Унищоженият

17.

Откриха двамата мъже на другата сутрин, в горния край на острова, в парка до стария Харлемски канал. И единият, и другият се бяха лутали през цялата нощ, по наземни пътища и небесни магистрали, без да осъзнават накъде вървят, и все пак се бяха привличали непреодолимо един към друг като две намагнетизирани игли, плаващи по повърхността на затлачено с водорасли езеро.

Пауъл седеше със скръстени крака върху мократа трева. Лицето му бе повяхнало и безжизнено, дишането му почти бе спряло, пулсът му едва се долавяше. Стискаше Райх в желязна хватка. Райх се бе свил на топка като зародиш.

Веднага откараха Пауъл в дома му на „Хъдсън Рамп“, където целият научен екип от лабораторията на Съюза се потеше на смени над него и се поздравяваше с първото успешно осъществяване на Групова трансфузия на енергия в цялата история на Съюза на есперите. С Райх не бързаха толкова. Когато му дойде времето, безчувственото му тяло бе закарано по етапен ред в болницата „Кингстън“ за Унищожение.

Минаха седем дни.

На осмия ден Пауъл стана, изкъпа се, облече се, влезе в единоборство с медицинските сестри, удържа победа и излезе от къщата. Отби се само в „Сюкр & Сие“, откъдето се появи с огромен, тайнствен пакет, и после продължи към управлението, за да представи личния си отчет на главния прокурор Краб. Преди да се качи при него, надникна в кабинета на Бек.

Здравей, Джакс.

Радвам се (и те проклинам) да те видя, Линк.

Проклинаш ме?

Обзаложих се на петдесет кредита, че ще пазиш леглото до другата сряда.

Губиш. Моз прие ли мотивите за убийството на Д’Кортни?

От край до край. Делото продължи само час. Райх е предаден на Унищожение.

Чудесно. Е, време е да отида и обясня всичко на Краб.

Какво е това в ръката ти.

Подарък.

За мен?

Не днес. Ето ти материал за размишления.

Пауъл се качи до абаносово-сребристия кабинет на Краб, почука на вратата, чу властното „Да!“ и влезе. Краб беше подобаващо любезен, но резервиран. Случаят Д’Кортни не бе допринесъл за подобряването на отношенията му с Пауъл. Развръзката бе дошла като допълнителен удар.

— Това беше един изключително сложен случай, сър — започна Пауъл внимателно. — Никой от нас не успя да го разгадае и никой от нас не бива да бъде обвиняван. Виждате ли, сър, дори самият Райх не е съзнавал защо е убил Д’Кортни. Единственият, който успя да проумее случая, беше компютърът прокурор, а ние си помислихме, че си прави шеги.

— Оная машина? Разбрала?

— Да, сър. Когато за пръв път вкарахме окончателните данни, компютърът ни каза, че няма достатъчно доказателства за „емоционални подбуди“. Всички бяхме предварително убедени, че мотивите са лично облагодетелстване. Райх също. Естествено беше да предположим, че компютърът се занася, и настояхме пресмятанията му да се базират на личното облагодетелстване. И сбъркахме…

— А оная проклета машина беше права?

— Да, сър. Права беше. Райх си бе внушил, че убива Д’Кортни по финансови причини. Това е бил неговият психологически камуфлаж за истинските подбуди — емоционалните. Но той не е издържал. Райх предложил на Д’Кортни да се слеят. Д’Кортни приел. Но Райх подсъзнателно е бил принуден да изтълкува погрешно съобщението. Не е имал друг избор. Нужно му е било да продължи да вярва, че е извършил убийството заради парите.

— Защо?

— Защото не е могъл да приеме истинските мотиви…

— Които са…?

— Д’Кортни е неговият баща.

— Какво? — опули се Краб. — Неговият баща? Негова плът и кръв?

— Да, сър. Всичко е било толкова ясно. Просто не сме могли да го видим… Защото и Райх не е могъл да го види. Например онзи имот на Калисто. Същият, който Райх използва, за да подмами д-р Джордан да напусне планетата. Райх го е наследил от майка си, която го е получила от Д’Кортни. Всички мислехме, че бащата на Райх го е измъкнал с измама от Д’Кортни и го е приписал на жена си. Истината е друга. Д’Кортни го подарява на майката на Райх, защото са били любовници. Подарява го от любов към майката на детето си. Райх е роден там. Джаксън Бек откри всичко това, след като му подсказахме накъде да търси.

Краб отвори уста, после я затвори.

— И имаше още толкова много следи. Самоубийственият инстинкт на Д’Кортни, предизвикан от силното чувство за вина. Той наистина е изоставил своя син. Това чувство направо го е разкъсвало. Освен това дълбоко загнезденият в Барбара Д’Кортни образ на близнаци — Бен Райх и тя самата; тя някак е усещала, че са природени брат и сестра. И неспособността на Райх да убие Барбара у Чука Фруд. Дълбоко в подсъзнанието си и той го е знаел. Искал е да погуби омразния баща, който го е изоставил, но не е могъл да посегне на сестра си.

— Но кога изровихте всичко това?

— След като беше спряно делото, сър. Когато Райх ме обвини, че му устройвам смъртоносни клопки.

— Твърдеше, че вие се опитвате да го премахнете. Той… Но ако не сте вие, кой е бил тогава?

— Самият Райх, сър.

— Райх?

— Да, сър. Той убива баща си. Изразходва омразата си. Но неговото супер-его… съвестта му, не е могла да му позволила остане ненаказан за това отвратително престъпление. Тъй като полицията очевидно не успява да го накаже, съвестта му се захваща с това. Това е смисълът на образа от кошмарите на Райх… Човекът без лице.

— Човекът без лице?

— Да, сър. Той символизира истинското родство на Райх с Д’Кортни. Фигурата няма лице, защото Райх не е могъл да приеме истината… че е познал в Д’Кортни своя баща. Фигурата започва да се появява в сънищата му, когато взема решение да убие баща си. И до самия край не го оставя на мира. Отначало го заплашва с наказание за това, което е замислил. После се превръща в самото наказание за убийството.

— Бомбите?

— Точно така. Съзнанието му е трябвало да го накаже. Но Райх никога не е признавал пред себе си, че е извършил убийството, защото е мразел Д’Кортни като бащата, който се отрича от него и го изоставя. Следователно наказанието е трябвало да се изпълни на ниво подсъзнание. Райх сам си е поставял бомби, без изобщо да го осъзнава… в съня си, като сомнамбул… през деня, в пориоманиакални състояния — краткотрайни бягства от осъзнаваната реалност. Невероятни са способностите на мозъка.

— Но ако самият Райх не е знаел нищо за това… вие как се добрахте до него, Пауъл?

— Ами в това беше проблемът, сър. Не можехме да го научим чрез надзъртане. Той беше враждебно настроен, а за да се получат подобни данни, е необходимо лицето да ни оказва пълно съдействие. Във всички случаи това отнема месеци. Освен това, ако Райх се бе възстановил след всички тези шокове, щеше да съумее да се преустрои, преориентира и да стане недосегаем за нас. А това бе много опасно, защото беше достатъчно силен, за да разклати цялата Слънчева система. Той бе от онези редки личности, способни да разтърсят света, чиито натрапчиви идеи биха могли да разрушат нашето общество и завинаги да ни направят роби на собствените си налудничави мисловни модели.

Краб кимна в знак на съгласие.

— Малко остана да успее. От време на време се явяват такива хора, свързващи миналото и бъдещето. Ако им се позволи да се развият… Ако връзката стане здрава… светът се оказва обречен на едно ужасно бъдеще.

— И какво направихте?

— Използвахме една мярка, наречена Групова трансфузия на енергия, сър. Трудно е да се обясни, но ще се опитам. Психиката на всяко човешко същество е съставена от латентна и активизирана енергия. Латентната енергия е нашият резерв… неоползотворените естествени възможности на нашия мозък. Активизираната енергия е онази част от латентната енергия, която мобилизираме и вкарваме в употреба. Повечето хора използват само малка част от латентната си енергия.

— Разбирам.

— Когато Съюзът на есперите реши да приложи Групова трансфузия на енергия, всеки еспер отваря, тъй да се каже, психиката си и влага латентната си енергия в нещо като банка. Един-единствен еспер започва да черпи от тази банка и става жив проводник на латентна енергия. Той я натрупва в себе си и я вкарва в употреба. Може да постигне огромни резултати… ако успее да я овладее. Това е една трудна и опасна операция. Все едно да полетиш към Луната с пръчка динамит, завряна в… ъъъ… яхнал сноп динамитени пръчки…

Изведнъж Краб се ухили.

— Съжалявам, че не съм надзъртач — каза той. — Много ми се ще да видя действителния образ в главата ви.

— Опасявам се, че вече го видяхте, сър.

Пауъл също се ухили. За пръв път между двамата се установяваше разбирателство.

— Необходимо беше — продължи Пауъл — да срещнем Райх с Човека без лице. Трябваше да го накараме да види истината, за да можем и ние да се доберем до нея. Като използвах натрупаната латентна енергия, изградих в Райх една обща невропатологична представа… илюзията, че единствено той в света е реален.

— Но аз… Това често ли се среща?

— О, да, сър. Това е една от най-баналните форми на искейпизъм. Когато животът стане прекалено труден, човек е склонен да търси спасение в идеята, че всичко е илюзия… една огромна измислица. В Райх вече бяха заложени кълновете на тази слабост. Аз просто ги стимулирах и дадох възможност на Райх да победи самия себе си. Животът му ставаше прекалено труден и аз го убедих да повярва, че Вселената е една измислица… мистификация. След това разруших всичко, пласт след пласт. Накарах го да повярва, че загадката престава да съществува, че проверката е приключила. И оставих Райх сам с Човека без лице. Той се взря в лицето му и видя себе си и своя баща… и ние разбрахме всичко, което ни трябваше.

Пауъл взе пакета и стана. Краб скочи на крака и го придружи до вратата, поставил дружелюбно ръка върху рамото му.

— Свършили сте феноменална работа, Пауъл, Наистина феноменална. Просто нямам думи… Трябва да е чудесно да си еспер.

— Чудесно и ужасно, сър.

— Сигурно сте много щастлив.

— Щастлив ли? — Пауъл се спря на вратата и погледна към Краб. — Щяхте ли да сте щастлив, сър, ако цял живот трябваше да живеете в болница?

— Болница?

— Ето къде прекарваме живота си… Всички ние. В психиатричното отделение. Без надежда за бягство… за спасение. Бъдете благодарен, че не сте надзъртач, сър. Бъдете благодарен, че виждате човека само отвън. Бъдете благодарен, че никога не виждате неговите страсти, омразата, завистта, злобата, болката… Бъдете благодарен, че рядко виждате неговата отвратителна, истинска същност. Светът ще бъде прекрасно място, когато всички станат надзъртачи и всички бъдат коригирани… Но дотогава бъдете благодарен, че сте сляп.

Излезе от управлението, нае една кабина и отлетя на север към болницата „Кингстън“. Седеше в кабината с пакета на колене, гледаше надолу към великолепната долина на Хъдсън и си свирукаше някаква усукана мелодия. По едно време се ухили и си каза: „Ха! Големи работи му изприказвах на Краб. Но трябваше да затвърдя добрите ни отношения. Сега ще съжалява надзъртачите… и ще бъде приятелски настроен.“

Показа се и болницата „Кингстън“, разположена върху огромен, идеално поддържан хълмист парк. Солариуми, басейни, морави, спортни площадки — всичко беше в изящен неокласически стил. Докато се спускаше, Пауъл успя да зърне някои от пациентите и служителите — всички бяха с бронзов загар, жизнени, смееха се и играеха. Сети се за строгите мерки, които Управителният съвет беше принуден да прилага, за да предотврати превръщането на „Кингстън“ във втори Спейсланд. Прекалено много симуланти от висшето общество се опитваха да постъпят в болницата.

Пауъл отиде на гишето за информация, разбра къде се намира Барбара Д’Кортни и тръгна през парка. Все още беше слаб, но изпитваше желание да прескача плетове и порти, да се надбягва. Беше се надигнал след седемдневното си безсилие с един въпрос — един въпрос, който трябваше да зададе на Барбара. Чувстваше се въодушевен, Видяха се едновременно. Разделяше ги широка поляна, заобиколена от естествени тераси и великолепни градини. Махайки с ръка, тя се спусна към него и той се затича към нея. После, когато се доближиха един до друг, и двамата бяха обзети от свян. Спряха се на няколко крачки, без да смеят да срещнат погледите си.

— Здравей.

— Здравей, Барбара.

— Аз… Хайде да отидем на сянка, искаш ли?

Тръгнаха към стената на терасата. Пауъл я погледна крадешком. Сега отново беше жива… толкова жива никога не бе я виждал. И хлапашкото й изражение — изражението, което мислеше, че е етап от нейното Deja eprouve развитие — се бе запазило. Изглеждаше неописуемо игрива, жизнерадостна, очарователна. Но сега беше голяма. Тази Барбара не познаваше.

— Изписват ме тази вечер — каза тя.

— Зная.

— Страшно съм ти благодарна за всичко, което…

— Моля те, не говори така.

— За всичко, което направи за мен — твърдо продължи тя. Седнаха на една каменна пейка. Погледна го със сериозни очи. — Искам да ти кажа, че съм много благодарна.

— Моля те, Барбара. Плашиш ме.

— Така ли?

— Познавах те толкова отблизо като… ами като дете. Сега…

— Сега пак съм голяма.

— Да.

— Трябва по-добре да ме опознаеш. — Усмихна му се любезно. — Да кажем… Чай утре в пет.

— В пет…

— Неофициално. Не си слагай костюм.

— Слушай — каза Пауъл отчаяно. — Толкова пъти съм ти помагал да се обличаш. И да се решиш. И да си миеш зъбите.

Тя махна весело с ръка.

— А маниерите ти при хранене бяха направо ужасни. Обичаше риба и мразеше агнешко. Веднъж ме уцели в окото с една пържола.

— Това е било преди сто години, мистър Пауъл.

— Това беше преди две седмици, мис Д’Кортни.

Тя се изправи — самото олицетворение на достойнството.

— Наистина, мистър Пауъл. Струва ми се, че е най-добре да приключим този разговор. Щом сте решили, че трябва да ми отправяте хронографични обиди… — Тя млъкна и го погледна. Хлапето пак се показа на лицето й. — Хронографични ли казах? — попита тя. Той пусна пакета и я прегърна.

— Мистър Пауъл, мистър Пауъл, мистър Пауъл… — зашепна тя. — Здравей, мистър Пауъл…

— Господи, Барбара… Баба, скъпа. За момент си помислих, че наистина говориш сериозно.

— Връщах си за това, че си голям.

— Винаги си била отмъстително хлапе.

— Винаги си бил лош татко. — Тя се отдръпна назад и го изгледа. — Какъв си в действителност? Какви сме и двамата? Ще имаме ли време да разберем?

— Време ли?

— Преди да… Надзърни. Не мога да го кажа.

— Не, скъпа. Трябва да ми го кажеш.

— Мери Нойс ми разказа. Всичко.

— О! Така ли?

Барбара кимна.

— Но аз нямам нищо против. Нищо против. Тя беше права. Готова съм всичко да приема. Дори и да не можеш да се ожениш за мен…

Той се засмя. Въодушевлението му стана неудържимо.

— Не е необходимо нищо да приемаш — каза той. — Седни. Искам да ти задам един въпрос.

Тя седна. В скута му.

— Трябва да се върнем в онази нощ — каза той.

— У Мария Бомонт?

Той кимна.

— Трудно ми е да говоря за това.

— Няма да отнеме повече от минута. И така… Ти си в леглото си. Спиш. Изведнъж се събуждаш и изтичваш в орхидеената стая. Помниш ли останалото…?

— Помня.

— Един въпрос. Какъв беше викът, който те събуди?

— Знаеш.

— Зная, но искам ти да ми го кажеш. Кажи го на глас.

— Смяташ ли… смяташ ли, че отново ще изпадна в истерия?

— Няма. Просто го кажи.

След дълга пауза тя промълви едва чуто:

— Помощ, Барбара.

Той отново кимна.

— Кой извика това?

— Ами това беше… — изведнъж млъкна.

— Не е бил Бен Райх. Той не би викал за помощ. Не е имал нужда от помощ. Кой имаше нужда от помощ?

— Моят… Моят баща.

— Но той не е могъл да говори, Барбара. Рак… Нямал е ларинкс. И дума не е могъл да продума.

— Но аз го чух.

— Ти си надзърнала в него.

Тя го изгледа. После поклати глава.

— Не, аз…

— Надзърнала си в него — повтори Пауъл нежно. — Ти си латентен еспер. Баща ти те е повикал чрез телепатия. Ако не бях такова говедо и не мислех само за Райх, отдавна щях да се сетя. Без да го знаеш, ти през цялото време, докато беше вкъщи, надзърташе в мен и Мери.

Тя не можеше да го осъзнае.

Обичаш ли ме? — предаде й той.

— Обичам те, разбира се — промълви тя, — но ми се струва, че измисляш оправдания за…

— Кой те попита?

— Какво да ме попита?

— Дали ме обичаш.

— Нали ти току-що… — Спря се, после поде отново.

— Ти каза… Т-ти…

— Не го КАЗАХ. Сега разбираш ли. Няма да е необходимо да се примиряваме с каквото и да е, освен с нас самите.

След няколко секунди, както им се стори, а всъщност след половин час, те се пуснаха, стреснати от силния трясък, който се чу на терасата над главите им. Погледнаха учудено нагоре.

Върху каменната стена се появи някакво голо същество, което бръщолевеше неразбираемо, крещеше и се тресеше. Прекатури се през ръба, свлече се надолу през цветните лехи и се стовари на поляната, като продължаваше да пищи и да се гърчи, сякаш през нервната му система непрекъснато преминаваше електрически ток. Беше Бен Райх, почти неузнаваем, поел по пътя към Унищожението.

Пауъл дръпна Барбара към себе си, тъй че да е с гръб към Райх. Хвана я за брадичката и каза:

— Ти нали си още мойто момиче?

Тя кимна.

— Не искам да гледаш това. Не е опасно, но не е за малки момичета. Изтичай сега в стаята си и ме чакай там. Нали си добро момиче? Браво… Тичай сега! Бързо!

Тя сграбчи ръката му, целуна я и се затича през поляната, без ни веднъж да се обърне назад. Пауъл я проследи как се отдалечава, после се обърна и спря поглед върху Райх.

Когато човек е подложен на Унищожение в болницата „Кингстън“, разрушава се цялата му психика. Серията от осмозни инжекции започва с най-горните слоеве на кортикалните нервни възли и продължава бавно надолу, изключвайки всички връзки, изтривайки цялата памет, разрушавайки частица по частица душевността, изграждана още от рождение. И докато психиката се разпада, всяка частица излъчва своя заряд от енергия, превръщайки цялото тяло във въртоп от разтърсващи дисоциации.

Но не в това се състои наказанието; не това е най-страшното при Унищожението. Ужасът идва от факта, че през цялото време съзнанието остава будно; че докато психиката се заличава, съзнанието усеща как стъпка по стъпка се връща назад към небитието, докато накрая и то изчезва в очакване на своето прераждане. За разума това е едно вечно сбогуване, безутешна скръб при безкрайно погребение. И в примигващите, потръпващи очи на Бен Райх Пауъл видя осъзнаването… болката… трагичното отчаяние.

— Как, по дяволите, е паднал там долу? Вързан ли трябва да го държим? — Д-р Джиймс подаде глава от терасата. — О, здравейте, Пауъл. Това е един ваш приятел. Помните ли го?

— Съвсем ясно.

Джиймс заговори през рамо.

— Слезте долу на поляната и го приберете. Аз ще го държа под око. — Обърна се към Пауъл. — Голям юнак е. Възлагаме му велики надежди.

Райх измуча и потрепери.

— Как върви лечението?

— Чудесно. Толкова е силен, че всичко ще понесе. Ускоряваме процедурата. Би трябвало да е готов за прераждане след година.

— Чакам го с нетърпение. Имаме нужда от хора като Райх. Щеше да е грехота да го загубим.

— Да го загубим? Че как може? Да не мислите, че едно малко падане…

— Не, друго имах предвид. Преди триста-четиристотин години полицаите са залавяли хора като Райх просто за да ги убиват. Смъртно наказание — така са му викали.

— Не може да бъде.

— Честна дума.

— Но това е абсурдно. Ако един човек е достатъчно талантлив и смел, за да застраши обществото, то той е очевидно над средното равнище. Той трябва да се запази. Поправя се и се превръща в положителна величина. Защо е нужно да се изхвърля? Ако това стане практика, ще останат само овцете.

— Не зная. Може би в онези дни са искали да има само овце.

Служителите изтичаха през поляната и вдигнаха Райх. Той се съпротивяваше и крещеше. Укротиха го с ловките и безопасни хватки от практикуваното в „Кингстън“ джудо и внимателно провериха да няма нещо счупено или навехнато. Като се увериха, че нищо му няма, се приготвиха да го отведат.

— Един момент — извика Пауъл.

Върна се при каменната пейка, взе мистериозния пакет и махна опаковката. Това бе най-луксозната кутия с шоколадови бонбони на „Сюкр & Сие“. Занесе я на Унищожения човек и му я подаде.

— Това е подарък за теб, Бен. Заповядай.

Съществото изгледа Пауъл навъсено, след това и кутията. Накрая протегна ръце и пое непохватно подаръка.

— Ха, та аз съм просто негова бавачка, дявол да го вземе — промърмори Пауъл. — Всички ние сме бавачки на този луд свят. Струва ли си?

Изведнъж от хаоса в Райх долетя:

Пауъл — надзъртач — Пауъл — приятел — Пауъл — приятел…

Беше толкова неочаквано, толкова изненадващо, толкова прочувствено и признателно, че Пауъл се трогна до сълзи. Опита се да се усмихне, после се обърна и тръгна през ливадата към болницата.

Чуйте ме — провикна се той от радост. — Чуйте ме, не-еспери! Трябва да разберете какво значи това. Трябва да го почувствате. Трябва да съборите стената. Трябва да разкъсате завесите. Ние виждаме истината, която вие не можете да видите. Че в човек няма нищо друго, освен любов и вяра, смелост и доброта, щедрост и готовност за саможертва. Всичко останало е само стената на вашата слепота. Но един ден ние всички ще бъдем с един разум и с едно сърце…

В безкрайната вселена няма нищо ново, нищо непознато. Онова, което изглежда изключително за нищожния разум на човека, е просто нещо неизбежно за всевиждащото Божие око. Този странен миг в живота, онова необичайно събитие, онези забележителни съвпадения на място, обстоятелства и случайни срещи… всички тези неща са се случвали многократно на планетата, на едно слънце, чиято галактика се завърта веднъж на двеста милиона години и досега се е завъртала девет пъти. И преди е имало щастие. И пак ще има.