Внимавай какво си пожелаваш

Осемнайсета глава

— Леле, това място е много шантаво.

Неделя сутрин е и двамата с Гейб закусваме в едно кафене в Хампстед. Въпреки че грее слънце, леден вятър обръща страниците на вестниците. Загръщам се с жилетката си и се смея.

— Говориш като турист.

— Защото съм турист — усмихва се той, оставя ножа и вилицата и сръбва от капучиното. Проследявам погледа му през заведението, към традиционната червена телефонна кабина на ъгъла, тясната калдъръмена улица, опасана от викториански къщи, и премествам поглед към парка на Хампстед. Не мога да отрека, че тук е невероятно красиво, също като във филм на Ричард Къртис.

— Значи това е паркът?

— Хампстед. Много е известен.

— С какво е известен? Какво правите там?

Добър въпрос.

— Нали се сещаш — отвръщам неопределено аз. — Ходим на разходка, пускаме хвърчила…

— Пускате хвърчила ли?

— А-ха — кимам аз, развеселена от изражението му.

— Вие англичаните имате странни традиции.

— Какви странни традиции?

Той извива очи, сякаш има прекалено много неща, които трябва да се изброят.

— Първо, карате от лявата страна.

— Да се кара отляво не е странно. Странно е, че вие карате отдясно.

— Както и останалата част от света — изтъква той.

— Ами австралийците? — опитвам се да го оборя аз. — Ами Индия, ами Нова Зеландия и… — Май няма други страни. — И много други места — не се предавам аз, а той ме гледа с извити вежди.

— Освен това ходите до едното място — продължава той. — Баровете ви — а, извинявай, пъбовете — са пълни с мъже и почти никъде няма да видиш жена. Непознати ти казват, че денят е прекрасен, въпреки че вали и е кучешки студ насред юли месец…

По този въпрос няма какво да кажа.

— Ами опашките!

— Така е любезно — опитвам се да се защитя аз.

— Шантава работа — отвръща той. — Стоите в редичка и ако някой застане най-отпред, никой не казва нищо. — Клати глава, стиска ножа и бодва храната. — Да не говорим за боба, накиснат в кечуп…

Досега не обръщах особено внимание, но той прекали.

— Говориш за печения боб на „Хайнц“ ли? — питам настръхнала аз. — Ти не обичаш ли?

— А ти шегуваш ли се? — Той сумти намръщен. Импулсивно посягам през масата, загребвам от чинията му и лапвам хапката.

— Ммм — муча аз и се опитвам да докарам звука също като Сали, когато се преструва, че получава оргазъм в „Когато Хари срещна Сали“. — Ммм.

— И още нещо.

— Какво?

— Британските жени — дали да не кажа котенца?

— Какво те?

Той грабва част от вестника и се скрива.

— Луди. До една.

Това е едно от най-изумителните неща в живота. За две седмици в живота ти се появява човек, за чието съществуване дори не си предполагала, настанява се в дома ти, заедно ползвате дистанционното за телевизора и четете неделните вестници. Двамата с Гейб сме като стара семейна двойка — той чете спортните страници, а аз чета модата. Кой да предположи?

Невероятно е, най-вече за мен, защото аз много държа на ритуала си в неделя сутринта. Най-много обичам да седна в някое кафене, да прочета списание „Стайл“, докато похапвам пухкави бъркани яйца — и за разлика от повечето хора, които предпочитат да са на двойки, — обичам да се наслаждавам на неделните сутрини сама.

Добре де, може и да съм странна, но съм си такава. Приятно ми е, че не се налага да се карам с някой за страниците на вестника и да чета вече смачканите, прочетени от него части. Обичам да разтворя вестника на масата, без да се притеснявам, че някой ъгъл ще се накисне в пържените му гъби. Не обичам да ме разсейват с приказки, предпочитам да си седя мълчаливо, зачетена в нещата, които ме интересуват. Това е едно от удоволствията ми в живота.

Точно тази неделна сутрин се сблъсках с объркания Гейб в кухнята. Почувствах се виновна. Той бе чужденец в непозната страна, а аз нито веднъж не му предложих да го разведа из квартала. Не че той не познава никого. Нали чичо му живее тук? Само че, както Ед винаги казва, роднините са за Коледа. С тях човек се вижда веднъж в годината.

Затова направих невероятна жертва и го поканих на закуска.

Довършвам бърканите яйца и наблюдавам как Гейб поглажда разсеяно брадичка, докато чете спортната страница. Най-сетне се отпуска назад и оставя вестника.

— И така — казва той. — Не каза как мина снощи.

Изчервявам се, макар сама да не знам защо.

— Това хубаво ли трябва да означава? — смее се той.

— Може и така да се каже. — Чувствам се засрамена, свеждам поглед над чинията и започвам да събирам трохите на купчинка с вилицата. — Ти откъде знаеш, че срещата ми е била снощи?

— Аз съм екстрасенс.

— Сериозно? — питам аз и разбирам, че той се опитва да ме разсмее.

— Не, не съм. Бях в стаята си и го чух, когато мина да те вземе.

— А, ясно.

— Дойде точно в осем, на секундата.

Усмихвам се срамежливо.

— Не е любезно да караш една дама да чака.

— И Миа все това ми повтаря, но аз нещо не мога да нацеля времето. Винаги закъснявам.

Щом споменава гаджето си, аз се усмихвам съчувствено.

— Тя сигурно много ти липсва.

— Да.

Не казва нищо повече и аз оставам с впечатлението, че не иска да говори по този въпрос. Затова, разбира се, сменям темата.

— Как върви филмът й? — питам аз, което е нещо като закодиран въпрос „Какво става между вас двамата?“.

— Добре. — Той свива рамене, прокарва пръсти по наболите мустаци и добавя: — Поне така си мисля.

Знаех си аз. Тук има нещо.

— Не съм говорил с нея от известно време. На нея й е трудно да ми се обажда от снимачната площадка. — Той обира пяната на капучиното от чашата и облизва лъжичката. — А и часовата разлика…

Очевидно търси извинения, решавам аз. В този момент симпатията ми е насочена изцяло към него, усещам, че не мога да понасям въпросната Миа с буйната коса и съвършени зъби.

— Връзка от разстояние, така ли? — питам аз. Той кима, след това сменя темата.

— Разкажи ми за новия. Как каза, че се казва?

— Не съм ти казала — усмихвам се аз. — Джеймс. Харесва ми.

Овладявам се. Как можа да го кажеш, Хедър Хамилтън, та това е очевидно.

— Странното е, че искал да ме покани от много време, но мислел, че не се интересувам от него.

— Кога ще се видите пак?

— Довечера — отвръщам веднага аз и отпивам от капучиното. Поне се опитах да отговоря небрежно, но Гейб веднага ме разкрива.

— Две вечери една след друга? — Той ме побутва с коляно под масата.

— Знам — признавам аз и се опитвам да потисна вълнението. Джеймс е страхотен и много ме е страх да не урочасам нещата, като приказвам прекалено много.

Гейб обаче няма подобни притеснения.

— Виж ти — изрича бавно и провлачено той. — А той пада ли си по теб, приятелко любима? — Ухилва се, захапва препечената филийка и продължава да дъвче с отворена уста. Подобно нещо би ме отвратило у всеки друг, но при Гейб изглежда мило и приятно.

— Ами, не знам… — отвръщам скромно аз, ала той ме прекъсва.

— Слушай, Хедър. — Замълчава, за да всмукне шумно остатъка от портокаловия си сок през сламката, и ме поглежда много сериозно. — Падаш си по него отдавна, освен това ми каза, че снощи е било приятно, очевидно, че и той си пада отдавна по теб, така че къде е проблемът?

— Добре де, добре, прав си. Няма проблем… точно това е проблемът.

Гейб ме поглежда развеселен.

— Ти сигурна ли си, че не си еврейка?

Трябва да призная, че когато Гейб не мисли за комедийните си изяви, е наистина забавен и много приятен. Тъкмо се каня да го перна игриво с моята половина от вестника, когато някой се блъска в стола ми и кафето ми се излива в скута.

— Ало! Не гледаш ли къде вървиш? — писвам аз и скачам.

— Извинявай! — Разкрещяват се група момчета, които профучават покрай мен, упътили се към главната улица.

— Добре ли си? — пита Гейб и ми подава една салфетка.

— Добре съм — отвръщам аз и започвам да попивам.

— Това са те, днешните младежи.

И двамата мълчим, докато бърша дрехите си, а Гейб посяга към списанието и го обръща. Попада на хороскопите.

— Искаш ли да ти прочета хороскопа? — пита ведро той.

— Това са пълни глупости — отвръщам аз и оставям мократа салфетка на масата.

— Както искаш. — Той свива рамене и се зачита.

Сядам и го наблюдавам как чете, но след това любопитството ми надвива. Навеждам глава и се опитвам да прочета нещичко. Дали не се споменава нещо за нова връзка? По дяволите, няма никакъв смисъл. Не виждам абсолютно нищо.

— Добре де, чети — примирявам се аз така, сякаш през последните десет минути той ми е извивал ръката и ми е причинил неописуема болка. — Зодия риби — казвам му аз.

— Риба, а? — Гейб извива вежди, сякаш съм казала нещо от огромно значение. Въздържам се да попитам защо зададе въпроса по този начин. Все пак става въпрос за пълни глупости, нали?

— „При настоящото подреждане на планетите моментът за рибите е особено важен и в кариерата, и в семейния, и в любовния живот. Предстоят съществени промени. Предстоят ви победи, затова се пазете от скрити препятствия.“ — Той вдига поглед. — Браво! Май ще спечелиш от лотарията.

— Аз ли? Няма начин. Никога не печеля нищо — смея се аз и в същия момент си спомням лотарийния билет. Сърцето ми ускорява ритъма си. — Гейб, дай бързо вестника. Трябва да проверя нещо.

— Не искаш ли да чуеш останалата част от хороскопа?

— След малко. — Разгръщам трескаво страниците, за да открия онова, което ми трябва. Няма го… Бързо преглеждам страница след страница. И най-сетне попадам на тях: вчерашните номера.

Бързо ги прочитам.

Струват ми се познати.

Спирам да дишам. 30 са годините ми; на 14 номер живея; от 6 години работя в „Завинаги заедно“. Страхливо продължавам нататък: 27 е рождената дата на мама, 26 април… опитвам се да си спомня последните две цифри, които избрах без много да се замислям. Сигурна съм, че едната беше 13… По дяволите! Ето ги, всичките са тук. Стомахът започва да ме присвива отчасти от вълнение, отчасти от страх. Дали избрах 41… 41 ли беше? Опитвам се да си спомня. Хайде, Хедър, мисли, мисли…

— Хедър?

Трепвам рязко. Бях забравила за Гейб.

— Добре ли си?

— Разбира се… — Опитвам се да се успокоя. Господи, май съм спечелила от лотарията.

— Изведнъж стана страшно сериозна — казва той и ме поглежда така, сякаш съм музеен експонат.

— Ами? — Отпускам чело и се насилвам да се усмихна.

Цялата седмица беше невероятна.

— Нещо не е наред. Цялата пребледня.

— Няма нищо, честна дума.

Ще стана милионерка.

— Искаш ли да се приберем? Веднага ще платя. — Той дава знак на сервитьорката.

— Чакай малко. Искам първо да си проверя билета от лотарията.

— Значи хороскопът бил глупост, а? — смее се той и размахва ръка.

Посягам с разтреперани пръсти към чантата си. Представяте ли си какъв кеф! Какво ли ще кажат хората? Би трябвало да си остана анонимна и да не позволявам да се разчуе. Не искам да започнат да ми пращат писма с молби за финансова помощ или да започнат разни заплахи за отвличане, а след това да искат откуп.

Опипвам облегалката на стола, за да дръпна кожената каишка. В същия момент ме обзема паника и поглеждам през рамо към мястото, където последно видях чантата.

Няма я.

— Откраднали са я — прошепвам аз, вцепенена от шок.

— Какво? — Чувам гласа на Гейб, но някъде отдалече.

— Няма я. — Разбирам, че наистина я няма, и скачам ужасена, навеждам се под масата, оглеждам около стола, по тротоара.

— Какво става?

— Чантата ми! — изпищявам отчаяно аз и се питам как е възможно да се случи подобно нещо. След това си спомням момчетата, които се блъснаха в стола. Чак сега гневът ми започва да набъбва. Яд ме е и на тях, и на мен самата. Господи, Хедър, та това е най-изтърканият номер. — Сигурно онези момчета са я задигнали — обяснявам аз и продължавам да оглеждам трескаво наоколо с надеждата да зърна как кафявата кожена чанта от „Найн Уест“ изскача изпод стола. — Ограбиха ме.

— Господи! — Гейб става и ме поглежда. — Имаше ли нещо важно?

Усещам как сълзите ми напират.

— Телефонът, ключовете, портфейлът…

— Имаше ли много пари?

Дори при дадените обстоятелства мисълта, че може да съм загубила много пари, ми се струва забавна.

— Не са много, сигурно десетачка — промърморвам аз и се навеждам, за да надникна под стола. — Това не е най-важното.

— Знам, че сигурно имаш неща, на които държиш.

— И това не е… — започвам да подсмърчам, след това се овладявам. Не мога да му кажа за лотарийния билет, нали? Това ще означава, че трябва да му разкажа всичко за циганката и как желанията ми се сбъдват. А той сигурно ще реши, че живее при напълно луда.

— Сигурно е от шока. — Гейб стиска ръката ми.

Кимам, без да промълвя и дума. Шокирана ли? Направо съм ужасена и потресена.

Уж вече имах къща в Холънд парк и вила в Италия, возех се на астън мартин и изведнъж — прас — всичко отлетя. Отлетя заедно с портфейла ми, ключовете, мобилния, а на ключодържателя беше написан адресът ми, което означава, че ще трябва да сменя ключалките. Като гледам, лотарийният билет ще ми струва едно малко състояние…

— Знам колко е гадно — обяснява Гейб. — Само че не можем да направим нищо. Да се връщаме у вас и да позвъним, за да съобщим за кражбата.

— По-добре да отидем направо в полицията — отвръщам аз и се опитвам да не мисля колко много ми се искаше да отида на разходка в парка Хампстед заедно с Гейб. Всичко пропадна. — Не е нужно и ти да идваш с мен.

— Разбира се, че ще дойда.

— Няма нужда. Всичко е наред. Наслаждавай се на останалата част от деня, ходи да пуснеш едно хвърчило — предлагам нещастно аз и посочвам парка.

— Сигурна ли си?

— Напълно — отвръщам уверено аз. — Трябва да занеса в банката протокол от полицията, така че веднага ще се заема с тази досадна работа. — Браво. Едва ли това беше най-добрият начин да прекарам неделния следобед.

— Добре… — Той замълчава за момент, след това срамежливо добавя: — Виж, не знам дали те интересува, но по-късно ще се срещна с чичо в един комедиен клуб. Той предложи. Тази вечер участието е свободно и малко практика ще ми дойде добре… Та ако искаш, заповядай.

Искрено съм поласкана от поканата му, но самата мисъл да се завра в комедиен клуб е ужасна. Добре че си имам извинение.

— Благодаря, но имам среща с Джеймс — напомням му аз.

— А, да, забравих… Жалко. — Мога да се закълна, че за момент в очите му проблесна разочарование, но той бързо ги прикри, усмихна се и каза: — Ще остане за някой друг път.

— Добре — кимам аз и нямам никаква представа как ще успея да се измъкна следващия път.

— Ще се видим следобед. — Гейб пристъпва към мен и тъй като предполагам, че иска да ме целуна, подавам едната си буза. Само че не се получава, носовете ни се сблъскват и устните ни се докосват. И двамата отскачаме като попарени.

— О-па! Извинявай — смея се притеснена аз.

— Не се извинявай, беше една неочаквана целувка. — Гейб се ухилва, но съм сигурна, че се чувства не по-малко неловко от мен.

— Ами, чао — бързам да кажа аз.

— Чао… чао. — Той маха с ръка.

Оставам сама на тротоара и го наблюдавам как поема към парка и се смесва с останалите хора, тръгнали да се помотаят. Искрено му завиждам и на ум проклинам крадците, които ми тдигнаха чантата. След това, най-неочаквано си спомням какво каза Ед, докато бяхме в кръчмата: „Внимавай какво си пожелаваш.“ Кой знае защо думите му ме притесняват. Да не би когато си пожелах да спечеля от лотарията, да съм предизвикала събитията и заради това да са ми откраднали чантата? Да не би защото бях поставила лотарийния билет в портфейла?

Да не би просто да съм си пожелала да спечеля от лотарията, а не да запазя спечеленото?

В същия момент усещам как ме обзема познатата паника. Става въпрос за отговорност. За страх. След това се овладявам. Стига, Хедър, откога започна да слушаш приказките на брат си? Чувствам се глупаво, защото изобщо съм обърнала внимание на нещо казано от него, и решително се отправям към метрото.