Внимавай какво си пожелаваш

Трийсет и пета глава

Ивон се оказва страшна, но приятелски настроена. Развежда ме набързо из отдела, запознава ме с асистента си, чието име забравям на секундата, флиртува безсрамно с фотограф на свободна практика, който си търси работа („Никога не се притеснявай да използваш служебното си положение“, съветва ме тя, след като му дава някаква поръчка), стисва ми ръката, изпраща ме до асансьора и изчезва, „за да дръпна един фас“.

Не мога да спра да мисля за нея през целия път, докато пътувам в метрото към офиса си. Не мисля единствено за Ивон, а по-скоро за „Сънди херълд“ като цяло, за Виктор Максфийлд и за интервюто. Въодушевлението ми започва да набъбва. Ако ме назначат, целият ми живот ще се промени. Позволявам си да се потопя в мечти и се клатушкам в метрото към слънчевото безоблачно бъдеще.

Когато пристигам на работа, с изненада откривам, че е все още заключено. Къде е Брайън? Поглеждам часовника си — почти единайсет е. Силно учудена, аз отключвам с моята връзка, изключвам алармата и вдигам щорите. В офиса нахлува слънце и пред мен изплуват прашинки също като конфети. Навеждам се, за да вдигна пощата от изтривалката, и пристъпвам към рецепцията.

Както обикновено, в повечето пликове има сметки и въпреки че допреди няколко седмици нямахме никаква надежда, че ще успеем да ги платим, сега, покрай сватбата на лейди Шарлът, вече няма място за притеснения. Това е страхотно, мисля си аз и влизам в кухнята, за да си приготвя кафе. Само за мен не е страхотно. В стомаха ми се събира топка напрежение с всеки изминал ден.

Опитвам се да не мисля по този въпрос, докато си сипвам нескафе. В същия момент чувам звънеца. Сигурно е Брайън.

— И по кое време идваш на работа? — провиквам се аз.

— Моля?

Отварям, надниквам навън и усмивката ми замръзва. Това не е Брайън. Оказва се неприлично кльощава блондинка с неприлично дълбоко деколте. Тя прави стъпка към мен, а неприлично високите й токчета чаткат по ламинирания под.

— Търся Брайън Уилямс — изписква с тънко гласче тя. Стомахът ми се свива. Не е нужно някой да ми казва, че това е лейди Шарлът.

— Страхувам се, че още не е дошъл — отвръщам аз и минавам зад рецепцията, където тя е стоварила огромната си чанта.

Тя сваля черните очила „Шанел“ и ги нагласява на косата си, а след това ме пронизва с надменен поглед. Ако съществува любов от пръв поглед, то това в момента е ненавист от пръв поглед.

— Няма ли го? — повтаря възмутено тя.

Внимавай, Хедър, стъпваш по много тънък лед, предупреждава гласчето в главата ми. Наистина стъпваш по много тънък лед.

— Мога ли аз да ви помогна? — питам любезно аз. В никакъв случай не бива да позволявам личните ми чувства да надделяват. Налага се да се държа като истинска професионалистка.

— Може и да можете. — Тя изсумтява и по погледа й става очевидно, че й се иска да добави: „Но е по-вероятно да не можете.“ Тъй като няма никой друг, изборът й е доста ограничен. — Струва ми се, че вас говорихме веднъж по телефона.

Веднъж ли? Не са ли поне петдесет пъти, иска ми се ди кресна. Вместо това прехапвам език и полагам огромно старание усмивката да не слиза от лицето ми. Дръж се приятелски и не спирай да се усмихваш! Повтарям си тези думи като мантра, разбърквам боклуците по бюрото в напразен опит да си придам малко повече тежест.

— Тук съм заради сватбата.

— Сигурно много се вълнувате — опитвам се да разтопя леда аз.

— Много — отвръща тя, без да крие отегчението си. — Честно казано, най-много ще се зарадвам, когато всичко приключи. Да организираш сватба с петстотин гости е огромен стрес. От Прага чакаме струнен квартет, от „Харъдс“ обясниха, че нямало да им стигне времето да позлатят листата на сватбената торта, а пък стилистката ми взе, че си счупи китката… — Тя извива отчаяно очи. — Но аз съм винаги така. Открай време се заемам с повече, отколкото трябва. Лекарят ми ме предупреди да внимавам, иначе ще ме вкара в болница, защото съм щяла да припадна от изтощение. Аз му казах: „В никакъв случай, докторе. Това е собствената ми сватба и ако се наложи сама да си слагам очна линия, тогава ще го направя, при това с радост.“

— Невероятна сте — хваля я аз. Господи! Тази жена сериозно ли ми ги говори тези простотии? Едва се сдържам да я попитам дали ще намери сили в себе си да си сложи спирала, но ръчната й чанта ме разсейва, защото започва да шава.

— Господи — отскачам от рецепцията. — Тук има нещо живо. — Чантата продължава да се гърчи и едно черно носле се подапа отвътре. — Господи, това е плъх!

За пръв път виждам лейди Шарлът да се усмихва истински, когато от чантата й се подава най-плешивото и грозно подобие на куче, което някога съм виждала. Тя протяга ръка, започва да го чеше по главата и да гука:

— Кажи, Пухче, да не би ужасната жена да те изплаши?

Пухче ли каза?

— Това е Полиана, моята чихуахуа — представя тя тварта и ме поглежда сърдито.

— Господи, много се извинявам. Помислих… очичките й са като мъниста и си помислих… ами… — Чувам звънеца и след секунда на вратата се появява Брайън.

— Добро утро. — Той внася в офиса поднос от близкото кафене. Забелязвам, че е по-енергичен, отколкото го помня от вчера, дръпва от цигарата си и ни се усмихва широко и на двете.

— Какъв прекрасен ден.

Навън небето е притъмняло и всеки момент ще се изсипе пороен дъжд.

— Донесох ти двойно капучино без пяна, точно както го обичаш — заявява ведро той и ми подава пластмасовата чаша. — Има и кроасан с шоколад. Знам, че много обичаш.

Поемам ги от него и го поглеждам подозрително. Чакай малко. Това същият Брайън ли е, който всяка сутрин се тръшва зад бюрото, пуши цигара от цигара и подхвърли злобни забележки за публикуваното в „Дейли мейл“? Това ли е същият човек, който отказва да плати две лири и петдесет за чаша кафе, защото било „пладнешки обир“, и затова пие нес? Нали това е причината, поради която дори когато сме на снимки, си носим термос?

— Държа да ти кажа, че тази сутрин си доста напудрена. Да не би да има повод?

— Ами… — Исках да му кажа за интервюто, когато се видехме, ала след като лейди Шарлът е тук, това е просто невъзможно.

— Не ми казвай! — Той стоварва чашата си на рецепцията, дръпва от цигарата и ме поглежда с присвити очи. — Двамата с Джеймс сте се сгодили.

— Не бих казала — усмихвам се смутено аз и се опитвам да измисля как да го разсея, за да не говори за Джеймс. — Ти познаваш ли лейди Шарлът?

Името й сякаш разваля ведрото му настроение, защото тя стои и ни наблюдава като изцеден лимон. Не, по-скоро гледа така, сякаш току-що е изяла цял лимон.

— Много ми е приятно — измърморва тя и му подава увисналата си като умряла риба ръка.

Очаквам на Брайън да му прилошее, но той дори не трепва.

— Лейди Шарлът! Каква изненада! С огромно нетърпение чаках да се запознаем. — Той плясва с ръце и се ухилва като стар политик. Не само че не трепва, но по всичко личи, че не му пука, докато се привежда, за да целуне въздуха до бузите й.

В този момент забелязвам алена смучка на врата му.

И в този момент събитията се подреждат. Говоря за събитията снощи. Шоуто „Роки Хорър“. Нийл, красивият стюард. Тази сутрин. Закъснение. Неестествено добро настроение. Смучка.

Срещам погледа му над рамото на лейди Шарлът, усмихвам се заговорнически и вдигам палци.

Той се изчервява и насочва цялото си внимание към лейди Шарлът, докато тя писка как букетът й не бил подходящ за тена й, как щяла да излезе бледа на снимките.

— Това трябва да се уреди незабавно. Тръгваме веднага и отиваме при цветарите с един „Полароид“… — Той се опитва да не ми обръща никакво внимание.

— Ще го направите ли? Наистина ли? — хълца лейди Шарлът, а гласът й е станал дрезгав от благодарност.

Благодарност и лейди Шарлът? Това е просто невъчможна комбинация. Невероятно. Брайън успя да я омагьоса.

— Само че ще се наложи да отменя някои от предварително заплануваните си ангажименти.

— Аз, разбира се, ще ви компенсирам.

— Парите няма да са малко.

— Все ми е едно. Татко ми е дал пълномощно да се разпореждам със сметките му. Ще ви напиша чек незабавно. — Тя започва да рови в чантата за химикалка.

— Страхувам се, че не мога да приема. Сумата ще бъде няколко хиляди. — Той вдига ръце, сякаш се опитва да се защити от чека.

В този момент го поглеждам изпълнена със страхопочитание. Този човек е истински гений. При положение че нямаме никакви ангажименти и ни чака огромен куп неплатени сметки, накрая ще се окаже, че сме изкарали едно голямо нищо.

— Тази сума достатъчна ли е? — пита умолително лейди Шарлът и му подава написания чек.

Брайън го поглежда, след това се поколебава, за да постигне по-голям ефект. Намръщва се, поема въздух през зъбите, което е доста впечатляващо, поглежда ме и пита:

— Хедър, как мислиш, ще успееш ли да разчистиш графика за днес?

Господи, той заслужава „Оскар“.

Аз, разбира се, веднага влизам в отредената ми роля. Ставам сериозна и отварям датника. Гледат ме празни страници.

— Няма да е никак лесно, но ще направя всичко по силите си — отвръщам нещастно аз.

— Великолепно! — Лейди Шарлът подскача от възторг и плясва с ръце. — Как бих могла да ви се отблагодаря?

— Моля ви, забравете — протестира Брайън. — Ние от „Завинаги заедно“ вършим всичко само срещу една усмивка. — Той се ухилва доволно, натъпква чека в джоба на сакото си, прегръща коконата през тънкото кръстче и я повежда навън.

Половин час по-късно, след като съм изяла половината от кроасана с шоколад, разбирам, че точно днес ми се ядат овесени ядки и започвам да се питам дали да не отскоча да си купя, ала в същия момент телефонът звънва. Обажда се един от клиентите ни, който иска допълнителни снимки от сватбата си, състояла се преди няколко месеца.

Разбира се, че пазим негативите, уверявам го аз и забравям за закуската. Влизам в черната стаичка, преглеждам безразборно натъпканите шкафове и кашони, отрупаните с какви ли не папки маси. Това е тя системата на Брайън за картотекиране. Въздишам и за пореден път се заричам един ден да въведа ред. Пускам сидито, навивам дантелените ръкави и се хващам за работа.

Заемам се с господин и госпожа К. Пек. Не, това не са те. Посягам към друга папка, на която е надраскано „СТАР…“ нещо си. Опитвам се да разчета драсканиците на Брайън. „СТАР ТРЕ…“ А-ха, това е двойката ала „Стар Трек“, която искала да каже клетвите си на клингонски. Поглеждам младоженеца на средна възраст, наконтен в костюм като член на екипажа на космическия кораб „Ентърпрайз“, след това натъпквам папката, където ми попадне и изтеглям нова.

На тази сватба булката беше в черно, а тази беше на Лондонското око… много симпатична двойка. Забелязвам, че и двамата са в традиционни индийски дрехи, спомням си сарито в червено със златна бродерия, барабаните, масите, отрупани с какви ли не вкусотии. Само че и това не е двойката, която ми трябва. Продължавам да ровя, но така и не успявам да открия каквото ми трябва.

Тръшвам се на един стол и загризвам нокътя си, докато най-сетне забелязвам папка с надпис „Юни 2005“. Дърпам негативите и ги поднасям към светлината.

Сърцето ми спира да бие.

Това просто не може да бъде…

Гласът на Майкъл Крофърд се лее от сидито, докато аз гледам ужасена снимката. Не мога да откъсна очи от щастливата усмихната двойка, допрели носове. Отново поглеждам датата: 8 юни. Било е само преди два месеца. Колебая се какво да направя. Разбирам, че възможността е само една.

Грабвам телефона и започвам да набирам.