Внимавай какво си пожелаваш

Дванайсета глава

— Аааа!

Отварям вратата на „Улси Касъл“ и ме посреща вълна от тестостерон. Това е то, попадаш от едната крайност в другата, казвам си аз, докато си спомням вълната естроген, която ме посрещна в магазина за обувки.

Вмъквам се вътре, провирам се под мишницата на някакъв бачкатор и се опитвам да си проправя път през цигарения дим, за да достигна до бара. Пълно е с мъже, стиснали напитки, зяпнали, приковали очи в малкия екран на телевизора, поставен в един от ъглите. Цъкам, без да се притеснявам. Естествено. Трябваше да се сетя. Дават мач.

— И аз така реших.

Обръщам се към Ед, който ме гледа от висотата на метър и осемдесет и пет. Тъй като идва от работа, все още е облечен в сив костюм, с бяла риза, закопчана до врата, и вратовръзка. Истината е, че той ходи така и през почивните дни.

— Пак ли си била на пазар? — Извива гъстите си тъмни вежди и ме поглежда неодобрително, за да смачка чувството на превъзходство, което ме бе завладяло. Това е проблемът с брат ми. Разчитай на него да ти скапе удоволствието.

— И аз се радвам да те видя. — Прегръщам го.

— И аз. — Целува ме по двете бузи. — Кажи какво си купи?

Той е като куче, захапало кокал.

— А, това ли? — отвръщам небрежно аз и свивам едното рамо, а след това поглеждам към плика, сякаш току-що съм забелязала, че е в ръката ми. Хайде, Хедър, мисли бързо. Чудя се какво извинение да изтърся. Или ще измислиш извинение, или следва лекция как не мисля за бъдещето. Брат ми е трябвало да стане банкер, не ортодонт.

— Подарък — отвръщам аз доволно. Браво, Хедър.

— За кого?

Не знам дали се опитва да ме хване в лъжа, или наистина се интересува, но тъй като добре познавам брат си, сигурно е пьрвото.

— Ами… — Опитвам се да измисля някой подходящ познат. Никой няма скоро рожден ден, нито пък годишнина, остава само… — Розмари.

— Ами? — Ед е искрено впечатлен. — Много мило, сестричке.

Усмихвам се притеснено.

— Нещо дребно е.

Знам, че сама си копая гроба и се питам как ще успея да се измъкна.

— Радвам се, че вие двете най-сетне започвате да се разбирате — продължава той, скръства ръце и ме поглежда одобрително. Отношенията на Ед с Розмари са съвсем различни от моите с нея. Така е, защото той има успешна работа и свой кабинет на Харли стрийт, което много допада на снобката Розмари, а също така, защото е прекалено зает, за да пътува до Бат. Тя отказва да идва в Лондон — „мърляв град, натъпкан с неприятни хора“, — така че не му се налага да прекарва много време с нея.

— Знам, че Лайънъл ще остане много доволен — обяснява той и аз усещам прилив на вина. Последното, което искам, е да нараня татко.

— Ходих в Бат този уикенд. Той беше в чудесна форма. — Опитвам се да извъртя въпроса с надеждата той да не забележи.

— Сигурно все още не е започнал диетата?

— А ти как мислиш? — Радвам се, че не съм единствената, на която Ед чете лекции. На Лайънъл открай време му се говори, че трябва да намали теглото си, но той, разбира се, не слуша.

Ед се мръщи и клати глава.

— Трябва да престане с мазнините и да се храни здравословно. Говоря ти сериозно, сестричке. — Поглежда ме така, сякаш аз се каня да му противореча. Няма такова нещо, той винаги е толкова сериозен. — С всички тези млечни продукти и кърваво месо, дето лапа, холестеролът му сигурно е убийствен.

— Кажи как е Лу? — Прехвърлям се на съпругата му. Лу е бременна в шести месец и е много готина. Учителка е в детска градина, ходи в розов клин и може да рецитира „Хари Потър“ като стихотворение, има обеца на едната ноздра и обожава филми на ужасите. Нямам никаква представа как брат ми е успял да убеди тази умна и забавна жена да го вземе за съпруг.

— Вече не й става лошо, слава богу, затова пък Борис я рита до посиняване — отвръща начумерен той.

— Значи вече знаете, че ще бъде момче? — питам развълнувана аз. След това се усещам. — И ще се казва Борис, така ли?

— Не ставай смешна. Не, разбира се — сопва ми се той. — Искахме полът да е изненада, но Лу настоява да му казваме Борис — на Борис Карлоф, който играе Франкенщайн — обяснява той и въздиша. — Очевидно всички майки дават разни прякори на неродените си деца, което е същата безвкусица, като да кръстиш колата си…

Много обичам брат си, но понякога ми идва да го застрелям. Вечно намира за какво да мърмори. Знам, че тайничко е във възторг от бебето, но никога няма да си признае. Просто много обича да мърмори.

— Да пийнем по нещо? — питам весело аз с надеждата да го развеселя, като предложа по един джин с тоник.

— Ако имаме късмет — недоволства той и ми подава десетачка. — Опитвам се да привлека вниманието на бармана от двайсет минути.

Както вече ви казах, брат ми е човек веселяк.

Отчаяна от него, се обръщам към бара и веднага разбирам за какво става въпрос. От него ме делят скупчени мъже, протегнали празни халби бира в едната ръка и банкноти в другата. Така няма да стане. Нареждам се унило на опашка.

След миг мъжът зад мен ме докосва по рамото.

— Обслужиха ли ви? — пита той и ми показва празната си чаша.

— Ще ми се — въздишам аз и клатя глава. И в този момент се случва вещо странно.

Насред гълчавата и хаоса барманът се обръща и поглежда право към мен. Не към мъжете, които се блъскат пред мен, а право към мен. Срещам погледа му и усещам как цялата настръхвам. Той е плешив, дебел и минава петдесетте.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, какво да бъде? — пита той.

— Ами… — усмихвам се несигурно аз. — Два пъти джин с тоник с лед и лимон. Ако обичате — бързам да добавя. Не мога да повярвам какъв късмет извадих.

— Веднага — намига барманът, грабва две чаши и се заема. След няколко минути се врътвам към зазяпалия се в мача Ед, погълнат от играта като всички други мъже в кръчмата.

— Я виж ти, много бързо — отбелязва доволно той и поема чашата, без да откъсва очи от екрана.

— Направо няма да повярваш какво се случи — съскам аз. — Обслужиха ме преди останалите.

— Това е то женският чар! — Отпива от напитката и продължава да зяпа телевизора.

— Не е това, беше много странно.

— Как така странно? — Той се намръщва, когато тълпата се сбутва, за да влязат нови клиенти, и притиска напитката до гърдите си, за да не я разлее. — По дяволите, тук е истинска лудница.

Усещам нечий лакът върху рамото си и въздишам.

— Знам. Как само ми се иска да седнем някъде.

Едва изрекла тези думи, и двойката до нас се надига, за да си вземе връхните дрехи. Направо не е за вярване. Гледам слисана как жената допива последната глътка вино и си слага гланц за устни, а мъжът прибира цигарите в джоба си. Не е възможно да си тръгват. Тръгват си!

— Ние ставаме. Искате ли да седнете? — обръща се мъжът към мен. Не към Ед, към мен.

Усещам как главата ми се замайва.

— Ами, благодаря — усмихвам се аз с благодарност и поглеждам Ед. Той също не може да повярва. Настанява се бързо на единия празен стол, след това подръпва крачолите на панталона, за да му бъде по-удобно.

— Невероятен късмет.

Без да кажа и дума, се настанявам. Мислите ми препускат. След всички съмнения за суеверия и късмет случките се подреждат като във филм: празното място в метрото, нямаше опашка в „Старбъкс“, пакетчето самобръсначки, мястото за паркиране, Гейб отговори на обявата ми във вестника… Образите започват да се смесват, губят реда си, излизат и други дребни неща… Връщах се от Бат и нямаше задръстване, закачих си якето на свободно място, открих съвършения чифт обувки моя номер. След това се оказаха намалени още повече. Сервираха ни в бара, след това успяхме да седнем. Образите препускат все по-бързо и по-бързо и не мога да ги спра.

— Не е късмет. — Сърцето ми бумти. — Нещо повече е. Очаквам той да каже нещо, но Ед ме наблюдава объркан.

— Извинявай, Хедър, но нищо не разбирам — отвръща най-сетне той. — Какви ги говориш?

Колебая се. Точно това е проблемът. Не съм съвсем сигурна какви ги говоря. Прехапвам устни и се решавам.

— Ед, ако ти разкажа нещо, обещаваш ли да не ми се смееш?

— Това вече е лесна работа — отвръща остро той. — Нали не си забравила, че нямам чувство за хумор? — Той намеква за онова, което му казах, докато се карахме един път. Сигурно никога няма да го забрави.

— Може би просто съм ужасно тъпа, но… — Млъквам и въздишам шумно. — Не, забрави, беше глупаво.

— Моята малка сестричка да каже нещо глупаво? — Той отново насочва вниманието си към играта.

Колебая се. Сигурно ще си помисли, че съм пълна идиотка. Но той, така или иначе, ме има за идиотка.

— Виж, цялата работа е… — Поемам си дълбоко дъх. По дяволите! Просто го кажи, Хедър. — Всичко, което си пожелавам, се сбъдва — казвам аз.

Само че не съм го казала достатъчно високо. Думите ми се заглушени от рев, последван от подсвирквания и ръмжене, които преминават в тихо разочаровано ръмжене.

— Мамицата им! На косъм — съска Ед. — За малко да вкараме гол.

— Ти чу ли какво ти казах?

— Извинявай, малката. — Той поставя ръка върху коляното ми. — За момент се разсеях. Казваше нещо за пожеланията…

Виждам, че ми се подиграва, но настоявам. Истинско облекчение е да разкажа на някого онова, което ме измъчва от дни.

— Не са просто пожелания. Много повече е. — Като го казвам, наистина звучи безкрайно глупаво. — През последните няколко дни се сбъдват дори най-дребните неща, които си пожелавам.

— Нали знаеш какво казват? — отвръща той и допива джина с тоник.

— Какво? — питам учудено аз.

Ед сдъвква леда и ме поглежда напълно сериозно.

— Внимавай какво си пожелаваш.

— Да внимавам ли? — питам озадачена аз. Случило ми се е най-вълнуващото и невероятно нещо, а брат ми разправя да съм била внимавала. Като го знам какъв е, защо ли изобщо се учудвам?

— Помисли за последствията. Мислим си, че знаем какво искаме, но така и не сме наясно, докато не го получим. А когато все пак го получим, разбираме, че не сме го искали истински, но тогава вече е прекалено късно. — Той се усмихва. — Помниш ли например как едно време ми се искаше да ми остане малко време, докато двамата с Лу планирахме сватбата? Тогава се разболях от грип и прекарах цялата седмица вкъщи. Не беше много приятно.

— Ед, аз ти говоря напълно сериозно. — Примерът му има доста общо с онова, което ми се случваше през последните дни. — Говорим за нещо много повече.

Той ме поглежда изпод гъстите си вежди.

— Ти добре ли си?

— Много добре. И не съм болна от грип — добавям нетърпеливо аз.

Той вдига примирено ръце.

— Добре, съжалявам, но я стига, нали не очакваш да приема онова, което казваш, сериозно? Стегни се — сумти той. — Как е възможно желанията да се сбъдват?

Стисвам зъби. Той наистина прекали.

— Добре, накарай ме да си пожелая нещо — сопвам се аз.

— Хедър, моля те, спри с глупостите. Ставаш смешна — въздиша Ед както винаги, когато е подразнен.

— Ето виждаш ли? Притесни се — сопвам се аз.

— Да се притесня ли? — подиграва ми се той. — Защо трябва да се притеснявам? Защото сестра ми неочаквано е открила, че притежава магически сили ли?

След тези думи се изсмива. Прави така още от времето, когато бяхме малки и стискаше и двете ми китки в едната си ръка, за да ме гъделичка, докато не започна да му се моля за пощада. И сега, както и тогава, се вбесявам.

— Добре, след като ти е толкова смешно, защо не се включиш в играта? — предизвиквам го аз. — Да не би да се страхуваш, че ще докажа, че грешиш?

Брат ми е от хората, които не успяват да подминат предизвикателство. Годините, в които играехме заедно монопол, са ме научили, че той обожава да печели. Също толкова обича да се оказва прав. Само че аз също обичам.

— Щом настояваш… — отвръща бързо той. Замисля се за миг и щраква с пръсти. — Мачът — заявява доволно той.

— Какво мачът? — питам аз.

— В момента резултатът е един на един, а остават по-малко от пет минути… — Той посочва екрана на телевизора. — Трябва да отбележим гол срещу Франция, за да спечелим шампионата.

— Да, сигурно — отвръщам с досада аз. — Кои сме ние? — Както вече ви казах, нямам никаква представа от футбол. И ми е много добре.

— Англия — сумти Ед. — Къде ти е умът?

— Е, и? — питам аз.

— След като всичките ти желания се сбъдват, пожелай си Англия да отбележи гол преди края — продължава той.

— Казваш го, защото знаеш, че пет пари не давам — настоявам аз.

— А ще даваш ли, ако обещая да не споменавам пред Розмари, че си й купила подарък? — Поглежда ме и аз разбирам, че ме е пипнал натясно. — Така ще запазиш подаръка за себе си.

— Това е чисто изнудване.

— А това твоето е пълна лудост — обяснява отчаян той.

— Добре, добре. — Обръщам се към екрана и се опитвам да се съсредоточа над мъжете, които търчат нагоре-надолу по игрището. Извинете, отборите. Смръщвам чело и насочвам вниманието си към мъж в синьо, който е поел топката. — Ние белите ли сме или сините? — прошепвам аз.

— Белите — съска нетърпеливо Ед.

— А, ясно… — Съсредоточавам се отново, докато французинът умело подава топката на свой съотборник, докато англичаните наблюдават безпомощно. Той напредва към вратата ни, а аз притаявам дъх и се напрягам да разбера какво става, когато усещам колко напрегнати са всички около мен.

Хайде, Англия, давай, знам, че можеш!

Овладявам се, когато чувам гласа в главата си. Я чакайте малко, това аз ли съм? Аз ли гледам футболен мач? При това в кръчма. И ми е приятно. Стиснала съм чашата, а кокалчетата ми са побелели. Напрежението е направо невероятно. Не издържам повече, французите ще ни забият още един гол и Англия ще загуби. Сърцето ми ускорява ритъма си.

— За бога, Англия, хайде — чувам гласа на Ед.

Въпреки че положението ми се струва безнадеждно, той продължава да повтаря тези думи и се опитва да им внуши да спечелят. В същия момент разбирам, че и аз съм си пожелала същото.

— Хайде, Англия — крещя и аз. — Победи!

И тогава, най-неочаквано, англичаните отбелязват гол.

В бара избухват викове, крясъци, мъжете свирукат. Всички се прегръщат. Наоколо се носи хор от гласове:

— Направо да не повярваш!

— На това му се казва чудо!

— Е, това е магия!

Аз не чувам. Все едно, че гледам филм, а звукът е изключен. Неочакван порив на вятъра отваря входната врата и аз се обръщам към Ед, който ме е зяпнал с отворена уста.

— Мама му стара, Хедър — заеква той, когато най-сетне заговаря.

— Това е направо невъзможно… — Поглежда от мен към екрана на телевизора, където е изписан резултатът два на един за Англия. — Това е направо невъзможно… — Той млъква и двамата се споглеждаме изумени.

И тогава идва усещането.

Чувствам се опиянена, развълнувана като никога досега!