Унищоженият

7.

Полицейският префект на един седемнайсет и половина милионен град не може да е вързан за бюрото си. При него няма папки, писма, докладни записки и всякакви бюрократични принадлежности. Той има трима секретари еспери с феноменална памет, в чиито мозъци се съхранява цялата служебна информация. Те го придружават навсякъде из Управлението, подобно на тройка електронни каталози. Заобиколен от своята летяща ескадра (наречени „трите мечета“ от персонала), Пауъл префуча по централната улица, събирайки необходимия му за битката материал.

Още веднъж изложи случая в най-общи линии пред главния прокурор Краб:

— Нужен ни е мотивът, начинът и обстоятелствата, при които е извършено престъплението. Досега знаем нещо само за обстоятелствата. И това е всичко. Но нали го знаете Стария Моз. Той ще настоява за доказателства, основаващи се на твърди факти.

— Стария кой? — изненада се Краб.

— Стария Моз — ухили се Пауъл. — Така наричаме Мозаичния многофункционален компютър обвинител. Нали не очаквате да използваме пълното му име? Дъх няма да ни остане.

— Тази проклета сметачна машина! — изгрухтя Краб.

— Да, сър. И така, аз съм готов да тръгна на тотална война срещу Бен Райх и „Монарх“, за да предоставя тези доказателства на Стария Моз. Искам да ви попитам направо. Вие имате ли желание да започнете такава война?

Краб, който изпитваше яд към всички еспери и ги мразеше, стана морав и скочи от абаносовия стол зад абаносовото бюро в абаносово-сребристия си кабинет.

— За какво, по дяволите, намеквате, Пауъл?

— Не търсете под вола теле, сър. Питам ви само дали не сте обвързан по някакъв начин с Райх или „Монарх“. Ще изпитате ли неудобство, когато започне да става горещо? Възможно ли е Райх да дойде при вас и да ви поохлади ентусиазма?

— Не, не е възможно, да ви вземат мътните!

Сър — обади се едното „мече“ на Пауъл. — На четвърти декември миналата година Краб обсъди с вас случая „Монолит“. Следва извлечение:

Пауъл: Финансовата страна на случая не е добре изпипана. „Монарх“ могат да ни възпрат, като подадат насрещен иск.

КРАБ: Райх ми обеща нищо да не предприемат. Мога да разчитам на Райх. Подкрепи ме, когато се кандидатирах за районен прокурор.

Край на цитата.

Добре, благодаря. Знаех си, че има нещо в досието на Краб.

Пауъл смени тактиката и гневно изгледа Краб.

— Какви номера се опитвате да ми пробутате? Ами кампанията за районен прокурор? Райх не ви ли подкрепи тогава?

— Подкрепи ме.

— И очаквате да повярвам, че оттогава не ви е помагал?

— Да ви вземат мътните, Пауъл… Да, очаквам да ми повярвате. Тогава ме подкрепи. Оттогава не ми е помагал.

— В такъв случай имам ли зелена улица да започна следствие срещу Райх за убийство?

— Защо настоявате, че Райх е убил онзи човек? Това е абсурдно. Нямате никакви доказателства. Сам признахте.

Пауъл продължи да го гледа гневно.

— Той не е извършил това убийство. Райх не е способен да убие когото и да е. Той е един порядъчен човек, който…

— Имам ли зелена улица да разследвам това убийство?

— Добре, Пауъл, имате.

Но има и големи резерви. Отбележете го, момчета. Умира от страх от Райх. И още нещо отбележете. Аз също.

Пред служителите от отдела Пауъл заяви:

— На всички ви е известно какво студенокръвно чудовище е Стария Моз. Вечно плаче за факти — факти — свидетелски показания — неопровержими доказателства. Налага се да открием доказателства, които да убедят онази проклета машина, че трябва да предяви обвинение. За тази цел срещу Райх ще приложим тактиката на Рунтавата и Фината опашка. Познавате този метод. На всеки от замесените прикачваме по един недодялан и един опитен агент. Кьопавият няма да знае, че върху случая работи и един спец. И следеният, разбира се, няма да знае. Като се отърве от Рунтавата опашка, ще си мисли, че е извън опасност. Това съвсем ще улесни работата на обиграния. Ето така ще подходим към Райх.

— Разбрано — каза Бек.

— Минете по всички отдели. Изберете стотина начинаещи полицаи. Облечете ги в цивилни дрехи и им възложете да се занимават със случая Райх. Качете се в техническия отдел и издирете всички шантави роботи следотърсачи, получени през последните десет години. Наредете всички тези бракми да работят по случая Райх. Всичко дотук представлява Рунтавата опашка… тази, от която ще може да се отърси, но ще трябва да се потруди, за да успее.

— Някакви конкретни насоки? — попита Бек.

— Например защо са играли на „Сардина“. Кой е предложил тази игра? Според протокола секретарите на Бомонт не са могли да надзърнат в Райх, защото в главата му се въртяла някаква песен. Кой е авторът? Къде я е чул? Лаборантите твърдят, че охраната е била зашеметена с някакъв йонизатор на родопсина. Проверете всички научни изследвания в тази област. С какво е убит Д’Кортни? Да се направят всички видове експертизи с оръжия. Проучете какви са били отношенията между Райх и Д’Кортни. Знаем, че са били конкуренти. Били ли са смъртни врагове? Изгодно ли с било това убийство за някого? Или е извършено от страх? Какво и колко би спечелил Райх от смъртта на Д’Кортни?

— Майко мила! — възкликна Бек. — И всичко това на ниво „Рунтава опашка“? Ще оплескаме случая, Линк.

— Възможно е. Но не вярвам. Райх е свикнал да успява. Удържал е редица победи и това го прави самонадеян. Мисля, че ще се хване на въдицата. Ще смята, че ни е надхитрил всеки път, когато се измъкне от някое наше мюре. Нека си мисли така. Ще имаме проблеми с общественото мнение. Вестникарите ще се опитат да ни разкъсат. Но вие им играйте по свирката. Крещете. Протестирайте. Правете гневни изявления. Ние всички ще бъдем смотаните, некадърни ченгета. И когато Райх се налапа с тази угоителна диета…

— Ти ще го налапаш — ухили се Бек. — А момичето?

— Тя прави изключение — при нея няма да приложим номера с Рунтавата опашка. Тук трябва да се пипа фино. До един час искам нейното описание и снимка да стигнат до всеки полицай в страната. В долния край на фотостата ще обявим, че този, който я открие, ще бъде повишен с пет степени.

Сър, правилникът забранява повишение с повече от три степени наведнъж.

Тъй рече „мечето“.

— По дяволите правилника! — сопна се Пауъл. — Пет степени за онзи, който намери Барбара Д’Кортни. Трябва да се добера до това момиче.

В „Монарх тауър“ Бен Райх натика всички пиезокристали от бюрото си в ръцете на слисаните секретарки.

— Изчезвайте оттук и отнесете всички тези идиотщини със себе си — изръмжа той. — Отсега нататък ще се оправяте без мен. Ясно? Не ме безпокойте.

— Мистър Райх, разбрахме, че възнамерявате да завладеете картела „Д’Кортни“, след като Крей Д’Кортни е вече мъртъв. Ако…

— Тъкмо с това се занимавам в момента. Затова не искам да бъда обезпокояван. А сега се махайте. Бързо!

Натири ужасения си екип към вратата, изблъска ги навън, затръшна вратата и я заключи. Отиде до телефона, набра ВD 12 232 и зачака нетърпеливо. След цяла вечност се появи образът на Джери Чърч на фона на неговите вехтории.

— Ти? — озъби се той и посегна да изключи.

— Аз. По работа. Интересува ли те още възстановяването в Съюза?

Чърч се опули.

— Какво по-точно?

— Смятай, че сме се споразумели. Веднага започвам да действам за възстановяването ти. И мога да го направя, Джери. Лигата на есперите патриоти е в ръцете ми. Но искам много в замяна.

— За бога, Бен. Каквото поискаш. Само ми кажи.

— Това исках да чуя.

— Какво искаш?

— Всичко. Безпрекословно подчинение. Това е цената. Готов ли си да я платиш?

— Да, Бен. Ще я платя.

— Освен това искам и Кено Куизард.

— Не можеш да го искаш, Бен. На него не може да се разчита. Никой нищо не може да измъкне от Куизард.

— Уреди ми среща с него. На старото място. По същото време. Както някога, нали, Джери? Само че този път краят ще е щастлив.

Във фоайето на Института на Съюза на есперите се бе събрала обичайната пъстра тълпа, когато Линкълн Пауъл влезе. Стотици хора, млади и стари, мъже и жени, бедни и богати, изпълнени с оптимизъм, всеки един дошъл с надеждата, че притежава онова магическо качество, което би могло да превърне живота му в сбъдната мечта, не подозирайки дори каква огромна отговорност е да си надарен. Наивността на тези мечти винаги предизвикваше усмивка у Пауъл. Научи се да четеш мисли и ще направиш големия удар на борсата… (Законът на Съюза забраняваше на надзъртачите борсовите спекулации и комара.) Научи се да четеш мисли и ще знаеш отговорите на всички изпитни въпроси… (Това беше един ученик, който дори не подозираше, че изпитните комисии наемаха квестори надзъртачи, за да предотвратят тъкмо такъв вид преписване.) Научи се да четеш мисли и ще знаеш какво мислят за тебе хората в действителност… Научи се да четеш мисли, за да знаеш кои момичета са ти навити… Научи се да четеш мисли и ще се чувстваш като цар…

В приемната секретарката отегчено предаде във възможно най-широкия телепатичен обхват: Ако ме чувате, моля, преминете през вратата вляво, на която пише САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ. Ако ме чувате, моля, преминете през вратата вляво, на която пише САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ…

На една млада дама от висшето общество с чекова книжка в ръка в момента казваше:

— Не, мадам. Съюзът не взема такса за обучение. Излишно е да предлагате пари. Моля ви, мадам, върнете се вкъщи. Нищо не можем да направим за вас.

Глуха за основния тест на Съюза, жената й обърна гневно гръб. На нейно място застана ученикът.

Ако ме чувате, моля, преминете през вратата вляво…

Изведнъж един млад негър се отдели от опашката, погледна нерешително към секретарката и после се отправи към вратата с надпис САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ, Отвори я и влезе. Пауъл изпита вълнение. Латентни еспери се появяваха съвсем рядко. Имаше късмет, че пристигна точно в този момент.

Кимна с глава на секретарката и последва латентния. Вътре двама служители на Съюза възторжено се ръкуваха с изненадания човек и го потупваха по гърба. Пауъл се присъедини към тях и също изказа своите поздравления. Денят, в който се откриваше нов еспер, беше щастлив за Съюза.

Пауъл продължи надолу по коридора към кабинета на президента. Мина край детската градина, където група от трийсет деца и десет възрастни ученици преплитаха говор и мисли в една ужасно безформена неразбория. Наставникът им търпеливо предаваше:

Мислете, ученици. Мислете. Нямате нужда от думи. Мислете. Не забравяйте да потиснете говорния си рефлекс. Повторете след мен първото правило…

— Изключи ларинкса — издекламира класът.

Пауъл потрепера и продължи нататък. На стената срещу детската градина стоеше златна плоча, върху която бяха гравирани свещените думи на Обета на есперите:

В лекционната зала група еспери III степен усърдно плетяха мисли в несложни кошничарски плетки, докато коментираха последните новини. Сред тях имаше и един дванайсетгодишен малчуган, който отдавна е трябвало да стане II степен. Той разнообразяваше скучния разговор със зигзагообразни импровизации, като всяка смяна на посоката маркираше с изговорена на глас дума. Думите бяха римувани и представляваха язвителни забележки по адрес на говорещите. Беше и забавно, и изключително зряло за възрастта му.

Пауъл завари канцеларията на президента в пълен хаос. Всички врати бяха отворени и през тях се щураха чиновници и секретарки. Старият Цунг Шай, президентът, един внушителен мандарин с обръсната глава и благодушно лице, стоеше в средата на кабинета си и беснееше. Беше толкова ядосан, че крещеше на глас и шокът от изговорените думи караше сътрудниците му да треперят.

— Не ме интересува как се зоват тези негодници — ревеше Цунг Шай. — Те са една банда користолюбиви, себични реакционери. Седнали да ми говорят за чистотата на расата. На мен! Ще ми говорят те за аристокрация. На мен! Ще им кажа аз на тях. Ушите им чак ще запищят. Мис Прин! Мис Пр-и-иннн!

Мис Прин влезе плахо в кабинета на Цунг, ужасена от перспективата да й диктуват на глас.

— Запиши писмото ми до тези мракобесници. До Лигата на есперите патриоти. Господа… Добро утро, Пауъл. Не съм те виждал от цяла вечност… Как е Лъжливото овчарче? Организираната от вашата котерия кампания за намаляване на съюзните данъци и на удръжките, предназначени за образованието на есперите и за разпространяването на есперските знания из целия свят, е по своя характер предателска и фашистка. Нов ред…

Цунг се откъсна за миг от своята филипика и намигна на Пауъл многозначително.

Намери ли най-сетне надзъртачката на своите мечти?

Още не, сър.

— Дявол да те вземе, Пауъл. Няма ли да се ожениш! — изрева Цунг. — Не желая да се заробвам с тази служба до края на живота си. Нов ред, мис Прин: Говорите за тежкото данъчно бреме, за запазването на аристократичния характер на есперството, за непригодността на обикновения човек да бъде обучен като еспер… Какво искаш, Пауъл?

Искам да изпратя съобщение до членовете на Съюза, сър.

Не ме занимавай с това. Говори с втората ми секретарка. Нов ред, мис Прин: Защо не си кажете направо какво целите? Ще ви се, паразити, дарбата ни да е достъпна само за една затворена каста, тъй че да превърнете останалия свят в гостоприемпик, от който да смучете кръв! Ще ви се, пиявици, да…

Пауъл тактично затвори вратата и отиде при втората секретарка, която трепереше в ъгъла.

Наистина ли сте уплашена?

Образ на намигащо око.

Образ на трепереща въпросителна.

Когато на Папа Цунг му хвръкне чивията, искаме да си мисли, че умираме от ужас. Чувства се по-добре. Мрази да му се напомня, че е като добрия Дядо Коледа.

И аз съм като Дядо Коледа. Ето го и подаръчето.

Пауъл пусна върху бюрото на секретарката официалното полицейско описание и снимката на Барбара Д’Кортни.

Какво красиво момиче! — възкликна тя.

Искам да пуснете това по секретния канал. Да се отбележи, че е много спешно. Ще има и награда. Разгласете, че надзъртачът, които ми открие Барбара Д’Кортни, една година няма да плаща съюзни данъци.

— О, боже! — секретарката подскочи от изненада. — Наистина ли можете да го направите?

Смятам, че имам достатъчно влияние в Съвета, за да го прокарам.

Това ще накара всички да подскочат.

Това и искам. Искам всеки надзъртач да подскочи. Ако искам нещо за Коледа, то е това момиче.

Казиното на Куизард беше почистено и лъснато по време на следобедната почивка… единствената почивка през деня за един комарджия. Масите за бакара и рулетка светеха от чистота, касата блестеше, дъските за барбут сияеха със зелено-бели отблясъци. В кристалните чаши заровете от слонова кост блестяха като бучки захар. Златните пари, обичайна разменна монета за престъпния свят и при игра на комар, бяха подредени върху масата на касиера в стройни, примамливи купчинки. Бен Райх седеше пред масата за билярд заедно с Джери Чърч и Кено Куизард, сляпото крупие. Куизард беше грамаден пихтиест мъжага, дебел, с огненочервена брада, мъртвешки бледо лице и зловещи, мъртвобели зеници.

— С тебе, Джери — каза Райх, — вече се споразумяхме за цената. Но те предупреждавам. Ако си знаеш интереса, не се опитвай да надзърташ в мен. Аз съм като отрова. Ако проникнеш в мислите ми, те чака Унищожение. Запомни го.

— Господи! — промърмори Куизард мрачно. — Толкова ли е сериозно? Хич не копнея за Унищожение, Райх.

— Нито пък аз. А за какво копнееш, Кено?

— Добър въпрос. — Куизард се пресегна назад и с уверени пръсти награби купчинка златни монети от масата на касиера. Изсипа ги от едната ръка в другата.

— Чуй за какво копнея.

— Посочи ми сам цената си, Кено.

— За какво?

— Как за какво, по дяволите? Купувам безпрекословно подчинение, като всички разходи са за моя сметка. Ти ми кажи колко струва това.

— Искат страшно много.

— Имам страшно много пари.

— Да ти се намират сто хилядарки?

— Сто хиляди. Така ли? Имаш ги.

— Майко мила… — Чърч подскочи като ужилен и се втренчи в Райх. — Сто хиляди?

— Решавай, Джери — изръмжа Райх. — Пари ли искаш, или възстановяване?

— Почти си струва… Не. Да не съм полудял? Избирам възстановяването.

— Тогава си обърши лигите! — Райх се обърна към Куизард. — Разбираме се за сто хиляди.

— В златни пари?

— Ами какви други? Сега, държиш ли първо да получиш парите, или можем веднага да започнем работа?

— О, Райх, за бога! — запротестира Куизард.

— Я стига! — сопна се Райх. — Знам те, Кено. Мислиш си, че можеш да разбереш какво искам, а после да се опиташ да получиш по-висока цена. Искам още сега да решиш. Затова те оставих сам да си определиш цената.

— Дааа — каза Куизард бавно. — Това ми мина през ума, Райх. — Усмихна се и млечнобелите му очи потънаха сред гънките кожа. — И още ми е в ума.

— Тогава веднага ще ти кажа кой би купил от теб. Един човек на име Линкълн Пауъл. Бедата е, че не зная колко би платил…

— Колкото и да е, не го искам — изохка Куизард.

— Или аз, или Пауъл, Кено. Това сме участниците в търга. Аз ти предложих цена. Все още чакам отговора ти.

— Приемам — отговори Куизард.

— Добре — каза Райх, — чуй тогава. Ето първата ти задача. Искам да ми намериш едно момиче. Казва се Барбара Д’Кортни.

— Аа, убийството — поклати глава Куизард. — Така си и мислех.

— Нещо против?

Прехвърли звънтящите златни монети от едната ръка в другата и поклати глава отрицателно.

— Трябва ми това момиче. Снощи изхвърча от Бомонт Хаус и никой не знае къде е кацнало. Трябва да го намеря, Кено. Трябва да го намеря, преди полицията да стигне до него.

Куизард кимна.

— На около двайсет и пет години е. Около един и шейсет и пет висока. Към петдесет и пет килограма. Добре оформена. С тънък кръст. Дълги крака…

Дебелите устни се усмихнаха хищно. Мъртвите бели очи лъснаха.

— Златиста коса. Черни очи. Сърцевидно лице. Сочни устни и малко орлов нос… Има характерно лице. Веднага ти се набива в очите. Пронизва те като електрически ток.

— Дрехи?

— Когато я видях, беше облечена в копринен халат. Бял като скреж, полупрозрачен… като замръзнал прозорец. Без обувки, без чорапи, без шапка. Никакви бижута. Беше като смахната… Достатъчно откачила, за да изскочи на улицата и да изчезне. Трябва ми това момиче. — Нещо накара Райх да добави: — И ми трябва недокоснато. Ясно!

— С тая външност? Имай милост, Райх. — Куизард облиза дебелите си устни. — Нямаш шанс. Пък и момичето…

— Затова ти давам сто хилядарки. Шансовете ми са добри, ако го откриеш достатъчно бързо.

— Може да се наложи да намажа някоя и друга ръка.

— Действай! Претърси всеки бардак в града, всеки вертеп, всяка долнопробна кръчма, всяко свърталище. Предай на твоите хора какво искам. Готов съм да платя. И никакъв шум. Просто ми намери момичето. Ясно?

Куизард кимна, като продължи да подрънква златните монети.

— Ясно.

Изведнъж Райх се пресегна през масата и нанесе саблен удар по дебелите ръце на Куизард. Монетите звъннаха във въздуха и се разпиляха във всички посоки.

— И никакви мръсни номера — изръмжа Райх със смразяващ глас. — Това момиче ми трябва.