Внимавай какво си пожелаваш

Четирийсета глава

През щорите се промъква слънчев лъч и ме бодва право в окото. Простенвам жално.

— Ооох.

Били Смит измяуква стреснат и скача от завивката на пода.

Не съм имала подобен махмурлук от години. Какво пих? Мозъкът ми е омекнал, ала след секунда си идва на мястото. Шампанско. Шампанско. Шампанско.

По дяволите! Гейб.

Спомням си разправията ни и се изправям, ала в същия момент всичко пред погледа ми се размива и аз тупвам обратно в леглото. Протягам ръка към халата, краката ми висят към пода сред разпилените дрехи. Зървам подпухналото си лице в огледалото на гардероба. Защо лъжат, че продават водоустойчива спирала?

Започвам да си спомням какво стана снощи. Прослушах съобщенията на телефонния секретар, разбрах, че Виктор Максфийлд е чичо на Гейб, и изкрещях на Гейб, че е копеле. Намръщвам се и излизам в коридора, а главата ми заплашва да се пръсне.

— „Аз просто не съм смешен. Не каза ли същото на плажа? Смешките ми са пълен боклук. Не ставам за комедиант“ — Вратата на стаята му е открехната и аз я отварям, обзета от страх.

— „Ще си тръгна още утре сутринта.“

Стоя, без да помръдвам, на вратата и слънцето, проникнало вътре, потвърждава най-лошите ми страхове. Стаята му е празна. Полиците, пълни с книги с вицове, са празни. На таблото над малкото дървено бюро, където бе набол снимки, сега има само кабарчета. Ъгълът, в който бе китарата му, сега е празен. Чух го да свири един-единствен път. Свиреше доста зле, казвам си аз и се усмихвам, когато си спомням как седяхме в градината, а той се опитваше да докара „Живот на Марс“ като Бауи.

Поглеждам към леглото и усмивката ми се стопява. Чаршафите и завивките са сгънати върху матрака, а аз присядам на самия край и прегръщам коленете си към гърдите. Започвам да осъзнавам колко много от дребните неща, свързани с Гейб, ще ми липсват — да влизам в кухнята сутрин и да го заварвам надвесен над тостера, как се преструвах, че не го слушам, докато ми четеше хороскопа за деня, как се возих до Корнуол на мотора му.

Спомням си уикенда, който прекарахме заедно, и въздишам тежко. Господи, той вече ми липсва. А се нанесе едва преди няколко седмици, но апартаментът ми изглежда празен без него, без енергията, която блика от него. Овладявам се. Май започвам да мисля като него. Той е типичен жител на Ел Ей. Но той си е такъв. Позитивната енергия, както и новият обектив на фотоапарата ми са в състояние да ме накарат да погледна на живота по нов, по-ведър начин.

Само че той вече си отиде.

Космата рижава глава се показва на вратата и Били Смит се вмъква вътре. Той подушва празната стоя и измяуква обвинително. Като че ли не се чувствам достатъчно виновна. Ето че и котката ми ме обвинява, задето съм се отървала от един готин човек с топъл скут и пръсти, които са в състояние да го чешат зад ушите часове наред.

— Тихо, Били Смит… — Посягам да го погаля, но той отскача настрани и преобръща кошчето, когато скача на перваза. Сякаш бърза да се измъкне час по-скоро. Май така въздействам на всички, нали? Първо на Даниел, след това на Гейб, накрая на котката…

Ужасена от себе си, аз го наблюдавам как изчезва в градината, след това се навеждам, за да събера боклуците, които са се разпилели по пода. Празни кутии цигари, празни кутийки от кока-кола, стар брой на „Лут“…

Сърцето ми се свива.

Това е броят отпреди няколко седмици, в който беше публикувана обявата ми за стаята. Само че не това ме стряска. Забелязвам малкото сърчице, с което я обградих. Нарисувах го лично с химикалка.

Съвсем бях забравила, но сега вече си спомням как се връщах с метрото и в бързината да сляза изпуснах „Лут“ и се наведох, за да събера страниците. Сигурно Гейб е намерил онези, които не съм вдигнала, и се е обадил. Съвпаденията следваха едно след друго. Дали наистина бяха съвпадения?

В този момент си спомням как ме бяха притиснали пътниците в метрото, как се чувствах тъжна, нещастна и самотна, как се взирах в тъмния тунел навън, как ми се искаше да намеря разрешение за проблемите си.

След това си тръгнах към къщи през дъжда, срещнах циганката с пирена и тя ми обеща късметът ми да се обърне и всичките ми желания да се сбъднат.

А след това — прас — Гейб застана на вратата ми също като добрата фея с вълшебната пръчица и отпъди компаниите за кредитни карти с наема, който ми плати, вдъхнови ме отново да започна да снимам, оказа се роднина на главния редактор на „Сънди херълд“.

По гърба ми преминава студена тръпка и аз се загръщам в халата си. Затова ли ме назначиха? Не заради Гейб, а защото си го бях пожелала!

Отпускам се на пода и поглеждам страницата от вестника. Допреди няколко седмици всичко това щеше да ми се стори смешно, но през въпросните седмици се случиха толкова много неща, че сега самата мисъл за обърналия се късмет предизвиква безброй въпроси. Аз ли съм виновна за всичко? Моя ли е вината? Аз ли предизвиках тези неща да се случат? Гейб може и да е направил нещо, но го е направил заради мен, защото аз желаех тази работа. Ако не си го бях пожелала, нямаше да се случи.

Нито едно от събитията нямаше да се случи. Предателският глас в главата ми не спира да повтаря предупреждението на Ед. „Внимавай какво си пожелаваш“, само че този път аз не махвам с лека ръка и не се обиждам. Най-сетне се вслушвам в думите на по-големия си брат. Ето че поне веднъж — поне този път — признавам, че е прав. Внимавай какво си пожелаваш, защото може и да се сбъдне.

А всичко, което си пожелах, се сбъдна, нали? Допреди няколко седмици ако ми бяха предложили работата, за която мечтая толкова отдавна, с огромната заплата, щях да подскоча от радост, да бъда най-щастливото момиче на света, а сега не искам това назначение. Изобщо не го искам. То не означава нищо. Не бях назначена заради таланта си, не ме избраха, защото го заслужавам. Това е празен триумф, който ми коства приятелството с Гейб. Тази мисъл ми действа като ритник в стомаха. Какво направи, Хедър? Какви ги забърка?

Свивам се на пода, затварям очи и се опитвам да пропъдя всички мисли, ала имам чувството, че съм отворила врата, през която се опитват да се втурнат всичките ми желания от миналото. Те са като малки бумеранги от енергия, които съм освободила на света, някои малки, други големи, всички до един част от дълъг списък. Опитвам се да не им обръщам внимание, но просто не мога. През последните седмици пазарувах на воля, пожелавах си какво ли не, задоволявах всяка своя прищявка, ала нито веднъж не помислих за последствията. Сега вече е време да се изправя пред тях. Дойде времето да платя за всичко.

Изпълнена със съмнения и опасения, аз започвам нов списък.

Бях си пожелала:

• Съвършения мъж.

Представям си Джеймс и сърцето ми се свива. Пожелах си го, докато бяхме с Джес в пробната на „Зара“, и ето че изведнъж той се появи, няколко часа по-късно ме чакаше на щанда с вината в магазина на госпожа Пател. Оказа се, че харесва романтични комедии, слуша Дайдо, чаршафите му са от египетски памук, сред хобитата му са любовната игра, романтиката и обсъждането на чувствата. Ами най-хубавото на този великолепен трийсет и шест годишен мъж? Той сам ми призна, че ме обича. Само че аз не го обичах.

• Да стане чудо и „Завинаги заедно“ да се оправи финансово.

Господи, получихме поръчка убиец. Една от най-шумните сватби на висшето общество, която щеше да ни изстреля на върха. Да не забравяме малката подробност. Младоженецът беше бившият ми приятел.

• Да спечеля от лотарията.

Направо се разтрепервам, като си помисля. Почти сигурна съм, че съм уцелила и шестте цифри и вече ми се иска да не бях. Сега вече ми се струва още по-ужасно, че ми откраднаха и чантата, и билета. Уж печалбата беше моя и аз вече харчех милионите си, живеех в огромна къща, карах астън мартин, а се оказа, че ме обраха и се наложи да прекарам целия следобед в полицията, вместо да се помотая заедно с Гейб в Хампстед.

• Англия да бие Франция на футбол.

Забележителният им гол секунди преди края на мача влезе в историята на спорта и изписа постоянна усмивка на лицето на брат ми, но също така хвърли черна сянка върху брака му. Вместо да обръща внимание на Лу и бебето, той се е лепнал пред телевизора и гледа футбол по „Скай спорт“. Вече ме е страх, че нероденият ми племенник или племенница ще бъдат с разведени родители. И за всичко това ще бъде виновна леля Хедър.

• Движението да не бъде натоварено.

Беше направо страхотно, докато не ме глобиха за превишена скорост, не ми свалиха три точки от талона и не ми треснаха глоба от шейсет и пет лири, която все забравям да платя.

Вдигам се на крака и се изправям на прозореца. Подпирам лакти на перваза и се заглеждам към обляната в слънце градина. Това ми напомня за следващото ми желание.

• Да е слънчево всеки ден.

Една пчела се прехвърля от цвете на цвете и се опитва да събере прашец. Само че не успява да събере много, защото цветята са започнали да увяхват, тъй като не е капнала капка дъжд. Чувството за вина ме притиска все по-силно. Започвам да се чувствам като убийца на пчели.

• Да се намерят розови сатенени обувки моят размер.

Ако не бях с тях снощи, нямаше да се подхлъзна, да падна и да се нараня. Подутият ми глезен пулсира болезнено и аз го разтривам.

• Да сваля упоритите килограми.

Мислех си, че ще бъда на седмото небе, но истината е, че съм много разочарована. Само Джес забеляза, но тя заяви, че циците ми се били стопили и лицето ми било като изпито…

Същото е и с останалите ми желания, разбирам аз. Да, намерих си съвършеното гадже, получих мечтаната работа, отслабнах, винаги си намирах място за сядане в метрото, попадах най-отпред на опашките, намирах място за паркиране, без да обикалям, и похапвах кроасани с шоколад. И накрая какво? Седя с убийствено главоболие и махмурлук и само съжаленията ми правят компания, а вълненията и веселието са изчезнали от живота ми през последните седмици. Ето я и горчивата истина.

Нито едно от сбъдналите се желания не ме направи щастлива.

Заравям лице в длани. Не знам какво да правя. Каква каша! Иска ми се всичко, това да изчезне, искам всичко да е каквото си беше преди, но как да го постигна?

Следващия момент се сещам.

Ами, да. Пиренът.

Преди беше като благословия, но сега вече ми се струва като проклятие. Ако успея да го намеря и да го изхвърля, всичко ще бъде наред. Нещата сами ще се оправят.

Скачам веднага. Последно го пъхнах в джоба си, когато отивах на интервюто, за да ми донесе късмет. Веднага забелязвам иронията и хуквам по коридора, откривам кремавото сако на закачалката до вратата и пъхвам ръка в джоба.

Няма го. Проверявам и в другия джоб. И той е празен. Започвам да се паникьосвам. Не е възможно да съм го изгубила. Оглеждам пода, да не би да е паднало, и в същия момент забелязвам нещо на мокета. Писмо.

Вдигам го разсеяно.

Трябва ми малко време, за да осмисля написаното, за да се насладя на всяка дума. До много скоро щях да изпадна във възторг от подобно писмо, ала в момента ме измъчват горчивина и съжаления.

И така, през следващите няколко минути аз правя едно от най-трудните неща в живота си. Написвам писмо, което не бих предположила, че някога бих написала, и отказвам на Виктор Максфийлд. Обяснявам защо: за Гейб; че не мога да приема пост, който не заслужавам, че въпреки всичкото уважавам безкрайно много като редактор. След това сгъвам внимателно писмото, пъхвам го в плик и го залепвам. В този момент ме залива облекчение. Сега мога да загърбя този случай като една грешка, от която ще се поуча. Няма да я забравя. Никога няма да забравя Гейб.

Без да си мия лицето, навличам стар анцуг, меки пантофи заради глезена и се затътрям бавно към пощенската кутия на ъгъла. Поне този път не ми се налага да си пожелавам марка.

Нося в портфейла. Лепвам я на плика и го пъхвам в процепа. Не мога да го пусна. Накрая разтварям пръсти и то тупва вътре.

Това е. Свърши се.

Мобилният ми започва да вибрира и прекъсва мислите ми. Бръквам в джоба и поглеждам екрана. Надявам се да е Гейб, но се оказва баща ми. Усещам приятна топлина. Лайънъл винаги ме кара да се чувствам по-добре.

— Здрасти, как си? — Влагам цялата си обич в тези думи.

— Хедър, обажда се Розмари.

Сграбчва ме разочарование, последвано от раздразнение. Защо ме безпокои?

— Случи се нещо.

Ледена ръка стисва сърцето ми.

— Какво има?

Следва мълчание, след това…

— Баща ти получи инфаркт.

Целият ми свят сякаш пропада.