Внимавай какво си пожелаваш

Двайсет и първа глава

— След това той ми казва: „Джесика, когато съм с теб, ми се иска да съм по-добър човек.“

На следващата сутрин съм на йога заедно с Джес. След безкрайна, да не говорим колко мъчителна поредица от поздрави към слънцето — така е, след като на мен ми трябва поне половин час разтягане, за да успея най-сетне да докосна пръстите на краката си — си почивам в така наречената според инструктора „детска поза“. С други думи съм се проснала по корем върху постелката.

Поемам си дълбоко дъх. Толкова е горещо, че челото ми е залепнало за постелката. Затварям очи и се опитвам да си представя, че съм на някой плаж на Гоа или че лежа в градината на Корнуол — или където и да е другаде, стига да не съм притисната като сардина до десетките потни тела във фитнес центъра в Нотинг Хил, където слушам обясненията на Джес.

— Това не беше ли реплика от някакъв филм? — питам аз.

Когато Джес ми се обади, за да ми съобщи, че се е върнала от пътуването си до Сидни, и ми напомни, че съм й била обещавала седмици наред да отида с нея на йога — „направо невероятно, загряват залата до трийсет градуса, за да успееш наистина да направиш позите“, — усетих как чакрите ми се връзват на възел. Какви упражнения на трийсетградусова жега? При това в продължение на цели два часа. Изтощена съм само като си помисля.

— Извинявай, но ме чака псевдотюдорска сватба в Хамптън Корт. Започва в три — отвърнах аз, доволна, че съм ангажирана за фотограф на младоженци облечени като Хенри VIII и Ан Болейн. Сега разбирате ли колко много мразя йогата?

Затова пък Джес не приема „не“ за отговор, така че без всякакво желание се видях с нея, преди да отида на работа, и се включихме в по-ранен час. Чак след като се видяхме, разбрах, че имало и друга причина да иска да ме види, която нямало нищо общо с желанието й да отиде на час по йога.

Причината се оказа Грег.

— Хедър, трябва ли винаги да си толкова цинична? — мърмори тя. През последните четирийсет и пет минути тя ми разказа с блеснали очи всички подробности от бляскавия живот на Грег — как тренирал за триатлон, че току-що се бил върнал, след като изкачил Мачу Пикчу, и знаел пет езика. Ето че сега ми се мръщи.

— Не съм цинична — възразявам разпалено аз. — Просто казах… — Как, по дяволите, се казваше този филм? Няма начин да се сетя и има да ме тормози до дупка.

— Не казвай нищо — прекъсва ме ядосано тя. — Добре, признавам, че в миналото съм целувала доста мъже, убедена, че са принцове, а те се превръщаха в жаби, но Грег е различен. — Щом споменава името му, погледът й отново става нежен и романтичен. — Той е толкова откровен, толкова искрен. Да не говорим, че е наистина съвършен по отношение на миналите си връзки. Никога не е бил женен, имал е няколко приятелки, но нито една не е била сериозна — тя отброява предимствата му на пръсти. — Иска да се установи някъде и да има деца.

— Джак Никълсън — заявявам триумфално аз. — „Колкото толкова.“

— Какво?

— Репликата е от филм. Джак Никълсън го казва на Хелън Хънт.

Джес побеснява. По дяволите, защо ми трябваше да го кажа?

— Сега ще се изправим, ще си поемем дълбоко дъх…

— Страхотен филм — добавям уплашено аз.

Джес притиска с палец едната си ноздра и започва йогисткото дишане. Облечена е в трико, което е последна мода в света на йогата, закупено от еВау, може да се сгъне на две и е от хората, до които начинаещи като мен изпитват истински ужас да попаднат. Затова пък аз, с опърпаната стара тениска и къси панталонки съм мечтата на начинаещите. Покрай мен и баба ви ще изглежда като истински атлет.

— Грег ми се струва свестен — опитвам се да замажа положението.

— Свестен е — сопва се тя, прехвърля палец на другата ноздра и вдишва дълбоко.

— Стегнат спортен тип.

Тя издиша.

— Участник в триатлон. Много впечатляващо — продьлжавам аз.

Тя не казва нито дума. Само вдишва и издишва. Вдишва. Издишва. Само че това не са дълбоките отпускащи вдишвания, но-скоро гневно сумтене, което показва, че мрази приятелката си Хедър.

Страхувам се, че всеки момент може да избухне, тъй като вените на челото й са се надули, аз правя последен опит за помирение.

— Правих секс.

Думите ми са като зашеметяваща граната. Тя напълно забравя да се сърди.

— Секс? — Спира да сумти. — С кого?

— Изобщо няма да повярваш…

— С кого? Казвай с кого!

— Със страхотния съсед.

Очите на Джес стават като варени яйца.

— Ти сериозно ли говориш?

— Абсолютно.

— Мама му стара.

Жената до нас, облечена в трико, което по всяка вероятност е на дъщеря й, ни зяпва.

Джес развълнувано стиска ръката ми.

— Не мога да повярвам.

— А сега се придвижваме бавно към „Войн едно“…

Тя пуска ръката ми и се заемаме с позите — Джес — с лекотата на момиче, тренирало гимнастика още от дете, а аз — толкова непохватно, че жената от другата ми страна се намръщва.

— Искам да чуя всички подробности като имена, дати, време и размер — настоява тя.

Усмихвам се игриво.

— Казва се Джеймс и вече сме ходили на две срещи.

— Сега преминаваме към „Войн две“…

Жената до мен въздъхва шумно.

— Бихте ли престанали? Опитвам се да открия вътрешен мир.

— Майната му на вътрешния ти мир. — Джес заема позата. Стреснатата жена се изчервява.

— Няма ме няколко дни и се оказва, че светът е полудял! — продължава Джес.

— А сега сгънете дясното коляно и го плъзнете напред, така че да направи триъгълник с бедрата…

Опитвам се да се приведа напред и си спомням, че имам специално тяло, от онези, които отказват да се прегънат.

— Хайде казвай, искам да чуя всичко за него.

— Дишайте дълбоко, преди да заемем балансираща поза…

Застанала на един крак, Джес повдига ръце към гърдите, допряла длани като за молитва.

— Супер е. — Спомням си как снощи се бях оплела в чаршафите на Джеймс. Спомням си голото му тяло. Спомням си как ме нацелува цялата, като започна от пръстите на краката и стигна чак до…

— Много е важно да останете съсредоточени…

Споменът ме разконцентрира и аз се катурвам на една страна.

— Направо невероятен — прошепвам аз и се опитвам да запазя равновесие.

— Браво! — Джес е ухилена доволно, след това минава направо на въпроса. — В коя възрастова група попада?

Това е тя, Джес. Не се интересува, че щом погледна Джеймс, стомахът ми потръпва, не иска и да знае за ленивата му усмивка, нито за начина, по който ме нарича „съкровище“. Тя иска да знае марката, годината на производство и доходите.

— На трийсет и шест е — отвръщам аз и се опитвам да се съсредоточа над позата.

— Чудесно — кима компетентно тя. — От двайсет и шест до трийсет и пет са все още незрели, от четирийсет и една до четирийсет и пет им предстоят провали и бъдещето им не е много ясно, затова пък от трийсет и шест до четирийсет са готови за зряла връзка, която да доведе до обвързване. — Навежда се към мен, сякаш иска да сподели с мен някаква тайна. — От мен да знаеш, че след като си имала късмет да го откриеш, захапваш го като булдог и не пускаш.

Какви ги говори тя?

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че съм куче? — На секундата забравих за откриването на вътрешен мир.

— А сега… „Лебедът се гмурка“…

Джес докосва пръстите на краката си без всякакво усилие и не обръща никакво внимание на последната ми забележка. Веднага се сеща:

— Чисто ли е досието му по отношение на миналите връзки?

— Чисто досие ли каза? — питам слисана аз и се навеждам към пръстите на краката си, ала едва достигам коленете. Напрягам се.

— Сети се де. Бил ли е женен?

— Не. — Олеле. Зад коленете ми нещо ще вземе да се скъса.

Очевидно отговорът е бил какъвто трябва, защото тя ми се струва доволна.

— Живял ли е с някоя?

— Джес? — промълвявам умолително аз. — Аз го харесвам, той ме харесва. Нещата са съвсем прости.

— Никога не са чак толкова прости — предупреждава строго тя. — Трябва да внимаваш за червено знаме.

Господи, сега пък за какво става въпрос?

— Не влизаш в морето, когато има червено знаме, нали?

Мълча. Логиката й нещо не се връзва с моята, но е много по-лесно да се предам и да не се разправям.

— Спомена нещо за някакво гадже в Южна Африка… — подхвърлям аз.

— Защо са се разделили?

— Подпрете се с длани на пода…

Облекчена, че най-сетне сменяме позата, аз се снишавам към пода. Ръцете ми треперят.

— Май се е преместила в Кейптаун — изръмжавам аз. Господи, много по-трудно е, отколкото си мислех.

— Има ли чувство за хумор?

— Да видим дали ще успеете да се задържите в тази поза три минути…

Поглеждам вбесена инструктора. Три минути ли каза? Този да не би да е луд? По протегнатите ми пръсти се стичат капки пот, да не говорим, че имам чувството, че гърдите ми ще избухнат. Поглеждам Джес. Тя дори не се напряга.

— Ами… виж… понякога е доста сериозен… — опитвам се да замажа положението аз.

— Хубаво е, че е сериозен. Не ти трябва някой смешник.

Сигурно трите минути са минали. Не може да не са минали.

— Някакви дразнещи навици?

— Нееее — пъшкам аз и ми се иска проклетият час най-сетне да свърши.

— Сега е време да си починем. Легнете на постелките и затворете очи…

Изпълнявам с огромно облекчение. Вече започвам да свиквам всичко, което пожелая, да се сбъдва.

— Каква е банковата му сметка? — връща ме към действителността гласът на Джес.

Отново започвам да пъшкам.

— Господи! Не знам и пет пари не давам.

— Няма да говориш така, ако си потънала в мизерия — предупреждава ме тя. — Както майка ми казваше, няма нищо романтично в това да си беден.

— Само че майка ти не е бедна! — срязвам я нетърпеливо аз. Родителите на Джес са неприлично богати и живеят в къща за един милион лири стерлинги на Мъзуел Хил.

— Именно — потвърждава тя. — Майка ми не е глупава жена.

— Оставете се да се понесете…

Това вече ми харесва. Стигаме до момента, когато дремем в продължение на десет минути.

— Остава само едно — заявява доволно Джес.

Толкова съм смазана, че дори нямам желание да попитам, но за съжаление не успявам да се сдържа.

— Какво?

— Сексът.

Спомням си как му скочих на Джеймс.

— Нека просто кажем, че в това квадратче мога да сложа отметка.

— Ами?

— А-ха. — Доволна, че най-сетне съм я укротила, аз се отпускам и затварям очи.

— Ами любовната игра?

Жената в трикото сумти.

— Стига, Джес. — Започвам да се гърча от притеснение.

Тя обаче настоява.

— Трябва да знам всички тези неща. Важно е. От години не си ходила по срещи. Повярвай ми, аз съм истинска професионалистка.

Отварям око, за да я погледна злобно.

— Не е нужно да ми разказваш всички подробности — моли тя. — Просто кимай и клати глава.

Много ми се иска да не й отговарям, ала тя се приближава до мен и пита:

— По-малко ли беше от десет минути? — Не мога да не поклатя глава.

— Повече от десет минути ли беше?

Кимам гордо.

— Повече от двайсет ли?

Кимам отново и си припомням събитията от снощи поне за стотен път. Като любовник, Джеймс се оказа — как да се изразя? — всеотдаен, а след това ме прегърна до себе си, целуна клепачите ми и ми повтаря колко съм красива, докато заспах.

— Трийсет?

— Цял половин час — признавам аз — посветен само на мен.

— Боже! Значи мечтата ти най-сетне се е сбъднала.

— Мечта ли? — питам аз и се опитвам да звуча незаинтересовано, а познатите тръпки тръгват от пръстите на краката ми и стигат чак до върховете на пръстите. Възбудена съм и в сьщото време уплашена, все едно, че отново съм дете и съм се качила на въртележка.

— Да, не помниш ли, че си пожела съвършения мъж?

До този момент не ми беше хрумвало, но тя е права. Джеймс е всичко, което една жена може да пожелае в мъжа. На сутринта, когато се оплаках, че ме боли корем, той предложи да изтича до близката аптека, за да ми купи тампони. Оказа се, че е от шампанското снощи, но важното е, че той сам предложи да отиде да ми купи тампони. Тези думи трябва да бъдат гравирани някъде.

— Освободете ума си и се отпуснете напълно.

Краката на инструктора застават до нас и ме спасяват, така че не ми се налага да отговарям на Джес. Какво облекчение. Вие ми се свят, затова инструкторът ми прави масаж на раменете, а аз се опитвам да изпълнявам точно онова, което казва. Преставам да мисля за Джеймс. Представям си, че умът ми е балон, пълен с хелий, и се носи някъде високо…

Затварям очи и заспивам.