Внимавай какво си пожелаваш

Епилог

— Три долара и седемдесет и пет цента.

Слагам списанието на щанда и вадя банкнота от пет долара от джоба на късите панталонки. Продавачът я поема и докато чакам рестото, грабвам списанието и разлиствам лъскавите страници. Трябва да е някъде тук… Разгръщам на рекламите. Най-сетне я виждам. Черно-бяла снимка на жена, която сваля неопрена в илюстрована статия за сърфа. Погледът ми се стрелва към името, написано със ситни главни букви.

Колко само съм горда. „Сийн“ е едно от най-продаваните списания в Америка и това е първата ми снимка за тях. Можете да ми вярвате, че снимката е страхотна и че надписът с името ми съвсем не е толкова малък. Буквите са поне половин сантиметър високи.

— Госпожице? — Мъжът зад щанда ми подава рестото.

— А, да, благодаря. — Изчервявам се и натъпквам рестото в джоба, затварям списанието и излизам в задушливата горещина.

Късен следобед е, ала слънцето все още пари. Слагам си тъмни очила и поглеждам към невероятно високите палми и безкрайното синьо небе, жълтият пясък и искрящия океан. Венис Бийч, Калифорния. Поемам соления въздух, ароматът на кафе и лосион против изгаряне. Точно така съм си представяла всичко тук. Пълно е с велосипедисти, момичета по бански, разни типове разнасят сърфове, други свирят на китари… Ухилвам се, когато покрай мен минава момче на кънки, връщам се при колелото си и слагам списанието в малката кошница. Качвам се и се оттласквам от тротоара. Преди малко ходих да поплувам в океана и все още усещам полепналата по кожата ми сол и влажните бикини под късите панталонки. Натискам лениво педалите и се оставям на мечтите, а умът ми препуска с всяко завъртане.

Връщам се към Единбург и към онзи момент преди шест месеца, когато се събудих в розовата хотелска стая до Гейб…

Както бе предрекъл Брайън, останах до края на фестивала. Всички билети за шоуто на Гейб се продадоха. Представлението му беше толкова успешно, че му предложиха зала. Публиката му нарастваше, чуваха се все по-добри отзиви. Преди да се усети, всички съдии от комисията за награди за комици го бяха гледали и го номинираха за престижната награда „Перие“.

Не се изненадах, когато спечели. Затова пък Гейб остана поразен, както и цялата комедийна общност, защото никой не бе чувал за него, но оттогава досега той постигна много. Спечелената награда му донесе заслужена слава и в момента той преговаря за свое телевизионно предаване и изнася представления в един от най-големите комедийни клубове в Ел Ей.

Завивам покрай мрежата канали, слизам от колелото и го тласкам по тясната пътека покрай водата. Що се отнася до мен, Виктор Максфийлд страшно хареса снимките ми от фестивала (въпреки че е бил предварително готов да ги хареса заради човека на тях). Това бе първата от много други поръчки. През следващите два месеца прекарах невероятно, снимах какви ли не хора, места и събития.

След това напуснах работа. Отново напуснах.

Слънчевите лъчи си играят във водата и аз нагласявам очилата. Погледът ми се плъзга по каналите и аз насочвам мисли към момента, когато реших да напусна „Сънди херълд“. Само че този път не беше заради глупаво недоразумение, а заради тръпката. Трябва само да погледна Гейб и да я усетя как заиграва. А каква по-добра причина да се преместя в Ел Ей, освен да заживеем заедно.

Спирам, за да погледам семейство патици, които се носят по водата. От време на време някоя се гмурва и пернатото й дупе щръква. Направо невероятно. Също толкова невероятно, колкото, че в момента е февруари, не ми е студено, не съм в стария мокър Лондон и не ми се налага да си пробивам път през тълпите, излезли от работа и хукнали към метрото.

Не че нямаше страшни моменти. Трябваше да дам под наем къщата, да подам документи за виза, да мина на свободна практика. Сякаш животът ми изведнъж потече на по-бързи обороти. Преди да се усетя, вече прибирах тиганите „Льо Крьозе“, сбогувах се с приятелите си и си обещахме да си пращаме имейли. Ами Лайънъл?

Щом се замисля за него, и сърцето ми трепва. Колкото и да обичам новия си живот тук с Гейб, никак не ми е приятно, че съм толкова далече от татко. Глупаво е. Знам, че е в добри ръце, че трябва само да вдигна телефона, но въпреки това той ми липсва. Понякога ми се иска да си пожелая…

Очевидно не бива да си пожелавам разни неща, напомням си аз и се чувствам по-добре. Щастливото цветенце ми даде урок и вече съм нов човек. Вземете онзи ден, например. Двамата с Гейб бяхме на плажа и аз видях едно момиче по бански с дупе, на което би завидяла и Камерън Диас. Тъкмо да си пожелая и моето да е такова, и се спрях. А това не е никак лесно, да не говорим, че дупето й беше върхът, но сигурно доста зор е видяло, докато се докара в този вид. Радвам се, че не го направих, защото след пет минути Гейб ми каза, че имам най-страшното дупе, което някога е виждал. Това доказва, че човек трябва много да внимава какво си пожелава.

Сега, като се замисля, не съм убедена, че щастливият пирен ми донесе истинско щастие. Може би и въображението ми е помогнало малко. Може би наистина става въпрос за поредица от съвпадения…

През седмиците след като изчезна, се случиха събития, които ме накараха да реша, че е било точно така. На кантара в „Бутс“ се появи странен надпис, че не бил работел и когато попитах продавачката какво не е наред, тя ми обясни, че не отчитал правилно теглото. Грешката била в цели два килограма и половина.

После някакъв човек, който разхождал кучето си, попаднал на подхвърления ми портфейл в парка Хампстед и го предал в полицията. Както трябваше да се очаква, и парите, и кредитните карти липсваха, но картата ми за донор на органи беше вътре и така полицията ме открила. Вътре беше и лотарийният билет, пъхнат в едно от страничните джобчета. А сега на въпроса за милиони. Спечелих ли?

Да, спечелих.

Почти.

Бях уцелила четири от числата и ми връчиха десетачка, което е чудесно, въпреки че така и не успях да си купя астън мартин „Венкуиш“, но поне си платих таксито до нас, след като ходихме на кино. А докато се притисках до Гейб на задната седалка, имах чувството, че съм спечелила джакпота.

Честно казано, колкото повече мисля, толкова повече ми се струва, че знам истината за пирена. От една страна, ми се иска да вярвам, че е имал магически сили, но, от друга, когато разсъждавам логично, знам че това е напълно невъзможно. Подобни неща се случват във вълшебните приказки, не в истинския живот. Дали?

Най-сетне стигам до голямата дървена къща, боядисана в бебешко синьо, тласкам колелото пред себе си и го подпирам на стълбите, където се е излегнала доволно едра оранжева котка. Навеждам се, за да я погаля.

— Здрасти, Били Смит — прошепвам аз и го чеша зад ушите. Той измърква и се протяга мързеливо, а малките му бели лапки се изпъват. Усмихвам се. Той не е единственият, който се радва на слънцето.

Отварям мрежестата врата и влизам вътре. В къщата е тихо и спокойно. Изритвам чехлите и тръгвам към хола. Спирам до лампата, поставена върху една от масичките. До нея е снимка, която аз съм правила на Гейб. Застанал е пред „Лаф фактъри“ на Сънсет булевард, а над него се вижда надписът: „Ангелът Габриел на живо“. Буквите са черни и върху тях има втори надпис: „НЯМА МЕСТА.“

Гордо докосвам с пръст дървената рамка. Никога не съм харесвала комедиите, но започвам да ги оценявам. Също като бирата, казвам си аз. В момента една студена бира ще ми дойде добре. Влизам в кухнята.

— ИЗНЕНАДА!

Застивам на вратата.

Вратите към терасата са широко отворени и аз поглеждам към малката градина. Навсякъде са закачени пъстроцетни светлини, шарени балони, а на огромен надпис виждам „Честит рожден ден“. Пълно е с хора, които подскачат, подвикват и пищят.

Господи!

Облягам се на хладилника.

Това е парти изненада за рождения ми ден.

Първият ми импулс е да хукна нанякъде. Не съм подготвена. Идвам направо от плажа. Косата ми е пълна с пясък, на лицето имам червена пъпка, която се опитах да изстискам. Изглеждам ужасно. Трябва да взема душ. Имам нужда поне от един час, за да си направя косата и да се гримирам.

Също като заек, уловен в светлините на приближаващ автомобил, аз съм прекалено стресната, за да реагирам.

И тогава ги виждам. Познати усмивки.

— Лайънъл… Ед… Джес! — ахвам аз и изкрещявам, когато радостта избухва в гърдите ми също като фойерверки. Краката ми се задвижват й аз хуквам към градината и размахвам ръце.

— Лайънъл! Не мога да повярвам… Розмари! Боже! Джес! Негодници такива! Да пазите тайна от мен! Това сигурно е новият ти приятел Доминик. Здрасти, Доминик, много ми е приятно да се запознаем! Ед и Лу и… Господи… това Руби ли е? Колко е красива… Здрасти, Руби, аз съм леля ти Хедър! Брайън! Много се радвам да те видя… Нийл, много се радвам да те видя и теб!

Задъхана от вълнение, ги прегръщам един след друг, смея се, докато Брайън щрака с фотоапарата и прави десетки снимки. Лайънъл ми се струва здрав, малката ми племенница е очарователна, а Джес ми се струва щастлива с новия мъж в живота си и… Не може да бъде! Взимам си думите обратно. Обичам изненадите. Направо обожавам изненадите.

— Шшш!

Сред хаосът се чува шъткане.

Какво става? Защо да мълчим? Защо…

В този момент виждам Габриел. Той носи торта. На нея са забодени десетки запалени свещички и докато се приближава към мен по тясната пътека, всички запяват „Честит рожден ден“.

Господи, ще заплача. Очите ми овлажняват и аз усещам как в гърлото ми се надига буца. Каква съм късметлийка. Гейб беше прав. Не е задължително винаги да има „но“.

Той оставя тортата на масата, обръща се кьм мен и ме целува по устните.

— Честит рожден ден, красавице — прошепва той и ми намига игриво.

Избухвам в смях, всички се скупчват около мен, фотоапаратите им са готови, за да ме снимат как духам свещите.

В този момент той ме спира.

— Чакай! Да не забравиш да си пожелаеш нещо — смее се той.

Цялата настръхвам. Усещам познатото изтръпване на пръстите на ръцете и краката. Недей, Хедър. Нали обеща. Обрьщам поглед към малките пламъчета, поемам си дълбоко дъх и затварям очи.

Но пък…

Какво толкова ще стане, ако си пожелая нещо дребно?

Иска ми се:

• Да има къде да седна, когато се кача в метрото…

• Да не бях изяла целия пакет шоколадови бисквити…

• Да се запозная с мъж, който обича да пере и да е моногамен…