и седем десети градуса по Целзий.

Вратата се отвори безшумно и в мрачината се появи Джонас — една сянка в червеникавокафяв спален костюм, призрак с конско лице и осанка на собственик на погребално бюро.

— Пак ли? — попита Райх.

— Да, мистър Райх.

— Силно ли?

— Много силно, сър. И ужасено.

— Върви по дяволите с магарешките си уши — изръмжа Райх. — Аз никога не се страхувам.

— Да, сър.

— Изчезвай.

— Да, сър. Лека нощ, сър.

Джонас отстъпи назад и затвори вратата.

— Джонас! — извика Райх.

Камериерът отново се появи.

— Извинявай, Джонас.

— Няма нищо, сър.

— Има — Райх пусна очарователната си усмивка. — Държа се с теб като с роднина. И не ти плащам достатъчно за удоволствието.

— О, не, сър.

— Следващия път, като почна да крещя, искам и ти да ми крещиш. Не е редно само аз да се забавлявам.

— О, мистър Райх…

— Направи го и ще ти повиша заплатата — отново същата усмивка. — Това е всичко, Джонас. Благодаря.

— Аз ви благодаря, сър.

Камериерът се оттегли.

Райх стана от леглото и започна да се бърше пред овалното огледало, като отработваше усмивката.

— Човек трябва да избира враговете си — промърмори той, — а не да ги създава по невнимание. — Загледа се в отражението си: масивни рамене, тесни хълбоци, дълги мускулести крака… изваяна глава с широко разположени очи, изящен нос, малка чувствена уста, белязана с непреклонност.

— Защо? — попита той. — И с дявола не бих си сменил външността. Не бих си сменил мястото и със самия господ. Защо тогава викам насън?

Облече си халата и хвърли поглед на часовника, без да се замисля, че отведнъж възприема пълната картина на времето в Слънчевата система с една несъзнателна вещина, която би смаяла прадедите му. Циферблатът показваше:

2301 сл.Р.Хр.

ВЕНЕРА                     ЗЕМЯ            МАРС

средно слънчево време 22   февруари, 15    дуодeкември, 35

пладне+09                  0205, Гринвич   2220, Централен Сиртис

ЛУНА 10    ГАНИМЕД       КАЛИСТО    ТИТАН          ТРИТОН

2д3ч1д1ч    6д8ч         13д12ч     15д3ч           4д9ч

           (в сянка)              (в преход)

Вечер, обед, лято, зима… дори и без да се замисли, Райх можеше да изтрака часа и сезона на който и да е меридиан на всяко от небесните тела в Слънчевата система. Тук, в Ню Йорк, беше мразовито зимно утро след една мъчителна, изпълнена с кошмари нощ. Реши да отдели няколко минути за психоаналитичен сеанс при личния си психиатър, еспер. Тези викове насън трябваше да престанат.

— „Е“ като еспер — изръмжа той. — ЕСПЕР от ЕкстраСензорна ПЕРцепция… т.е. телепати, ония, дето четат мислите ти, надничат в мозъка ти. Един доктор, който чете мисли, би трябвало да е способен да сложи край на тези викове. Един доктор по медицина, еспер, би трябвало да си оправдава заплатата, като надникне в мозъка и сложи край на тези викове. Нали твърдят, че тези проклети четци на мисли представлявали най-великата крачка напред в еволюцията, откакто се е появил хомо сапиенс. „Е“ като Еволюция! Копелета! „Е“ като Експлоатация!

Отвори рязко вратата, разтреперан от гняв.

Тръгна надолу по коридора, като тропаше яростно с чехли върху сребристия под, трак-так-трак-так-трак-так-трак-так, без да го е грижа, че нарушава съня на прислугата, без и през ум да му минава, че това зловещо тракане в ранни зори събужда дванайсет изпълнени със страх и омраза сърца. Отвори със замах вратата към апартамента на своя психоаналитик, влезе вътре и веднага се изтегна на кушетката.

Карсън Брийн, доктор по медицина, еспер II степен, беше вече буден и го очакваше. Бидейки личен аналитик на Райх, сънят му беше като на дежурна сестра — поддържаше постоянна връзка с пациента си и се събуждаше, щом той имаше нужда от него. Онзи единствен вик се бе оказал достатъчен за Брийн. Сега седеше до кушетката в елегантен бродиран халат (службата му носеше двайсет хиляди кредита на година), напълно съсредоточен (работодателят му беше щедър, но взискателен).

— Слушам ви, мистър Райх.

— Отново Човекът без лице — изръмжа Райх.

— Кошмари?

— А бе, мръсен кожодер, надникни в главата ми и виж. Пардон. Извинявам се. Държа се като дете. Да, отново кошмари. Опитвах се да обера една банка. После се опитвах да хвана някакъв влак. След това някой пееше. Струва ми се, че бях аз. Опитвам се да представя картината колкото се може по-добре. Смятам, че нищо не съм пропуснал… — Последва дълга пауза. Накрая Райх смотолеви: — Ее? Нещо схвана ли?

— Продължавате ли да настоявате, че не можете да познаете Човека без лице, мистър Райх?

— Как бих могъл? Аз изобщо не го виждам. Това, което зная, е…

— Смятам, че можете. Просто не желаете.

— Слушай! — избухна Райх гневно и веднага се почувства неловко. — Плащам ти двайсет хилядарки. Ако всичко, на което си способен, е да правиш идиотски изявления…

— Наистина ли го мислите, мистър Райх, или е част от синдрома на общата страхова психоза?

— Няма никакъв страх — кресна му Райх. — От нищо не се боя. Никога не… — Спря се, осъзнавайки колко е безполезно да се пали така, докато трениралият ум на надзъртача в мозъци тършуваше под случайно изтърваните думи. — Във всеки случай не си прав — продължи той троснато. — Не го зная кой е. Просто Човекът без лице. Това е всичко.

— Вие изтласквате от съзнанието си най-важните подробности. Трябва да ви се помогне да ги прозрете. Ще опитаме няколко свободни асоциации. Ако обичате, не изричайте думите на глас. Просто мислете. Обир…

Бижута — часовници — диаманти — ценни книжа — облигации — златни монети — фалшифициране — банкноти — кюлчета злато — декор…

— Какво беше последното?

Грешка на езика. Исках да кажа инкрустация… украса със скъпоценни камъни.

— Не беше неволна грешка. Това беше една многозначителна поправка. Или по-скоро, подмяна. Но нека продължим. Пневмоекспрес…

Дълъг — вагон — купета — въздух — син… — Не, в това няма логика.

— Има, мистър Райх. Ако изтълкуваме „син“ като „наследник“, ще видите, че се получава игра на думи на фалическа основа. Продължете, ако обичате.

— Няма що, страшни умници сте вие, надзъртачите. Добре, да видим сега. Пневмоекспрес… влак — подземна железница — сгъстен въздух — ултразвукова скорост — „Ние ще ви пренесем на седмото небе“, рекламния девиз на… Как, по дяволите, се казваше тази компания? Не мога да си спомня. Изобщо откъде изникна тази идея?

— От предсъзнанието, мистър Райх. Още един опит и ще започне да ви се изяснява. Зала…

Кресла — партер — балкони — ложи — амфитеатър — Марс на колесница — Марсови поля…

— Ето това е то, мистър Райх. Марс. През последните шест месеца Човекът без лице се явява в деветдесет и седем кошмара. Той е неизменно ваш враг, противник, всяващ ужас в сънища, които съдържат три основни елемента: пари, транспортни средства и Марс. Всеки път едно и също: Човекът без лице и пари, транспортни средства, Марс.

— Не виждам никаква връзка.

— Трябва да има някаква връзка, мистър Райх. Убеден съм, че можете да идентифицирате този зловещ образ. Иначе защо ще се опитвате да избягате, като отхвърляте лицето му?

— Нищо не се опитвам да отхвърля.

— Ключ към загадката може да бъде и променената дума „декора…“, както и забравеното име на компанията, която използва девиза „Ние ще ви пренесем…“, т.е. транспортираме…

— Казах ти, че не мога да го позная! — Райх стана рязко от кушетката. — Твоите ключове не ми помагат. Не зная кой е.

— Човекът без лице не ви вдъхва страх, защото няма лице. Вие знаете кой е той. Вие го мразите и се страхувате от него, но знаете кой е той.

— Ти си надзъртачът. Ти кажи кой е.

— Моите възможности са ограничени, мистър Райх. Не мога да проникна по-дълбоко в съзнанието ви без ваша помощ.

— За каква помощ говориш? Ти си най-добрият доктор по медицина, еспер, когото можех да наема. Ако…

— Нито го мислите, нито вярвате в това, мистър Райх. Вие съзнателно наехте еспер II степен, за да бъдете неуязвим при подобни непредвидени обстоятелства. Това е цената, която трябва да платите за предпазливостта си. Ако искате виковете насън да престанат, ще трябва да се консултирате с някой специалист I степен… Например Огъстъс Тейт или Гарт, или Самуел Аткинс…

— Ще си помисля — измърмори Райх и се обърна да си ходи.

Тъкмо отваряше вратата, когато Брийн извика след него:

— Между другото… „Ние ще ви пренесем на седмото небе“ е девизът на картела „Д’Кортни“. Помислете дали това няма връзка и с вашата „грешка на езика“.

ЧОВЕКЪТ БЕЗ ЛИЦЕ!

Райх решително затръшна пред Брийн вратата, която водеше към неговото съзнание, и след това тръгна, залитайки, по коридора към своите собствени покои. Заля го вълна от дива омраза. Той е прав. Д’Кортни е този, който ме кара да викам насън. И не защото се страхувам от него. Страхувам се от себе си. От самото начало съм го знаел. Дълбоко е себе си съм го знаел. Знаел съм, че щом го осъзная, ще трябва да убия това копеле Д’Кортни. Няма лице, защото това е лицето на смъртта.

Напълно облечен и в отвратително настроение, Райх излетя от апартамента си и се спусна на нивото на улицата, където го пое реактивна кабина на компанията „Монарх“ и с един-единствен плавен скок го отнесе до огромния небостъргач, в който се помещаваха стотиците етажи и хилядите служители на нюйоркското седалище на компанията. Небостъргачът „Монарх тауър“ представляваше централната нервна система на една невероятно голяма корпорация, една пирамида от транспорт и комуникации, тежка и лека индустрия, пласмент и търговия, научни изследвания и проучвания, внос и износ. „Монарх ютилитис енд рисорсис“ купуваше и продаваше, снабдяваше и доставяше, изграждаше и разрушаваше. Схемата на всичките филиали и клонове беше толкова сложна, че се налагаше да се ползват услугите на един щатен счетоводител — еспер II степен, който следеше за заплетеното движение на капиталите.

Райх влезе в кабинета си, следван от личната си секретарка — еспер III степен, и нейните помощници, понесли материалите с тазсутрешните задачи.

— Оставете ги и се махайте — изръмжа той.

След като положиха книжата и кристалите с видеозаписи върху бюрото му, те побързаха да се оттеглят, но без неприязън. Бяха свикнали с неговите изблици на гняв. Райх седна зад бюрото си, като се тресеше от такава силна ярост, че бе способен тутакси да изкорми Д’Кортни. Накрая промърмори: „Ще му дам един последен шанс на този мръсник.“

Отключи писалището си, отвори чекмеджето-сейф и извади специалната кодова книга, ползвана единствено от изпълнителните директори на фирмите, които в регистрите на Лойд бяха белязани с четворно А-1-¤. Почти всичко, което му трябваше, се намираше в средата на книгата:

QQВА  СЪДРУЖИЕ

RRСВ  НАШИТЕ ДВЕ

SSDС  ВАШИТЕ ДВЕ

ТТЕD  СЛИВАНЕ

UUFE  КОМПАНИИ

VVGF  ИНФОРМАЦИЯ

WWНG  ПРИЕМАМ ПРЕДЛОЖЕНИЕТО

ХХIН  ОБЩОИЗВЕСТНО

YYJL  ПРЕДЛАГАМ

ZZKJ  ПОВЕРИТЕЛНО

ААLК  РАВНОПРАВНО

ВВМL  ДОГОВОР

Като си отбеляза мястото в кодовата книга. Райх натисна копчето на видеофона. Появи се образът на операторката.

— Свържи ме с шифровъчната — нареди той.

Екранът премигна и след това показа една задимена стая, пълна догоре с книги и магнетофонни ролки. Един бледен като платно мъж в избеляла риза погледна към екрана и скочи на крака.

— Да, мистър Райх?

— Добро утро, Хасъп. Струва ми се, че имаш нужда от почивка. — Човек трябва да избира враговете си. — Можеш да прекараш една седмица на Спейсланд. За сметка на „Монарх“.

— Благодаря, мистър Райх. Много ви благодаря.

— Това тук е поверително. За Крей Д’Кортни. Пиши — Райх хвърли поглед в кодовата книга. — Пиши: YYJL ТТЕD RRCB UUFЕ ААLК QQВА. Светкавично ми предай отговора. Ясно?

— Ясно, мистър Райх. Моментално го пускам.

Райх изключи видеофона. Мушна ръка в купчината книжа и кристали върху бюрото, измъкна един кристал и го пъхна в плейъра. Гласът на личната му секретарка проговори: „Брутна печалба на «Монарх»: спад от 2,1134%. Брутна печалба на «Д’Кортни»: покачване с 2,1130%…“

— Дяволите да го вземат! — изръмжа Райх. — От моя джоб в неговия.

Изключи плейъра и се изправи. Задушаваше се от нетърпение. Щяха да минат часове, докато пристигне отговорът. Целият му живот зависеше от отговора на Д’Кортни. Напусна кабинета си и започна обиколка из етажите и отделите на „Монарх тауър“, като се правеше, че извършва обичайния си строг личен надзор. Неговата секретарка — еспер, го следваше дискретно, като обучено куче.

Обучена кучка — помисли си Райх. След това на глас:

— Извинявам се. Това надзърна ли го?

— Няма нищо, мистър Райх. Напълно разбирам.

— Така ли? Аз пък не. По дяволите Д’Кортни!

В отдел „Кадри“ преглеждаха, проверяваха и внимателно проучваха обичайния поток от молби за работа — от чиновници, майстори, специалисти, ръководители на средно ниво, експерти от висшия ешелон. Цялата предварителна пресявка се правеше въз основа на стандартни тестове и беседи с кандидатите, но недостатъчно прецизно, според шефа на отдела — еспер, който сновеше из помещението, обзет от студена ярост, когато Райх влезе. Фактът, че секретарката на Райх чрез телепатия го бе уведомила предварително за посещението, нямаше никакво значение за него.

— Определил съм десет минути на кандидат за последната проверка — беседата с мен — мъмреше шефът един свой служител. — Шест на час, четирийсет и осем на ден. Ако процентът на отхвърлени от мен кандидатури не спадне под трийсет и пет, аз просто си губя времето. Което означава, че вие пилеете времето на компанията. Аз не съм нает от „Монарх“, за да проверявам очевидно неподходящите кандидатури. Това е ваша работа. Свършете я. — Той се обърна към Райх и кимна уставно. — Добро утро, мистър Райх.

— Добро утро. Проблеми ли?

— Не е нещо, което не може да се оправи. Само че моите хора трябва най-сетне да разберат, че извънсетивното възприятие не е някакво чудо, а способност, подвластна на ограниченията на работното време. А какво решихте за Блон, мистър Райх?

Секретарката: Все още не е прочел вашата докладна записка.

Мога ли да ви напомня, млада госпожице, че ако трудът ми не се използва най-ефективно, парите за мен са хвърлени на вятъра. Записката ми за Блон стои на бюрото на мистър Райх вече три дни.

— Кой е този Блон, по дяволите? — попита Райх.

— Нека първо ви въведа в обстановката, мистър Райх. В Съюза на есперите членуват около сто хиляди (100 000) еспери III степен. Един еспер III степен е способен да надзърне в мозъка на ниво съзнание — например може да разбере какво си мисли човек в момента. III степен са най-ниският клас телепати. Почти всички служители от охраната на „Монарх“ са еспери III степен. Ние имаме на щат повече от петстотин…

Всичко това му е известно. Всички го знаят. Говорете по същество, бъбривецо.

Позволете, ако обичате, да стигна до същността на въпроса както аз намеря за добре. — На второ място, в Съюза членуват около десет хиляди еспери II степен — продължи шефът на отдел „Кадри“ хладно. — Това са експерти като мен, които могат да проникнат през съзнателното ниво на мозъка и да достигат предсъзнателното. Повечето еспери II степен са хора на интелектуалния труд… лекари, адвокати, инженери, преподаватели, икономисти, архитекти и т.н.

— И всички вие получавате огромни заплати — промърмори Райх.

— А защо не? Нашият труд е изключително ценен. В „Монарх“ добре разбират това. В момента в компанията работят над сто еспери II степен.

Минете най-сетне на въпроса!

— И накрая, в Съюза има по-малко от хиляда еспери I степен. Те са способни да надничат дълбоко, да минават през съзнателното и предсъзнателното ниво и да достигат до несъзнателното… до най-дълбоките нива на мозъка. Основни първични нагони и т.н. Те, разбира се, заемат най-висшите длъжности. Университетски преподаватели, лекари специалисти… психоаналитици като Тейт, Гарт, Аткинс, Мосел… криминолози като Линкълн Пауъл от Парапсихичния отдел… политически съветници, висши дипломати, специални правителствени съветници и др. До този момент никога не се е налагало „Монарх“ да наема I степен.

— И? — промърмори Райх.

— Сега вече се налага, мистър Райх, и смятам, че Блон би приел. Накратко… Рече той…

— Накратко, мистър Райх, „Монарх“ наема толкова много еспери, че предлагам да се създаде специален отдел „Кадри“ за еспери, оглавяван от еспер I степен като Блон, за да се занимава изключително с подбора на телепати.

Пита се защо вие не можете да се справите с това.

— Разказах ви всичко това, за да ви обясня защо аз не мога да се справя с тази задача, мистър Райх. Аз съм еспер II степен. Като си служа с телепатия, мога да проучвам обикновените кандидати за работа бързо и ефикасно, но с другите еспери не мога да се справя със същата бързина и ефикасност. В зависимост от категорията си, всички еспери са обучени да издигат повече или по-малко сигурни прегради пред съзнанието си. За едно пълно и резултатно обследване на еспер III степен ми е нужен един час. Нужни са ми три часа за еспер II степен. Очевидно не бих могъл да проникна през преградите, издигнати от еспер I стенен. За подобна работа е необходимо да назначим някой I степен като Блон. Разбира се, разходите са огромни, но необходимостта е належаща.

— Какво я прави толкова належаща? — попита Райх.

За бога! Не му казвайте за това! С това шега не бива. Все едно, че му бъркаш в окото. И без това е побеснял от яд.

А трябва да си върша работата, уважаема. — На Райх шефът каза:

— Проблемът е в това, сър, че ние не наемаме най-добрите еспери. Картелът „Д’Кортни“ е този, който обира каймака. Отново и отново, тъй като ни липсва нужната организация, „Д’Кортни“ ни изиграва, като прибира при себе си най-способните, а за нас оставя посредствените.

— По дяволите! — изкрещя Райх. — По дяволите „Д’Кортни“! Добре, съгласен съм. Направи каквото трябва. И кажи на този Блон да започне да надхитря „Д’Кортни“. А и ти също.

Райх излетя като хала от „Кадри“ и влетя във владенията на отдел „Продажби“. И тук го очакваше същата неприятна информация: компанията „Монарх ютилитис & рисорсис“ губеше войната на живот и смърт с картела „Д’Кортни“. Губеше във всички сектори — реклама, развойна дейност, научни изследвания, маркетинг. Нямаше никакво съмнение, че го очаква поражение. Райх знаеше, че е притиснат до стената.

Върна се в кабинета си побеснял и крачи напред-назад в продължение на пет минути. „Няма смисъл — каза си той. — Зная, че трябва да го убия. Няма да приеме сливането. И защо ли му е? Победил ме е и го знае. Ще трябва да го убия и ми е нужна помощ. От надзъртач.“

Натисна копчето на видеофона и каза:

— Отдих и развлечения!

На екрана се появи блестящ салон, целият в хром и емайл и обзаведен с игрални маси и бар. Имаше вид на и се използваше като зала за отдих и развлечение. В действителност това беше щабът на могъщия отдел за шпионаж. Директорът, един брадат учен на име Уест, вдигна поглед от шахматната задача, която решаваше, и скочи на крака.

— Добро утро, мистър Райх.

Предупреден от официалното „мистър“, Райх каза:

— Добро утро, мистър Уест. Обичайната проверка. Трябва да се грижа за всичко, нали разбирате. Как сме с развлеченията?

— На ниво с изискванията, мистър Райх. Но имам едно оплакване, сър. Струва ми се, че прекалено много се играе на комар. — За да печели време, Уест продължи да се жалва, докато двама добросъвестни служители на компанията най-невинно си допиха питиетата и излязоха. Едва тогава се отпусна и седна на стола. — Вече е чисто, Бен. Казвай!

— Хасъп успя ли да разгадае тайния шифър, Елъри?

Надзъртачът поклати отрицателно глава.

— Опитва ли се?

Уест се усмихна и кимна.

— Къде се намира Д’Кортни?

— На път за Земята на борда на „Астра“.

— Знаеш ли плановете му? Къде ще отседне?

— Не. Искаш ли да проверя?

— Не зная. Зависи…

— От какво зависи? — Уест го изгледа въпросително. — Съжалявам, че по видеофона не може да се предаде телепатичната схема на мозъка, Бен. Ще ми се да разбера какво си намислил.

Райх се усмихна мрачно.

— Слава богу, че има видеофони. Те поне ни защитават от четци на мисли. Какво ти е отношението към престъплепията, Елъри?

— Обичайното.

— Като на всички?

— Като на Съюза. Съюзът не ги одобрява, Бен.

— Че какво толкова намираш в този Съюз на еспери? Ти знаеш стойността на парите, успеха… Защо сам не разсъждаваш? Защо оставящ Съюза да мисли вместо теб?

— Ти не можеш да разбереш. Ние се раждаме в Съюза. Ние живеем в Съюза. Ние умираме в Съюза. Имаме право да избираме ръководството и това е всичко. Съюзът се разпорежда с професионалния ни живот. Той ни обучава, категоризира, определя етичните норми и следи за тяхното спазване. Той ни защищава, като защищава обикновения човек, също като Съюза на лекарите. Имаме еквивалент на Хипократовата клетва. Нарича се Обет на есперите. И господ да му е на помощ на онзи от нас, който го наруши… както, струва ми се, ме съветваш да сторя.

— Може и така да е — каза Райх напрегнато. — Може би намеквам, че си струва да нарушиш обета на надзъртачите. Може би става дума за пари… за повече пари, отколкото ти или кой да е надзъртач II степен е виждал през живота си.

— Забрави го, Бен. Това не ме интересува.

— Да речем, че нарушиш обета си. Какво ще стане?

— Ще ме изключат.

— И това е всичко? Толкова ли е страшно? При положение че имаш цяло състояние в джоба си? И преди се е случвало оправни надзъртачи да скъсват със Съюза. Изключвали са ги. И какво от това? Бъди умен, Елъри!

Уест се усмихна иронично:

— Ти не би могъл да го разбереш, Бен.

— Накарай ме да разбера.

— Онези изхвърлени надзъртачи, за които спомена… като Джери Чърч. Хич не са оправни. Нещата стоят така… — Уест се замисли. — Навремето, преди да се усъвършенства хирургията, е имало една група недъгави хора, наречени глухонеми.

— Нито чуват, нито говорят?

— Точно така. Тяхното средство за общуване е бил езикът на жестовете. Което означава, че те са могли да общуват единствено с други глухонеми. Разбираш ли? Ако са искали да оцелеят, са били принудени да живеят в свои собствени общности. Човек полудява, ако не може да размени две приказки с приятелите си.

— Е, и?

— Някои от тях се изхитрили. Започнали да изнудват по-преуспелите глухонеми да им плащат ежеседмичен данък. Ако жертвата откажела да брои парите, те я отлъчвали от обществото си. Жертвата винаги плащала. Или е трябвало да плати, или да живее в самота, докато полудее.

— Искаш да кажеш, че вие надзъртачите сте като глухонемите?

— Не, Бен. Вие другите, нормалните, сте като глухонемите. Ако трябвате да живеем само сред вас, щяхме да полудеем. Затова ме остави на мира. Ако кроиш някаква мръсотия, не искам да зная.

Уест демонстративно изключи видеофона. Райх изрева от яд, грабна едно златно преспапие и го запрати по кристалния екран. Още преди разлетелите се отломки да паднат на земята, той беше в коридора и вървеше към изхода на сградата.

Неговата секретарка — надзъртач, знаеше къде отива. Неговият шофьор — надзъртач, знаеше къде иска да отиде. Райх пристигна в апартамента си и бе посрещнат от своя иконом — надзъртач, който веднага обяви по-ранен обяд и поръча по телефона менюто, което Райх негласно бе пожелал. Малко поуспокоен, Райх влезе в кабинета си и отиде при сейфа — една припламваща светлина в ъгъла.

Това беше най-обикновена етажерка с многобройни клетки, изведена вън от темпоралната фаза чрез моноцикличен импулс. Всяка секунда, когато фазата на сейфа и темпоралната фаза съвпадаха, етажерката излъчваше ярък светлинен поток. Сейфът можеше да бъде отворен само от конфигурацията на порите на левия показалец на Райх, а тя беше неподражаема.

Райх постави върха на пръста си в центъра на светещото око. То изчезна и се появи многоклетъчната етажерка. Без да отмества пръста си, той се пресегна и измъкна един малък черен бележник и голям червен плик. После дръпна показалеца си и сейфът излезе от фаза.

Райх запрелиства страниците на бележника… ОТВЛИЧАНИЯ… АНАРХИСТИ… ПОДПАЛВАЧИ… ПОДКУПИ (ДОКАЗАНИ)… ПОДКУПИ (ПОТЕНЦИАЛНИ)… в графата (ПОТЕНЦИАЛНИ) откри имената на петдесет и седем известни личности. Сред тях беше и Огъстъс Тейт, доктор по медицина, еспер I степен. Райх кимна доволно.

Отвори червения плик и разгледа съдържанието му. Вътре имаше пет гъсто изписани листа и по почерка личеше, че са писани преди векове. Това бе посланието на основателя на компанията „Монарх“ и на рода Райх. Четири листа имаха заглавия: ПЛАН А, ПЛАН Б, ПЛАН В, ПЛАН Г. Петият лист бе озаглавен ВЪВЕДЕНИЕ. Райх бавно се зачете в старинния, изписан с тънки полегати букви ръкопис:

Райх прелисти бавно страниците, изпълнен с възхищение към своя родоначалник, който бе проявил предвидливостта да се подготви за всички възможни критични ситуации. Плановете бяха остарели, но разпалваха въображението; и наистина започнаха да се оформят идеи, да кристализират, за да бъдат обмислени и отхвърлени, и незабавно заменени с нови. Една фраза привлече вниманието му:

„Инстинктът на убиец — въздъхна Райх. — Бог ми е свидетел, имам го.“

Видеофонът звънна еднократно, после се включи автоматът. Чу се бързо тракане и машината започнала бълва лента. Райх отиде до бюрото и прочете съобщението. То бе кратко и зловещо:

КОДИРАНО ДО РАЙХ: ОТГОВОРЪТ Е WWHG.

— WWHG. Предложението отхвърлено. Отхвърлено? ОТХВЪРЛЕНО! Така си и знаех! — изкрещя Райх.

— Е, добре, Д’Кортни! Щом не щеш мира, на ти секира!