Унищоженият

14.

ГРЪМ! Трясък! Вратите на килията зейват. Там навън, в далечината, те чака забулената в мрак свобода и бягството в неизвестното…

Но кой е там? Кой стои пред вратата на килията? О, господи! О, боже! Човекът без лице! Гледа. Призрачен. Безмълвен. Тичай! Бягай! Избягай! Избягай…

Избягай в открития космос. Спаси се в самотата на този сребристобял кораб, устремен към далечните дълбини на неизвестното… Люкът! Отваря се! Но това е невъзможно! На този кораб няма никой, който да го отваря така бавно, зловещо… О, господи! Човекът без лице! Гледа. Призрачен. Безмълвен…

Но аз съм невинен, ваше благородно. Невинен. Изобщо не можете да докажете вината ми и никога не ще се призная за виновен, колкото и да блъскате с чукчето си и проглушавате ушите ми, и… О, боже! Съдията… С перука и тога… Човекът без лице. Гледа. Призрачен. Въплъщение на възмездието…

Блъскането на чукчето се превърна в чукане по вратата на луксозната каюта. Чу се гласът на стюарда:

— Над Ню Йорк сме, мистър Райх. Кацаме след час. Над Ню Йорк сме, мистър Райх.

Чукането по вратата продължи. Райх най-сетне успя да проговори.

— Добре — каза той с прегракнал глас. — Чух.

Стюардът се оттегли. Райх се измъкна от хидролеглото и откри, че краката не го държат. Опря се на стената и ругаейки, се изправи. Не отърсил се още от ужасния кошмар, той отиде в банята, обръсна се, взе си душ, влезе в сауната и накрая в продължение на десет минути стоя във въздушната сушилня. Все още не беше дошъл на себе си. Влезе в кабинката за масаж и натисна копчето „Тонизиращи соли“. Върху кожата му се впръснаха килограм навлажнени, ароматични соли. Секунда преди масажните колани да заработят, Райх изведнъж реши, че има нужда от кафе, и излезе от кабинката, за да позвъни на прислугата.

Чу се глух взрив и Райх бе повален по очи на земята от силата на експлозията в кабинката. Гърбът му бе нарязан от хвърчащите частици. Втурна се в спалнята, грабна пътната си чанта и се обърна като хванато натясно животно. Ръцете му несъзнателно отвориха чантата и потърсиха касетката с капсулите с поразяваш ефект, които винаги носеше със себе си. Касетката беше изчезнала от чантата му.

Райх се опомни. Усети щипенето на солите в раните и стичащата се по гърба му кръв. Усети, че вече не трепери. Върна се в банята, изключи масажните колани и огледа останките от кабината. През нощта някой бе измъкнал касетката от чантата му и поставил по една капсула във всеки от масажните колани. Празната касетка бе захвърлена зад кабинката. По чудо бе спасил живота си… но от кого?

Огледа внимателно вратата на каютата. Очевидно това бе работа на професионалист. Нямаше никакви следи от насилие. Но кой беше? И защо?

— Копеле мръсно! — изръмжа Райх.

Напълно възвърнал самообладанието си, той се върна в банята, изми се от солите и кръвта и напръска гърба си с коагулант. Облече се, изпи си кафето и се спусна в космическата аерогара, където, след жесток скандал с един митничар надзъртач (Че настава страх и ужас, и задава се раздор!), се прехвърли на кораба на „Монарх“, който чакаше, за да го закара в града.

От кораба се обади в „Монарх тауър“. На екрана се появи лицето на секретарката му.

— Има ли новини за Хасъп? — попита Райх.

— Не, мистър Райх. Нищо ново, откакто се обадихте от Спейсланд.

— Свържи ме с „Отдих и развлечения“.

Екранът се покри със зигзагообразни линии и след това се показа блестящият от хром салон на „Монарх“. Брадатият, с вид на сериозен учен Уест старателно подреждаше някакви документи в пластмасови папки. Той вдигна поглед и се ухили.

— Здравей, Бен.

— Хич не ми се усмихвай, Елъри — изръмжа Райх. — Къде, по дяволите, е Хасъп? Мислех, че вече…

— Това вече не е моя работа, Бен.

— Какво значи това?

Уест му посочи папките.

— Тъкмо привършвам. Историята на моята кариера в компанията „Монарх“. За архива. Въпросната кариера приключи тази сутрин в девет часа.

— Какво?

— Да, Бен, Мисля, че те предупредих. Съюзът току-що взе решение, че нямам право да работя в „Монарх“. Шпионажът в полза на една компания е в разрез с моралните ни принципи.

— Слушай, Елъри, не можеш да напуснеш точно сега. Главата ми е пламнала и имам страшна нужда от теб. Някой се опита да ме хвърли във въздуха на кораба тази сутрин. Отървах се на косъм. Трябва да открия кой е той. Нужен ми е надзъртач.

— Съжалявам, Бен.

— Не е задължително да си на щат в „Монарх“. Ще сключим индивидуален договор за оказване на лични услуги. Същият като на Брийн.

— Брийн? Психоаналитикът II степен?

— Да. Личният ми психоаналитик.

— Бившият.

— Какво!

Уест кимна.

— Решението пристигна тази сутрин. Няма вече лични лекари. Ограничава възможностите на надзъртачите. Длъжни сме да бъдем възможно най-полезни на възможно най-много хора. Отпиши го Брийн.

— Това е работа на Пауъл! — изкрещя Райх, — Използва всички мръсни надзъртачески номера, които могат да се изровят от бунището, за да ми прави кал. Опитва се да ми лепне убийството на Д’Кортни, подлият му надзъртач! Той…

— Стига, Бен. Пауъл нямаше нищо общо с това. Нека се разделим като приятели, а? Отношенията ни винаги са били коректни. Нека се разделим коректно. Какво ще кажеш?

— Ще ти кажа да вървиш по дяволите! — изрева Райх и прекъсна връзката. А на пилота каза със същия тон: — Закарай ме вкъщи!

Райх влезе шумно в апартамента си на последния етаж на небостъргача и отново събуди страх и омраза в сърцата на прислугата. Хвърли пътната си чанта на камериера и веднага се отправи към стаята на Брийн. Беше празна. Кратка бележка върху писалището повтаряше информацията, която вече бе чул от Уест. Райх се прибра в своите собствени покои, отиде до телефона и набра номера на Гюс Тейт. Екранът се изчисти и на него се появи надписът:

НОМЕРЪТ ЗАКРИТ

Райх зина от учудване, затвори и след това набра Джери Чърч. Екранът се изчисти и се появи надписът:

НОМЕРЪТ ЗАКРИТ

Райх изключи рязко, объркан обиколи веднъж кабинета, после се приближи до припламващата светлина на сейфа в ъгъла. Включи темпоралната фаза на сейфа и когато се появи многоклетъчната етажерка, посегна да вземе малкия червен плик от преградката в горния ляв край. В момента, в който докосна плика, се чу слабо прищракване. Сви се на две и се хвърли встрани, закрил с ръце лицето си.

Избухна ослепителна светлина, последвана от силен взрив. Нещо жестоко удари Райх в лявата страна, запрати го през стаята и го блъсна в стената. След това се изсипа дъжд от отломъци. Изправи се с мъка на крака, виейки от объркване и бяс, и повдигна дрехите си от лявата страна, за да види какви са пораженията върху тялото му. Целият беше нарязан, а острата болка подсказваше, че има поне едно счупено ребро.

Чу забързания бяг на прислугата в коридора и извика:

— Никой да не влиза! Чувате ли! Никой да не влиза! Никой!

Препъвайки се в отломъците, започна да събира останките от своя сейф. Откри невронния разрушител, който бе взел от червенооката жена при Чука Фруд. Намери и зловещото стоманено цвете — пистолета-кама, с който бе убил Д’Кортни. В него все още имаше четири неизстреляни патрона, заредени с вода и запечатани с желатин. Пъхна и двете оръжия в джоба на едно ново сако, взе и една касетка с капсули от бюрото и изхвръкна от стаята, без да обръща внимание на зяпналите от учудване слуги.

Райх не спря да ругае през целия път от апартамента на последния етаж до подземния гараж, пусна ключа на собствената си реактивна кабина в прореза с надпис „Повикване“ и зачака. В момента, в който се показа от гаража с ключа на вратата, се появи и един друг наемател, който дори от разстояние личеше, че го наблюдава. Райх завъртя ключа и дръпна вратата, за да скочи вътре. Чу се едва доловимо свистене. Райх се хвърли на земята. Резервоарът на реактивната кабина експлодира. Необяснимо защо не избухна в пламъци. Избълва силна струя гориво и парчета изкривен метал. Райх запълзя отчаяно, стигна до изходната рампа и си плю на петите.

Вече на улицата, с разкъсани дрехи, кървящ и смърдящ на креозотното гориво, направи отчаян опит да намери обществена реактивна кабина с монетен автомат, но не можа. Все пак успя да спре една пилотирана машина.

— Къде? — попита шофьорът.

Райх попи замаяно кръвта и креозота, които се стичаха по него.

— Чука Фруд! — каза той с прегракнал и истеричен глас.

Таксито го прехвърли на „Уестсайдски Бастион“ №99. Райх мина край протестиращия портиер, отстрани от пътя си възмутения администратор и високоплатения шарже д’афер на Чука Фруд и влетя в частния й кабинет — обзаведен във викториански стил, с полилеи от цветно стъкло, прекалено натъпкани дивани и бюро с повдигащ се плот. Чука седеше зад бюрото, облечена в мръсно кимоно и с мръсно изражение на лицето, което се смени с уплаха, когато Райх измъкна разрушителя от джоба си.

— За бога, Райх! — изпищя тя.

— Ето ме, Чука — каза той с дрезгав глас. — Край на облозите. Време е да си открием картите. Този разрушител вече го използвах върху теб. Пак съм навит да го използвам. Ти ме нави, Чука.

Тя скочи от бюрото и изкрещя:

— Магда!

Райх я сграбчи за ръката и я запрати към другия край на кабинета. Тя се блъсна в дивана и се просна върху него. Червенооката телохранителка влезе тичешком в кабинета. Райх беше готов да я посрещне. Фрасна я с ръка по врата и докато падаше, й нанесе удар с пета по гърба и я залепи за земята. Жената се изви и посегна да го хване за крака. Без да й обръща внимание, скръцна със зъби на Чука:

— Хайде, казвай! Защо ми слагаш тези адски машини?

— За какво говориш? — извика Чука.

— Като ме гледаш, за какво, по дяволите, мислиш, че говоря? Хайде да ми гадаеш на кръв. Вече се разминах с три последователни некролога. Докога мога да разчитам на късмета си?

— За какво става дума. Райх? Не мога…

— Става дума за голямото С, Чука, С като смърт. Идвам тук и насила ти измъквам момичето на Д’Кортни. Пребивам от бой дружката ти, после и теб пребивам. Теб ти писва и решаваш да ме очистиш. Така ли е?

Чука поклати глава замаяно.

— Досега три пъти. На кораба, на връщане от Спейсланд. В кабинета ми. В реактивната кабина. Още колко пъти, Чука?

— Не съм аз, Райх. Бог ми е свидетел. Аз…

— Не може да бъде друг, Чука. Ти си единственият човек, който ми има зъб, и единственият, който наема главорези. Следите водят към теб, тъй че хайде да си разчистим сметките. — Вдигна предпазителя от разрушителя. — Нямам време да се разправям с една дребна злобарка и нейните смахнати телохранители.

— За бога! — нададе вой Чука. — Какво мога да имам против теб? Хубаво, буйствал си малко. Понатупал си Магда. Не си първият. Няма да си и последният. Помисли малко!

— Вече съм мислил. Ако не си ти, кой е тогава?

— Кено Куизард. И той наема убийци. Чух ви как двамата…

— Куизард е вън от играта. Куизард е мъртъв. Кой друг?

— Чърч.

— Него го е страх. Иначе още преди десет години щеше да го направи. Кой друг?

— Откъде да знам? Стотици хора те мразят достатъчно.

— Хиляди. Но кой може да проникне в сейфа ми? Кой може да разгадае комбинацията и…

— Най-вероятно никой не е проникнал в сейфа ти. Най-вероятно някой е проникнал в главата ти и е надзърнал комбинацията. Най-вероятно…

— Надзърнал!

— Да. Надзърнал. Може би грешно си преценил Чърч… А може и да е някой друг надзъртач, който умира от желание да те види в ковчег.

— Господи… — прошепна Райх. — О, господи… Ама да.

— Чърч?

— Не. Пауъл.

— Ченгето?

— Ченгето. Пауъл. Ами да. Свети Линкълн Пауъл. Ами да! — Райх избухна в порой от думи. — Разбира се, че е Пауъл. Кучият му син прилага мръсни хватки, защото му смачках фасона. От делото му нищо не излезе. Сега нищо не му остава, освен да ми залага бомби…

— Ти си луд, Райх.

— Тъй ли? А защо ми отне Елъри Уест? И Брийн? Защото знае, че единствената ми защита срещу клопките му може да бъде един надзъртач. Пауъл е!

— Но той е ченге, Райх. Ченге.

— Знам, че е ченге — извика Райх. — Какво като е ченге? Нищо не го заплашва. Кой ще се усъмни в него? Умно го е измислил. И аз бих постъпил като него. Е добре… Сега аз ще му поставя клопка!

Изрита червенооката от себе си, отиде при Чука и я изправи грубо на крака.

— Обади се на Пауъл.

— Какво?

— Обади се на Пауъл! — изкрещя той. — Линкълн Пауъл. Обади му се вкъщи. Кажи му веднага да дойде тук.

— Не, Райх…

Разтърси я.

— Чуй ме, глупачко. „Уестсайдски Бастион“ е собственост на картела Д’Кортни. Сега, когато старият Д’Кортни е мъртъв, картелът ще стане моя собственост. Което означава, че и „Бастионът“ става моя собственост. И тази къща. И ти. Чука, ставаш моя собственост. Искаш ли да останеш на работа? Обади се на Пауъл!

Тя се вгледа в изкривеното му от злоба лице, надзърна леко и постепенно осъзна, че това, което казва, е вярно.

— Но нямам никакъв повод, Райх.

— Чакай малко. Чакай малко. — Райх се замисли, после измъкна пистолета-кама от джоба си и го тикна в ръцете на Чука. — Покажи му това. Кажи му, че момичето на Д’Кортни го е оставило тук.

— Какво е това?

— Оръжието, с което е убит Д’Кортни.

— Но за бога… Райх!

Райх се изсмя.

— Няма да му свърши работа. Преди да се добере до него, ще е влязъл в клопката. Обади му се. Покажи му пистолета. Накарай го да дойде тук.

Блъсна Чука към видеофона, последва я и застана встрани от екрана, тъй че да не се вижда. Подхвърли многозначително разрушителя. Чука го разбра.

Тя набра номера на Пауъл. Мери Нойс се появи на екрана, изслуша Чука и повика Пауъл. Появи се префектът. Слабото му лице беше станало още по-мършаво, под очите му имаше дълбоки сенки.

— Аз… аз… открих нещо, което може би ви интересува, мистър Пауъл — запелтечи Чука. — Току-що го намерих. Онова момиче, дето го отведохте от мойта къща, трябва да го е оставило тук.

— Какво е оставило, Чука?

— Пистолета, с който е убит баща й.

— Не може да бъде! — Лицето на Пауъл изведнъж се оживи. — Дай да го видя.

Чука му показа пистолета-кама.

— Той е, дявол да го вземе! — възкликна Пауъл. — Може би не всичко е загубено в края на краищата. Стой там, Чука. Идвам веднага.

Екранът изгасна. Райх стисна зъби и усети вкуса на кръв. Обърна се, изтича навън от „Небесна дъга“ и видя една свободна кабина с монетен автомат. Пусна половин кредит в ключалката, отвори вратата и скочи вътре. Излетя с мощно свистене и малко остана да се блъсне в корниза на една тридесететажна сграда. Виеше му се свят и си даде сметка, че не е в състояние да управлява реактивна кабина или да устройва клопки.

Не се опитвай да мислиш — помисли си той. — Не се опитвай да планираш. Ти си убиец. Роден убиец. Довери се на инстинктите си. Просто изчакай сгодния момент и убий!

Райх с усилие успя да овладее себе си и машината, докато стигна до „Хъдсън Рамп“ и с усилие провря кабината през непредсказуемите, променящи посоката си въздушни течения над Ист Ривър. Инстинктът му на убиец му подсказа да извърши аварийно кацане в задния двор на Пауъл. Не знаеше защо го направи. Когато отвори с блъскане изкривената врата на кабината, от говорителя се разнесе предварително записан глас:

„Моля за вашето внимание. Вие носите отговорност за всички щети, нанесени на това превозно средство. Моля да оставите името и адреса си. В противен случай ще трябва да заплатите и разходите по вашето издирване. Благодаря.“

— Готов съм да отговарям за далеч по-големи щети — изръмжа Райх. — Заповядайте.

Хвърли се под един гъст форзициев храст и зачака с разрушителя в ръка. След миг разбра защо бе кацнал тук. Жената, която бе отговорила на позвъняването у Пауъл, излезе от къщата и се затича през градината към кабината. Райх продължи да чака. Никой друг не се появи от къщата. Значи беше сама. Изскочи от храста, но жената се обърна още преди да го е чула. Надзъртачка. Райх дръпна спусъка на първа степен. Тя се вцепени и започна да трепери… напълно безпомощна.

Тъкмо се канеше да дръпне спусъка докрай, което означаваше смърт, инстинктът му отново го спря. Изведнъж му хрумна как да се разправи с Пауъл. Убива жената в къщата. Зарежда тялото й с поразяващи капсули и я оставя като примамка за Пауъл. По мургавото лице на жената изби пот. Челюстните й мускули потрепваха. Райх я хвана за ръката и я поведе към къщата. Походката й беше вдървена като на плашило.

Вътре в къщата Райх насочи жената през кухнята към всекидневната. Откри един дълъг, модерно тапициран диван и бутна жената върху него. Всичко в нея се съпротивляваше, с изключение на тялото й. Райх се ухили зловещо, наведе се и я целуна по устата.

— Много поздрави на Пауъл — каза той и като направи крачка назад, вдигна разрушителя. После го свали.

Някой го наблюдаваше.

Обърна се почти нехайно и обходи с бърз поглед всекидневната. Нямаше никой. Обърна се към жената и попита:

— Това с телепатия ли го правиш, а?

Вдигна разрушителя. И пак го свали. Някой го наблюдаваше.

Този път Райх претърси стаята, като провери зад столовете и в шкафовете. Нямаше никой. Погледна и в кухнята и банята. Никой. Върна се във всекидневната при Мери Нойс. Сети се за горния етаж. Отиде при стълбите и тъкмо щеше да тръгне нагоре, когато се закова на място по средата на крачката като ударен.

Някой го наблюдаваше.

Беше на горния край на стълбището. Беше коленичила и надничаше като дете зад пръчките на перилата. Беше облечена като дете в прилепнало трико, а косата й беше пригладена назад и завързана с панделка. Гледаше го с насмешливото, палаво изражение на дете. Барбара Д’Кортни.

— Здравей — каза тя.

Райх започна да трепери.

— Аз съм Баба — обяви тя.

Райх с усилие й махна да дойде при него. Тя веднага се изправи и заслиза надолу по стълбите, като се държеше внимателно за перилата.

— Не бива да го правя — каза тя. — Ти приятел ли си на моя тати?

Райх пое дълбоко въздух.

— Аз… Аз… — изграчи той.

— Тати трябваше да излезе — избърбори тя. — Но веднага ще се върне. Той ми го каза. Ако слушкам, ще ми донесе подарък. Опитвам се, но ми е ужасно трудно. А ти слушкаш ли?

— Баща ти? Ще се в-върне? Твоят баща?

Тя кимна.

— Ти на к’во играеше с леля Мери? Ти я целуна. Видях те. И тати ме целува. Хубаво ми е. А на леля Мери хубаво ли й е? — Тя го хвана доверчиво за ръката. — Като порасна, ще се оженя за тати и ще бъда негово момиче завинаги. Ти имаш ли си момиче?

Райх я завъртя и се взря в лицето й.

— На луда ли ще ми се правиш? — каза той дрезгаво. — Да не мислиш, че ще се вържа? Какво успя да издрънкаш на Пауъл?

— Той е моят татко — каза тя. — Когато го питам защо името му е различно от моето, той гледа странно. Ти как се казваш?

— Питах те нещо! — изкрещя Райх. — Какво си му издрънкала? Кого мислиш, че ще излъжеш с този номер? Отговаряй!

Тя го изгледа с подозрение, после се разплака и се опита да се отдръпне от него. Той я задържа.

— Махай се! — изхлипа тя. — Пусни ме!

— Хайде, казвай!

— Пусни ме!

Повлече я от долния край на стълбите към дивана, където Мери Нойс седеше, все още неспособна да помръдне. Хвърли момичето до нея, направи крачка назад и вдиша разрушителя. Изведнъж момичето се изпъна като струна и се ослуша. Лицето й загуби детинското си изражение и стана изопнато и напрегнато. Изпружи крака и скочи от дивана, затича се, спря изведнъж, след това сякаш отвори въображаема врата. Втурна се напред, с разпилени руси коси и широко отворени от страх тъмни очи… ослепителна като светкавица дивна красота.

— Татко! — изпищя тя. — За бога, татко!

Сърцето на Райх се сви. Момичето се затича към него. Той направи крачка напред, за да го хване. То се спря и отстъпи назад, после се стрелна вляво и направи полукръг, надавайки диви крясъци, с втренчен поглед.

— Не! — извика то. — Не! За бога! Татко!

Райх се завъртя и посегна към момичето. Този път успя да го хване, но то продължи да се бори и крещи. Райх също закрещя. Изведнъж момичето се смрази и запуши с длани ушите си. Райх отново се озова в орхидеения апартамент. Чу изстрела и видя как от задната част на главата на Д’Кортни бликна кръв и мозък. Разтърси се от конвулсивни спазми и се принуди да пусне момичето. То залитна и падна на колене, и запълзя по пода. Видя го как се наведе над бледото като восък тяло.

Райх си пое с мъка дъх и болезнено удари юмруците си един в друг, мъчейки се да се овладее. Когато бученето в ушите му заглъхна, той се втурна към Барбара, като се опита да подреди мислите си дa внесе мигновени корекции в своя план. Изобщо не бе предвидил да има свидетел. Дяволите да го вземат Пауъл! Налагаше се да убие и момичето. Но щеше ли да се справи с двойното убийство в… Не, това нямаше да е убийство, а клопка. Да го вземат мътните Гюс Тейт. Стоп! Това не беше Бомонт Хаус. Това беше… това беше…

— „Хъдсън Рамп“ №33 — каза Пауъл от вратата.

Райх се извърна рязко, приведе се инстинктивно и вдигна разрушителя до левия си лакът, както го бяха учили убийците на Куизард. Пауъл се дръпна встрани.

— Да не си посмял! — каза той остро.

— Кучи син! — извика Райх и се извърна към Пауъл, който го бе финтирал и не беше на мушка. — Проклет надзъртач! Гадно, мръсно ко…

Пауъл направи лъжливо движение вляво, после вдясно, след това се хвърли към Райх и му нанесе удар по нервния възел на лакътната става. Разрушителят падна на земята. Райх се вкопчи в него, като го блъскаше, дереше, ръгаше и ругаеше истерично. Пауъл го контрира с три светкавични удара — по тила, слънчевия сплит и слабините. Ефектът беше като при пълна парализа на гръбначния стълб. Райх се срина на земята. Започна да повръща, от носа му рукна кръв.

— Е, братче, да не мислиш, че само ти знаеш улични хватки — изръмжа Пауъл.

Отиде при Барбара Д’Кортни, която продължаваше да стои на колене, и я изправи.

— Как си, Барбара? — попита я той.

— Здравей, татко. Сънувах един лош сън.

— Зная, момичето ми. Нямаше как да ти го спестя. Трябваше да направя един експеримент с онзи голям грубиян.

— Искам целувка.

Целуна я по челото.

— Много бързо растеш — усмихна й се той. — До вчера говореше като бебе.

— Раста, защото обеща да ме чакаш.

— Не съм забравил, Барбара. А сега можеш ли да се качиш горе сама, или трябва някой да те носи… като вчера?

— Мога и съвсем сама.

— Добре, момичето ми. Качи се в стаята си.

Тя отиде до стълбите, хвана се здраво за перилата и тръгна нагоре. Малко преди да ги изкачи, стрелна с поглед Райх и му се изплези. След това изчезна. Пауъл се приближи до Мери Нойс, измери и пулса и я разположи удобно върху дивана.

— Първа степен, а? — изръмжа той към Райх. — Боли, но след час ще се оправи. — Върна се при Райх и го изгледа отгоре, с потъмняло от гняв лице. — Заслужаваш да ти го върна заради Мери, но има ли смисъл? Нищо няма да научиш. Просто си неспособен да го разбереш… нещастнико.

— Убий ме! — изстена Райх. — Убий ме, защото ако ме оставиш да стана, ей богу, аз ще те убия!

Пауъл вдигна разрушителя и намигна на Райх.

— Опитай се да се раздвижиш малко. Парализата не продължава повече от няколко секунди… — Седна и постави разрушителя върху коленете си. — Нямаше късмет. Не бяха минали и пет минути, след като излязох, когато ми стана ясно, че историята на Чука е фалшива. Ти си я подучил, нали?

— Ти си фалшив! — изкрещя Райх. — Ти и твоята етика, и високопарните ти приказки. Ти и твоите проклети фалшиви…

— Тя каза, че пистолетът е убил Д’Кортни — невъзмутимо продължи Пауъл. — Това е вярно, но никой не знае с какво е убит Д’Кортни… освен теб и мен. Обърнах и тръгнах насам. Пътят ми се стори дълъг. Малко остана да се окаже прекалено дълъг. А сега се опитай да станеш. Не може да ти е чак толкова зле.

Райх се изправи с усилие. Дъхът му свистеше ужасно. Изведнъж бръкна в джоба си и измъкна касетката с капсулите. Пауъл се изви назад в стола и ритна Райх с пета по гърдите. Касетката изхвърча от ръката му и той се строполи назад върху дивана.

— Тези хора няма да се научат, че надзъртач не може да бъде изненадан — каза Пауъл. Отиде до касетката и я вдигна. — Днес си помъкнал цял арсенал, а? Държиш се като човек, когото търсят жив или мъртъв, а не като свободен гражданин. Отбележи, че казах свободен. Не невинен.

— Свободен, но колко още? — процеди Райх през зъби. — Думата „невинен“ и аз не съм споменавал. Но докога ще бъда свободен?

— Завинаги. Делото ми беше идеално изпипано. До последната подробност. Проверих го, като надзърнах в теб и Барбара преди малко. Всички подробности си бяха на мястото, с изключение на една, и този единствен пропуск прати цялото ми дело по дяволите… в дълбокия космос. Ти си свободен гражданин, Райх. Твоят случай е приключил.

Райх се опули.

— Приключил?

— Да. Безвъзвратно. Аз се провалих. Можеш да се разоръжиш, Райх. Гледай си бизнеса. Никой няма да те безпокои.

— Лъжеш! Това е един от надзъртаческите ти номера. Ти…

— Не е. Ще ти обясня. Знам всичко за теб… Какъв подкуп си дал на Гюс Тейт… какво си обещал на Джери Чърч… Къде си намерил играта „Сардина“… Как си използвал родопсиновите капсули на Уилсън Джордан… Как, за да си създадеш алиби, си извадил куршумите от патроните и после пак си ги направил смъртоносни с няколко капки вода… Дотук все чудесни улики. И обстоятелствата, и начинът са налице. Но липсва мотив. Съдът иска конкретен мотив и аз го нямам. Това те прави свободен гражданин.

— Лъжеш!

— Разбира се, бих могъл да те обвиня във влизане с взлом и опит за убийство… но не си струва. Все едно да гърмиш с детски пистолет, след като ти е засякло оръдието. А най-вероятно ще можеш да се измъкнеш. Единствените ми свидетели са една надзъртачка и едно болно момиче. Аз…

— Лъжеш — изръмжа Райх. — Двуличен, подъл надзъртач. Да не мислиш, че ще ти повярвам? Да не мислиш, че ще продължа да те слушам? Нищо не беше изпипал, Пауъл. Нищо! Провалих те по всички показатели. Затова ми залагаш клопки с адски машини. Затова… — Райх изведнъж млъкна и се удари по главата. — А това е може би най-голямата от всички клопки. И аз влязох в нея. Какъв глупак съм! Какъв…

— Стига! — прекъсна го Пауъл. — Като пощръклееш, не мога да надзъртам. А сега ми кажи какви са тези клопки. Наум.

Райх се изсмя дрезгаво.

— Сякаш не знаеш… Каютата ми на кораба… Номера със сейфа… Реактивната ми кабина…

Почти цяла минута Пауъл се вглъби в Райх — надзърта, възприема, осмисля, После лицето му започна да пребледнява и дишането му се учести.

— Боже господи! — възкликна той. — Боже господи! — Скочи на крака и закрачи объркано напред-назад. — Това е… Това обяснява всичко… Стария Моз е бил прав. Емоционални подбуди. А ние помислихме, че се шегува… И образът със сиамските близнаци в подсъзнанието на Барбара… И чувството за вина на Д’Кортни… Нищо чудно, че Райх не можа да ни убие в къщата на Чука… Но не убийството е най-важното сега. Нещата са по-дълбоки. Много по-дълбоки. И опасни. Повече, отколкото предполагах.

Спря, обърна се и изгледа Райх с изгарящ поглед.

— Ако можех да те убия — извика той, — с голи ръце щях да ти откъсна главата. Щях да те разкъсам на парчета и окача на Галактическото бесило и цялата Вселена щеше да ми е благодарна. Осъзнаваш ли колко си опасен? Осъзнава ли чумата колко е страшна? Има ли смъртта съзнание?

Райх гледаше Пауъл с ококорени от учудване очи.

Префектът тръсна глава нетърпеливо.

— Защо ли те питам? — промърмори той. — Изобщо не разбираш за какво ти говоря. Никога няма да разбереш.

Отиде до бюфета, избра две ампули с бренди и ги напъха в устата на Райх. Райх се опита да ги изплюе, но Пауъл му затисна устата.

— Глътни ги — каза той твърдо. — Искам да се съвземеш и да ме изслушаш. Искаш ли бутилен? Тироксин? Можеш ли да дойдеш на себе си без медикаменти?

Райх се задави от брендито и заломоти ядосано. Пауъл го разтърси и накара да млъкне.

— Чуй ме добре — каза Пауъл. — Ще ти изтълкувам половината от картината. Опитай се да разбереш това, което ще ти кажа. Делото срещу теб е прекратено. Прекратено е заради онези клопки. Ако знаех за тях, изобщо нямаше да го подхващам. Щях да наруша принципите си и да те убия. Опитай се да разбереш това, Райх.

Райх спря да ломоти.

— Не успях да посоча мотив за убийството. Това е слабото място. Предложил си сливане на Д’Кортни и той е приел. Отговорил е WWHG. Което означава, че приема. Не си имал никакво основание да го убиваш. Имал си всички основания да запазиш живота му.

Райх пребледня като платно. Започна лудешки да клати глава.

— Не. Не. WWHG. Предложението отхвърлено. Това е отказ. Отказ!

— Приел е.

— Не. Кучият му син отказа. Той…

— Приел е. Когато научих, че Д’Кортни е приел, с мен беше свършено. Разбрах, че делото ми няма шанс в съда. Но не съм ти устройвал клопки. Не съм влизал в каютата ти. Нямам нищо общо с взривовете. Не съм аз човекът, който се опитва да те убие. Онзи човек се опитва да те убие, защото знае, че аз нищо не мога да ти направя. Знае, че не те заплашва Унищожение. Той винаги е знаел това, което аз току-що открих… че ти представляваш смъртна заплаха за цялото ни бъдеще.

Райх се мъчеше да каже нещо. Стана с усилие от дивана, като ръкомахаше безпомощно. Накрая проговори:

— Кой е той? Кой? Кой?

— Той е твой стар враг, Райх… От този човек няма да се отървеш. Няма да можеш да избягаш от него… да се скриеш от него… и се моля на бога да не можеш да се спасиш от него.

— Кой е той, Пауъл? Кой е той?

— Човекът без лице.

Райх издаде болезнен гърлен вик. После се обърна и залитайки, излезе от къщата.