Унищоженият

3.

В девет часа понеделник сутринта дребното като на манекен лице на Тейт се появи на екрана на видеофона в кабинета на Райх.

— Линията сигурна ли е? — попита той остро.

В отговор Райх просто посочи към гаранционния печат.

— Добре тогава — каза Тейт. — Мисля, че направих каквото искаше. Снощи надзърнах в Аткинс. Но преди да продължа, искам да те предупредя, че не е изключено да се допусне грешка, когато се надзърта в еспер I степен. Аткинс много внимателно бе поставил преградите си.

— Разбирам.

— Крей Д’Кортни пристига от Марс с „Астра“ сряда сутринта. Веднага ще се отправи към градската къща на Мария Бомонт, където ще бъде таен и добре скрит гост за една-единствена нощ… Само една.

— Една нощ — промълви Райх. — А после? Какви са плановете му?

— Не зная. Очевидно Д’Кортни е замислил някаква драстична акция…

— Срещу мен! — изръмжа Райх.

— Възможно е. Според Аткинс Д’Кортни се намира в състояние на изключителна свръхнапрегнатост и адаптационната му защита е на път да се разпадне. Инстинктът за живот и инстинктът към смъртта взаимно се неутрализират. В резултат на пълното емоционално изразходване състоянието му бързо регресира.

— Дявол да го вземе! Животът ми зависи от това — побесня Райх. — Говори на човешки език.

— Много е просто. Всеки човек представлява баланс от два противоположни нагона… И двата нагона имат една и съща цел… да достигнат Нирвана. Инстинктът за живот се бори за Нирвана, унищожавайки всякакъв вид съпротива. Инстинктът към смъртта се опитва да достигне Нирвана по пътя на самоунищожението. Обикновено в уравновесената личност двата инстинкта се хармонизират. В състояние на свръхнапрежение те се неутрализират.

— Ей богу, така е. И сега бърза да ме довърши!

— Аткинс ще се срещне с Д’Кортни в четвъртък сутринта, за да се опита да го разубеди да не прави това, което е замислил. Аткинс се страхува от това нещо и е твърдо решил да го спре. Специално е долетял от Венера, за да го накара да се откаже.

— Не е необходимо той да го спира. Аз сам ще го спра. Не е нужно той да ме защищава. Аз сам ще се защитя. Това ще е самоотбрана, Тейт… а не убийство! Самоотбрана! Добра работа си свършил. Повече не ми е нужно.

— Имаш нужда от много други неща. Райх. И не на последно място — от време. Днес е понеделник. Трябва да си готов до сряда.

— Аз ще бъда готов — изръмжа Райх. — Но гледай и ти да си готов.

— Не можем да си позволим какъвто и да е провал, Райх. Иначе — чака те Унищожение. Това ти е ясно, нали?

— Унищожение и за двама ни. Това ми е ясно! — Гласът на Райх започна да плющи. — Да, Тейт, ти си вътре в тази работа заедно с мен, а аз съм в нея, докато я доведа до финала… или до Унищожение.

През целия понеделник крои планове — дръзки, смели, самоуверени. Нахвърли с молив контурите, подобно на художник, който изпълва листа с ажурни линии, преди да нанесе туша: но той не мина с туш. Това щеше да стори инстинктът му на убиец в сряда. Понеделник вечерта остави плана настрана и легна да спи… и се събуди от собствения си вик — от Човека без лице, който отново се яви в съня му.

Вторник следобед Райх излезе от „Монарх тауър“ и се отби в аудиокнижарницата „Сенчъри“ на „Шеридан Плейс“. Тя беше специализирана за продажба на пиезоелектрически записи върху кристал — миниатюрни бижута, монтирани в изящна обковка. Последната дума на модата бяха оперите-брошки за Госпожата: „Музика ще звучи, където и да иде тя.“ В „Сенчъри“ имаше още и пълни рафтове с антикварни печатани книги.

— Търся нещо специално за един приятел, на когото дължа внимание — заяви Райх на продавача. Заглавията заваляха едно след друго.

— Не е достатъчно специално — каза той недоволно. — Защо не назначите някой надзъртач, за да спестите тези грижи на клиентите си? Докога ще я карате с тези допотопни, отживели времето си методи?

Започна да обикаля магазина, следван от цяла свита угрижени продавачи. Като реши, че достатъчно дълго е разигравал комедии, и преди разтревоженият управител да е изпратил да повикат някой продавач надзъртач, Райх се спря пред рафтовете с книги.

— Какво е това? — попита той учудено.

— Антикварни книги, мистър Райх. — Докато служителите му обясняваха теорията и практиката на старинните визуални издания, Райх бавно търсеше оръфаното кафяво томче, за което бе дошъл. Добре си го спомняше. Беше го прелистил набързо преди пет години и си го бе отбелязал в малкия черен бележник. Старият Джефри Райх не бе единственият Райх, който залагаше на предварителната подготовка.

— Да. Интересно. Прелюбопитно. А това какво е? — Райх измъкна кафявото томче. — „Забавни игри за гости“. Я да видим датата? Не може да бъде. Искате да кажете, че и в онези години са се събирали на гости?

Увериха го, че древните са били доста модерни в много и изненадващи отношения.

— Погледнете съдържанието — ухили се Райх. — „Бридж за меден месец“… „Пруски вист“… „Поща“… „Сардина“. Това пък какво ли е? Страница деветдесет и шеста. Да хвърлим един наглед.

Райх прехвърли страниците, докато стигна до заглавие, изписано с големи букви: ВЕСЕЛИ ИГРИ ЗА СМЕСЕНИ КОМПАНИИ.

— Погледнете това! — засмя се той, като се правеше на изненадан, и посочи с пръст добре запомнения абзац.

— Ще я взема — каза Райх. — Точно това ми трябва.

Същата вечер отдели три часа, за да повреди най-грижливо останалите страници на книгата. Като си послужи с огън, киселина, багрила и ножици, успя да осакати описанията на другите игри: и всяко изгаряне, всяко изрязано парче, всеки разрез беше удар върху гърчещото се тяло на Д’Кортни. Когато приключи с тези малки убийства, от игрите оцеляха откъслечни, непонятни фрагменти. Само „Сардина“ остана непокътната.

Райх сложи книгата в плик, адресира го до Грейъм, своя оценител, и я пусна в пневматичния улей. Тя изчезна с характерното си свистене и пукот и се върна след час с официалния печат на Грейъм върху удостоверението за автентичност. Нанесените от Райх повреди бяха останали незабелязани.

Нареди да я поставят в луксозна опаковка заедно с удостоверението (такъв беше обичаят) и я изпрати до дома на Мария Бомонт. Отговорът пристигна след двайсет минути: „Скъпи! Скъпи! Скъпи! Вече мислих че си зъбравил (очевидно Мария сама беше написала бележката) твойтъ малкъ секси приятелкъ. Колко мило! Ела удома дувечеръ. Ще има гости. Ще играем игрите от сладкото ти подаръче.“ Заедно с бележката в капсулата имаше и портрет на Мария, монтиран в центъра на звезда от синтетичен рубин. На снимката беше гола, разбира се.

Райх отговори: „Съкрушен. Не довечера. Губи ми се един милион.“

Тя отговори: „Сряда, умнико. Ще ти дам един от моите.“

„С удоволствие приемам. Ще доведа и един приятел. Целувам всичко твое.“ — отвърна й той и си легна.

И пак крещя на Човека без лице.

Сряда сутринта Райх посети научноизследователския отдел на „Монарх“ (бащинска загиженост, нали разбирате) и прекара един ползотворен час сред талантливите млади служители. Обсъди с тях работата им и бляскавото бъдеще, което ги очаква, ако останат верни на „Монарх“. Разказа им един древен виц за пионера — целибатер, който извършва принудително кацане върху катафалка в далечния космос (и мъртвецът казва: „Но аз съм просто един от туристите!“), и талантливите млади служители раболепно се изсмяха, изпълнени с леко презрение към своя шеф.

Благодарение на тази непринудена атмосфера Райх успя да се вмъкне в забранената за външни лица стая и да вземе тайно една капсула с поразяващо зрителните възприятия вещество. Те представляваха медни кубчета, два пъти но-малки от детонаторните капсули, но с двойно по-силно въздействие. При счупване избухваха с ослепителна синя светлина, която йонизираше родопсина — червения светлочувствителен пигмент в ретината, и ослепяваха жертвата, като парализираха представата за време и пространство.

В сряда сутринта Райх се отправи към улица „Мелъди“ в сърцето на театралния квартал и се отби в компанията „Психопесни“. Ръководеше я една интелигентна млада жена, която беше написала няколко великолепни парчета за рекламния отдел и едни страхотни антистачни песни за пропагандния отдел, когато „Монарх“ се нуждаеше от всякакви средства за смазването на миналогодишните работнически вълнения. Казваше се Дъфи Уиганд и според Райх беше образец на съвременно, отдадено на професията си момиче — непорочната прелъстителка.

— Как си, Дъфи? — Целуна я безстрастно. Тя имаше прекрасна — като кривата на положителен търговски баланс — фигура и красиво лице, но беше малко млада за него.

— Как сте, мистър Райх? — Погледна го особено. — Някой ден ще наема един от онези надзъртачи в самотни сърца, за да изтълкува целувката ви. Все си мисля, че намеренията ви не са сериозни.

— Не са.

— Негодник.

— Един мъж отрано трябва да направи избора си, Дъфи. Ако се целува с момичета, трябва да се прости с парите си.

— Мен ме целувате.

— Само защото приличаш на жената върху банкнотата.

— Пип — каза тя.

— Поп — каза той.

— Бим — каза тя.

— Бам — каза той.

— Иде ми да го убия оня кретен, който измисли тази мода — заяви Дъфи мрачно. — Добре, хубавецо. Какъв е проблемът?

— Комарът — каза Райх. — Елъри Уест, директорът на „Отдих“, се оплаква, че в „Монарх“ се играе на комар. И то прекалено много. Лично аз нямам нищо против.

— Ако човек има дългове, ще го е страх да иска по-висока заплата.

— Прекалено си умна, млада госпожице.

— Значи искате една антикомарджийска песен.

— Нещо такова. Запомняща се. Но не прекалено натрапчива. По-скоро със забавено въздействие, отколкото с открито пропагандна мелодия. Бих предпочел да повлияе преди всичко на подсъзнанието.

Дъфи кимаше с глава и бързо си записваше.

— И нека да е приятна за слушане. Ще се наложи да я чувам от бог знае колко души, като си я подсвирват и тананикат.

— Мръсник! Всички мои мелодии са приятни за слушане.

— Веднъж.

— Това увеличава хонорара с хилядарка.

Райх се засмя.

— Като става дума за монотонност… — продължи той спокойно.

— Не е вярно!

— Коя е най-натрапчивата мелодия, която си написала?

— Натрапчива?

— Знаеш какво искам да кажа. Като онези рекламни парчета, които не можеш да си избиеш от главата.

— А, Пепситата. Ние така ги наричаме.

— Защо?

— Знам ли. Предполага се, че първата е била написана преди много векове от някакъв тип на име Пепси. Но аз не го вярвам. Веднъж написах една… — Дъфи потрепера при спомена. — Като се сетя, и сега ме хваща яд. С гаранция да те преследва един месец. Мен ме държа година.

— Посмали малко.

— Честна дума, мистър Райх. Казваше се „Дай зор с този тензор“. Написах я за онази пиеса с лудия математик, дето претърпя пълен провал… Поискаха да е нещо безобразно и точно това получиха. Публиката така побесня, че се наложи да я изхвърлят. Загубих цяло състояние.

— Искам да я чуя.

— Не ви мразя чак толкова.

— Хайде, Дъфи. Наистина съм любопитен.

— Ще съжалявате.

— Не ти вярвам.

— Е, добре, прасе такова — каза тя и придърпа синтезатора към себе си. — Тъкмо ще си отмъстя за онази бъзлива целувка.

Пръстите и дланите й се плъзнаха изящно по клавишите. Една съвършено монотонна мелодия изпълни стаята с мъчителната си, незабравима баналност. Това бе квинтесенцията на всички мелодични клишета, които Райх бе чувал в живота си. Независимо каква мелодия се опитваш да си припомниш, тя неизбежно те извежда на до болка познатата пътека към „Дай зор с този тензор.“ След това Дъфи запя:

— Мили боже! — извика Райх.

— Използвала съм някои страхотни трикове в тази мелодия — каза Дъфи, като продължаваше да свири. — Обърнахте ли внимание на такта след „едно“? Всъщност това е такт 1/2. После има още един такт след „раздор“. Това превръща финала на песента отново в такт 1/2 и човек не може да се спре — ритъмът те принуждава да се въртиш в един затворен кръг. Ето така: „Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Та-та-та-там. Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Та-та-та-там. Че наста…“

— Ах ти, малка дяволице! — Райх скочи на крака, като запуши с длани ушите си. — Аз съм прокълнат. Колко време ще продължат мъките ми?

— Не повече от месец.

— „Че настава страх и ужас, и зада…“ Но това е гавра! Има ли спасение от това?

— Разбира се — каза Дъфи. — Много лесно. Просто се погаврете с мен. — Тя се притисна в него и го дари с гореща, младежка целувка. — Простак — изръмжа тя. — Мръсник. Галфон. Мухльо. Кога най-сетне ще ме вкарате в грях и ще ме озлочестите? Голям умник, няма що. Или може би не сте чак толкова умен, колкото си мисля?

— Дори по-умен — каза той и си тръгна. Както очакваше, песента се залости здраво в съзнанието му и докато излезе на улицата, непрекъснато си я повтаряше. Дай зор с този тензор. Дай зор с този тензор. Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Та-та-та-там! Идеална бариера пред мислите на човек, който не е еспер. Нямаше такъв надзъртач, който да съумее да я заобиколи. Че настава страх и ужас, и задава се раздор.

— Много по-умен — промърмори Райх и спря една реактивна кабина, която го остави пред заложната къща на Джери Чърч в западната част на града.

Че настава страх и ужас, и задава се раздор.

Въпреки всички останали претенции, оказионната търговия си остава най-старата професия. Заемането на пари срещу заложени вещи е най-древният поминък на човека. Той е започнал в дълбока древност и ще продължи в необозримото бъдеще, непроменен като самата заложна къща. Достатъчно е да влезеш в сутеренния магазин на Джери Чърч, отрупан с най-различни оцелели от времето вехтории, и се озоваваш в същински музей на вечността. И дори самият Чърч, съсухрен, примижващ, с почерняло и белязано от подмолните удари на страданието лице, въплътяваше образа на всевечния лихвар.

Чърч се измъкна от сянката и застана лице в лице с Райх, огрян от слънчевия лъч, който падаше косо върху тезгяха.

Дори не трепна. Нито пък показа с нещо, че го е познал. Мина бързо край човека, който от десет години беше негов смъртен враг, настани се зад тезгяха и каза:

— Какво ще обичате?

— Здравей, Джери.

Без да вдигна очи, Чърч протегна ръка през тезгяха. Райх понечи да я стисне. Онзи я дръпна назад.

— Не — каза Чърч с нещо средно между ръмжене и истеричен смях. — Благодаря, но това не. Просто ми дайте онова, което искате да заложите.

Това беше жалък капан, заложен от надзъртача, и той взе че попадна в него. Нищо.

— Нямам нищо за залагане, Джери.

— Толкова беден? Колко ниско падат великите. Но това се очакваше, нали? Ние всички падаме. Ние всички падаме. — Чърч го изгледа косо, като се опитваше да надзърне в него. Нека пробва. Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Нека проникне през тази идиотска мелодия, която гърми в главата му.

— Всички падаме — каза Чърч. — Всички.

— Сигурно, Джери. Аз още не съм. Имах късмет.

— Но аз нямах — ухили се надзъртачът. — Срещнах вас.

— Джери — каза Райх търпеливо, — аз не съм твоят лош късмет. Твоят собствен късмет те провали. Не…

— Проклето гадно копеле — каза Чърч с ужасяващо мек глас. — Проклет кръвопиец. Дано се скапеш, преди да пукнеш. Махай се оттук. Не искам да имам нищо общо с теб. Нищо! Ясно?

— Дори и с парите ми? — Райх измъкна от джоба си десет лъскави златни монети и ги постави върху тезгяха. Това беше хитър ход. За разлика от кредита разменните монети на простолюдието бяха златни. Че настава страх и ужас и задава се раздор…

— Най-малко с парите ти. Сърцето ти искам да изтръгна. Кръвта ти искам да се плиска по земята. Червеи да изпият очите ти, докато си жив. Но парите ти не искам.

— Тогава какво искаш, Джери?

— Казах ти! — кресна надзъртачът. — Казах ти! Проклето мръсно…

— Какво искаш, Джери? — повтори Райх студено, като впи поглед в смачкания мъж. Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Все още можеше да контролира Чърч. Нямаше значение, че Чърч е II степен. Контролът не се свеждаше само до способността да надзърташ. Преди всичко беше въпрос на характер. Осем, сър; седем, сър; шест, сър; пет, сър… Винаги беше успявал… Винаги щеше да може да контролира Чърч.

— Какво искаш? — попита Чърч троснато.

Райх се ухили.

— Ти си надзъртачът. Ти ми кажи.

— Не зная — измърмори Чърч след кратка пауза. — Не мога да го прочета. Някаква лудешка музика обърква всичко…

— Тогава аз ще ти кажа. Искам пистолет.

— Какво?

— Пис-то-лет. Пистолет. Древно оръжие. Изстрелва парчета метал чрез експлозия.

— Нямам такова нещо.

— Имаш, Джери, имаш. Кено Куизард ми го каза преди известно време. Видял го е. Стоманен и сглобяем. Много интересно нещо.

— За какво ти е?

— Надзърни и сам виж. Нямам какво да крия. Цялата работа е съвсем невинна.

Чърч сбърчи чело от усилие, но скоро вдигна ръце с отвращение.

— Не си струва труда — промърмори той и изчезна някъде в сенките.

В далечината се чу шум от затваряща се метална каса. Чърч се завърна с един малък, компактен предмет от оксидирана стомана и го постави на тезгяха до парите. Натисна едно копче и безформеното парче метал се превърна в стоманен бокс, револвер и малка кама. Беше пистолет-нож от XX век… идеалното оръжие за убийство.

— Какво ще правиш с него? — отново попита Чърч.

— Надяваш се, че е нещо, с което после можеш да ме шантажираш, нали? — Райх се усмихна. — Съжалявам. За подарък е.

— Опасен подарък. — Отлъченият надзъртач му хвърли онзи кос поглед, в който личеше и злъч, и смях. — Значи някой друг ще се погуби?

— Нищо подобно, Джери. Подарък е за един приятел. Доктор Огъстъс Тейт.

— Тейт ли? — Чърч ококори очи.

— Познаваш ли го? Колекционира стари неща.

— Познавам го. Познавам го — Чърч се захили астматично. — Но започвам да го опознавам по-добре. И започвам да го съжалявам. — Спря да се смее и впи изпитателен поглед в Райх. — Разбира се. Това ще бъде чудесен подарък за Гюс. Идеалният подарък за Гюс. Защото е зареден.

— О? Зареден ли е?

— Ами да. Зареден е. С пет красиви патрона — Чърч отново се изкикоти. — Подаръче за Гюс. — Докосна някакво лостче и от едната страна на револвера изскочи барабанът, в който се виждаха пет гнезда, заредени с месингови патрони. Вдигна поглед от патроните и се взря в Райх. — Пет змийски зъба за Тейт.

— Казах ти, че това е един невинен подарък — заяви Райх с твърд глас. — Трябва да ги извадим тези зъби.

Чърч го зяпна учудено, след това изприпка до другия край на тезгяха и се върна с два малки инструмента. Изтръгна бързо куршумите от петте патрона, постави безобидните гилзи обратно в гнездата им, прибра барабана и сложи пистолета до парите.

— Няма вече страшно — каза той бодро. — Нищо страшно за добрия малък Гюс.

Погледна към Райх очаквателно. Райх протегна и двете си ръце. С едната бутна парите към Чърч. С другата придърпа пистолета към себе си. В същия миг Чърч отново се промени. Лудешко-веселото му настроение го напусна. Сграбчи китките на Райх с железни пръсти и се надвеси над тезгяха, целият изгарящ от напрежение.

— Не, Бен — каза той, като за пръв път използва името му. — Това не е цената. Ти я знаеш. Въпреки тази идиотска песен в главата ти аз зная, че ти я знаеш.

— Добре, Джери — каза Райх спокойно, без да пуска пистолета. — Каква е цената? Колко искаш?

— Искам да ми се възстанови членството — заяви надзъртачът. — Искам да се върна в Съюза. Искам отново да съм жив. Това е цената.

— Какво мога да направя аз? Не съм надзъртач. Не съм дори член на Съюза.

— Ти не си безсилен, Бен. Все ще намериш начин. Би могъл да повлияеш на Съюза. Би могъл да направиш тъй, че отново да ме приемат.

— Изключено.

— Можеш да дадеш подкуп, да шантажираш, да заплашваш… да възхваляваш, заслепяваш, очароваш. Можеш да го направиш, Бен. Можеш да го направиш заради мен. Навремето аз ти помогнах.

— За онази услуга ти платих скъпо и прескъпо.

— Ами аз? — извика надзъртачът. — Аз какво платих? Аз платих с живота си!

— Плати с глупостта си.

— За бога, Бен, помогни ми. Помогни ми или ме убий. Аз и така съм мъртъв. Просто не ми стига смелост да се самоубия.

След кратка пауза Райх безмилостно отсече:

— Струва ми се, че най-доброто разрешение за теб, Джери, е да се самоубиеш.

Надзъртачът се дръпна назад като ужилен. В изтерзаното му лице очите изглеждаха изцъклени.

Съвсем преднамерено Чърч се изплю върху парите и след това отправи парещ от омраза поглед към Райх.

— Стоката е безплатна — каза той, обърна се и изчезна в сенките на магазина.