Унищоженият

2.

Огъстъс Тейт, доктор по медицина, еспер I степен, получаваше 1000 кр. за едночасов психоаналитичен сеанс — не особено голям хонорар, като се има предвид, че на един пациент рядко му се случваше да отнеме повече от час от драгоценното време на доктора. Но това означаваше, че доходът му възлиза на 8000 кр. на ден и на повече от 2 милиона кр. на година. Малцина знаеха какъв процент от този доход отива в Съюза на есперите за обучението на други телепати и за развитието на евгеничния план на Съюза, който целеше способността за извънсетинно възприятие да стане достояние на всички хора по света.

Но Огъстъс Тейт знаеше и деветдесет и петте процента, които внасяше, бяха болното му място. И съвсем естествено, членуваше в Лигата на есперите патриоти, една крайно дясна политическа групировка вътре в Съюза, поставила си за цел съхраняването на абсолютната власт и доходите на висшия клас еспери. Именно поради това си членство бе попаднал в графата ПОДКУПИ (ПОТЕНЦИАЛНИ) в бележника на Бен Райх. Райх влезе бързо в изискано подредения кабинет на Тейт, хвърли един поглед на дребната му фигура с малко несъразмерни, но внимателно коригирани от шивачите пропорции, седна и изръмжа:

— Надзъртайте! Бързо!

Втренчи се предизвикателно в Тейт, докато елегантният дребен надзъртач го изучаваше с блестящи очи и говореше бързо, отривисто:

— Вие сте Бен Райх от „Монарх“. Десет милиарда кредита капитал. Мислите си, че би трябвало да ви познавам. Така е. Водите борба на живот и смърт с картела „Д’Кортни“. Нали така? Предложили сте сливане тази сутрин. С кодирано послание: YYJL TTED RRCB UUFE AALK QQВА. Предложението отхвърлено. Нали така? В отчаянието си сте решили да… — Тейт изведнъж млъкна.

— Продължете — каза Райх.

— …да убиете Крей Д’Кортни като първа крачка към завладяването на картела. Искате да ви помогна… но, мистър Райх, това е абсурдно! Ако продължавате да мислите по този начин, ще трябва да доложа за вас. Знаете закона.

— Бъдете умен, Тейт. Вие ще ми помогнете да наруша закона.

— Но, мистър Райх, аз не съм в състояние да ви помогна.

— И това го казвате вие? Един еспер I стенен? И очаквате да ви повярвам? Очаквате да повярвам, че не сте способен да надхитрите всеки човек, всяка група, целия свят?

Тейт се усмихна:

— Малко захар за мухата — каза той. — Типичният прийом на…

— Надзъртайте — прекъсна го Райх. — Ще спести време. Прочетете мислите ми. Вашият талант. Моите възможности. Комбинацията е непобедима. Ей богу! Светът има късмет, че съм решил да извърша едно-единствено убийство. Ние двамата бихме могли да сразим цялата вселена!

— Не — каза Тейт решително. — Това е невъзможно. Длъжен съм да докладвам за вас, мистър Райх.

— Почакайте. Искате ли да разберете колко ви предлагам? Проникнете по-дълбоко. Колко съм готов да платя? Колко ми е таванът?

Тейт затвори очи. Дребното му като на манекен лице болезнено се сбръчка. След това очите му се отвориха широко от изумление.

— Сериозно ли го мислите? — възкликна той.

— Да — ухили се Райх. — И което е по-важно, вие знаете, че предложението ми е напълно лоялно. Нали?

Тейт кимна бавно.

— И сте наясно, че „Монарх“ плюс „Д’Кортни“ могат да гарантират успеха на това, което предлагам.

— Почти съм склонен да ви вярвам.

— Можете да ми вярвате. От пет години финансирам вашата Лига на есперите патриоти. Ако сте надзърнали достатъчно дълбоко, знаете защо. Не по-малко от вас мразя проклетия ви Съюз па есперите. Моралните принципи на Съюза пречат на бизнеса… не ти позволяват да правиш пари. И тъкмо вашата Лига е организацията, която някой ден може да разруши Съюза на есперите…

— Това го разбрах — каза Тейт рязко.

— С „Монарх“ и „Д’Кортни“ в джоба мога да направя и повече от това да помота на вашата фракция да разруши Съюза. Мога да ви направя доживотен президент на един нов Съюз на есперите. Това ви го гарантирам безусловно. Сам не можете да го постигнете, но заедно с мен можете.

Тейт затвори очи и промълви:

— Вече седемдесет и девет години не е имало успешен опит за предумишлено убийство. Есперите правят невъзможно укриването на самия умисъл преди убийството. И дори ако есперите бъдат заблудени преди убийството, те правят невъзможно укриването на чувството за вина след това.

— Съдът не признава свидетелските показания на есперите.

— Това е вярно, но веднъж открие ли чувство за вина, един еспер винаги може да намери и реални доказателства в подкрепа на своето надзъртане. Линкълн Пауъл, шефът на парапсихичния отдел на полицията, е неумолим като смъртта. — Тейт отвори очи. — Искате ли да забравим този разговор?

— Не — изръмжа Райх. — Нека разсъждаваме заедно. Защо опитите за убийство са пропадали? Защото четци на мисли патрулират из целия свят. Какво може да попречи на един телепат да чете мисли? Друг телепат. Но досега нито един убиец не се е сещал да наеме добър надзъртач, който да му служи като щит. Или пък ако се е сещал, не е успявал да сключи сделката. Аз сключих тази сделка.

— Така ли?

— Решил съм да водя война. Решил съм да вляза в остра схватка с обществото. Нека разгледаме проблема като стратегия и тактика. Моят проблем е проблемът на всяка армия. Дързостта, смелостта и решителността не са достатъчни. Една армия се нуждае и от разузнаване. Война се печели с разузнаване. Тъкмо затова сте ми нужен вие.

— Съгласен.

— Борбата ще водя аз. На вас оставям разузнаването. Трябва да зная къде ще е Д’Кортни, къде мога да нанеса моя удар, кога да го нанеса. Сам ще се погрижа за убийството, но вие ще трябва да ми кажете кога и къде ще ми се открие благоприятна възможност.

— Разбрано.

— Първо трябва да направя пробив… да проникна през отбранителната система, обграждаща Д’Кортни. Това означава разузнаване от вас. Ще трябва да проверявате нормалните, да откривате надзъртачите, да ме предупреждавате и да блокирате техните опити да четат мислите ми, ако аз сам не мога да се справя. След убийството ще трябва да се оттегля, като премина през още една защитна линия от нормални и надзъртачи. Ще трябва да ми помогнете при воденето на ариергадните боеве. Ще трябва да останете на местопрестъплението след убийството. Ще откриете кого подозира полицията и защо. Ако зная, че подозрението е насочено към мен, мога да го отклоня. Ако зная, че е насочено към някой друг, мога да го затвърдя. Аз мога да водя тази война и да спечеля тази война с помощта на вашето разузнаване. Вярно ли е? Надзърнете в мен.

След дълга пауза Тейт каза:

— Вярно е. Можем да я спечелим.

— Ще ми помогнете ли?

Тейт се поколеба, след това решително кимна:

— Да, Ще ви помогна.

Райх въздъхна дълбоко.

— Добре. А сега чуйте какъв план съм измислил. Смятам, че мога да извърша убийството, като си послужа с една стара игра, наречена „Сардина“. Тя ще ми даде възможност да стигна до Д’Кортни. Намислил съм и как да го убия: зная как да възпроизведа смъртоносен изстрел без куршум с едно древно огнестрелно оръжие.

— Почакайте — прекъсна го Тейт рязко. — Как възнамерявате да скриете всички тези замисли от случайни надзъртачи? Аз мога да ви прикривам само когато съм с вас. Но аз няма да бъда с вас през цялото време.

— Ще си изработя временна преграда пред мислите. На улица „Мелъди“ има едно момиче, което пише песни. Мога да го излъжа да ми помогне.

— Може и да стане — каза Тейт след кратко надзъртане. — Но се сещам за нещо друго. Да допуснем, че Д’Кортни има охрана. Да не би да смятате да изпозастреляте телохранителите му?

— Не. Надявам се, че не ще се наложи. Един физиолог на име Джордан, който работи за „Монарх“, съвсем наскоро създаде емулсия, която временно парализира зрителните възприятия. Възнамерявахме да я използваме при стачни вълнения. Ще я използвам върху охраната на Д’Кортни.

— Да, разбирам.

— През цялото време ще работите заедно с мен: ще разузнавате и ще ме прикривате. Но първо ми е нужна една информация. Когато Д’Кортни посещава града, обикновено гостува на Мария Бомонт.

— Златната мърша?

— Същата. Искам да разберете дали Д’Кортни и този път възнамерявала отседне у нея. Всичко зависи от това.

— Лесна работа. Още довечера мога да открия местопребиваването и плановете на Д’Кортни. Ще има събиране у Линкълн Пауъл и личният лекар на Д’Кортни сигурно ще е там. На Земята е за една седмица, тъй че ще започна разузнаването с него.

— Не се ли боите от Пауъл?

Тейт се усмихна презрително.

— Ако се страхувах, мистър Райх, щях ли изобщо да се впусна в тази авантюра с вас? Нека сме наясно — аз не съм Джери Чърч.

— Чърч?

— Да. И не се правете на изненадан. Чърч, II степен, изхвърлен от Съюза преди десет години заради онова малко приключение с вас.

— Дявол да ви вземе. Това го изровихте от главата ми, нали?

— От главата ви и от архивите.

— Е, добре, сега това няма да се повтори. Вие сте по-корав и по-умен от Чърч. Нещо да ви трябва за събирането у Пауъл? Жени? Дрехи? Бижута? Пари? „Монарх“ е насреща.

— Не, нищо, но благодаря много.

— Престъпник, но щедър — това съм аз — Райх се усмихна, докато ставаше да си ходи. Не предложи да си стиснат ръцете.

— Мистър Райх! — неочаквано извика Тейт.

Райх се обърна при вратата.

— Виковете насън ще продължат. Човекът без лице не е символ на смъртта.

Какво? О, боже! Кошмарите ли? Пак? Проклет надзъртач! Как пък успя да разбереш? Как…

— Не ставайте смешен. Мислите ли, че можете да играете на сляпа баба с еспер I степен?

Кой играе бе, копеле? Какви са тези кошмари?

— Не, мистър Райх. Няма да ви кажа. Съмнявам се дали някой друг освен еспер I степен може да ви каже и, естествено, няма да се осмелите да се консултирате с друг след днешния разговор.

За бога, човече! Няма ли да ми помогнете?

— Не, мистър Райх — Тейт се ухили злобно. — Това е моето малко оръжие. Ще поддържа равновесието между нас. Баланс на силите, нали разбирате. Взаимната зависимост осигурява взаимното доверие. Престъпник, но еспер… това съм аз.

Подобно на всички еспери от висшия клас Линкълн Пауъл, доктор на науките, I степен, живееше в самостоятелна къща. Не ставаше въпрос за показен лукс — проблемът беше по-скоро в необходимостта от уединение. Въпреки че предаването на мисли бе твърде слабо, за да проникне през тухлена стена, стандартният пластмасов апартамент представляваше прекалено крехка преграда. За един еспер животът в такава клетка в някой многолюден блок би бил същински ад от оголени емоции.

Полицейският префект Линкълн Пауъл можеше да си позволи една малка, облицована с варовик двуетажна къща на „Хъдсън Рамп“ с изглед към Норт Ривър. Имаше само четири стаи: на горния етаж бяха спалнята и кабинетът, а на долния — всекидневната и кухнята. Нямаше постоянен слуга, защото като повечето висшестоящи еспери Пауъл се нуждаеше от повече самостоятелност. Предпочиташе сам да се грижи за себе си. Сега беше в кухнята, набираше програмата на автомата за напитки за събирането довечера и си свирукаше някаква тъжна, странна мелодия.

Той беше строен, близо четирийсетгодишен мъж, висок, малко тромав, с бавни, спокойни движения. Широката му уста сякаш беше готова всеки момент да се разтегне в усмивка, но в момента лицето му изразяваше горчиво разочарование. Сега се укоряваше за глупостите и безразсъдствата, които вършеше под влияние на най-лошия си порок.

Най-характерната черта на един еспер е отзивчивостта. Неговата личност винаги се нагажда към околната среда. Проблемът на Пауъл беше в прекалено развитото му чувство за хумор, от което идваше и неизменно прекалената отзивчивост. Страдаше от пристъпи на, както сам го наричаше, „синдрома на лъжливото овчарче“. Например задават на Линкълн Пауъл един съвсем безобиден въпрос, а отговора дава лъжливото овчарче. Развинтената му фантазия сътворяваше най-небивали измислици, а той ги поднасяше с напълно искрен и сериозен тон. Беше неспособен да обуздае лъжеца в себе си.

Ето и днес следобед полицейският комисар Краб бе направил запитване за един обикновен случай на изнудване и просто защото погрешно бе произнесъл едно име, Пауъл се бе вдъхновил и съчинил цял разказ, в който имаше и мнимо престъпление, и среднощно нападение, и проявен героизъм от един въображаем лейтенант Копеник. И сега комисарят искаше да награди лейтенант Копеник с медал.

— Лъжливо овчарче. — промърмори Пауъл ядно, — повръща ми се от теб.

На вратата се звънна. Пауъл погледна часовника си учудено (беше твърде рано за гостите) и после отправи сигнала Отвори се в до диез към телепатичния сензор на ключалката. Тя реагира на мисловната му схема подобно на камертон, който зазвуча при подаването на съответния тон, и външната врата плавно се отвори.

Изведнъж го връхлетяха познати сетивни усещания:

сняг / мента / лалета / тафта.

Мери Нойс! Да не би да си дошла да помогнеш на бедния ерген да се подготви за събирането? Бъди благословена!

Надявах се, че ще имаш нужда от мен, Линк.

Всеки домакин има нужда от домакиня, Мери, какви канапета да измисля? s.o.s?

Открила съм една нова рецепта. Сама ще ги приготвя. Печени хапки със специални подправки и…

И?

Това не се казва, любов моя.

Тя влезе в кухнята — ниско на ръст момиче, но с възвишен и впечатляващ ум; с мургава външност, но с бяла като скреж душевност. Нещо като монахиня в бяло, въпреки смуглата й кожа. Но умът е този, който е реален — човек е това, което мисли.

Ще ми се да можех да се преосмисля, скъпи. Да си пренаредя психиката.

Искаш да се промениш (Целувам те такава, каквато си) ли, Мери?

Само да (Но ти изобщо не го правиш, Линк) можех. Омръзна ми да усещам как всеки път, когато се срещнем, ти вдъхваш аромата на мента.

Следващия път ще прибавя бренди и лед. Разбърквате добре. Воала! Коктейлът „Мери с мента“ е готов. Направи го. А също и СНЯГ.

Защо зачеркваш снега? Аз обичам снега. Аз пък обичам теб.

— И аз те обичам. Мери.

Благодаря, Линк. — Но той го изричаше на глас. Винаги го изричаше. Никога не го мислеше. Тя се извърна бързо. Сълзите в нея го опариха.

Пак ли, Мери?

Не пак. Винаги. Винаги. — В дълбоките нива на съзнанието й се надигна вик: Обичам те, Линкълн. Обичам те. Олицетворение на моя баща. Символ на сигурност. На топлина. На закриляща страст. Не ме отхвърляй винаги… винаги… завинаги…

— Чуй ме, Мери…

Моля те, не говори, Линк. Не с думи. Няма да го понеса, ако думите застанат между нас.

Ти си моя приятелка, Мери. Винаги. И в разочарованието, и във възторга.

Но не и в любовта.

Не, сърце мое. Нека това не те наранява твърде много. Не и в любовта.

Аз, бог да ми е на помощ, имам достатъчно любов и за двама ни.

Любовта на единия, бог да ни е на помощ, не е достатъчна за двама.

Длъжен си да се ожениш за жена — еспер, преди да си навършил четирийсет, Линк. Съюзът държи на това. И ти го знаеш.

Зная го.

Тогава нека приятелството реши въпроса. Ожени се за мен, Линкълн. Дай ми само една година. Една мъничка година, за да те обичам. След това си иди. Няма да се залепя за теб. Няма да позволя да ме намразиш. Скъпи, толкова малко ми трябва… толкова малко искам от теб…

На вратата се звънна. Пауъл погледна безпомощно Мери.

— Гостите! — прошепна той и отправи сигнала Отвори се в до диез към сензора на ключалката. В същия миг тя отправи сигнала Затвори се — също в до диез, но с една квинта по-високо. Сигналите се преплетоха и вратата остана заключена.

Отговори ми първо, Линкълн.

Не мога да ти дам отговора, който искаш, Мери.

Звънецът отново прозвуча.

Стисна здраво раменете й, доближи я до себе си и впи очи в нейните.

Ти си II степен. Вникни в мен докъдето можеш. Какво съзираш в мислите ми? В сърцето ми? Какъв е моят отговор?

Премахна всички прегради. Бездънните тътнещи глъбини на мозъка му я обляха с горещи, страшни вълни… ужасяващи, но въпреки това примамливи и жадувани; но… „Сняг. Мента. Лалета. Тафта.“ — каза тя вяло. — Върви си посрещни гостите, мистър Пауъл. Аз ще приготвя канапетата. Това е всичко, за което ставам.

Целуна я веднъж, после отиде в хола и отвори входната врата. Мигом къщата се обля в бляскав фонтан от искряща светлина — гостите влязоха. Веселбата на есперите започна.

         Наистина           Едно канапе?         Ами

          Елъри,      Благодаря      Чудесни,   да,

            не              Мери, те са        Тейт,

              вярвам                          аз

                да                           лекувам

Водим             си        Едно канапе?    Д’Кортни.

 Гейлън             на                     Очаквам

  с                   работа              да

   нас                  в                е

    защото                „Монарх“      в

     има повод да празнува,  още       града

      Току                  дълго,    много

        що                    в      скоро.

         положи изпит пред Съюза    Ако

          вече                и     проявяваш       сме

           му                       интерес        почти

            присъдиха               Пауъл, ние сме готови

             II степен.                      да те

                              в        обявим   предложим

                        разузнаването         за

                         на „Монарх“.        Съюзен

Едно канапе?                  поетично.     Президент.

           Едно канапе? О, да.

Благодаря                     Едно канапе?  ти, Мери…

Аткинс! Чървил! Тейт! Имайте милост бе, хора! Я вижте каква плетеница /?/ сме измайсторили…

Телепатичното бърборене секна. Гостите огледаха набързо резултата и избухнаха в смях.

Това ми напомня за детската градина. Моля ви, проявете малко милост към своя домакин, иначе ще изляза от релсите, ако продължим да съчиняваме подобен миш-маш. Нека внесем малко ред. Дори не ви моля да е красиво.

Само ни посочи мотива, Линк.

Кажи какво искаш.

Може би кошничарска плетка? Или математическа крива? Музикален мотив? Архитектурен?

Каквото и да е. Каквото и да е. Само да не е нещо, което ми бърка в мозъка.

Извинявай, Линкълн.       Ние не бяхме загряли         Достатъчно

Тейт,                     очаквахме                    Мъже

но                        Алън                         Еспери

аз                        Сийвър                       като

Не е прието за Президент  да бъдат избирани            неженени

мога                      дойде                        представлява!

нищо                      но                           заплаха

Да си призная,            смятам Ал достоен за омра    за

ти                        че                           целия

кажа                      няма                         съюзен

за                        да                           евгеничен

Д’Кортни ще               пристигне по                 план

                          скоро

Отново избухнаха в смях, когато Мери Нойс увисна с това недоизплетено „скоро“ на последния ред. Отново се позвъни на вратата и се появиха един адвокат по имуществени дела в Слънчевата система — еспер II степен, и приятелката му. Тя бе едно дребничко притеснително същество с изключително привлекателна външност и за пръв път се появяваше в компанията. Телепатичният й модел бе доста наивен и нямаше нужната дълбочина. Очевидно беше III степен.

Привет! Привет на всички! Безкрайно съжалявам за закъснението. Портокалови цветчета и венчални халки са причината. Пътьом направих предложение за женитба.

— И се страхувам, че приех — каза момичето, като се усмихна.

Не говори! — стрелна я адвокатът. — Това не ти е третокласно джамбуре. Казах ти да не използваш думи.

— Забравих — изтърси тя отново и после стаята сякаш се сгорещи от нейния страх и срам. Пауъл се приближи и хвана треперещата ръка на момичето.

Не му обръщайте внимание, той е просто един новопроизведен във II степен сноб. Аз съм Линкълн Пауъл, вашият домакин. Шерлокхолмствам в полицията. Ако вашият годеник ви бие, ще му помогна да съжалява за това. Елате да се запознаете с колегите си по дарба… — Започна да я развежда из стаята. — Това е Гюс Тейт, голям шарлатанин. До него са Сам и Сали Аткинс. Сам е от същата порода. Тя пък е детегледачка II степен. Наскоро пристигнаха от Венера. На кратко посещение…

— П-п-при… — Искам да кажа, приятно ми е.

А онзи дебелият, които седи на пода, е Уоли Чървил, архитект, II степен. Блондинката, която седи в (скута) му, е Джун, неговата съпруга. Джун е редакторка, II степен. Това е техният син Гейлън, разговаря с Елъри Уест. Гейлън е студент в политехниката, III степен…

Младият Гейлън Чървил възмутено започна да обяснява, че вече е произведен II степен и че повече от година не му се е налагало да използва думи. Пауъл го прекъсна и като слезе под перцептивното ниво на момичето, му поясни причината за тази съзнателна грешка.

— О, да — каза Гейлън. — И сме братче и сестриче III степен, нали така? Страшно се радвам, че сте тук. Тези мастити надзъртачи бяха започнали да ме плашат.

— Ами как да ви кажа. Отначало и аз се страхувах, но сега вече не.

А това е вашата домакиня, Мери Нойс.

Здравейте. Едно канапе?

Благодаря. Изглеждат чудесни, мисис Пауъл.

Какво ще кажете за една игра? — побърза да се намеси Пауъл. — Има ли желаещи за ребус?

Отвън, сгушен в сянката на каменната арка, Джери Чърч се бе залепил за градинската врата на къщата на Пауъл и слушаше с цялата си душа. Стоеше замръзнал от студ, безмълвен, неподвижен, гладен. Изпитваше негодувание, омраза, презрение и глад. Беше еспер II степен, а гладуваше. Позорният знак на отлъчен бе причината за този му глад.

През тънката дървена врата проникваха сложните мисловни модели на гостите — една многообразна, променлива, възбуждаща плетеница. И Чърч, еспер II степен, подложен през последните десет години на словесна диета, която бе под необходимия му жизнен минимум, изпитваше истински глад за общуване със себеподобните си — за загубения свят на есперите.

Споменах Д’Кортни, защото май имам подобен случай.

Това беше Огъстъс Тейт, който се опитваше да влезе под кожата на Аткинс.

О, така ли? Много интересно. Бих искал да сравним записките си. Всъщност предприех това пътуване до Земята, защото и Д’Кортни ще бъде тук. За съжаление Д’Кортни няма да е… ами няма да е свободен.

Очевидно Аткинс се опитваше да е дискретен, а Тейт се опитваше да изкопчи нещо. Може и да не беше така, разсъждаваше Чърч, но във всеки случай тук се правеха изкусни блокажи и контраблокажи, подобно на дуелисти, които се фехтоват с наелектризирани шпаги.

Виж какво, надзъртачо. Мисля, че се държиш твърде грубо с бедното момиче.

— Я го виж! И акъл раздава — изръмжа Чърч. — Пауъл, този благочестив негодник, който стана причина да ме изритат, седнал да чете морал на адвоката от висотата на големия си нос.

Бедното момиче ли? Искаш да кажеш тъпото момиче, нали, Пауъл. Господи! Има ли граници човешката недодяланост?

Но тя е само III степен. Не можеш да искаш повече.

Тя е истинско наказание.

Смяташ ли, че е честно… да се ожениш за едно момиче, щом мислиш така за него?

Я не се прави на романтичен глупак, Пауъл. Ние сме длъжни да се женим за надзъртачки. Тази поне е хубава.

В гостната играта на ребус продължаваше. Мери Нойс се опитваше да изгради скрита мисъл от едно старо стихотворение.

Морето                                  шир

спи                                     и

спокойно                                длъж

тази                                    на

вечер,              край                стан

приливът         тихия  залив           гордо

приижда.        Ела до прозореца        възправят

Луната        Като ласка е нощният      Албион

грее           полъх      Само          на

ведро,            от    прибоя          бели

кацнала             долита              Скалите

над                                     угасва.

Ламанша                                 пак

    На френския бряг проблясва светлинка и

Какво, по дяволите, беше това? А, да. Око в чаша? Не? В халба тогава. Керамична халба. „Ай ин ъ стайн“ на английски. Айнщайн! Не беше трудно.

Мислиш ли, че Пауъл е подходящ за тази работа, Елъри? — Това беше Чървил с неговата престорена усмивка и огромно, дебело, надуто шкембе.

За президент на Съюза?

Да.

Страшно е способен. Романтик е, но е способен. Идеалният кандидат, ако беше женен.

Романтизмът му пречи. Все не може да си намери подходящо момиче.

Това ви е проблем на всички надзъртачи I степен. Слава богу, че не съм като вас.

След това се чу звън от счупена чаша в кухнята и отново Проповедникът Пауъл, който сега четеше морал на онова дребно леке Гюс Тейт.

Остави чашата, Гюс. Нарочно я изпуснах, за да те прикрия. Излъчваш безпокойство като сръхнова звезда.

Не може да бъде, Пауъл.

Не може, ама е вярно. Какво общо имаш с Бен Райх?

Дребосъкът веднага вдигна гарда. Усещаше се как защитната обвивка около съзнанието му се стяга.

Бен Райх ли? За него пък откъде се сети?

Ти ме подсети, Гюс. Цяла вечер ти е в главата. Не можех да не го прочета.

Бъркаш ме с някой, Пауъл. Сигурно си засякъл някой друг.

Появи се образът на ухилен кон.

Пауъл, кълна се, че не…

Да не би да си се забъркал в някаква история с Райх, Гюс?

Не съм! — Вече личеше, че бариерата пред мислите му е спусната.

Вслушай се в съвета на един професионалист, Гюс. Райх е способен да те вкара в беля. Внимавай. Помниш ли Джери Чърч? Райх го съсипа. Не позволявай същото да се случи и с теб.

Тейт се върна в гостната; Пауъл остана в кухнята, за да почисти парчетата от чашата — спокоен, със забавени движения. Замръзнал от студ, Чърч лежеше зад вратата, като едва сдържаше клокочещата в сърцето му омраза. Младият Чървил продаваше фасони пред момичето на адвоката — изпълняваше някаква любовна балада, като едновременно я пародираше с изкълчени жестове. Колежански номера. Съпругите разгорещено спореха в синусоидални криви. Аткинс и Уест плетяха кръстосан разговор по някаква омайващо сложна схема от сетивни образи и от това гладът на Чърч още повече се изостри.

Искаш ли да пийнеш нещо, Джери?

Градинската врата се отвори. На фона на светлината се открои силуетът на Пауъл, с чаша искрящо вино в ръка. Лицето му се озаряваше от меката светлина на звездите. Дълбоките му засенчени очи излъчваха състрадание и разбиране. Заслепен, Чърч се изправи на крака и плахо пое предложената чаша.

Не го докладвай на Съюза, Джери. Ще си имам адски неприятности затова, че нарушавам табуто. И без туй постоянно нарушавам правилата. Горкият Джери… Трябва да направим нещо за теб. Десет години са прекалено дълго време.

Изведнъж Чърч плисна чашата в лицето на Пауъл, обърна се и избяга.