Унищоженият

13.

Делото на Райх беше готово да бъде представено в Областната прокуратура. Пауъл се надяваше, че е готово и за онова студено, цинично чудовище, жадно за факти и доказателства — Стария Моз.

Пауъл и сътрудниците му се събраха в кабинета на Моз. В средата беше поставена кръгла маса, върху която се издигаше прозрачен макет на основните помещения в Бомонт Хаус с миниатюрни андроидни фигури на главните действащи липа. В отдела за изработване на модели към лабораторията чудесно си бяха свършили работата и дори бяха придали характерни черти на главните актьори. Дребните фигурки на Райх, Тейт, Бомонт и останалите се движеха с характерната походка на своите прототипи. До масата беше струпана цялата документация, която сътрудниците бяха подготвили за машината.

Самият Стар Моз заемаше цялата кръгообразна стена на огромния кабинет. Многобройните му очи премигваха и проблясваха студено. Многобройните му памети бръмчаха и жужаха. Устата му — фунията на високоговорител — сякаш беше зяпнала от учудване пред човешката глупост. Ръцете му — клавишите на сложно пишещо устройство — бяха готови да изтракат най-логичното решение. Моз беше Мозаичният многофункционален компютър обвинител на Областната прокуратура, от чиято тежка дума зависеше подготовката, представянето и даването на ход на всяко полицейско дело.

— Засега няма да безпокоим Стария Моз — заяви Пауъл на областния прокурор. — Да хвърлим един поглед на моделите и да сверим хронологията на престъплението. Вашите хора разполагат с графици за последователността на събитията по време. Следете ги, докато куклите пресъздават действията. Ако откриете нещо, което нашия екип е пропуснал, отбележете си го и после ще го обсъдим.

Кимна към Де Сантис, изтерзания шеф на техническия отдел, който попита с напрегнат глас:

— Едно към едно?

— Ще дойде малко бързо. Направи го едно към две. Една втора забавено движение.

— Андроидите изглеждат неестествени при такава скорост — озъби се Де Сантис. — Губи се целият ефект. Трепахме се две седмици и сега…

— Няма нищо. По-късно ще им се възхищаваме.

Малко остана Де Сантис да се разбунтува, но се отказа и натисна един бутон. Моментално макетът светна и куклите се раздвижиха. Имаше и акустичен фон. Чуваше се откъслечна музика, смях, говор. В голямата зала на Бомонт Хаус пневматичната фигурка на Мария Бомонт бавно се изкачи на подиума с миниатюрна книга в ръка.

— Часът е 11,09 в този момент — каза Пауъл на прокурорския екип. — Следете часовника над макета. Синхронизиран е със забавеното движение.

Потънали в мълчание, хората от правния отдел изучаваха сцената и си водеха бележки, докато андроидите възпроизвеждаха събитията от фаталното събиране у Бомонт. Мария Бомонт пак прочете правилата на играта „Сардина“ от подиума в голямата зала на Бомонт Хаус. Светлините постепенно угаснаха. Бен Райх бавно прекоси голямата зала, мина през концертната зала, зави надясно, качи се по стълбите към картинната галерия, стигна до бронзовата врата, водеща към орхидеения апартамент, ослепи и зашемети телохранителите и после влезе в апартамента.

И отново Райх се срещна лице в лице с Д’Кортни, сграбчи го, измъкна от джоба си смъртоносния пистолет-кама и с острието отвори устата на Д’Кортни, докато старецът висеше в ръцете му слаб и безпомощен. И пак една врата в орхидеения апартамент се отвори рязко и се появи Барбара Д’Кортни в бял като скреж прозрачен халат. Райх се опита да я хване, тя избяга и изведнъж Райх пръсна тила на Д’Кортни, като стреля през устата му.

— Данните са от дъщерята на Д’Кортни — прошепна Пауъл. — Надзърнах в нея. Достоверни са.

Барбара Д’Кортни пропълзя до тялото на баща си, грабна пистолета и хукна навън, следвана от Райх. Той я преследва из тъмната къща, но я изгуби, когато тя избяга през главния вход на улицата. После Райх се срещна с Тейт и двамата се отправиха към залата за прожекции, преструвайки се, че играят на „Сардина“. И накрая представлението приключи, като гостите се втурнаха нагоре към орхидеената стая, нахлуха вътре и се струпаха около миниатюрния труп. На това място фигурките замръзнаха в гротескна жива картина.

Настана дълга пауза, докато юристите асимилираха представлението.

— И така — каза Пауъл, — това е картината. Нека сега дадем данните на Моз, за да си каже мнението. Първо, обстоятелствата. Не можете да отречете, че играта на „Сардина“ е осигурила на Райх идеална възможност да извърши престъплението, нали?

— Откъде е знаел, че ще играят на „Сардина“? — измърмори областният прокурор.

— Райх е купил книгата и я е изпратил на Мария Бомонт. Сам си е осигурил играта на „Сардина“.

— Откъде е знаел, че тя ще предложи да я играят?

— Знаел е, че тя обича такива игри. „Сардина“ е била единствената игра с четливи правила в книгата.

— Не зная… — Прокурорът се почеса по главата. — Трудна работа е да убедиш Моз. Но нека чуем мнението му. Няма да ни навреди.

Вратата на кабинета се отвори с трясък и с маршова стъпка, сякаш бе начело на манифестация, влезе главният прокурор Краб.

— Префект Пауъл! — изговори Краб тържествено.

— Да, господин главен прокурор?

— До мен достигнаха сведения, сър, че се каните да заблудите онзи механичен мозък с цел да замесите моя добър приятел Бен Райх в гнусното и подло убийство на Крей Д’Кортни. Мистър Пауъл, това, което целите, е абсурдно. Бен Райх е един от най-изтъкнатите и уважавани граждани на тази страна. Освен това аз никога не съм одобрявал онзи механичен мозък. Избирателите са ви гласували доверие, за да използвате собствените си интелектуални способности, а не да робувате на някакъв…

Пауъл кимна към Бек, който започна да вкарва перфокартите с информацията в ухото на Моз.

— Напълно сте прав, господин главен прокурор. А сега — начина. Първи въпрос: Как е успял Райх да елиминира охраната, Де Сантис?

— И още нещо, господа… — продължи Краб.

— С йонизатор на родопсина — отговори веднага Де Сантис. Взе едно пластмасово топче и го подхвърли на Пауъл, който го показа на всички. — Разполагаме с емпиричната формула за производството му за компютъра, а също и с един опитен образец. Някой иска ли да го опита?

Областният прокурор очевидно нямаше желание.

— Не виждам смисъла. Моз сам може да прецени.

— И накрая, господа… — обобщи Краб.

— О, хайде по-смело — каза Де Сантис с дразнещо веселие. — Докато не видите с очите си, няма да ни повярвате. Изобщо не боли. Просто в продължение на шест или седем часа сте non compos mentis1.

Пластмасовото топче между пръстите на Пауъл се счупи. Под носа на Краб избухна ярка синя светлина. Поразен насред речта си, главният прокурор се свлече като празен чувал. Пауъл се огледа ужасено.

— Боже господи! — извика той. — Какво направих! Това топче просто се стопи между пръстите ми! — Погледна към Де Сантис и заговори със строг глас. — Изработили сте прекалено тънка обвивка. Виж сега какво направи на главния прокурор Краб.

— Аз?

— Подайте информацията на Моз — каза областният прокурор със скован от сдържане глас. — Сигурен съм, че ще я приеме.

Разположиха тялото на главния прокурор в дълбоко, удобно кресло.

— А сега да видим по какъв начин е било извършено убийството — продължи Пауъл. — Наблюдавайте внимателно, господа. Ръката е по-бърза от окото. — Показа им един револвер, взет от музея на полицията. Извади патроните от гнездата им и изтръгна куршума от един от патроните. — Райх е направил същото с пистолета, даден му от Чърч преди убийството. Престорва се, че го прави безопасен. Фалшиво алиби.

— Защо фалшиво? Този пистолет е наистина безопасен. Това ли са показанията на Чърч?

— Да. Те са пред вас.

— Тогава няма смисъл да занимавате Моз с този въпрос. — Областният прокурор хвърли книжата с отвращение. — Нямаме необходимите доказателства.

— Напротив, имаме ги.

— Как може да се извърши убийство с гилза без куршум? А никъде не сте отбелязали, че Райх е заредил отново.

— Заредил е.

— Не е вярно — озъби се Де Сантис. — Не открихме куршум нито в раната, нито в стаята. Нищо не открихме.

— Открихме това, което ни трябваше. Но всичко ми се изясни, след като открих ключа към загадката.

— Никакъв ключ нямаше! — извика Де Сантис.

— Самият ти ми го посочи, Де Сантис. Онова парченце желатин от бонбони в устата на Д’Кортни. Сещаш ли се? А в стомаха му нямаше бонбони.

Де Сантис го изгледа злобно. Пауъл се ухили. Взе един капкомер и напълни с вода една желатинова капсулка. Напъха я в отвора на гилзата над заряда и постави гилзата в пистолета. Вдигна го, прицели се в едно малко дървено трупче на ръба на масата с макета и натисна спусъка. Чу се тъп, глух изстрел и трупчето се пръсна на парчета.

— Бога ми… Това е номер! — възкликна областният прокурор. — В гилзата е имало и нещо друго освен вода.

Започна да разглежда парчетата дърво.

— Не, нищо друго нямаше. Със заряда на една гилза може да се изстреля унция вода. И то с достатъчна начална скорост, че да пробие задната част на черепа, ако се стреля през небцето. Ето защо е било необходимо Райх да стреля през устата. Това обяснява защо Де Сантис намери желатин, но не намери нищо друго. „Куршумът“ просто е изчезнал.

— Дайте това на Моз — промълви прокурорът. — Ей богу, Пауъл, започвам да вярвам, че ще можем да образуваме дело.

— Добре. Сега стигаме до мотива. Сдобихме се с финансовата документация на Райх и нашият счетоводен отдел я прегледа. Д’Кортни е бил притиснал Райх до стената. Райх е разсъждавал така: „Щом не можеш да го победиш, слей се с него.“ Опитал се е да осъществи сливане с Д’Кортни. Не е успял. Затова го е убил. Това приемате ли го?

— Лично аз го приемам. Но дали и Стария Моз ще го приеме? Дайте да видим.

Подадоха и последните перфокарти, оставиха компютъра да загрее, докато премине от режим „Покой“ към режим „Работа“, и го задействаха. Очите на Моз запримигаха, докато размишляваше усилено; стомахът му тихо закурка; паметите му започнаха да свистят и заекват. Пауъл и останалите чакаха с нарастващо напрежение. Внезапно Моз изхълца. Едно нежно звънче зазвъня „пинг-пипг-пинг-пинг-пинг-пинг…“ и принтерът на Моз затрака върху девствената лента.

„МОЛЯ УВАЖАЕМИЯТ СЪД — каза Моз — ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ ПО АКТА ЗА НОН ДЕЦЕТ, ДОСЕЖНО АПЕЛАЦИИТЕ И ПОДПИСИТЕ. СЪДЕБЕН ПРЕЦЕДЕНТ ХЕЙ С/У КОХОУС. КЛЕТВ. ДЕКЛ. И СЪД. РЕШЕНИЕ ПО ДЕЛОТО ШЕЛИ. ОПА.“

— Какво, по дяволите… — Пауъл погледна към Бек.

— Решил е да се пошегува — поясни Бек.

— Намерил кога?

— Прави го от време на време. Ще опитаме пак.

Отново вкараха информацията в ухото на компютъра, оставиха го да загрее цели пет минути и едва тогава го задействаха. И пак очите му запремигаха, стомахът му загъргори, паметите засвистяха и Пауъл и двата екипа зачакаха с нетърпение. Съдбата на едномесечния им усилен труд зависеше от това решение. Печатащото устройство затрака.

„ДЕЛО №921088. РАЗДЕЛ С-1. МОТИВИ — каза Моз. — ЛИПСВАТ ДОСТАТЪЧНО ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ПО ЕМОЦИОНАЛНИ ПОДБУДИ. ВЖ. ДЪРЖАВАТА С/У ХАНРАХАН, 1202 ВЪРХ. СЪД. 19, КАКТО И ПОСЛЕДВАЩИТЕ СЪДЕБНИ ПРЕЦЕДЕНТИ.“

— Емоционални подбуди? — ядоса се Пауъл. — Моз трябва да се е побъркал! Става дума за лично облагодетелстване. Провери С-1, Бек.

Бек провери.

— Няма грешка.

— Опитай пак.

За трети път включиха компютъра. Този път отговорът беше съвсем точен:

„ДЕЛО №921 088. РАЗДЕЛ С-1. МОТИВИ. ЛИПСВАТ ДОСТАТЪЧНО ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ С ЦЕЛ ЛИЧНО ОБЛАГОДЕТЕЛСТВАНЕ. ВЖ. ДЪРЖАВАТА С/У РОЙЪЛ 1197 ВЪРХ. СЪД 388.“

— Правилно ли перфорира С-1? — попита Пауъл.

— Вкарахме всичко, с което разполагаме — отговори Бек.

— Моля да ме извините — заяви Пауъл на останалите, — но трябва да разменя няколко думи с Бек на ниво надзъртачи. Надявам се, че нямате нищо против. — Обърна се към Бек. — Открий се, Джаксън. Долових някакво увъртане в последните ти думи. Искам да…

Наистина, Линк, изобщо нямам представа за…

Ако имаше представа, нямаше да е увъртане, а чиста лъжа. Чакай сега да видя… О, ами да! Я не се втелявай. Не бива ти да се чувстваш неудобно, че шифровчиците още се бавят. — Пауъл заговори на глас: — Бек е пропуснал една малка подробност. Горе шифровчиците, заедно с Хасъп, все още се опитват да разгадаят личния код на Райх. Засега знаем само, че Райх е предложил сливане и му е било отказано. Все още не разполагаме с конкретното предложение и отказ. А Моз тъкмо на това държи. Педантичното му чудовище.

— Щом не сте разгадали кода, откъде знаете, че е имало предложение и отказ? — попита областният прокурор.

— Знаем го от самия Райх чрез Гюс Тейт. Това е едно от последните неща, които Тейт ми съобщи, преди да бъде убит. Слушай, Бек. Вкарай в програмата една хипотеза. Ако приемем, че доказателствата ни за предложеното сливане са неоспорими (а те са такива), какво е становището на Моз по делото?

Бек сам направи корекцията, прибави я към основната програма и я подаде на компютъра. Вече добре загрял, Моз отговори след по-малко от трийсет секунди:

„ДЕЛО №921 088. ПРИ ТАЗИ ХИПОТЕЗА ВЕРОЯТНОСТТА ЗА УСПЕХ Е 97,0099%.“

Хората на Пауъл се усмихнаха и въздъхнаха с облекчение. Пауъл измъкна листа от принтера и със замах го предаде на областния прокурор.

— Ето ви го вашето дело, господин областен прокурор… В кърпа вързано.

— Майко мила! — възкликна областният прокурор. — Деветдесет и седем процента! Ей богу, откакто заемам тази длъжност, не съм имал случай, който да надвишава деветдесет процента. И на седемдесет щях да съм доволен. Деветдесет и седем процента… Срещу самия Бен Райх! Майко мила! — Изгледа екипа си, сякаш озарен от някаква невероятна догадка. — Ще влезем в историята, дявол да го вземе!

Вратата се отвори и в кабинета нахлуха двама запотени мъже, размахващи изписани на ръка листи.

— Ето ги и шифровчиците — каза Пауъл. — Намерихте ли му цаката?

— Намерихме му цаката — отвърнаха те, — но сега и ти си прецакан, Пауъл. И цялото ти дело е прецакано.

— Какво? За какво, по дяволите, говорите?

— Райх е пречукал Д’Кортни, защото Д’Кортни е отказал да се слеят, така ли? Имал е чудесен мотив — лично облагодетелстване — да убие Д’Кортни, така ли? Да, ама не си познал.

— О, господи! — изпъшка Бек.

— Райх изпраща YYJI TTED RRCB UUFE ААLK QQВА на Д’Кортни. Това означава: ПРЕДЛАГАМ СЛИВАНЕ НАШИТЕ ДВЕ КОМПАНИИ РАВНОПРАВНО СЪДРУЖИЕ.

— По дяволите, нали и аз това казвам. И Д’Кортни отговаря: WWHG. Това е отказ. Райх го е казал на Тейт. Тейт го каза на мен.

— Д’Кортни отговаря WWHG. Това означава: ПРИЕМАМ ПРЕДЛОЖЕНИЕТО.

— Ще имаш да вземаш.

— Ти ще имаш да вземаш. WWHG. ПРИЕМАМ ПРЕДЛОЖЕНИЕТО. Това е отговорът, който Райх е очаквал. Това е отговорът, който дава на Райх всички основания да иска запазването на живота на Д’Кортни. Не можеш да убедиш нито един съд в Слънчевата система, че Райх е имал мотив за убийството на Д’Кортни. С твоето дело е свършено.

Пауъл остана закован на мястото си в продължение на половин минута, стиснал юмруци и със сгърчено от конвулсии лице. Изведнъж се извърна към макета, протегна ръка и измъкна андроидната фигура на Райх. Изви главата и я откъсна. Отиде при Моз, изтръгна перфолентите с вложените данни, смачка ги на топка и запрати топката в другия край на стаята. Пристъпи към отпуснатата фигура на Краб и нанесе страхотен шут по седалката на креслото. И пред очите на смълчаните от ужас екипи креслото и главният прокурор се сгромолясаха на пода.

— Да те вземат мътните! Докога ще седиш на това проклето кресло! — извика Пауъл с треперещ глас и демонстративно напусна кабинета.