Унищоженият

16.

ЛИКВИДИРАЙ ЛАБИРИНТА.

УНИЩОЖИ БЕЗИЗХОДИЦАТА.

ЗАЛИЧИ ЗАГАДКАТА. (Х2 Ж Y3 д! Пространство/д! Време)

АНУЛИРАЙ.

(ДЕЙСТВИЯ, ИЗРАЗИ, КОЕФИЦИЕНТИ, ДРОБИ, СТЕПЕНИ, СТЕПЕННИ ПОКАЗАТЕЛИ, КОРЕНИ, ТЪЖДЕСТВА, УРАВНЕНИЯ, ПРОГРЕСИИ, ВАРИАЦИИ, ПЕРМУТАЦИИ, ДЕТЕРМИНАНТИ, ОТГОВОРИ)

ПРЕМАХНИ.

(ЕЛЕКТРОН, ПРОТОН, НЕУТРОН, МЕЗОН И ФОТОН)

ЗАЧЕРКНИ.

(КЕЙЛИ, ХЕНСЪН, ЛИЛИЕНТАЛ, ЧАНЮТ, ЛАНГЛИ, РАЙТ, ТЪРНБУЛ И САНДЪРСЪН)

ИЗХВЪРЛИ.

(МЪГЛЯВИНИ, СЪЗВЕЗДИЯ, СИСТЕМИ, ДВОЙНИ ЗВЕЗДИ, ГИГАНТИ И БЕЛИ ДЖУДЖЕТА)

ОТСТРАНИ.

(РИБИ, ЗЕМНОВОДНИ, ПТИЦИ, БОЗАЙНИЦИ И ЧОВЕК)

ЛИКВИДИРАЙ.

УНИЩОЖИ.

ЗАЛИЧИ.

АНУЛИРАЙ. ЗАЛИЧИ ВСИЧКИ УРАВНЕНИЯ.

БЕЗКРАЙНОСТ Е РАВНО НА НУЛА.

НЯМА…

— …какво няма? — извика Райх. — Какво няма? — Направи отчаяно усилие да се изправи, като се мъчеше да преодолее завивките и задържащите го ръце. — Какво няма?

— Няма повече кошмари — каза Дъфи Уиганд.

— Кой е там?

— Аз съм, Дъфи…

Райх отвори очи. Намираше се в някаква стилна спалня, в стилно легло със старовремски чаршафи и одеяла. Дъфи Уиганд, издокарана и свежа, беше сложила ръцете си на раменете му. Тя пак се опита да го бутне назад върху възглавниците.

— Продължавам да сънувам — каза Райх. — Искам да се събудя.

— Звучи много красиво. Полегни си и сънят ще продължи.

Райх се отпусна назад.

— Бях буден — каза той мрачно. — За пръв път в живота си бях толкова буден. Чух… Не зная какво чух. Безкрайност и нула. Важни неща. Реалност. После заспах и сега съм тук.

— Малка корекция — усмихна се Дъфи. — За протокола. Ти се събуди.

— Аз спя! — извика Райх и се изправи. — Имаш ли нещо ободряващо? Каквото и да е… опиум, хашиш, сомнар, летатин… Трябва да се събудя, Дъфи. Трябва да се върна в реалността.

Дъфи се наведе и го целуна страстно по устата.

— Това реално ли беше?

— Не можеш да ме разбереш. Всичко е било илюзии… халюцинации… всичко. Трябва да се преустроя, преориентирам, реорганизирам… Преди да е станало прекалено късно, Дъфи. Преди да е станало прекалено късно, прекалено късно, прекалено късно…

Дъфи вдигна отчаяно ръце.

— Какво й става на нашата медицина, по дяволите! — възкликна тя. — Първо онзи проклет доктор те уплаши тъй, че припадна. После се закле, че те е оправил… а я се виж на какво приличаш сега. Психо! — Коленичи на леглото и заклати пръст под носа на Райх. — Още една дума и ще се обадя в „Кингстън“.

— Какво? Кой?

— „Кингстън“, болницата. Където пращат хора като теб.

— Не те питам това. Кой каза, че ме е уплашил тъй, че да припадна?

— Един приятел, лекар.

— На площада пред полицейското управление?

— Този път улучи.

— Сигурна ли си?

— Бях с него, когато те намерихме. Твоят слуга ми каза за експлозиите и аз се разтревожих за теб. Пристигнахме точно навреме.

— Видя ли лицето му?

— Не само го видях, но съм го и целувала.

— Как изглежда?

— Лице като лице. Две очи. Две устни. Две уши. Един нос. Тройна брадичка. Слушай, Бен. Ако ще продължаваш да пееш все същата песен за сънувам — будувам — реалност — безкрайност… тя просто вече ми омръзна.

— И ти ме докара тук?

— Разбира се. Как можех да пропусна този шанс? Това е единственият начин да те вкарам в леглото си.

Райх се усмихна. Вече успокоен, каза:

— Дъфи, сега можеш да ме целунеш.

— Мистър Райх, вече си получи целувката. Или може би това стана, докато беше още буден?

— Забрави го. Кошмари. Най-обикновени кошмари. — Райх се изсмя. — Защо трябва да ми пука от някакви кошмари. Целият свят е в ръцете ми. И със сънищата ще се оправя. Хей, Дъфи, нали веднъж ми каза, че искаш да те вкарам в лоното на греха?

— Това беше една детинска прищявка. Мислех си, че там ще срещна по-изискани хора.

— Избери си каквото искаш, Дъфи, и ще го имаш. Улици на греха от злато. Или от скъпоценни камъни. Улица на греха от тук до Марс? Готово! Ей богу, цялата Галактика мога да превърна в улица на греха, ако поискаш! — Заби палец в гърдите си. — Може би искаш да видиш господ? Ето ме. Давай, гледай ме!

— Милият. Толкова скромен, а главата му се е замаяла.

— Пиян ли съм? Разбира се, че съм пиян! — Райх измъкна краката си от завивките и се изправи, олюлявайки се леко. Дъфи веднага отиде при него и той я прегърна през кръста, за да се опре на нея. — Защо да не съм пиян? Победих Д’Кортни. Победих Пауъл. На четирийсет години съм. Имам шейсет години пред себе си, през които ще притежавам целия свят. Да, Дъфи, целия проклет свят!

Започна да обикаля стаята заедно с Дъфи. Това беше една разходка из разпалените еротични фантазии на Дъфи, защото вътрешната украса бе дело на декоратор надзъртач, който бе възпроизвел психиката й до най-малките подробности.

— Би ли искала да поставиш заедно с мен началото на династия, Дъфи?

— Нямам представа как се поставя началото на династия.

— Започваш с Бен Райх. Първо се омъжваш за него. После…

— Достатъчно. Кога започваме?

— После раждаш деца. Момчета. Десетки момчета…

— Момичета. И само три.

— И гледаш как Бен Райх поглъща „Д’Кортни“ и го присъединява към „Монарх“. Гледаш как противниците му падат един след друг… ето така!

Както ходеше, Райх ритна крака на една тумбеста тоалетна масичка. Тя се прекатури и на пода се пръснаха на парчета двайсетина кристални шишенца.

— След като „Монарх“ и „Д’Кортни“ станат „Райх, инкорпорейтид“, гледаш как изяждам останалите… дребните риби. Кейс и Ъмбрел на Венера. Изядени! — Райх стовари юмрука си върху една масичка до стената с формата на торс и я строши. — „Юнайтид транзакшън“ на Марс. Смачкани и изядени! — Счупи един изящен стол. — Концернът „Джи Си Ай“ на Ганимед, Калисто и Йо… „Титан кемикъл атомикс“… И след това най-малките гадинки: клеветниците, злобарите, Съюзът на надзъртачите, моралистите, патриотите… Изядени! Изядени! Изядени!

Заблъска с длан една мраморна статуя на голо тяло, докато тя падна от поставката и се разби на парчета.

— По-кротко, скъпи — Дъфи увисна на врата му. — Защо прахосваш всичката тази ценна енергия? По-добре поблъскай мен.

Вдигна я на ръце и я затръска, докато тя започна да пищи.

— Някои части на света ще са сладки… като теб, Дъфи. Други ще смърдят на леш… но аз всичко ще изгълтам. — Той се разсмя и я притисна до гърдите си. — Не разбирам много от делата господни, но зная какво искам аз. Ние ще разрушим всичко до основи, Дъфи, и ще построим всичко наново, тъй както ни приляга… На теб, на мен и на династията.

Отнесе я до прозореца, дръпна завесите и със силен шут го отвори. Чу се дрънчене на счупени стъкла. Навън градът тънеше в кадифен мрак. Само по небесните магистрали и улиците проблясваха светлини и от време на време червените очи на някоя реактивна кабина подскачаха над черния като катран хоризонт. Дъждът беше спрял и в небето беше кацнала тъничка бледа луна. Нощният вятър влезе, шушнейки, в стаята, като разсея тежкия мирис на разлетия парфюм.

— Хей, вие там! — извика с цяло гърло Райх. — Чувате ли ме? Всички вие… дето спите и сънувате. Отсега нататък ще сънувате моите сънища! Всички…

Изведнъж млъкна. Отпусна ръце и Дъфи се плъзна на пода до него. Хвана се с две ръце за рамката на прозореца и се протегна до кръста навън в нощта. Изви глава назад и погледна нагоре. Когато се дръпна назад в стаята, лицето му изразяваше смущение.

— Звездите — промърмори той. — Къде са звездите?

— Къде са… как го каза? — попита Дъфи.

— Звездите — повтори Райх. Посочи плахо към небето. — Звездите. Изчезнали са.

Дъфи го изгледа с любопитство.

— Кое каза, че е изчезнало?

— Звездите! — изкрещя Райх. — Погледни небето. Звездите са изчезнали. Съзвездията са изчезнали! Голямата мечка… Малката мечка… Касиопея… Дракон… Пегас… Всички са изчезнали! Нищо не е останало, освен Луната! Виж!

— Небето си е такова, каквото винаги е било — каза Дъфи.

— Не е! Къде са звездите?

— Какви звезди?

— Не им зная имената… Полярната звезда и… Вега… и… Откъде, по дяволите, да зная имената им? Да не съм астроном? Какво става с нас? Какво става със звездите?

— Какво представляват звездите? — попита Дъфи.

Райх я сграбчи грубо.

— Слънца… Кипящи и излъчващи светлина. Хиляди са. Милиарди… светят цяла нощ. Какво ти става, по дяволите? Не разбираш ли? Станала е космическа катастрофа. Звездите са изчезнали!

Дъфи поклати глава. Лицето й изразяваше ужас.

— Не разбирам за какво говориш, Бен. Не разбирам за какво говориш.

Той я блъсна встрани, изтича в банята и се заключи вътре. Докато се къпеше и обличаше набързо, Дъфи блъскаше по вратата и го молеше да се вразуми. Накрая се отказа и след малко я чу, че се обажда в болницата „Кингстън“ и им обяснява нещо с приглушен глас.

— Да видим как ще им обясни за звездите — изръмжа Райх, обзет от нещо средно между гняв и ужас.

Приключи с тоалета си и излезе от банята. Дъфи затвори набързо телефона и се обърна към него.

— Бен — започна тя.

— Чакай ме тук — сопна й се той. — Ей сега ще разбера.

— Какво ще разбереш?

— Какво е станало със звездите! — изкрещя той. — С липсващите, всемогъщи боже, звезди!

Изхвръкна от апартамента и слезе бързо на улицата. Спря се на празния тротоар и отново вдигна поглед. Ето я Луната. Виждаше се и една ярко светеща червена точка… Марс. И още една… Юпитер. Нямаше нищо друго. Освен мрак. Мрак. Мрак. Висеше над главата му — загадъчен, бездънен, ужасяващ. И докато гледаше, му се стори, че го притиска надолу, тягостен, задушаващ, убийствен.

Започна да тича, все още загледан нагоре. Зави край един ъгъл, блъсна се в някаква жена и я събори на земята. Помогна й да стане.

— Грубиян! Простак! — разкрещя се тя, докато се оправяше. После продължи с мазен глас: — Компания ли си търсиш, шефе?

Райх я хвана за ръката. Посочи към небето.

— Виж. Звездите ги няма. Не си ли забелязала? Изчезнали са звездите.

— Кое?

— Звездите. Не виждаш ли? Няма ги.

— Не разбирам за к’во говориш бе, шефе. Хайде. Давай да се повеселим.

Той се измъкна от лапите й и избяга. Надолу по улицата имаше монетен видеофон. Влезе в кабинката и набра „Справки“. Екранът светна и се чу гласът на робота:

— Въпрос?

— Какво е станало със звездите? — попита Райх. — Кога се е случило? Трябва да са го забелязали вече. Какво е обяснението?

Чу се прищракване, пауза, още едно прищракване.

— Бихте ли изговорили думата буква по буква, моля.

— Звезда! — изрева Райх. — З-В-Е-З-Д-А. Звезда!

Прищракване, пауза, прищракване.

— Съществително или глагол?

— Да те вземат мътните! Съществително!

Прищракване, пауза, прищракване.

— Няма информация под този надслов — обяви електронният глас.

Райх изруга, но се помъчи да се овладее.

— Къде се намира най-близката обсерватория до града?

— Уточнете кой град, ако обичате.

— Този град. Ню Йорк.

Прищракване, пауза, прищракване.

— Лунната обсерватория в „Кроутън парк“ е разположена на трийсет мили в северна посока. До нея се достига с маршрутна кабина, координати Север 227. Лунната обсерватория е дарена през две хиляди и…

Райх тръшна слушалката.

— Нямало информация! Боже господи! Всички ли са полудели?

Изтича на улицата и потърси свободна кабина. Една пилотирана машина минаваше бавно над главата му и Райх вдигна ръка. Тя се спусна, за да го качи.

— Север 227 — отсече той, докато се качваше. — Трийсет мили. Лунната обсерватория.

— Таксата е двойна — обяви пилотът.

— Плащам. По-бързо!

Кабината бързо набра скорост. Райх се сдържа пет минути, след това подхвърли небрежно:

— Забелязахте ли небето?

— Защо, какво има?

— Звездите са изчезнали.

Угоднически смях.

— Това не е шега — каза Райх. — Звездите наистина са изчезнали.

— Ако не е шега, ми го обяснете — каза пилотът. — Какво, по дяволите, са тези звезди?

Грубият отговор се въртеше в устата на Райх, но преди да избухне, кабината кацна в двора на обсерваторията, близо до куполовидния покрив.

— Изчакайте ме — отсече той и се затича по моравата към малкия каменен вход.

Вратата беше открехната и той влезе вътре. Чуваше се слабото бучене на механизмите на купола и тихото цъкане на часовника на обсерваторията. Като изключим слабата светлина от часовника, залата тънеше в мрак. Дванайсетинчовият телескоп работеше. Успя да различи смътните очертания на наблюдателя, приведен над окуляра на главния телескоп.

Райх тръгна към него, изнервен, напрегнат, сепнат от гръмогласното тракане на стъпките си в тишината. Стана му хладно.

— Вижте — започна той тихо. — Извинете, че ви безпокоя, но вие поне трябва да сте забелязали. Нали сте в звездния бизнес. Забелязали сте, нали? Звездите. Изчезнали са. Всички до една. Какво се е случило? Защо никой не вдигна тревога? Защо всички се правят, че нищо не знаят? Боже господи! Звездите! Винаги сме ги възприемали като нещо дадено. А сега ги няма. Какво се е случило? Къде са звездите?

Фигурата се изправи бавно и се обърна към Райх.

— Няма звезди — заяви.

Беше Човекът без лице.

Райх изкрещя. Обърна се и побягна. Изхвърча от вратата, хукна надолу по стълбите и по моравата към чакащата кабина. Блъсна се в прозрачната стена на кабината с такава сила, че се свлече на колене. Водачът му помогна да се изправи.

— Добре ли сте, шефе?

— Не зная — простена Райх. — И аз искам да разбера.

— Не е моя работа — каза пилотът, — но ми се струва, че трябва да се прегледате при надзъртач. Говорите като откачен.

— За звездите ли?

— Аха.

Райх сграбчи мъжа.

— Аз съм Бен Райх — каза той. — Бен Райх от „Монарх“.

— Да, шефе. Познах ви.

— Още по-добре. Нали знаете какво мога да направя за вас, ако ми направите една услуга? Пари… Нова работа… Каквото поискате…

— Нищо не можете да направите за мен, шефе. Вече ме оправиха в „Кингстън“.

— Чудесно. Значи честен човек. Ще ми направите услугата, защото вярвате в доброто или в каквото там вярвате, нали?

— Разбира се, шефе.

— Влезте в онази сграда. Огледайте мъжа, който седи зад телескопа. Добре го огледайте. Върнете се и ми го опишете.

Водачът тръгна, бави се пет минути и после се върна.

— Е?

— Най-обикновен човек, шефе. На около шейсет. С гола глава и бая дълбоки бръчки. Ушите му стърчат и има безволева, дето му викат, брадичка. Дръпната назад, нали разбирате.

— Той е никой… никой — прошепна Райх.

— Какво?

— Ами звездите? — попита Райх. — Нищо ли не си чувал за тях? Никога не си ги виждал? Не разбираш за какво ти говоря?

— Не.

— О, боже… — простена Райх. — Мили боже…

— Внимавайте да не ви мръдне чивията, шефе! — Водачът го тупна силно по гърба. — Ще ви кажа нещо, шефе. Те на доста неща ме научиха в „Кингстън“. Едно от тези неща е… Ами понякога на човек му хрумват щури идеи. Внуши си нещо и си вярва, че открай време е било така. Например… ами например, че хората винаги са били с по едно око, а сега изведнъж имат по две.

Райх го гледаше втренчено.

— И хуква по улиците и крещи: „За бога, откога всички имат две очи?“ Те му викат: „Винаги са имали две очи.“ Той вика: „Я не се занасяйте. Ясно си спомням, че хората имат по едно око.“ И ей богу, човек си вярва. И бая трябва да се измъчат, докато му го избият от главата. — Водачът пак го тупна. — Струва ми се, шефе, че и на вас ви е текнало нещо от рода на едното око.

— Едно око — измърмори Райх. — Две очи. Че настава страх и ужас, и задава се раздор.

— Какво?

— Не зная. Не зная. Имах много проблеми последния месец. Може би… Може би сте прав. Но…

— Искате ли да ви заведа в „Кингстън“?

— Не!

— Искате ли да останете тук и да роните сълзи за онези звезди?

Изведнъж Райх се развика:

— Какво ме интересуват проклетите звезди! — Страхът му се превърна в дива ярост. Нивото на адреналина в кръвта му се качи и той усети прилив на смелост и решителност. Скочи в кабината. — Целият свят е мой. Много важно, че ще се разделя с няколко илюзии!

— Точно така, шефе. Накъде.

— Кралския дворец.

— Къде?

Райх се разсмя.

— „Монарх“ — каза той и продължи да се залива в смях през целия полет в това ранно утро, докато стигнаха до внушителния небостъргач на „Монарх“. Но това бе един полуистеричен смях.

Администрацията работеше двайсет и четири часа и дежурните през нощта служители се намираха в последната сънлива фаза на нощната смяна от 12 до 8, когато Райх се появи. Въпреки че не го виждаха много често през последния месец, служителите бяха свикнали с тези посещения и бързо превключиха на по-високи обороти. Когато Райх се отправи към бюрото си, той бе последван от секретари и подсекретари, готови да докладват спешните задачи от програмата за деня.

— Оставете всичко — нареди той. — Повикайте целия персонал… всички шефове на отдели и организационни началници. Ще направя важно съобщение.

Настъпилото раздвижване го успокои и той отново усети здрава почва под краката си. Отново беше жив, реален. И тази беше единствената реалност… оживлението, нервното суетене, сигналните звънци, приглушените команди, бързото изпълване на кабинета му с толкова много обзети от страх хора. Но всичко това бе само едно предвкусвало на бъдещето, когато звънците щяха да зазвънят по планети и спътници и шефове на планетарни отдели щяха да тичат презглава към кабинета му с напрегнати от страх лица.

— Както знаете — Райх започна да се разхожда бавно и да мята остри погледи към лицата, които го наблюдаваха, — нашата компания водеше борба на живот и смърт с картела „Д’Кортни“. Крей Д’Кортни беше убит преди известно време. Появиха се някои усложнения, но вече всичко е наред. Вероятно ще ви е приятно да чуете, че сега пътят пред нас е открит. Можем да започнем изпълнението на плана АА за поемане контрол върху картела „Д’Кортни“.

Спря се, в очакване на възбудения шепот в отговор на това съобщение. Нямаше никаква реакция.

— Може би — продължи той — някои от вас не осъзнават важността и мащабността на тази операция. Ще ви представя нещата така, че на всеки да му стане ясно. Тези от вас, които са началници на градски отдели, ще станат началници на континентални отдели. Началниците на континентални отдели ще станат сателитни шефове. Настоящите сателитни шефове ще станат планетарни шефове. Отсега нататък „Монарх“ ще властва над Слънчевата система. Отсега нататък всички трябва да мислим от гледна точка на Слънчевата система. Отсега нататък…

Райх млъкна, обезпокоен от празните погледи около него. Огледа се и се насочи към личната си секретарка.

— Какво става, по дяволите? — изръмжа той. — Да няма новини, които още не съм чул? Лоши новини?

— Н-не, мистър Райх.

— Тогава какво ви мъчи? Това с нещо, което всички чакахме с нетърпение. Какво има сега?

Секретарката започна да пелтечи:

— Ние… Аз… Съжалявам, сър. Н-не зная за к-какво говорите.

— Говоря за картела „Д’Кортни“.

— Аз… н-никога не съм чувала за това предприятие, сър. Аз… Ние…

Секретарката се обърна към останалите за подкрепа.

Пред невярващите очи на Райх всички служители заклатиха глави в недоумение.

— „Д’Кортни“ на Марс! — изкрещя той.

— Къде, сър?

— На Марс! Марс! М-А-Р-С. Една от десетте планети. Четвъртата от Слънцето. — Скован от отново обзелия го ужас, Райх се развика несвързано. — Меркурий, Венера, Земя, Марс, Юпитер, Сатурн. Марс! Марс! Марс! На сто четирийсет и един милиона мили от слънцето, Марс!

Служителите отново заклатиха глави. Надигна се лек шум и всички се отдръпнаха малко от Райх. Той се втурна към секретарките и измъкна папките с документи от ръцете им.

— Тук има стотици справки за „Д’Кортни“ на Марс. Не може да няма. Ей богу, от десет години сме във война с Д’Кортни и…

Започна да рови из документите и да ги захвърля ядосано наляво и надясно, изпълвайки кабинета с пърхащи снежинки. Никъде не се споменаваше нито Д’кортни, нито Марс. Нямаше и следа от Венера, Юпитер, Луната или от другите спътници.

— Имам сведения в бюрото си — извика Райх. — Стотици сведения. Мръсни лъжци! Вижте в бюрото ми…

Втурна се към бюрото и започна да издърпва чекмеджетата. Чу се оглушителна експлозия. Бюрото хвръкна във въздуха. Летящи парчета дърво нараниха служителите, а Райх бе отхвърлен назад към прозореца, ударен като с гигантска ръка от плота на бюрото.

— Човекът без лице! — изкрещя той. — Всемогъщи боже! — Затръска глава трескаво и отново се върна към обзелата го идея-фикс. — Къде са архивите? Ще ви покажа в архивите… Д’Кортни и Марс, и всичко останало. И на него ще му покажа. На Човека без лице… Хайде!

Излезе тичешком от кабинета и нахълта в хранилището на архивите. Един след друг започна да изпразва рафтовете, като разпиляваше документи, купчини пиезокристали, древни записи на лента, микрофилми, молекулярни записи. Нямаше никаква следа от Д’Кортни или Марс. Ни следа от Венера, Юпитер, Меркурий, астероидите, спътниците.

Сега вече в кабинета наистина настана смут и паника, разнесоха се сигнални звънци и резки команди. Докато в кабинета цареше бъркотия, трима едри господа от „Отдих“ дотичаха в хранилището, водени от окървавената секретарка.

— Длъжни сте! Длъжни сте! — настояваше тя. — Аз поемам отговорността!

— Успокойте се, мистър Райх, успокойте се, успокойте се — повтаряха те с характерния съскащ звук, с който конярите успокояват разбеснели се жребци. — По-спокойно… по-спокойно… по-спокойио…

— Махайте се, копелета мръсни.

— По-спокойно, сър. По-спокойно. Всичко е наред.

Те заеха стратегически позиции, а междувременно паниката и бъркотията се увеличиха, звънците непрекъснато звъняха. В далечината се чуваха викове: „Кой е неговият лекар? Повикайте лекаря. Обадете се в «Кингстън». Съобщихте ли на полицията? Не, по-добре недейте. Никакъв скандал. Обадете се в правния отдел! Отворена ли е вече медицинската служба?“

Райх вдишваше и издишваше с ръмжене. Събаряше рафтове по пътя на едрите мъжаги, наведе глава и като бик си проби път право през тях. Префуча през кабинета и се насочи към външния коридор, където се намираше пневмоасансьорът. Вратата се отвори. Натисна „Научен отдел 57“ и влезе във въздушната совалка, която го изстреля до „Научния“, където слезе.

Намираше се на етажа на лабораторията. Беше тъмно. Изглежда, че служителите бяха решили, че е слязъл на улицата. Имаше достатъчно време. Като все още дишаше тежко, изтича до библиотеката на лабораторията, включи осветлението и се отправи към пулта за справки — плосък екран от матиран кристал, наклонен под ъгъл като чертожна дъска, поставен пред обикновен канцеларски стол. До него имаше сложно контролно табло с много копчета.

Райх седна и натисна СТАРТ. Екранът светна и електронният глас се обади от високоговорителя над главата му.

— Тема?

Райх набра НАУКА.

— Раздел?

Набра АСТРОНОМИЯ.

— Въпрос?

— Вселената.

Прищракване — пауза — прищракване.

— Според най-пълното определение, възприето във физиката, с термина „вселена“ се обозначава цялата съществуваща материя.

— Каква материя съществува?

Прищракване — пауза — прищракване.

— Материята образува съединения, чиито размери варират от най-малкия атом до най-големите струпвания на материя, познати на астрономите.

— Кое е най-голямото струпване на материя, познато на астрономите? — Райх набра ДИАГРАМА. Прищракване — пауза — прищракване.

— Слънцето.

На екрана се появи ослепителният диск на слънцето в бързо сменящи се кадри.

— А другите? Звездите?

Прищракване — пауза — прищракване.

— Няма звезди.

— Планетите?

Прищракване — пауза — прищракване.

— Има планета Земя.

Появи се картина на въртящата се около оста си земя.

— А другите планети? Марс? Юпитер? Сатурн…

Прищракване — пауза — прищракване.

— Няма други планети.

— Луната?

Прищракване — пауза — прищракване.

— Няма луна.

Треперейки, Райх пое дълбоко дъх.

— Ще направим още един опит. Да се върнем на Слънцето.

Слънцето отново се появи върху кристалния екран.

— Слънцето е най-голямото струпване на материя, познато на астрономите — започна електронният глас. Изведнъж млъкна. Прищракване — пауза — прищракване. Изображението на Слънцето започна бавно да гасне. Гласът заговори. — Няма Слънце.

Изображението напълно изчезна. Върху екрана остана само сянката, която гледаше към Райх… призрачна, безмълвна, страшна… Човекът без лице.

Райх нададе вой. Скочи на крака, събаряйки канцеларския стол. Вдигна го и го стовари върху ужасяващата сянка. Обърна се и като сляп прекоси библиотеката, мина през лабораторията и излезе в коридора. При асансьора натисна бутона УЛИЦА. Вратата се отвори, той залитна вътре и се спусна петдесет и седем етажа до централното фоайе на „Монарх тауър“.

То гъмжеше от служителите от първата смяна, които бързаха към кабинетите си. Докато си пробиваше път, Райх усети учудените погледи, насочени към нараненото му, кървящо лице. След това забеляза десетина служители от охраната на „Монарх“, които се опитваха да го заобиколят. Стрелна се напред и с бърза смяна на посоките успя да се измъкне от охраната. Мушна се във въртящата се врата и изскочи на улицата. Закова се на място, сякаш пред него се бе изпречила нажежена до бяло стена. Нямаше слънце.

Уличните лампи светеха, небесните магистрали блещукаха, червенооки реактивни кабини се носеха нагоре-надолу, магазините сияеха… А небето беше празно… не се виждаше нищо, освен дълбоката, черна, неизмерима безкрайност.

— Слънцето! — изкрещя Райх. — Слънцето!

Посочи с ръка нагоре. Чиновниците го измерваха с подозрителен поглед и бързо отминаваха. Никой не погледна нагоре.

— Слънцето! Къде е Слънцето? Не разбирате ли, глупаци? Слънцето!

Райх ги дърпаше за ръцете и размахваше юмрук към небето. После от въртящата се врата се появиха първите преследвачи и той си плю на петите.

Продължи надолу по улицата, зави рязко надясно и тичешком прекоси един пасаж с бляскави, пълни с хора магазини. В дъното на пасажа имаше вход на пневмоасансьора към небесната магистрала. Райх скочи вътре. Докато вратата се затваряше, той успя да зърне преследващите го служители от охраната, които бяха на по-малко от двайсет ярда от него. След това бе издигнат седемдесет етажа нагоре и се озова на въздушната магистрала.

Наблизо имаше малък паркинг с коли под наем, залепен за фасадата на „Монарх тауър“, и с лента за ускорение, извеждаща на магистралата. Райх се затича нататък, хвърли няколко кредита на служителя и се качи в една кола. Натисна СТАРТ и колата потегли. На изхода към магистралата натисна НАЛЯВО. Колата зави наляво и продължи напред. Управлението беше съвсем опростено. Наляво, надясно; стоп, старт. Всичко останало беше автоматизирано. При това колите можеха да се движат само по въздушните магистрали. Можеше с часове да се върти в кръг високо над града, като затворено в центрофуга опитно куче.

Колата не изискваше неговото внимание. Райх поглеждаше ту надолу, ту нагоре към небето. Нямаше го слънцето… а хората се занимаваха с делата си, сякаш никога не е имало слънце. Потрепера. Дали пък и това не се дължеше на синдрома на „едното око“? Неочаквано колата забави ход и спря. Беше заседнал насред магистралата, на половината път между „Монарх тауър“ и огромния „Визифон & визиграф билдинг“.

Райх заблъска по копчетата на арматурното табло. Никакъв ефект. Изскочи навън и вдигна задния капак, за да провери приемника. Едва сега забеляза в далечината тичащите към него служители от охраната и всичко разбра. Тези коли се задвижваха с радиотранслирана енергия. Бяха прекъснали транслацията от паркинга и сега бързаха да го настигнат. Райх се обърна и спринтира към „В & В билдинг“.

Магистралата минаваше през сградата и от двете й страни бяха наредени магазини, ресторанти, един театър — и дори пътническо бюро! Ето как щеше да се измъкне! Купува си билет, качва се в някоя едноместна капсула и се озовава на което си иска летище. Имаше нужда от малко време, за да се реорганизира… преориентира… а и имаше къща в Париж. Прескочи мантинелата, провря се край колите и изтича в бюрото.

Приличаше на миниатюрна банка. Малък тезгях. Гише със защитна пластмасова решетка против крадци. Райх се отправи към гишето, като вадеше пари от джоба си. Плясна кредитите на тезгяха и ги бутна под решетката.

— Един билет за Париж — каза той. — Задръжте рестото. Как се стигна до капсулите? По-живо, човече, по-живо!

— Париж ли? — дойде отговорът. — Няма Париж.

Райх се взря през нашарената с жилки пластмаса и видя… Човека без лице… вперил поглед в него, призрачен, безмълвен. Завъртя се два пъти, сърцето му заби лудо, главата му пулсираше, но успя да открие вратата и избяга навън. Затича се слепешката към въздушната магистрала, опита се с последни сили да избегне една идваща насреща му кола и беше повален във всепоглъщащ мрак…

ЛИКВИДИРАЙ. УНИЩОЖИ.

ЗАЛИЧИ. АНУЛИРАЙ.

(МИНЕРАЛОГИЯ, ПЕТРОЛОГИЯ, ГЕОЛОГИЯ, ФИЗИОГРАФИЯ)

ОТСТРАНИ.

(МЕТЕОРОЛОГИЯ, ХИДРОЛОГИЯ, СЕИЗМОЛОГИЯ)

ЗАЧЕРКНИ.

(Х2 Ж Y3 д: Пространство/д: Време)

ПРЕМАХНИ.

ТЕМАТА ЩЕ БЪДЕ…

…каква ще бъде? ТЕМАТА ЩЕ БЪДЕ…

— Каква ще бъде темата? Каква? КАКВА?

Някой бе поставил ръката си на устата му. Райх отвори очи. Намираше се в малка, облицована с плочки стая — помещението за извънредни случаи в полицейски участък. Лежеше върху бяла маса. Беше заобиколен от охраната, трима униформени полицаи, напълно непознати хора. Всички си записваха нещо в бележниците, шепнеха си и разменяха неспокойни погледи.

Непознатият махна ръката си от устата на Райх и се наведе над него.

— Вече сте добре — каза той тихо. — Успокойте се. Аз съм лекар.

— Надзъртач?

— Какво?

— Надзъртач ли сте? Имам нужда от надзъртач. Имам нужда от някой, който да погледне в главата ми, за да докаже, че съм нормален. Боже господи! Трябва да разбера дали съм нормален. Цената не ме интересува. Аз…

— Какво иска тоя? — попита един полицай.

— Не зная. Каза надзъртач. — Лекарят отново се обърна към Райх. — Какво имахте предвид? Бихте ли ни обяснили? Какво значи надзъртач?

— Еспер. Човек, който чете мисли. Който…

Лекарят се усмихна.

— Шегува се. Иска да демонстрира смелост. Много пациенти го правят. Правят се на невъзмутими след катастрофата. Наричаме го чувство за хумор под бесилото…

— Чуйте ме — каза Райх отчаяно. — Трябва да стана.

Искам да кажа нещо… Помогнаха му да стане.

— Казвам се Бен Райх — заяви той на полицаите. — Бен Райх от „Монарх“. Познавате ме. Искам да направя самопризнания. Пред Линкълн Пауъл, полицейския префект. Заведете ме при Пауъл.

— Кой е този Пауъл?

— И какво искате да признаете?

— Убийството на Д’Кортни. Аз убих Крей Д’Кортни миналия месец. В дома на Мария Бомонт… Съобщете на Пауъл. Аз убих Д’Кортни.

Полицаите размениха учудени погледи. Един от тях отиде в ъгъла и вдигна слушалката на старинен телефон.

— Шефе? Тук при нас има един образ. Твърди, че се казва Бен Райх от „Монарх“. Иска да направи самопризнания пред някакъв префект на име Пауъл. Твърди, че е убил лице на име Крей Д’Кортни миналия месец — След кратка пауза полицаят подвикна на Райх: — Как се пише това име?

— Д’Кортни! Главно Д апостроф главно К-О-Р-Т-Н-И.

Полицаят повтори името и зачака. След малко изсумтя нещо и затвори.

— Луд — каза той и прибра бележника в джоба си.

— Чуйте… — започна Райх.

— Този наред ли е? — обърна се полицаят към лекаря, без да поглежда към Райх.

— Разстроен е малко, но иначе нищо му няма.

— Чуйте ме! — извика Райх.

Полицаят го вдигна грубо на крака и го засили към външната врата на участъка…

— Достатъчно, приятел. Вън!

— Трябва да ме чуете! Аз…

— Ти ме чуй, приятел. В полицията няма никакъв Линкълн Пауъл. Никъде не е регистрирано убийство на никакъв Д’Кортни. И такива кат’ теб хич не ги обичаме тука. Така че… Вън!

И той изхвърли Райх на улицата.

Тротоарът беше необичайно разбит. Райх се препъна, успя да се задържи и застана прав — онемял, вцепенен, отчаян. Беше станало по-тъмно… безпределно тъмно. Тук-таме светеха улични лампи. Въздушните магистрали бяха изгаснали. Изчезнали бяха и реактивните кабини. В силуета на града зееха огромни дупки.

— Аз съм болен — простена Райх. — Болен съм. Имам нужда от помощ.

Тръгна, залитайки, надолу по разнебитената улица, стиснал с ръце корема си.

— Кабина! — провикна се той. — Кабина! Нищо ли няма в този проклет град? Къде е изчезнало всичко? Кабина!

Нямаше никакъв отзвук.

— Аз съм болен… болен. Трябва да се прибера вкъщи. Болен съм… — Отново се провикна: — Няма ли кой да ме чуе? Аз съм болен. Имам нужда от помощ… Помощ!… Помощ!

Никакъв отзвук.

Отново простена. После се захили… кротко, като луд. И запя с прегракнал глас: „Осем, сър… Пет, сър… Едно, сър… Дай зор с този тензор… Настава страх… ужас… раздор…“

Започна жално да вие:

— Къде сте, хора? Мария! Светлина! Ма-ри-яаа! Спрете тази глупава игра на „Сардина“.

Препъна се.

— Върнете се! — извика Райх. — За бога, върнете се. Останах съвсем сам.

Никакъв отговор.

Опита се да открие „Парк Саут“ №9, градската резиденция на Мария Бомонт, сцената на убийството на Д’Кортни… и самата Мария — невъздържана, вулгарна, вдъхваща сигурност.

Нямаше нищо.

Мрачна тундра. Черно небе. Непозната пустош.

Нищо. Райх нададе вик… един дрезгав, нечовешки вой, изпълнен с гняв и ужас.

Никакъв отговор. Дори ехо нямаше.

— За бога! — изрева той. — Къде изчезна всичко? Върнете го на мястото му! Няма нищо, освен пространство…

От всеобхватната пустош се появи и доби очертания една фигура — позната, зловеща, грамадна… Една фигура от черни сенки, вперила поглед в него, призрачна, безмълвна… Човекът без лице. Райх я гледаше вцепенен, онемял.

После фигурата проговори:

— Няма пространство. Нищо няма.

В ушите на Райх отекна вик — неговият собствен вик, и някакво тежко туптене — ударите на собственото му сърце. Вече тичаше по зиналата пред него пътека — незнайна, лишена от живот, лишена от пространство, — тичаше, преди да е станало прекалено късно, прекалено късно, прекалено късно… тичаше, докато все още. имаше време, време, време…

Сблъска се с една фигура от черни сенки. Фигура без лице. Фигура, която каза:

— Няма време. Нищо няма.

Райх отстъпи назад. Обърна се. Падна. Запълзя немощно в необятната пустош, крещейки:

— Пауъл! Дъфи! Куизард! Тейт! О, боже! Къде са всички? Къде изчезна всичко? За бога…

Отзова се лице в лице с Човека без лице, който каза:

— Няма бог. Нищо няма.

Вече нямаше къде да избяга. Съществуваше само минус безкрайност и Райх, и Човекът без лице. Неспособен да помръдне, замръзнал, безпомощен в тази матрица, Райх най-сетне вдигна очи и се взря в лицето на своя смъртен враг… човека, от когото не можеше да избяга… страшилището от неговите кошмари… унищожителя на неговото съществувание…

Това беше…

Самият той.

Д’Кортни.

И двамата. Две лица, слели се в едно. Бен Д’Кортни. Крей Райх.

Д’Кортни-Райх. Д’Р.

Беше неспособен да проговори. Беше неспособен да помръдне. Нямаше нито време, нито пространство, нито материя. Не беше останало нищо, освен умиращият разум.

Татко?

Сине.

Ти и аз сме едно? Двамата сме едно цяло. Баща и син?

Да.

Не мога да разбера… Какво се е случило?

Ти изгуби играта, Бен.

Коя игра? „Сардина“?

Космическата игра.

Аз спечелих. Спечелих. Целият свят беше мой. Аз…

И следователно ти губиш. Ние губим.

Какво губим?

Шанса да оцелеем.

Не разбирам. Не мога да разбера.

Моята половина от нас разбира, Бен. И ти щеше да разбереш, ако не беше ме прогонил от себе си.

Как съм те прогонил?

С всичко онова, което е гнило, извратено, порочно в теб.

И това ми го казваш ти? Ти, който ме предаде, който се опита да ме убие?

Това беше един обмислен акт, Бен. Трябваше да те унищожа, преди да си успял да унищожиш и двама ни. Беше нужно за оцеляването ни, Бен. Трябваше да ти помогна да загубиш света, за да спечелиш играта.

Каква игра? Каква е тази Космическа игра?

Лабиринтът… безизходицата… цялата вселена, сътворена като загадка, която трябва да решим… Галактиките, звездите, Слънцето, планетите… светът, какъвто го познавахме. Ние сме единствената-реалност. Всичко останало е илюзия… кукли, марионетки, декори… измислени страстп. Това беше една измислена реалност, която ние трябваше да разгадаем.

Но аз я завладях. Тя беше моя.

Но не успя да я разгадаеш. Никога няма да разберем какво е решението, но то в никой случайно е кражба, насилие, омраза, алчност, убийство, мародерство. Ти се провали и сега всичко е унищожено, разградено…

Но какво ще стане с нас?

И ние сме унищожени. Опитах се да те предупредя. Опитах се да те спра. Но не успяхме да издържим изпита.

Но защо? Защо? Кои сме ние? Какви сме?

Кой знае? Знаело ли е семето кое е или какво е, щом не е успяло да попадне в плодородна почва? Има ли значение кои сме и какви сме? Ние се провалихме. Изпитът свърши. И с нас е свършено.

Не!

Вероятно, ако я бяхме разгадали, Бен, можеше и да остане реална. Но всичко свърши. Реалността се превърна в неосъществена догадка и ти най-сетне се събуждаш… в нищото.

Ще се върнем назад! Пак ще опитаме!

Няма връщане назад. Това е краят.

Ще намерим начин. Трябва да има начин… Няма никакъв начин.

Това е краят.

Това беше краят. Следваше… Унищожението.