Внимавай какво си пожелаваш

Трийсет и първа глава

Бял миниван надува продължително клаксона, шофьорът се навежда през прозореца и изкрещява нещо, което така и не успявам да разбера, а след като виждам какво прави с език, губя желание да разбера.

Докато вървя през сивата циментова джунгла на Хамърсмит с Брайън, съм навела глава към осеяни с изплюти дъвки тротоар. Старая се да избегна очите на зяпачите. Така беше през целия път от офиса: пенсионерите зяпваха в такъв захлас, че ченетата им заплашваха да изпаднат, и се заковаха на място пред „Маркс & Спенсър“; групи хихикащи се тийнейджъри се ръчкаха, докато минавахме, подпийнали бизнесмени се лепнаха на прозорците на близката кръчма и продължиха да надигат халбите си в пълно недоумение и захлас. Одеве някакви японски туристи дори помолиха да се снимат с нас. Човек би казал, че никога досега не са виждали шейсетина и кусур годишен мъж с жартиери и високи токчета.

Малко след седем е и двамата с Брайън сме се отправили към театър „Алоло“, за да видим шоуто „Роки Хорър“.

— Май трябваше да се качим на такси — оплаква се Брайън, когато спира, за да затегне отново жартиерите. Тънките му ръце сръчно подхващат закопчалката, все едно че е някой деликатен фотоапарат. — Господи, кажи ми как издържате вие, пиленцата?

— Пиленцата си имат пера, Брайън — заявявам аз. — А жените нямат. — Скръствам ръце пред розовата си жилетка и забелязвам отражението си във витрината на „Старбъкс“. Облечена съм в плисирана розова пола, чорапи над коляното и обувки с връзки, които нося още от седемнайсетгодишна, когато в съботите и неделите работех като продавачка в „Долчис“.

Джес предложи да се облека по този начин. Тя е страхотна фенка на шоуто и го е гледала поне стотина пъти, да не говорим, че знае дори стъпките от танците. Тя организира всички още преди месеци, даде ми един от свободните костюми и ми каза, че от мен ще излезе „съвършена Джейн“. Ентусиазмът й е толкова заразен, че оставам очарована от комплимента. Проблемът с Джес е, че тя прекалява. Поглеждам с огромно съмнение недодяланото си отражение. Представете си само как би изглеждала Дорис Дей в обувки от „Хъш пъпис“.

Не искам на никого да развалям настроението, ала когато хората казват, че маскените балове са голямо забавление, аз все не разбирам кой точно се забавлява.

Докато стигнем до театъра, вече е почти тъмно. Сиви облаци с алени ореоли са надвиснали над дърветата, също като огромни синки. На това му се казва чудесен декор за шоуто „Роки Хорър“, което ще бъде озарено от бели светлини вътре в театъра. Цели тълпи безобразно облечени хора се тълпят отвън, пробват различни танцови стъпки и си сравняват костюмите. Оглеждам ги с надеждата да зърна Джеймс, защото каза, че ще ме чака пред театъра. Джес с цяла тълпа стюарди също трябва да е някъде наоколо. Промъквам се покрай огромен мъж, целият изрисуван с татуировки, с мрежести чорапи и черни жартиери като на Брайън. В първия момент е доста стряскащо, но май вече започвам да свиквам. Всички, абсолютно всички, са с мрежести чорапи.

Брайън ме повежда към фоайето. Едва сега чувам гърлен смях, който се носи над жуженето на разговорите. Не мога да не позная този смях.

— Джес! — изкрещявам аз и я забелязвам сред група мъже в блузи с буфан ръкави. Това трябва да са стюардите. Тя ме прегръща и ме притиска до себе си. — Изглеждаш страхотно — ахвам аз.

— Наистина ли? — пита тя и се завърта. Както трябва да се очаква, приятелката ми е с къса поличка, мрежести чорапи и обувки на много висок ток. Отдалече личи, че часовете по йога са си казали думата. Обещавам си и аз да пробвам поздрава към слънцето следващия път, когато отида, а не да прекарвам целия час в някаква детска поза за начинаещи.

— Ти също. — Тя се намръщва. — Добре ли си?

Това е тя Джес. Само най-добрата ви приятелка е в състояние да забележи, че нещо ви тормози. Веднага решавам, че няма да й кажа, след това разбирам, че това е напълно невъзможно. Та аз споделям абсолютно всичко с Джес.

— Току-що разбрах, че Даниел ще се жени — съобщавам й с пълно безразличие аз.

Тя ме замъква в някакъв ъгъл.

— Ще се жени ли? — съска тя, неспособна да повярва. — И за кого?

— Изобщо няма да повярваш…

— Казвай! — настоява тя.

— За лейди Шарлът.

Джес ме зяпва.

— Ти сериозно ли говориш?

— Абсолютно.

— Мама му стара, Хедър. Как се чувстваш?

Свивам рамене.

— Ти знаеш. — Тя кима с разбиране. — Най-лошото е…

— Има и по-лошо ли? — За Джес това е невъзможно. Според нея бракът е надбягване, в което ти трябва да финишираш преди бившия. В противен случай ще береш срама.

— Двамата с Брайън ще отразяваме сватбата.

Много рядко се случва Джес да не знае какво да каже. Най-сетне се опомня.

— Най-важното е, че ти си по-готина от нея. На нея краката й са като дънери.

Не мога да не се усмихна. Краката на лейди Шарлът очевидно са доста известни.

— А що се отнася до онази двулична крастава жаба Даниел, ти вече си срещнала много по-готин от него. Сама каза, че Джеймс е съвършеният мъж.

— Права си. Добре съм, честна дума.

— Леле, к’во путе!

Някой подсвирква и подвиква, докато минава, и аз се обръщам, за да видя за кого се отнася. В следващия момент, все още напълно шокирана, разбирам, че подвикват на мен.

— Ти чу ли какво ми каза онзи? — питам обидена аз.

— Свиквай, миличка — киска се един от стюардите на Джес, който се представя като Нийл, и ми подава пакетче фъстъци с карамел. — Това е част от шоуто. Щом видиш Брад на сцената, крещиш „Задник“, а пък Джанет е „Путе“. — Той намига на Брайън, който се изчервява и посяга, за да си вземе фъстък. Мога да се закълна, че Брайън е алергичен към фъстъци.

Отново се обръщам към Джес и свивам ръце на ханша, за да й покажа колко съм обидена.

— Ти да не би да се опитваше да ми кажеш нещо? — цупя се престорено аз.

Тя не ми обръща никакво внимание и стисва за лакътя едър мускулест мъж, застанал с гръб към мен.

— Искам да те запозная с един човек — започва тя, а от гласа й блика гордост. — Хедър, това е Грег.

Той се обръща и изкуствените му мигли започват да трепкат.

— За мен е удоволствие — казва той и се усмихва. Веднага забелязвам усмивката. Тя е крива заради сребърен белег, който се спуска към брадичката. Този човек ми се струва познат.

— И за мен. — Усмихвам се и аз и се опитвам да си спомня къде съм го виждала. Не е никак лесно, след като се е докарал с изкуствени мигли и е в дамско бельо. — Познаваме ли се? — питам го аз.

— В никакъв случай — отвръща категорично той. — Щях да те запомня. — Поглежда ме по онзи особен начин, който би ме накарал да помисля, че флиртува, но това е просто невъзможно, та той е кавалер на Джес.

— Къде е твоят човек? — пита Джес.

— Гейб спомена, че щял да вечеря с чичо си. — Просто не мога да се примиря. Къде съм виждала Грег? Все едно гледаш някой филм и не успяваш да си спомниш името на актьора.

— Аз те питах за Джеймс — сопва се тя.

— А, да. — Защо изведнъж реших, че говори за Гейб? — Би трябвало да дойде всеки момент. Сигурно е в някое задръстване.

— Шоуто ще започне всеки момент. Трябва да влизаме — прекъсва ни стюардът и ме спасява от кръстосан разпит.

— Хайде, да си намерим местата. — Джес преплита пръсти с Грег.

Всички се отправят навътре и ме оставят в опразващото се фоайе да чакам Джеймс. Той наистина закъснява. Къде ли е?

— Извинете, госпожице. — Някой ме докосва по рамото и аз се обръщам към един от разпоредителите. — Моля ви да седнете на мястото си, защото след началото няма да мога да ви пусна.

Във фоайето вече няма никой. По земята са разпилени билети и пуканки. Да не би да се е опитвал да ми звънне и в суматохата да не съм чула мобилния? Преравям чантата, напипвам телефона и установявам, че тук няма покритие.

— Госпожице?

Разпоредителят продължава да ме чака търпеливо.

— Много се извинявам. — Поглеждам за последен пък към вратата и с огромно нежелание му подавам билета си. Той го скъсва, връща ми го и отстъпва, за да мога да вляза в залата. Спирам. — Ако пристигне един висок, тъмнокос мъж… — Подавам му билета на Джеймс.

— Разбира се. — Той пъхва билета в джоба на сакото. След това ме поглежда с толкова съчувствие, че сигурно си мисли, че някой ми е вързал тенекия. Затова ускорявам крачка с надеждата да вляза в залата и да се скрия от погледа му.