Унищоженият

9.

„Уестсайдски Бастион“, прочутият последен защитен вал по време на Обсадата на Ню Йорк, беше обявен за военен мемориал. Десетте акра разрушения трябваше да бъдат съхранени за вечни времена като безпощадна присъда над безумието, довело до последната война. Но както обикновено, последната война се бе оказала предпоследна и порутените сгради и разровени пасажи на „Уестсайдски Бастион“ бяха позакърпени от заселилите се в тях бездомници и превърнати в ужасни коптори.

№99 представляваше изтърбушена керамична фабрика. По време на войната няколко запалителни бомби се бяха взривили сред запасите от хиляди химически глазури, бяха ги разтопили, размесили и разпилели в най-невероятни репродукции на лунен кратер с цветовете на дъгата. Каменните стени сякаш бяха дамгосани с огромни петна в пурпурночервено, виолетово, синьо-зелено, червеникавокафяво и хромовожълто. Дълги струи оранжева, вишнева и цикламена боя бяха избили през прозорци и врати и се бяха стекли по околните улици и развалини, сякаш нанесени от дръзката ръка на художник. Сега това беше „Небесна дъга“ — домът па Чука Фруд.

Горните етажи бяха постегнати и превърнати в безброй малки килии, толкова заплетени и объркани, че само Чука познаваше тайните на този лабиринт, но и самата тя понякога се объркваше. По време на хайка човек можеше да минава от килия в килия и без проблеми да се промъкне и през най-ситната полицейска мрежа. Този необикновен лабиринт ежегодно носеше на Чука огромни приходи.

На долните етажи се намираше прословутото заведение на Чука, един истински Дом на порока, където, срещу подобаващо заплащане, под ръководството на първокласен експерт се задоволяваха всички познати желания на мераклиите, а при нужда се изобретяваха и нови за преситените. Но зимникът в дома на Чука Фруд беше феноменът, вдъхновил най-доходното й начинание.

Експлозиите през войната, превърнали сградата в кратер с цветовете на дъгата, бяха разтопили и смесили различните керамични глазури, метали, стъкла и пластмаси, които се намираха в старата фабрика; и тази разнородна течна маса бе потекла надолу по етажите и се бе събрала на дъното на най-долното подземно помещение, където бе замръзнала и образувала искряща настилка с кристална структура — фосфоресцираща, странно вибрираща и звънтяща.

Струваше си да изминеш осеяното с опасности разстояние до „Уестсайдски Бастион“. Промъкваш се през криволичещите улички и стигаш до нащърбената оранжева стрелка, която сочи към вратата на „Небесната дъга“ — дома на Чука Фруд. На вратата те посреща един важен господин в официален костюм от двайсети век и те пита: „Развлечение или гадаене, сър?“ Ако отговориш „Гадаене“, те отвежда до една врата като на гробница, където плащаш огромна такса и получаваш една фосфорна свещ. Вдигнал високо свещта, започваш да слизаш по стръмна каменна стълба. В самия край стълбата прави рязък завой и изведнъж пред погледа се разкрива просторно сводесто подземие, като езеро от пеещи огньове.

Пристъпваш по повърхността на това езеро. Тя е гладка като огледало. Под повърхността трепти несекващ вихър от пастелни сияния и проблясъци. При всяка стъпка кристалният под издава нежни акорди, пулсиращи като заглъхващите обертонове на бронзова камбана. Дори и при пълен покой подът продължава да припява, откликващ на вибрациите от далечните улици.

Покрай стените на подземието, върху каменни пейки, седят другите кандидати за гадаене, всеки със своята фосфорна свещ в ръка. Като ги види как седят, смълчани от страхопочитание, на човек му се струва, че приличат на светци, сякаш обгърнати с ореол от сиянието на пода. И дори телата им издават небесни звуци, отразили музиката на ангелогласния под. А свещите сияят като звезди в мразовита нощ.

Вливат се в пулсиращата, лъчезарна тишина и седиш смирен, докато най-сетне прозвучи тънкогласна сребърна камбана. Целият под подема ехото и от това необикновено съчетание на светлини и звуци цветовете запламтяват с ярки отблясъци. И в този момент, обляна от водопад от огнени звуци, в подземието влиза Чука Фруд и се насочва към центъра.

„И това, разбира се, е краят на илюзията“ — помисли си Линкълн Пауъл.

Той се взря в плоското лице на Чука — в месестия й нос, в хлътналите очи и безформената уста. Сиянието озаряваше лицето и стегнатото в дрехи тяло, но не можеше да скрие факта, че макар и да не й липсваха амбиции, алчност и находчивост, беше напълно лишена от интуиция и ясновидство.

— А може би е добра артистка — промърмори Пауъл с надежда.

Чука застана в центъра па подземието — досущ като пошло подобие на митичната Медуза — и вдигна ръце, имитирайки широкия заклинателен жест на прорицател.

— Не е — отсъди Пауъл.

— Аз съм тук сред вас — поде Чука с монотонен дрезгав глас, — за да ви помогна да надзърнете в глъбините на сърцата си. Надникнете в сърцата си, вие, дето искате… — Чука се поколеба за миг, но след това продължи: — Вие, дето искате да си отмъстите на мъжа на име Зерлен от Марс… Да спечелите любовта на червенооката жена от Калисто… Да измъкнете и последния кредит на онзи стар и богат чичо в Париж… Да…

Хм, да пукна, ако тази жена не е надзъртачка!

Чука се вцепени. Устата й провисна.

Улавяте мислите ми, нали, Чука Фруд?

Телепатичният отговор дойде уплашен и накъсан. Беше ясно, че природната дарба на Чука Фруд никога не е била школувана.

Къде…? Какво…? Кой… сте вие?

Внимателно, сякаш общуваше с дете III степен, Пауъл й предаде дума по дума:

Име: Линкълн Пауъл. Професия: Полицейски префект. Цел на посещението: Разпит на едно момиче на име Барбара Д’Кортни. Чух, че взема участие във вашия сеанс.

Пауъл й предаде образа на момичето. Имаше нещо трогателно в начина, по който Чука се опита да го възпре.

Излезте… Вън. Вън оттук. Излезте. Излезте вън. Вън…

Защо не сте дошли в Съюза? Защо не сте се свързали с хората като вас?

Излезте вън. Вън оттук. Надзъртач! Излезте вън.

Вие също сте надзъртачка. Защо не сте дошли при нас да ви обучим? На това живот ли му викате? Глупости на търкалета… Да чоплите мозъците на разни лапни-шарани и да се правите, че гадаете. Вие можете да вършите истинска работа, Чука.

За истински пари?

Пауъл потисна надигащото се у него раздразнение. Но това раздразнение не бе предизвикано от Чука. Гневът му бе насочен срещу сляпата сила на еволюцията, която, от една страна, даряваше човека с все по-големи способности, а от друга, не премахваше вродените му пороци, които им пречеха да се изявят.

Ще говорим за това по-късно, Чука. Къде е момичето?

Няма момиче. Няма никакво момиче.

Не се правете на глупачка. Чука. Нека понадзърнем заедно. Например онзи дърт пръч, хлътнал по червенооката… — Пауъл го проучи отгоре-отгоре. — И друг път е идвал. Очаква появата на Барбара Д’Кортни. Тя носи дреха с пайети. Вкарвате я в играта след половин час. Той я харесва. Тя изпада в нещо като транс при музикален съпровод. Роклята й е отворена отпред и това му харесва. Тя…

Той е луд. Аз никога…

Ами жената, която е била измамена от мъжа на име Зерлен? Тя често идва да види момичето. Вярва му. Чака го. Къде е момичето, Чука?

Не!

Ясно. Горе. Къде горе, Чука? Не се опитвайте да ме блокирате. Надзъртам дълбоко. Не можете да излъжете еспер I степен… Дааа. Четвъртата стая вляво след острата чупка. Горе е страшно заплетен лабиринт. Чука. Да го повторим още веднъж за по-сигурно…

Безпомощна и унизена, Чука изведнъж изкрещя:

— Махай се оттука, проклето ченге! Изчезвай оттука!

— Моля да ме извините — каза Пауъл. — Тръгвам си.

Стана и напусна стаята.

Целият този телепатичен разпит протече в секундата, през която Райх се придвижи от осемнайсетото до двайсетото стъпало надолу по пътя си към пъстроцветното подземие на Чука Фруд. Чу гневния вик на Чука и отговора на Пауъл. Обърна се и се понесе нагоре към приземния етаж.

Избутвайки портиера от пътя си, му тикна една златна монета в ръката и изсъска:

— Не съм бил тука. Ясно?

— Никой никога не е тука, мистър Райх.

Обиколи набързо залите за развлечения. Дай зор с този тензор. Дай зор с този тензор. Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Профуча край момичетата, които се надпреварваха да му предлагат услугите си, затвори се в телефонната кабина и набра ВD 12 232. На екрана се появи заниженото лице на Чърч.

— Какво става, Бен?

— Загазихме. Пауъл е тук.

— О, боже!

— Къде, по дяволите, е Куизард?

— Няма ли го там?

— Не мога да го открия.

— Мислех, че трябва да е в подземието.

— Пауъл беше в подземието и надзърташе в Чука. Куизард никакъв го нямаше. Къде, по дяволите, се е дянал?

— Не зная, Бен. Отиде там с жена си и…

— Слушай, Джери. Пауъл сигурно е разбрал къде е момичето. Може би разполагам с пет минути, за да го изпреваря. Куизард трябваше да свърши тази работа. В подземието го няма. Няма го и в заведенията. Сигурно е…

— Трябва да е горе при курвите.

— И сам щях да се сетя за това. Слушай, как най-бързо мога да стигна дотам? Някакъв по-пряк път, тъй че да изпреваря Пауъл.

— Щом Пауъл е надзърнал в Чука, той е надзърнал кой е най-прекият път.

— По дяволите, това ми е известно. Но може и да не е успял. Може вниманието му изцяло да е било ангажирано с момичето. Рискувам, но трябва да опитам.

— Зад централното стълбище. Има един мраморен барелеф. Завърти главата на жената надясно. Телата се разделят и се открива вратата на пневмоасансьор.

— Чудесно.

Райх окачи слушалката, излезе от кабината и се втурна към централното стълбище. Мина от задната страна на мраморното стълбище, намери барелефа, изви свирено главата на жената и видя как телата се отместиха встрани. Показа се стоманена врата. В трегера имаше табло с бутони. Райх натисна най-горния бутон, отвори рязко вратата и направи крачка към откритата шахта. Мигновено един метален плот отскочи и се залепи за подметките му, и въздушното налягане със свистене го изтласка на последния осми етаж. Едно магнитно лостче застопори плота, докато той отвори вратата на шахтата и излезе навън.

Озова се в един коридор, кой го се издигаше нагоре вляво под ъгъл от трийсет градуса. Подът беше постлан с конопена пътека. На тавана присветваха малки радонови глобуси, поставени на равни разстояния. От двете страни на коридора бяха наредени врати, които не бяха номерирани.

— Куизард! — провикна се Райх. Никакъв отговор.

— Кено Куизард!

Все още никакъв отговор.

Райх измина тичешком половината разстояние нагоре по коридора и опита наслуки една врата. Тя се отвори към тясна стаичка, изцяло заета от овално легло. Райх се препъна в ръба на леглото и падна. Запълзя по дунапреновия матрак към вратата на отсрещната стена, дръпна я рязко и се претъркули навън. Озова се на някаква площадка. Няколко стъпала водеха надолу към кръгло преддверие, опасано с врати. С няколко скока слезе но стълбите и се спря запъхтян сред заобикалящите го врати.

— Куизард! — провикна се отново той. — Кено Куизард!

Последва приглушен отговор. Райх се завъртя на петите си, изтича до една врата и я дръпна отривисто. Една жена с червени очи — резултат от пластична хирургия — стоеше непосредствено зад вратата и Райх се сблъска с нея. Тя избухна в безпричинен смях, вдигна и двете си ръце и го заудря по лицето. Заслепен и объркан. Райх се отдръпна от яката червеноока жена, пресегна се към вратата, но явно не я улучи и докопа дръжката на друга, защото, когато се измъкна от стаята, не попадна в кръглото фоайе. Токовете му потънаха в меката триинчова подова настилка, той изгуби равновесие и докато падаше назад, затръшна вратата. Главата му се удари в ръба на една порцеланова печка и от това му причерня.

Когато се опомни, погледът му попадна върху надвесеното над него гневно лице на Чука Фруд.

— Какво, по дяволите, търсиш в стаята ми? — кресна Чука.

Райх скочи па крака.

— Къде е тя? — попита той.

— Пръждосай се оттука, БЕН Райх.

— Попитах те къде е тя. Барбара Д’Кортни. Къде е тя?

Чука извърна глава и извика:

— Магда!

Червенооката жена влезе в стаята. В ръката си държеше невронен разрушител и продължаваше да се смее; но насоченото в главата му оръжие дори не трепваше.

— Изчезвай оттука — повтори Чука.

— Трябва да намеря момичето, Чука. Трябва да го намеря, преди Пауъл да се е добрал до него. Къде е?

— Изхвърли го оттука, Магда! — изкрещя Чука.

Райх цапардоса жената през очите с опакото на ръката си. Тя падна назад, като изпусна пистолета, свря се в един ъгъл, разтърсвана от конвулсии, и продължи да се смее. Райх не й обърна повече внимание. Вдигна пистолета и го притисна в слепоочието на Чука.

— Къде е момичето?

— Върви по дяволите…

Райх дръпна спусъка на първа степен. Радиацията атакува нервната система на Чука със слаб индукторен ток. Тя се вдърви и започна да трепери. Кожата й лъсна от внезапно избилата пот, но продължаваше да клати отрицателно глава. Райх дръпна рязко спусъка до втора степен. Цялото й тяло се сгърчи и костите й запукаха. Очите й изскочиха. От гърлото й се изтръгваха мъчителни стонове, като на агонизиращо животно. Райх държа спусъка натиснат в продължение на пет секунди и после го отпусна.

— Третата степен значи смърт — изръмжа той. — Смърт с главно С. Окото ми няма да мигне, Чука. Така или иначе ме чака Унищожение, ако не намеря това момиче. Къде е?

Чука беше почти напълно парализирана.

— През… вратата… — изграчи тя. — Четвъртата стая… Вляво… След чупката.

Райх я пусна. Изтича през спалнята, излезе навън и стигна до един спираловиден коридор. Качи се по него, направи остър завой, преброи вратите и спря пред четвъртата отляво. Ослуша се за миг. Никакъв звук. Блъсна вратата и влезе. Вътре имаше едно празно легло, тоалетна масичка, празен дрешник и стол.

— Метна ме, да я вземат мътните! — извика той. Приближи се до леглото. Не личеше да е използвано. Нито пък дрешникът. Обърна се и когато се канеше да излезе, дръпна средното чекмедже на тоалетната масичка и го измъкна. Вътре имаше един бял като скреж копринен халат и някакъв зацапан стоманен предмет, приличащ на зловещо цвете. Това беше оръжието, с което извърши убийството — пистолетът-кама.

— Боже господи! — въздъхна Райх. — О, боже господи!

Грабна пистолета и го разгледа. Празните патрони все още бяха в гнездата си. Този, който беше отнесъл горната част на главата на Д’Кортни, си стоеше на мястото пред ударника.

— Значи още не е време за Унищожение — промърмори Райх. — Съвсем не е. Не е, слава богу, съвсем не е!

Сгъна пистолета-кама и го пъхна в джоба си. В този момент се чу далечен смях… дрезгав смях. Смехът на Куизард.

Райх отиде бързо до наклонения коридор и ориентирайки се по смеха, стигна до една тапицирана, дълбоко хлътнала в стената врата с месингови панти, която зееше отворена. Стиснал здраво невронния разрушител, готов за стрелба, със спусъка нагласен на трета степен, Райх прекрачи прага. Чу се свистене на сгъстен въздух и вратата се затвори зад него.

Озова се в малка кръгла стая. Стените и таванът бяха тапицирани с тъмно като среднощно небе кадифе. Подът беше прозрачен и през него се откриваше ясна, от нищо невъзпрепятствана гледка към будоара на долния етаж. Това беше стаята за воайори.

В будоара Куизард седеше в дълбоко кресло, с блеснали невиждащи очи. Дъщерята на Д’Кортни седеше в скута му, облечена в изумителна рокля с пайети, отворена отпред. Стоеше кротко, с пригладени руси коси и с дълбоки тъмни очи, вперени спокойно в пространството, докато Куизард я мачкаше грубо.

— Как изглежда? — чу се ясно дрезгавият глас на Куизард. — Какво изпитва?

Говореше на една дребна, повяхнала женица, която стоеше в другия край на будоара, изправена до стената. На лицето й бе изписана невероятна болка. Това беше жената на Куизард.

— Как изглежда? — повтори слепият мъж.

— Тя нищо не усеща — отговори жената.

— Усеща! — изрева Куизард. — Не е толкова откачена. Не ми казвай, че нищо не усеща. По дяволите! Де да имах очи!

— Аз съм твоите очи, Кено — каза жената.

— Тогава гледай вместо мен. Казвай ми какво виждаш!

Райх изруга и насочи разрушителя към главата на Куизард. И през кристалния под можеше да убива. Можеше да убива през всякаква преграда. Сега щеше да убие Куизард. В този момент Пауъл влезе в будоара.

Първа го видя жената и нададе ужасяващ вик:

— Бягай, Кено! Бягай!

Скочи върху Пауъл, готова да му издере очите. Изведнъж се препъна и просна по очи. Очевидно при падането изгуби съзнание, защото повече не помръдна. И когато Куизард се надигна от стола с момичето в ръце и с изхвръкнали от уплаха невиждащи очи. Райх с ужас стигна до заключението, че падането на жената не е било случайно, защото Куизард моментално се строполи на земята. Момичето се претъркули от ръцете му и падна на стола.

Нямаше никакво съмнение, че Пауъл бе постигнал това на телепатично ниво, и за пръв път, откакто започна войната между тях. Райх изпита страх от Пауъл… чисто физически страх. Отново насочи разрушителя, този път към главата на Пауъл, когато той тръгна към стола.

— Добър вечер, мис Д’Кортни — каза той.

— Сбогом, мистър Пауъл — изръмжа Райх, като се опита да държи треперещата си ръка насочена право в главата на Пауъл.

— Добре ли сте, мис Д’Кортии? — попита Пауъл.

Когато не получи отговор, той се наведе и се вгледа в спокойното й, безизразно лице. Докосна я по ръката и отново попита:

— Добре ли сте, мис Д’Кортни? Мис Д’Кортни! Имате ли нужда от помощ?

При споменаването на думата „помощ“ момичето се облегна рязко назад и се ослуша. После изпружи крака и скочи от стола. Префуча като стрела край Пауъл, изведнъж спря и протегна ръка, сякаш се опитваше да хване дръжката на врата. Натисна дръжката, отвори въображаемата врата и се втурна напред, с разпилени руси коси и широко отворени от страх тъмни очи… Ослепителна като светкавица дивна красота.

— Татко! — изпищя тя. — За бога, татко!

Отново се затича, после се спря и отстъпи назад, сякаш искате да отбегне някого. Стрелна се вляво и направи полукръг, надавайки диви крясъци, с втренчен поглед.

— Не! — извика тя. — Не! За бога! Татко!

Пак се затича, след това спря и започна да се бори с въображаеми ръце, които я стискаха. Гърчеше се и крещеше, очите й все още втренчени, после се смрази и запуши с длани ушите си, сякаш бе чула някакъв ужасен шум. Падна на колене и запълзя по пода, като стенеше от болка. После спря, грабна нещо от пода и остана така, коленичила, със спокойно както преди лице, като на кукла, и мъртво.

Райх с ужас си даде сметка, че знае какво бе сторило момичето — отново бе преживяло смъртта на баща си. Специално заради Пауъл. И ако бе успял да надзърне в нея…

Пауъл се приближи до момичето и го повдигна от пода. Барбара се изправи — грациозна като танцьорка, несмутима като сомнамбул. Надзъртачът постави ръка на рамото й и я поведе към вратата. Райх през цялото време го следваше с дулото на разрушителя, изчаквайки най-удобната позиция за стрелба. Беше невидим. Нищо неподозиращите му врагове бяха под него, лесна мишена за смъртоносния изстрел. Едно натискане на спусъка щеше да му осигури победата. Пауъл отвори вратата, после внезапно завъртя момичето, притисна го до себе си и погледна нагоре. Райх затаи дъх.

— Хайде — извика Пауъл. — Какво чакаш? Един изстрел стига. И за двама ни. Хайде!

Изпитото му лице изразяваше гняв. Дебелите му черни вежди бяха сключени над тъмните му очи. В продължение на половин минута продължи да гледа нагоре към невидимия Райх, изчакващ, предизвикващ го, изпълнен с омраза. Накрая Райх сведе поглед и извърна лице от човека, който не можеше да го види.

Когато Пауъл изведе покорното момиче през вратата и я затвори тихо след себе си, Райх си даде сметка, че е изпуснал от ръцете си шанса да си осигури безопасност. И беше преполовил пътя към Унищожението.