Унищоженият

15.

ЧЕ НАСТАВА страх и ужас, и задава се раздор. Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Че настава страх и ужас, и задава се раздор.

— Млъкни! — извика Райх.

— Млъкни, за бога!

— Опитай се да мислиш. Защо не мислиш? Какво ти става? Защо не мислиш?

Че настава страх и ужас, и…

— Излъга те. Знаеш, че те излъга. Ти беше прав първия път. Една огромна клопка. WWHG. Отказ. Отказ. Но защо ме излъга? Каква полза има от това?

…задава се раздор.

— Човекът без лице. Брийн може да му е казал. Гюс Тейт може да му е казал. Мисли! Страх…

— Няма човек без лице. Това е просто един сън. Кошмар! Ужас…

— Ами клопките? Какво ще кажеш за клопките? Бях му в ръцете. Защо не ме пречука у тях? Свободен съм бил. Какво е намислил? Мисли!

Раздор…

Една ръка го докосна по рамото.

— Мистър Райх?

— Какво?

— Мистър Райх!

— Какво? Какво има?

Погледът на Райх се избистри. Усети, че вали проливен дъжд. Лежеше на една страна, със свити колена, скръстени ръце, бузата му беше заровена в калта. Беше мокър до кости и трепереше от студ. Намираше се на площада пред Бомбоубежището. Беше заобиколен от въздишащи, прогизнали дървета. Някаква фигура се бе навела над него.

— Кой сте вие?

— Гейлън Чървил, мистър Райх.

— Какво?

— Гейлън Чървил, сър. Видяхме се у Мария Бомонт. Да ви върна ли онази услуга, мистър Райх?

— Не надзъртайте! — извика Райх.

— Не надзъртам, мистър Райх. Нормално ние не… — Младият Чървил се усети. — Не знаех, че знаете, че съм надзъртач. По-добре да станете, сър.

Хвана Райх за ръката и го дръпна. Райх изохка и си освободи ръката. Младият Чървил го хвана под мишниците и го изправи на крака. Ужасният вид на Райх го накара да се ококори.

— Да не са ви нападнали крадци, мистър Райх?

— Какво? Не. Не…

— Кола ли ви блъсна, сър?

— Не. Не, аз… По дяволите — избухна Райх, — защо не ме оставите на мира!

— Разбира се, сър. Мислех, че имате нужда от помощ, а ви дължа една услуга, но…

— Почакайте — прекъсна го Райх. — Върнете се. — Хвана се за ствола на едно дърво и се облегна на него, като дишаше тежко. Най-сетне успя да се задържи изправен и се втренчи в Чървил с кръвясалите си очи. — Наистина ли искате да ми помогнете?

— Разбира се, мистър Райх.

— Без да задавате въпроси? И всичко да остане между нас?

— Разчитайте на мен, мистър Райх.

— Става дума за убийство, Чървил. Искам да разбера кой се опитва да ме очисти. Бихте ли ми направили тази услуга? Бихте ли надзърнали в един човек заради мен?

— Предполагам, че в полицията биха могли…

— В полицията? — Райх се изсмя истерично, но острата болка от счупеното ребро го накара да се хване за хълбока. — От вас искам да надзърнете в един полицай, Чървил. И то шеф. Главният прокурор. Разбирате ли? — Откъсна се от дървото и залитна към Чървил. — Искам да посетя моя приятел главния прокурор и да му задам няколко въпроса. Искам да сте с мен, за да ми кажете истината. Готов ли сте да дойдете с мен в кабинета на Краб и да надзърнете в него? И след това да забравите всичко? Ще го направите ли?

— Да, мистър Райх… Ще го направя.

— Какво? Честен надзъртач! Възможно ли е? Хайде. Да побързаме.

Накуцвайки силно, Райх напусна площада. Чървил го последва, поразен от яростта на този човек, която го тласкаше въпреки раните, въпреки треската, въпреки силните болки, към полицейското управление. Там Райх с блъскане и крясъци си проправи път край чиновниците и охраната и накрая потъналата в кал и кръв фигура нахълта в елегантния абаносово-сребрист кабинет на главния прокурор Краб.

— Боже господи, Райх! — ужаси се Краб, — Това ти ли си? Бен Райх?

— Седнете, Чървил — каза Райх и се обърна към Краб. — Аз съм. Огледай ме добре. Малко остава да предам богу дух, Краб. Червеното по мен е кръв. Останалото е мръсотия. Това беше един чудесен ден… прекрасен ден… и искам да разбера какво, по дяволите, прави полицията. Къде е твоят всемогъщ префект Пауъл? Къде е твоят…

— Да предадеш богу дух? Какво искаш да кажеш, Бен?

— Искам да кажа, че днес три пъти се опитаха да ме убият. Това момче… — Райх посочи към Чървил. — Това момче ме намери преди малко до Бомбоубежището повече мъртъв, отколкото жив. Виж ме, за бога. Виж на какво приличам!

— Да те убият! — Краб удари с юмрук по бюрото. — Ами да. Този Пауъл е глупак. Изобщо не трябваше да го слушам. Убиецът на Д’Кортни сега се опитва да убие теб.

Зад гърба си Райх припряно замаха с ръка на Чървил.

— Казах на Пауъл, че си невинен. Не ми повярва. Дори на онази дяволска сметачна машина в кабинета на районния прокурор не повярва, когато му каза, че си невинен.

— Машината каза, че съм невинен?

— Разбира се, че каза. Няма никакво обвинение срещу теб. И никога не е било повдигано. И според конституцията твое свещено право е да потърсиш закрила от убиеца, каквато се полага на всеки честен, спазващ законите гражданин. Веднага ще се погрижа за това. — Краб се отправи към вратата. — И смятам, че това е достатъчно, за да си уредя веднъж завинаги сметките с мистър Пауъл! Не си тръгвай, Бен. Искам да поговорим за твоята подкрепа за кандидатурата ми за Сената на Слънчевата система…

Вратата се отвори и затръшна. Райх се олюля и с усилие се върна в действителността. Обърна се към Чървил, който му се видя троен.

— Е? — промълви той. — Е?

— Каза истината, мистър Райх.

— За мен? За Пауъл?

— Ами… — поколеба се Чървил мъдро, за да претегли още веднъж истината.

— Хайде, по-бързо — изпъшка Райх. — Още малко и ще ми изгорят бушоните.

— Това, което каза за вас, е истина — веднага започна Чървил. — Компютърът е отказал да даде ход на отправените срещу вас обвинения в убийството на Д’Кортни. Мистър Пауъл е бил принуден да се откаже от делото и… ами… кариерата му виси на косъм.

— Наистина ли? — Райх залитна към младежа и го хвана за раменете. — Наистина ли, Чървил? В нищо не съм обвинен? Свободен съм да си гледам работата? Никой няма да ме безпокои?

— Срещу вас няма нищо, мистър Райх. Можете да си гледате работата. Никой няма да ви безпокои.

Райх избухна в гръмогласен, ликуващ смях. Но раните и контузиите го заболяха и той застена, докато се смееше, и в очите му засмъдяха сълзи. Изправи се с мъка, мина край Чървил и напусна кабинета на главния прокурор.

Докато се движеше триумфално по коридорите на управлението, приличаше по-скоро на овалян в кръв и кал неандерталски човек, смеещ се и стенещ, и накуцващ с достойнство. Липсваше само метнатият през рамо убит елен или някоя пещерна мечка, тържествено носена след него, за да бъде картината пълна.

— Ще попълня картината с главата на Пауъл — си каза той. — Препарирана и окачена на стената. Ще попълня картината, като сложа картела „Д’Кортни“ в джоба си. Ей богу, ако имам време, ще вместя в нея цялата Галактика!

Мина през стоманените врати на управлението и се спря за малко на стъпалата, загледан в мокрите от дъжда улици… в увеселителния център зад площада — един цял квартал, грейнал в светлини под грамаден прозрачен купол… в редиците оживени, бляскави магазини по горните улички, отворили врати за нощното пазаруване… в извисяващите се в далечината административни сгради — огромни двестаетажни кубове… сложната плетеница от небесни магистрали между тях… безспирния бяг на светлините на реактивните кабини, които подскачаха нагоре-надолу като рой червенооки скакалци в полето.

— И всичко това ще бъде мое! — извика той и разпери ръце, сякаш искаше да обхване цялата вселена. — Всичко! И хора, и страсти, и души!

След това погледът му попадна върху високата, зловеща, позната фигура, която пресичаше площада и го наблюдаваше крадешком през рамо. Една фигура от тъмня сенки, искряща от елмазите на дъждовните капки… гледаща, призрачна, безмълвна, ужасна… Човек без лице.

Чу се задавен вик. Бушоните изгоряха. Като поразено от гръм дърво Райх рухна на земята.

В девет часа без една минута десет от петнайсетте членове на Висшия есперски съвет се събраха в кабинета на президента Цунг. Трябваше спешно да решат един въпрос. В девет и една заседанието беше закрито и въпросът решен. Ето какво стана през тези сто и двайсет есперсекунди:

Звънец — начало на заседанието

Циферблат

Малката стрелка на 9

Голямата стрелка на 59

Секунди — 60

ИЗВЪНРЕДНО ЗАСЕДАНИЕ

За разглеждане молбата на Линкълн Пауъл да стане жив проводник при Групова трансфузия на натрупана енергия.

(Смайване)

ЦУНГ: Чуваш ли се какво говориш, Пауъл? Как можеш да искаш подобно нещо? Какво налага използването на такава крайна и опасна мярка?

ПАУЪЛ: Едно неочаквано развитие в случая Д’Кортни. Бих искал всички да се запознаете с него.

(Запознаване)

ПАУЪЛ: Всички знаете, че Райх е най-опасният ни враг. Той подкрепя клеветническата кампания против есперите. Ако на това не се сложи край, грози ни познатата участ на всички малцинствени групи.

АТКИНС: Това е вярно.

ПАУЪЛ: Освен това той подкрепя Лигата на есперите патриоти. Ако на тази организация не се сложи край, рискуваме да бъдем въвлечени в гражданска война и завинаги да затънем в блатото на вътрешните междуособици.

ФРАНИЪН: И това е вярно.

ПАУЪЛ: Но има и едно допълнително развитие, с което всички се запознахте. Райх е на път да заеме централно място в Галактическата система… Да стане решаващата брънка, свързвана реалното минало с предполагаемото бъдеще. Сега е пред прага на мощна реорганизация. Необходимо му е само време. Ако Райх успее да се преустрои и преориентира, преди да го пипна, ще стане недосегаем за нашата реалност, неуязвим от нашите атаки и смъртен враг на галактическия разум и реалност.

(Тревога)

АТКИНС: Струва ми се, ме преувеличаваш, Пауъл.

ПАУЪЛ: Така ли? Разгледайте картината заедно с мен. Вижте какво място заема Райх във времето и пространството. Няма ли неговите идеи да станат идеи на целия свят? Няма ли неговата реалност да стане реалност за целия свят? Не е ли той, с възловото място, което заема, и при неговата сила, енергия и интелект, сигурният път към пълната разруха?

(Съгласие)

ЦУНГ: Така е. Въпреки това не съм склонен да разреша тази мярка. Искам да ви напомня, че при досегашните опити Груповата трансфузия винаги е довеждала до смъртта на живия проводник на енергия. Прекалено си ценен, за да те жертваме, Пауъл.

ПАУЪЛ: Моля да ми бъде позволено да поема този риск. Райх е от тези редки личности, способни да разтърсят Вселената. Все още е малък, но скоро ще порасне. И цялата реалност… еспери, не-еспери, животът. Земята, Слънчевата система, самата Вселена… цялата реалност виси на косъм и зависи от неговото пробуждане. Не можем да му позволим да се събуди и разруши нашата реалност. Моля да гласувате.

ФРАНИЪН: Ти искаш да гласуваме смъртната ти присъда.

ПАУЪЛ: Изборът е между моята смърт и евентуалната смърт на цялата ни позната действителност. Моля да гласувате.

АТКИНС: Нека Райх се събужда и прави каквото ще. Вече сме предупредени и имаме достатъчно време, за да го нападнем на следващия кръстопът.

ПАУЪЛ: Гласувайте! Моля, гласувайте!

(Молбата е удовлетворена)

Заседанието закрито

Циферблат

Малката стрелка на 9

Голямата стрелка на 01

Стрелката на секундарника на Унищожение

Пауъл се върна вкъщи след един час. Беше направил завещанието си, платил всички сметки, подписал документите, уредил всичко. В Съюза бяха разтревожени. И вкъщи го посрещнаха с тревога. Още с влизането Мери Нойс разбра какво бе направил.

Линк!

Без паника. Трябва да го направя.

Но…

Възможно е и да не загина. А… да не забравя. В лабораторията искат да аутопсират мозъка ми веднага след като умра… ако умра. Подписах документа, но ще те моля да им помогнеш, ако възникнат някакви проблеми. Искат да получат тялото преди вкочанясването. Ако е невъзможно ползването на целия труп, биха се задоволили само с главата. Погрижи се за това, ако обичаш.

Линк!

Съжалявам. А сега по-добре приготви багажа и заведи детето в болницата „Кингстън“. Тук няма да е в безопасност.

Тя вече не е дете. Тя…

Мери се обърна и изтича на горния етаж, оставяйки след себе си познатото сетивно внушение: Сняг/мента/лалета/тафта… но този път примесено със страх и сълзи. Пауъл въздъхна, но после се усмихна, когато на горната площадка се появи една гордо изправена девойка и с величествена невъзмутимост заслиза по стълбите. Беше облечена с рокля и на лицето й се четеше предварително репетирано изражение на изненада. Спря се насред стълбището, за да му даде възможност да оцени роклята и маниерите й.

— О, но това е мистър Пауъл?

— Да. Добро утро, Барбара.

— И на какво дължим честта да ви видим в нашия скромен дом тази сутрин? — Измина остатъка от пътя, като едва докосваше перилата с върха на пръстите си, и на последното стъпало се препъна.

— О, пип! — извряка тя.

Пауъл я хвана.

— Поп — каза той.

— Бим.

— Бам.

Тя вдигна поглед към него.

— Стой тук. Пак ще сляза по тези стъпала и се хващам на бас, че този път ще го направя идеално.

— Хайде на бас, че няма да можеш.

Тя се обърна, изприпка догоре и на най-горното стъпало зае предишната поза.

— Драги мистър Пауъл, вероятно си мислите, че съм ужасно лекомислена… — Започна величественото си спускане. — Но трябва да промените мнението си за мен. Вече не съм онова дете, което бях вчера. Сега съм много, много по-голяма. Отсега нататък трябва да се отнасяте с мен като със стар човек. — Стъпи на последното стъпало и го погледна въпросително. — Стар човек? Правилно ли се изразих?

— Може би „възрастен“ е за предпочитане, скъпа.

— Знаех си, че има нещо! — Изведнъж се разсмя, бутна го на един стол и се тръсна върху коленете му. Пауъл изохка.

— По-кротко, Барбара. Освен че си по-голяма, си и по-тежка.

— Слушай — каза тя. — Откъде ми хрумна идеята, че си ми баща?

— Че какво лошо има в това?

— Да говорим честно. Наистина честно.

— Готово.

— Ти чувстваш ли се като мой баща? Защото аз не се чувствам като твоя дъщеря.

— О? И като каква се чувстваш?

— Първо аз попитах, така че ти трябва първо да отговориш.

— Чувствата ми към теб са тези на любящ и покорен син.

— Не, бъди сериозен.

— Твърдо съм решил да бъда верният син на всички жени до момента, в който Вулкан заеме законното си място в семейството на планетите.

Лицето й пламна от гняв и тя стана от коленете му.

— Помолих те да бъдеш сериозен, защото имам нужда от съвет. Но щом…

— Извинявай, Барбара. Какво има?

Тя клекна до него и го хвана за ръката.

— Чувствата ми към теб са много объркани.

— В какъв смисъл?

Тя го погледна в очите със смущаващата откровеност на младите.

— Знаеш.

След кратка пауза той кимна с глава.

— Да, зная.

— Ти също си объркан. Зная го.

— Да, Барбара. Така е. Объркан съм.

— Това лошо ли е?

Пауъл се изправи и унило закрачи.

— Не, Барбара, не е лошо. Просто… не му е сега времето.

— Обясни ми го.

— Да ти го обясня… Да, може би трябва. Ами… ето как стоят нещата. Ние двамата сме всъщност четирима души. Има две Барбари и двама Линкълновци.

— Как така?

— Ти беше болна, скъпа. Затова се наложи да те превърнем в дете и да те оставим отново да пораснеш. Ето защо има две Барбари — отвътре е голямата, отвън детето.

— А ти?

— И в мен има двама души, но възрастни. Единият съм аз… Пауъл… Другият е член на Управителния съвет на Съюза на есперите.

— Какво е това?

— Излишно е да ти го обяснявам. Тъкмо тази част от мен ме кара да се чувствам объркан. Един господ знае, но сигурно това е детската част. Не зная.

Тя се замисли, след това бавно изрече:

— Когато не се чувствам твоя дъщеря, коя от двете съм?

— Не зная, Барбара.

— Знаеш. Защо не ми кажеш — Тя се приближи до него и обгърна врата му с ръце… една истинска жена с маниерите на дете. — Ако не е нещо лошо, защо не ми кажеш? Ако те обичам…

— Не става дума за любов.

— Точно за това става дума, нали? Нали? Аз те обичам и ти ме обичаш. Не е ли така?

Чудесно! — помисли си Пауъл отчаяно. — Ами сега? Какво ще правиш? Ще признаеш истината?

Да! — Отговорът дойде от стълбището. Мери слизаше с пътна чанта в ръка. — Признай истината.

Но тя не е еспер!

Забрави го. Тя е жена и те обича. И ти я обичаш. Моля те, Линк, не пропускай този шанс.

Шанс за какво? Да станем любовници, и то ако се измъкна жив от тази мръсна история с Райх? На повече не мога да се надявам. Знаеш, че Съюзът не ни разрешава да се женим за не-еспери.

Тя и на това ще е съгласна. С благодарност ще го приеме. Питай мен. Аз зная.

А ако не оцелея? Тя няма да има нищо… Нищо, освен един полуспомен за една полулюбов.

— Не, Барбара — каза той. — Изобщо не е така.

— Така е — настоя тя. — Така е!

— Не е. Сега говори детето. Детето мисли, че ме обича. Но не и жената.

— Детето ще стане жена.

— И ще забрави всичко за мен.

— Ти ще й припомниш.

— Защо да й припомням, Барбара?

— Защото и ти изпитваш същите чувства към мен. Знам, че е така.

Пауъл се изсмя.

— Ах, дете! Дете! Дете! Какво те кара да мислиш, че те обичам по този начин? Това не е така. И никога не е било.

— Обичаш ме!

— Отвори си очите, Барбара. Погледни ме. Погледни и Мери. Сега си много по-голяма, нали така? Не разбираш ли? Нужно ли е да ти обяснявам очевидното?

За бога, Линк!

Извинявай, Мери. Налага се да те използвам.

Тъкмо се канех да се сбогувам с теб… Може би завинаги… И това ли трябва да изтърпя? Не ми ли стига останалото?

Шшшш. По-спокойно, мила…

Барбара изгледа Мери, след това Пауъл. Поклати бавно глава.

— Лъжеш.

— Така ли? Я ме погледни! — Сложи ръце на раменете й впи поглед в лицето й. Лъжливото овчарче му се притече на помощ. Изражението му беше добродушно, толерантно, шеговито, снизходително. — Погледни ме, Барбара.

— Не! — извика тя. — Лицето ти лъже. То е… То е омразно! Аз… — Избухна в сълзи и хълцайки, каза: — Махай се. Махай се, ти казвам!

— Ние тръгваме, Барбара — обади се Мери. Приближи се до момичето, хвана го за ръката и го поведе към вратата.

Кабината ми чака отпред, Мери.

И аз чакам, Линк. Теб. Винаги. И Чървил, и Аткинс, и Джордан, и… и… и… и… и… и… и… и…

Зная, зная. Обичам ви всички. Целувки. БЛАГОПОЖЕЛАНИЯ…

Образ на четирилистна детелина, заешко краче, подкови…

Циничен отговор, визиращ Пауъл като покрито с диаманти чудовище.

Приглушен кикот.

Сбогуване.

Пауъл застана на прага и свирукайки си някаква усукана, тъжна мелодия, проследи как реактивната кабина се издигна в стоманеносиньото небе и се насочи на север към болницата „Кингстън“. Чувстваше се ужасно изморен. И малко горд от себе си за направената жертва. И дълбоко засрамен от това, че се чувстваше горд. Но очевидно беше много тъжен. Дали да не глътне малко калиев ниакат и да се възнесе на седмото небе? Но каква полза, по дяволите? Каква полза, когато в целия този огромен, скапан, седемнайсет и половина милионен град нямаше ни една сродна душа? Каква полза…

Усети първия импулс. Тъничка струйка латентна енергия. Почувствува го ясно и погледна часовника си. Десет и двайсет. Толкова скоро? Толкова бързо? Добре. Време беше да се приготви.

Влезе в къщата и се качи бързо в спалнята си. Импулсите заприиждаха един след друг… като трополенето на първите дъждовни капки преди буря. Психиката му започна да тупти и вибрира, когато улови и попи тези малки ручейчета от латентна енергия. Преоблече се и си сложи здрави и удобни дрехи, и…

И какво? Първите капки се превърнаха в ситен дъжд, който се сипеше върху него и изпълваше съзнанието му с трескава възбуда… с разтърсващи емоционални проблясъци… с… Да, хранителни капсули. Трябва да го запомни. Хранителни. Хранителни. Хранителни! Слезе на бегом по стълбите и отиде в кухнята. Намери пластмасовия флакон, отвори го и изгълта дузина капсули.

Сега енергията прииждаше на талази. От всеки еспер в града тръгваше по едно ручейче латентна сила и те се сливаха и прерастваха в поток, река, бушуващо море от Групова трансфузия на енергия, насочена към Пауъл, изпращана към Пауъл. Той отмахна всички прегради и я пое цялата. Нервната му система суперхетеродинира и запищя, и една турбина в мозъка му започна да се върти все по-бързо с непоносим, усилващ се вой.

Напусна къщата и се залута из улиците — сляп, глух, безчувствен, погълнат от кипящата маса латентна енергия… подобно на кораб, попаднал в центъра на тайфун, чиито платна се мъчат да обуздаят хаотичните пориви на вятъра и да ги превърнат в попътен бриз, който да го изведе в безопасност… По същия начин Пауъл се мъчеше да обземе този страхотен порой, да съхрани тази латентна енергия, да я овладее и насочи към Унищожението на Райх, преди да е станало прекалено късно, прекалено късно, прекалено късно, прекалено късно, прекалено късно…