Унищоженият

12.

Бяха минали десет години, откакто Пауъл посети Спейсланд за последен път. Сега седеше в полицейския катер, който го взе от луксозния кораб „Холидей куин“, и докато се спускаха, се загледа през илюминатора надолу към блесналия в светлини Спейсланд, който приличаше на пъстра покривка, извезана със злато и сребро. И сега се усмихна на неизменната картина, която изникваше във въображението му всеки път, когато виждаше това курортно селище в космоса. Представяше си как пълен кораб с изследователи от далечна галактика случайно попадат на Спейсланд и странните същества, сериозни и прилежни, започват да го изучават. Всеки път се опитваше да отгатне какво ли биха написали в докладите си и все не можеше.

— Това е работа за Лъжливото овчарче — промърмори той.

Началото на Спейсланд било поставено преди няколко поколения върху една плоска като тепсия астероидна скала с диаметър около половин миля. Един маниак на тема здравословен начин на живот издигнал над плоската скала прозрачен полусферичен похлупак, инсталирал генератор на атмосфера и основал колония. По-късно Спейсланд се превърнал в безформено космическо плато, простиращо се на стотици мили. Всеки следващ предприемач просто прикачвал някоя и друга миля към скалата, издигал своя собствена прозрачна полусфера и започвал бизнес. Докато инженерите се наканят да препоръчат на Спейсланд сферичната форма като по-ефикасна и икономична, станало твърде късно за каквато и да е промяна. Платото продължаваше да расте надлъж и нашир.

Докато катерът завиваше, Спейсланд попадна под косите лъчи на слънцето и Пауъл обхвана с поглед стотиците полукълба, блещукащи на фона на синьо-черното космическо пространство, подобно на множество сапунени мехурчета върху разграфена на квадрати маса. Първата колония — здравен център, сега се намираше точно в центъра и все още продължаваше да функционира. Останалите представляваха хотели, увеселителни заведения, курортни комплекси, частни клиники и дори едно гробище. Откъм страната на Юпитер се издигаше огромната, с размери от петдесет мили полусфера, която служеше за покрив на Природния резерват на Спейсланд, който предлагаше повече естествена история и повече климатично разнообразие на квадратна миля от коя да е естествена планета.

— Докладвайте — каза Пауъл.

Полицейският сержант преглътна с мъка.

— Действахме според инструкциите — каза той. — Рунтавата опашка се залепи за Хасъп. Фината тръгна след него. Първия го подвежда момичето на Райх…

— Значи такава била работата, а?

— Ами да. Една малка хубавица на име Дъфи Уиганд.

— Проклятие! — Пауъл се изпъна като струна. Сержантът го изгледа учудено. — Та аз самият я разпитвах. Изобщо… — Овладя се. — Изглежда, и аз съм оплескал работата. Да ни е за урок. Когато човек срещне красиво момиче… — Поклати глава.

— Ами, както ви казах — продължи сержантът, — тя подвежда Рунтавия и тъкмо когато се намесва Финия, Райх отлита за Спейсланд с гръм и трясък.

— Тоест?

— Тръгва с частната си яхта. Катастрофира в открития космос и едва успява да извика бърза помощ. Има един убит. Трима са ранени, включително Райх. Предната част на яхтата е цялата смачкана. Някое парче от разрушен кораб или случаен метеорит. Откарват Райх в болницата, където си мислим, че ще остане известно време. Докато се обърнем, и Райх е изчезнал. Хасъп също. Грабвам един преводач еспер и тръгвам да го търся на четири езика. Никаква следа.

— А багажът на Хасъп?

— И той е изчезнал.

— По дяволите! Трябва да пипнем Хасъп и нещата му. Те са нашият мотив. Хасъп е шефът на шифровъчния отдел на „Монарх“. Трябва ни заради онова последно послание, което Райх е изпратил на Д’Кортни, и неговия отговор…

— Понеделника преди убийството?

— Да. Най-вероятно тази размяна на послания е предизвикала убийството. Възможно е също Хасъп да носи със себе си финансовата документация на Райх. Може би с нея ще можем да покажем на съда защо Райх е имал чудесен мотив да убие Д’Кортни.

— Какъв например?

— В „Монарх“ се говори, че Д’Кортни е бил притиснал Райх до стената.

— А известни ли са начинът и обстоятелствата?

— И да, и не. Накарах Джери Чърч да се открехне и измъкнах всичко от него, но то се оказа доста деликатна работа. Можем да докажем, че Райх е имал възможността да го извърши. Но това би имало смисъл само ако докажем и другите два аспекта. Можем да посочим и начина на извършване на убийството. Но и това би имало смисъл, ако докажем другите два аспекта. Същото се отнася и за мотива на Райх. Те са като трите кола на вигвама — всеки от тях се крепи на останалите два. Поединично не вършат никаква работа. Такова е мнението на Стария Моз. Затова имаме нужда от Хасъп.

— Мога да се закълна, че не са напускали Спейсланд. За тая работа поне ме бива.

— Не обесвайте нос само защото Райх ви е надхитрил. Много народ е надхитрял. Включително и мен.

Сержантът поклати глава мрачно.

— Веднага започвам да надзъртам из Спейсланд за Райх и Хасъп — заяви Пауъл, когато катерът се спусна плавно към херметическия люк, — но първо искам да проверя едно мое подозрение. Покажете ми трупа.

— Какъв труп?

— От катастрофата на Райх.

В полицейската морга, положен върху въздушна възглавница в хладилната камера, трупът представляваше обезобразена фигура с мъртвешки бяла кожа и огненочервена брада.

— Аха — измърмори Пауъл. — Кено Куизард.

— Познавате ли го?

— Един негодник. Работеше за Райх, но стана прекалено опасен, за да му е полезен. Хващате ли се на бас, че онази катастрофа е прикритие за едно убийство?

— Дявол да го вземе! — избухна полицаят. — Онези двама наистина бяха сериозно ранени. Признавам, че Райх може и да е симулирал. Но яхтата беше смачкана и онези двамата…

— Добре, ранени са. И яхтата е смачкана. И какво от това? Устата на Куизард е завинаги затворена и Райх може да се чувства малко по-спокоен. Райх с нагласил тази работа. Никога няма да го докажем, но ако открием Хасъп, няма и да е нужно. Това ще е достатъчно, за да изпратим нашия приятел Райх на Унищожение.

Облечен в моден, боядисан със спрей спортен екип (тази година беше модерно спортните дрехи да бъдат пръскани с боя), Пауъл започна светкавичната си обиколка на полукълбата… Хотел „Виктория“, „Спорт“, „Чар“, „От къщи в къщи“, „Новият Вавилон“, хотел „Марс“ (много шик), хотел „Венера“ (много съмнителен) и още десетки други… Пауъл завързваше разговори с непознати, описваше скъпите си стари приятели на половин дузина езици, надзърташе леко, преди да отговорят, за да се увери, че правилно са схванали описанието на Райх и Хасъп, и неизменно получаваше отрицателен отговор. Винаги отрицателен.

С надзъртачите беше лесно… а те бяха много на Спейсланд, по работа и на почивка… но отговорът винаги беше отрицателен.

Религиозен събор в Солар Раймс… стотици пеещи, коленичили поклонници, участващи в някакъв лудешки ритуал по случай лятното слънцестоене. Отрицателен отговор. Регата в „От къщи на Марс“… Малки и големи платноходки, подскачащи по водата като плоски камъчета. Отрицателен отговор. Центърът по пластична хирургия… стотици бинтовани лица и тела. Отрицателен отговор. Състезание по поло с безмоторни самолети. Отрицателен отговор. Горещи серни извори. Бели серни извори. Черни серни извори. Извори без сяра… Отрицателни отговори.

Обезверен и потиснат, Пауъл се отби в гробището „Слънчев ден“. Гробището приличаше на английска градина — настлани с плочи алеи, дъбове, ясени, брястове и мънички, покрити със зелена трева гробове. В стратегически разположени беседки струнни квартети от костюмирани роботи усърдно произвеждаха приглушена музика. Пауъл започна да се усмихва.

В центъра на гробището се издигаше точно копие на катедралата „Нотр Дам“ с грижливо изписан надпис:

„Малката църква в долчинката“. От устата на едно от чудовищата водоливници по кулата ехтеше сладникав глас: СТАНЕТЕ СВИДЕТЕЛИ НА ДРАМАТИЧНИТЕ МОМЕНТИ В ЖИВОТА НА БОГОВЕТЕ, ПРЕДСТАВЕНИ ОТ ЖИВИ РОБОТИ В „МАЛКАТА ЦЪРКВА В ДОЛЧИНКАТА“. МОЙСЕЙ НА СИНАЙСКАТА ПЛАНИНА, РАЗПЯТИЕТО НА ХРИСТОС, МОХАМЕД И ПЛАНИНАТА, ЛАО ДЗЪ И ЛУНАТА, ОТКРОВЕНИЕТО НА МЕРИ БЕЙКЪР ЕДИ, ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА БОГ БУДА, ОТКРИВАНЕТО НА ИСТИНСКИЯ И ЕДИНСТВЕН БОГ ГАЛАКТИКА… Малка пауза и после малко по-делово: ПОРАДИ СВЯТИЯ ХАРАКТЕР НА ПРЕДСТАВЛЕНИЕТО ВХОДЪТ Е С БИЛЕТИ. БИЛЕТИ МОГАТ ДА СЕ ЗАКУПЯТ ОТ УПРАВИТЕЛЯ. Малка пауза и един друг, обидено-умолителен глас продължи: ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ! КЪМ ВСИЧКИ БОГОМОЛЦИ. НИКАКВИ ШУМНИ РАЗГОВОРИ И СМЯХ… АКО ОБИЧАТЕ! Прищракване и друго чудовище водоливник проговори на друг език. Пауъл избухна в смях.

— Би трябвало да се засрамите от себе си — каза едно момиче зад него.

Без да се обръща, Пауъл отговори:

— Извинявам се. „Никакви шумни разговори и смях.“ Но не мислите ли, че това е най-нелепата…

Изведнъж психичната схема му се стори позната и той се обърна рязко. Беше лице в лице с Дъфи Уиганд.

— Ха, Дъфи! — каза той.

Начумереното й лице придоби объркан вид, след това цъфна в усмивка.

— Мистър Пауъл! — възкликна тя. — Симпатичният полицай. Все още ми дължите един танц.

— Дължа ви едно извинение — отвърна Пауъл.

— Чудесно! Тъкмо ще си попълня колекцията. А по какъв повод?

— Че ви подцених.

— С мен все така се получава. — Хвана го под ръка и го поведе по пътеката. — Кажете ми как здравият разум най-сетне възтържествува. Зървате ме пак и изведнъж…?

— Разбрах, че сте най-умната сред всички, които работят за Бен Райх.

— Истина е, че съм умна. Истина е и че съм изпълнявала някоя и друга поръчка на Бен… но в комплимента ви сякаш долавям някакви дълбоки, мрачни полутонове. Каква е причината?

— Опашката на Хасъп.

— Малко повече яснота в началните тактове, ако обичате.

— Отмъкнахте ни опашката, Дъфи. Моите поздравления.

— Аха! Хасъп е любимото ви конче. Като жребче при злополука е загубило най-славната от всички конски прелести. Снабдили сте го с изкуствена, която…

— Не се правете на глупачка, Дъфи. Това няма да ви помогне.

— В такъв случай, умнико, бихте ли заговорили на разбираем език? — Нахаканото й личице се вдигна към него, полусериозно, полушеговито. — За какво, по дяволите, става дума?

— Добре, ще обясня. Пуснахме опашка след Хасъп. Опашка наричаме детектива, шпионина, тайния агент, на когото е възложено да следи и наблюдава заподозряно лице…

— Това ясно. А какво е Хасъп?

— Служител на Бен Райх. Шефът на шифровъчния му отдел.

— И какво съм сторила на вашия агент?

— Следвайки инструкциите на Бен Райх, вие сте го очаровали, запленили, превърнали сте го в нарушител на служебните задължения, от сутрин до вечер, ден след ден сте го държали на пианото и…

— Един момент! — прекъсна го Дъфи. — Този го зная. Малкият безделник. Нека изясним този въпрос. Той ченге ли е бил?

— Хайде сега, Дъфи, ако…

— Попитах ви нещо.

— Да, ченге е.

— И е следял този Хасъп?

— Да.

— Хасъп… Един такъв блед? С пепелява коса? Пепеляво-сини очи?

Пауъл кимна.

— Ах, какъв мръсник — изсъска Дъфи. — Гаден, подъл мръсник! — След това се нахвърли гневно върху Пауъл. — Значи си мислите, че съм от онези, които му вършат мръсната работа, така ли? А сега ме чуйте, надзъртач такъв! Райх ме помоли за една услуга. Каза ми, че тук има един човек, който работи върху интересен музикален код. Искаше да го чуя. Откъде, по дяволите, можех да зная, че това е вашият глупак? Откъде можех да зная, че вашият глупак се прави на музикант?

Пауъл се загледа в нея.

— Да не би да твърдите, че Райх ви е подвел?

— Че какво друго? — На свой ред и тя го изгледа предизвикателно. — Хайде, надзъртайте. Ако Райх не беше в Резервата, можехте да надзърнете и в този коварен…

— Спрете! — Пауъл я прекъсна рязко. Мина бързо край бариерите пред съзнанието й и в продължение на десет секунди прецизно и изчерпателно надзърта в нея. После се обърна и започна да тича.

— Хей! — извика Дъфи. — Какво отсъдихте?

— Медал за честност — отвърна Пауъл през рамо. — Ще ви го закача веднага щом докарам един човек жив и здрав.

— Не искам един човек. Искам вас.

— В това е проблемът ви, Дъфи. Вие искате всекиго.

— Когооооо?

— Все-ки-го.

НИКАКВИ ШУМНИ РАЗГОВОРИ И СМЯХ… АКО ОБИЧАТЕ!

Пауъл намери своя полицейски сержант в спейсландския театър „Глобус“, където една великолепна артистка еспер вълнуваше хилядите зрители с прочувственото си изпълнение — изпълнение, което разчиташе както на телепатичната й чувствителност към отзвука от залата, така и на изящната й сценична техника. Полицаят, безразличен към обаянието на звездата, изучаваше мрачно залата, лице по лице. Пауъл го хвана за ръката и го изведе навън.

— Той е в Резервата — каза му Пауъл. — Взел е Хасъп със себе си. И багажа на Хасъп. Идеалното алиби. Разстроен е от катастрофата и се нуждае от почивка. И от компания. Има преднина от осем часа.

— В Резервата значи — умисли се сержантът. — Две хиляди и петстотин квадратни мили с повече проклети животни, география и климати, отколкото човек може да види и в три живота.

— Да се обзаложим ли, че Хасъп ще загине при нещастен случай, ако вече не е?

— Не, нямам никакви шансове да спечеля.

— Ако искаме да измъкнем Хасъп, трябва веднага да вземем един хелиокоптер и да тръгваме да го дирим.

— Ъ-ъ. В Резервата не се допускат никакви транспортни средства.

— Но това е извънреден случай. Хасъп е абсолютно необходим на Стария Моз.

— Ами тогава нека онази проклета машина се оправи с управата на Спейсланд. Би могъл да получиш специално разрешение след около три-четири седмици.

— Дотогава Хасъп ще е вече мъртъв и погребан. А не можем ли да вземем радар или сонар? Ако открием схемата на Хасъп и…

— Ъ-ъ. Забранено е внасянето в Резервата на всякакви технически средства, с изключение на фотоапарати.

— Що за Резерват е това, по дяволите?

— Стопроцентова девствена природа за любителите маниаци. Отиваш на своя собствена отговорност. Опасностите придават пикантност на пътуването. Ясна ли е картината? Бориш се със стихиите. Бориш се с дивите животни. Чувстваш се първичен и освежен. Така твърдят рекламите.

— И какво се прави там? Търкат се две сухи пръчки ли?

— Естествено. Ходиш пеша. Сам си мъкнеш храната. Имаш само една Защитна преграда, за да не те изядат мечките… Ако ти трябва огън, сам си го кладеш. Ако искаш да ловуваш, сам си правиш оръжията. Ако искаш да ловиш риба, пак така. Човекът срещу природата. И те карат да подпишеш, че няма да имаш никакви претенции, ако природата спечели.

— Тогава как ще намерим Хасъп?

— Подписваме такъв документ и отиваме да го търсим.

— Ние двамата? Да обходим две хиляди и петстотин квадратни метра? Колко души от вашите хора можете да отделите?

— Може би десетина?

— Което прави двеста и петдесет квадратни мили на полицай. Невъзможно.

— А може пък и да убедите управата… Не. Дори и да успеете, изключено е да ги съберем на съвещание за по-малко от седмица. Чакайте малко! Не бихте ли могли да ги съберете чрез надзъртане? Да излъчите светкавични съобщения или нещо подобно? Вие надзъртачите какво правите в такива случаи?

— Можем да открием даден човек, но не можем да му предадем нещо, ако не е надзъртач, така че… Хей! Че това е идея!

— Кое?

— Човек техническо средство ли е?

— Не е.

— Продукт на цивилизацията ли е?

— Напоследък и това не е.

— Тогава веднага се заемам да попълня екипа и отивам в Резервата със собствена радарна система.

В резултат на това един виден адвокат изведнъж бе обзет от непреодолимо влечение към природата насред деликатните преговори по сключването на важен договор в една от луксозните зали за конференции на Спейсланд. Същото влечение към природата изпита и секретарят на известен писател, един съдия по семейни дела, един експерт, който провеждаше беседа с кандидати за работа в Асоциацията на сдружените хотели, един промишлен дизайнер, един специалист по научна организация на труда, председателят на комисията по жалбите към Конфедерацията на обединените синдикати, директорът на Центъра по кибернетика на Титан, председателят на Комитета по политическа психология, двама министри от кабинета, петима лидери на парламентарни групи и десетки други еспери, пристигнали на Спейсланд по работа или на почивка.

Един след друг те преминаха през главния вход на Резервата, изпълнени с ваканционно настроение и екипирани кой как може. Онези, които бяха известени от по-рано, носеха здраво туристическо облекло. Други не; и слисаните служители от охраната, проверяващи багажа за забранени вещи, видяха да влиза и един луд в церемониални дипломатически одежди и раница на гърба. Но всички любители на природата носеха подробни карти на Резервата, внимателно разграфени на зони и сектори.

Движейки се бързо, те се пръснаха и устремно навлязоха в миниатюрния континент с всички видове климатични и географски пояси. Телепатичният канал пращеше от коментарите и информациите, които се носеха нагоре-надолу по мрежата от живи радари, в която Пауъл заемаше централно място.

Хей. Не е честно. Право пред мен е цяла планина.

Тук вали сняг. Истинска в-в-виелица.

Блата и (уф) комари в моя сектор.

Внимание. Пред мен има група, Линк. Сектор 21.

Дай картина.

Предавам…

Съжалявам. Не са те.

Група отпред, Линк. Сектор 9.

Да видим картината.

Предавам…

Не. Не са те.

Група отпред, Линк. Сектор 17.

Дай картина.

Хей! Това е мечка, дявол да я вземе!

Не бягай! Води преговори!

Група отпред, Линк. Сектор 12.

Дай картина.

Предавам…

Не са те.

ААААААА-пчууу!

Това виелицата ли е?

Не. Аз в ролята на гръмотевица.

Група отпред, Линк. Сектор 41.

Дай картина.

Предавам.

Не са те.

Как да се оправя с тази палма?

Хващате се с ръце и крака и драпате нагоре.

Но аз искам да сляза.

Как изобщо се качихте, ваше благородие?

Не зная. Един лос ми помогна.

Група отпред, Линк. Сектор 37.

Да видим картината.

Предавам.

Не са те.

Група отпред, Линк. Сектор 60.

Давай.

Ето картината…

Изпревари ги.

Докога ще бием път?

Те имат минимум осем часа преднина.

Не. Внасям корекция, надзъртачи. Тръгнали са осем часа преди нас, но може и да нямат осем часа преднина.

Какво значи това, Линк?

Възможно е Райх да не е тръгнал право напред. Може би е обикалял, докато намери удобно място близо до главния вход.

Удобно за какво?

За убийство.

Извинете, как мога да убедя една голяма котка да не ме изяде?

Използвайте политическа психология.

Използвайте Защитната преграда, господин Председател.

Група отпред, Линк. Сектор 1.

Дайте картина, господин директор.

Предавам.

Отминете ги, сър. Това са Райх и Хасъп.

КАКВО!

Запазете спокойствие. Нищо не трябва да заподозрат. Просто ги отминете и когато сте извън полезрението им, завийте към Сектор 2. Всички да се върнат при главния вход и да се прибират вкъщи. Приемете моите благодарности. Отсега нататък ще действам сам.

Нека участваме в залавянето, Линк.

Не може. Тук е нужна хитрост. Райх не трябва да разбере, че отвличам Хасъп. Всичко трябва да изглежда логично, естествено и извън всякакво съмнение. Идеалната кражба.

Тъкмо работа за теб.

Кой открадна времето, Пауъл?

Заминаващите надзъртачи бяха опарени от горещината на неговото изчервяване.

Въпросната квадратна миля от Резервата представляваше влажна, мочурлива, гъсто обрасла джунгла. Когато се стъмни, Пауъл започна бавно да се промъква към светлината на лагерния огън, който Райх бе наклал на една поляна на брега на малко езеро. Водата беше пълна с хипопотами и крокодили. Дърветата и цялата местност гъмжаха от живот. Изобщо тази малка джунгла с неподправената си първобитност правеше чест на еколозите от Резервата, които бяха способни да сглобят и балансират природата на върха на една игла. И в чест на тази природа Защитната преграда на Райх работеше с пълна мощност.

Пауъл чуваше воя на комарите, които се удряха в преградата отвън, и неравномерното барабанене на по-големите насекоми, блъскащи се в невидимата стена. Пауъл не можеше да рискува да използва своята. Преградите издаваха леко бръмчене, а Райх имаше остър слух. Придвижи се малко напред и надзърна.

Хасъп беше спокоен, отпуснат, малко горд от близостта си със своя могъщ шеф, малко замаян от мисълта, че в кутията му за филми е съдбата на Бен Райх. Райх, който трескаво майстореше груб, мощен лък, обмисляше нещастния случай, който щеше да елиминира Хасъп. Именно този лък и колчанът с островърхи стрели до Райх бяха погълнали осемчасовата преднина пред Пауъл. Не можеш да убиеш човек при нещастен случай по време на лов, ако не отидеш на лов.

Пауъл се надигна на колене и запълзя напред, насочил сетивата си изцяло към възприятията на Райх. Отново замръзна на място, когато в главата на Райх прозвуча сигналът ТРЕВОГА. Райх скочи на крака с готовия за стрелба лък и се взря в тъмнината.

— Какво има, Бен? — измърмори Хасъп.

— Не зная. Има нещо.

— По дяволите. Преградата нали работи?

— Все забравям.

Райх клекна и хвърли още дърва в огъня. Но той съвсем не бе забравил преградата. Бдителният инстинкт на убиеца му бе отправил предупреждение, мъгляво, но настойчиво… И Пауъл не можеше да не се възхити на невероятно сложния механизъм за самосъхранение, заложен в човешкия мозък. Отново надзърна в Райх. Несъзнателно бе започнал да си тананика блокиращата песничка, която свързваше с моментите на напрежение: Дай зор с този тензор. Дай зор с този тензор. Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Зад нея цареше нервна възбуда: растяща решимост да убие бързо… да убие безмилостно… да унищожи сега, а после да подреди следите и доказателствата…

Когато Райх — старателно избягвайки погледа на Хасъп, насочи цялото си внимание към туптящото сърце, което бе неговата цел — посегна към лъка, Пауъл се втурна бързо напред. Но едва направил няколко крачки, сигналът ТРЕВОГА отново прозвуча в съзнанието на Райх и едрият мъж скочи на крака. Този път грабна една горяща главня от огъня и я запрати в мрака, към мястото, където се криеше Пауъл. Всичко стана толкова бързо, че Пауъл не успя да предусети действията му. И щеше да бъде напълно осветен, ако Райх не бе забравил за преградата. Пламтящата главня се удари в нея и падна на земята.

— По дяволите! — извика Райх и се обърна рязко към Хасъп.

— Какво има, Бен?

В отговор Райх издърпа стрелата до мекото на ухото си и насочи върха й към тялото на Хасъп. Хасъп се изправи бързо.

— Бен, внимавай! Целиш се в мен!

В момента, в който Райх пусна стрелата, Хасъп неочаквано скочи встрани.

— Бен! За бога… — Изведнъж Хасъп разбра намеренията му, обърна се и със задавен вик избяга от огъня, докато Райх гласеше втора стрела. В паническия си бяг Хасъп се блъсна в Защитната преграда и когато залитна назад, една стрела профуча край рамото му и се разби в невидимата стена.

— Бен! — изкрещя той.

— Копеле такова! — изръмжа Райх и сложи още една стрела.

Пауъл се хвърли напред и стигна до преградата. Не можеше да мине през нея. Вътре Хасъп пищеше и тичаше край отсрещната стена, докато Райх го дебнеше с наполовина опъната тетива и се готвеше за смъртоносния изстрел. Хасъп пак се удари в преградата, падна, запълзя, изправи се на краката си и се стрелна встрани като хваната натясно мишка. Райх го следваше неотстъпно.

— Господи! — измърмори Пауъл.

Направи крачка назад към тъмнината и трескаво започнала мисли. Писъците на Хасъп бяха разбудили джунглата и се чуваше глух тътен и трополене. Включи се на телепатичния канал и започна да рови, търси, опипва. Не долови нищо освен сляп страх, сляпа злоба, сляп инстинкт около себе си. Хипопотамите, мокри и хлъзгави… крокодилите, глухи, раздразнени, гладни… едни други животни, яростни като носорози, но два пъти по-големи… Четвърт миля по-нататък се обаждаха и слонове, лосове, огромни котки…

— Струва си да опитам — каза си Пауъл. — Трябва да пробия тази преграда. Друг начин няма.

Премести блокировките си към по-високите нива, изолира всичко с изключение на емоционалните сигнали и започна да предава: страх, страх, ужас, страх… — насочи сигналите към най-ниското, примитивно ниво… Страх, Страх, Ужас, Страх… СТРАХ — БЯГСТВО — УЖАС — СТРАХ — БЯГСТВО — УЖАС — БЯГСТВО!

Всички птици във всички гнезда се събудиха с врясък. Маймуните закрещяха в отговор и разтърсиха хиляди клони от внезапно обзелото ги желание за бягство. Откъм езерото се разнесе серия от бълбукащи избухвания, когато стадото хипопотами изплува от плитчините в сляп ужас. Джунглата се разтърси от оглушителния рев на слоновете и от тежкия тътен при паническото им бягство. Райх се ослуша и замръзна на място, забравил за Хасъп, който продължаваше да тича и да хленчи, и да пищи от единия край на преградата до другия.

Хипопотамите бяха първите, които се удариха в преградата в слепия си, лудешки бяг. Последваха ги крокодилите и подобните на носорози животни. Пристигнаха и слоновете. След това и лосовете, зебрите, антилопите… огромни, тежко тропащи стада. Историята на Резервата не познаваше подобно паническо бягство. А и производителите на Защитната преграда изобщо не бяха предвидили такова масово, стремително нападение. Преградата на Райх се строполи със звук, подобен на рязане на стъкло.

Хипопотамите стъпкаха огъня, разпиляха го и го угасиха. Пауъл се хвърли в тъмнината, сграбчи Хасъп за ръката и го повлече през поляната към струпания багаж. За малко не падна при сблъсъка с някакво диво животно, но продължи да стиска ръката на Хасъп и най-сетне откри скъпоценната кутийка с филма. В неистовия мрак Пауъл долови френетичните сигнали на бягащите животни. Успя да се измъкне от основния поток, като продължаваше да влачи Хасъп след себе си. Спря се зад дебелия ствол на едно бакаутово дърво, за да си поеме дъх и скрие кутийката в джоба си. Хасъп продължаваше да хълца. Пауъл усети присъствието на Райх на около стотина крачки, опрял гръб в един евкалипт, стиснал в треперещите си ръце лъка и стрелите. Беше объркан, вбесен, ужасен… но все още невредим. Пауъл особено държеше той да остане невредим до Унищожението. Откачи собствената си Защитна преграда и я метна през поляната към жаравата, където Райх със сигурност щеше да я намери. След това се обърна и поведе вцепенения, покорен главен шифровчик към изхода.