Внимавай какво си пожелаваш

Трета глава

Най-сетне колите потеглят и след малко се озовавам на тротоара на спирката на метрото на Бейкър стрийт.

— Не мога да оставя собствената си асистентка да се прибере боса, нали? — реши Брайън и се подава ухилен от минивана. — Налага се да пропусна голфа.

— Като мой шеф можеше да ми платиш таксито — изръмжах аз, забола поглед в краката си. Вместо стилните сандали с каишки сега съм с обувките за голф на Брайън. Да не говорим, че целите са оплескани в кал, освен че бяха три номера по-големи от стъпалата ми.

— Че какво му е на метрото? — провикна се Брайън и подкарва. — Ще се прибереш за нула време. Ами нещастният аз, има да вися в задръстването. — Той надува клаксона и аз оставам да гледам след него, когато набива спирачки, за да пресекат група трийсетинагодишни красавци. Не знам как точно да опиша Брайън, но в този момент, докато седи зад волана на любимия си миниван и оглежда похотливо готините мъже, със сигурност мога да кажа, че „нещастният аз“ никак не му отива.

Докато чакам на перона, горещината започва да ме притиска. Все едно, че някой е пуснал фурната, отворил е вратата и ти е наврял главата вътре. Минавам през скупчилия се народ, извинявам се наляво и надясно и се опитвам да открия местенце, където не се усеща толкова зловонната пот, киселото настроение и напрежението на околните. Пристъпвам крачка по крачка към жълтата ограничителна черта.

Тя ме подсеща, че миналата седмица ми лепнаха глоба, задето съм паркирала с едната гума върху жълтата линия. Истината е, че не бях паркирала, просто си бях оставила колата за няколко минути, защото страшно бързах. За съжаление полицаят, мъж, както трябва да се очаква, прецени, че да изтичаш да си купиш хапче за менструални болки (той, разбира се, никога не е изпитвал разкъсващата болка, която поразява нас, жените, всеки месец) не е основателна причина, и ми написа фиш за глоба. Да не забравя да го платя. Вадя химикалка от чантата си. Паметта ми все повече заприличва на сито, затова непрекъснато съставям списъци. Имам списък за всичко. Хладилникът ми е облепен с разноцветни лепящи листчета. Проблемът е, че през повечето време забравям за тях. Само че не виждам как и къде да напиша и лепна листче, което да ме подсеща да не ги забравям.

Надрасквам „ГЛОБАТА“ върху ръката си и чувам тътена на приближаващия влак. Отстъпвам крачка назад и наблюдават как мотрисата навлиза с клатушкане на гарата, проскърцва до перона, а лицата вътре се размазват, сякаш се топят в жегата. Както обикновено е претъпкано. Посървам. И тогава, както всяка друга вечер, откакто дойдох да живея тук, в главата ми напира позната мисъл: „Иска ми се да има поне едно свободно място.“

Вратите се отварят и тласкана от тълпата, хлътвам в купето също като тапа на бутилка. Опитвам се да не обръщам внимание на капките, които се стичат по прозорците и капят по лицата на пътниците, докато си проправям път по-навътре.

— Ау, извинявайте… извинявайте… много се извинявам — мрънкам аз, докато настъпвам хората и се опитвам да се хвана някъде.

Лашвам се на една страна, когато потегляме, измествам се настрани, за да се отдръпна от смрадливата подмишница, където съм се забола. Господи, как ми се иска да седна. Гледам завистливо късметлиите, които са се отпуснали по седалките, и оглеждат разсеяно останалите. Мъж с ужасна зализана коса, красиво момиче с пиърсинг на веждите, някаква дъртофела с розов фон дьо тен. В следващия момент погледът ми замръзва на мъж с масивна челюст, трапчинка на брадичката и гъста черна коса, под която пролъскват познати лешниковокафяви очи. Господи, този пък какво търси тук?

Стомахът ми се свива. Това е съседът ми, невероятно привлекателният ми съсед. Същият съсед, който като нищо може да мине за малкия брат на Брад Пит. Нямам представа дали Брад Пит наистина има чернокос по-малък брат, но ако има, той със сигурност ще прилича на този. Дори не знам как се казва. Макар да живея срещу неговата къща вече цяла една година, все още не му знам името (което хвърля в пълен ужас мащехата ми, която държи да знае не само имената, ами навиците на всички жители на Бат). Тук обаче е Лондон. Хората живеят в една и съща сграда години наред и си кимат във фоайето, но не разменят и дума.

Затова пък аз знам всичко за съседа, който от този момент нататък ще наричам „Него“. Знам, че кара морскосин „Рейндж Роувър“, зарежда си хладилника от „Уейтроуз“, дрехите му са от „Джоузеф“, поръчва си поне веднъж в седмицата храна от „Шанхай сърпрайз“, виетнамския ресторант на ъгъла. Освен това знам, че е запален тенисист, а наскоро си купи бяло канапе и ако мога да съдя по времето, когато дърпа завесите в спалнята, през уикендите обича да спи до обяд.

Да не си помислите, че го следя. Просто от време на време го забелязвам. Когато обръща страниците на книгата, която чете, аз присвивам очи, за да прочета заглавието. Направо няма да повярвате. „Животът на Пай.“ Същата книга лежи на нощното ми шкафче непрочетена. Решавам да я започна веднага щом се прибера.

За момент си представям как сядам на стълбите пред вратата, обляна от вечерното слънце, което фотографите наричат „магически час“, тъй като в този час всичко изглежда вълшебно, задълбочено чета, косата ми се стеле ласкаво покрай лицето, а аз стискам цигара „Галоаз“ като изискана французойка. В този момент чувам: „Какво ще кажеш за тази книга?“ Вдигам поглед и над оградата съзирам усмихнатото лице на съседа. Веднага отвръщам нещо остроумно. Неусетно как започваме да си бъбрим за героите, за фабулата, за попаденията в диалозите…

Ново попълнение от пътници ме притисна още по-навътре и ме връща към действителността. Съседът така и не ме е забелязал. За него съм невидима. Това може би не е чак толкова зле, защото всеки път, когато се видим, аз не съм за показване. Пристъпвам бързо назад и се опитвам да скрия обувките за голф зад нечие куфарче.

Например миналата седмица. След като потичах в парка, спрях пред входа, за да си поема дъх, краката ми трепереха, косата ми беше залепнала от пот по челото, когато зад ъгъла се показа свеж, обръснат и уханен… познайте кой? Той, разбира се.

Преди няколко седмици, тъкмо вадех покупките от багажника на колата, когато той спря и паркира точно до мен. Да не забравя онзи път, когато излязох набързо, за да изхвърля боклука в стария провиснал халат, наклепана с маска за лице — същата маска, която посинява, когато изсъхне, — и точно в този момент той се показа на прозореца. Сякаш по команда халатът се разтвори и той разбра какво се предлага.

Той неочаквано вдига поглед, както когато усетиш, че някой се е втренчил теб, и ме зяпва. И аз го зяпвам. Господи, колко неловко. Забелязвам подхвърлен брой на „Лут“, вестникът за безплатни обяви, в който има предложения както за коли втора употреба, така и за срещи, грабвам го и заравям пламналите си бузи зад страницата с наемите. Стиснала химикалката в ръка, започвам да ги оглеждам така, сякаш наистина се интересувам. Ами ако той продължава да ме гледа? „Клапъм Комън: лесбийка, почитателка на котките си търси посестрима“; „Ърлс Корт: свободно място в тристаен апартамент — споделете го с осем австралийци“; „Шордич: търси се разкрепостен човек на изкуството за купонджийски живот“.

И в този момент сърцето ми се свива. Ето го. Точно в самия край на страницата. Един-единствен ред. „Литъл Венис: самостоятелна стая за 150 лири на седмица, режийните включени в наема.“ Гледам разсеяно написаното и го ограждам със сърце, докато си мисля за „Него“. Това сигурно е най-тъпата обява, на която някога съм попадала. Това беше намерението ми, когато я пуснах преди три седмици.

Никак не ми се иска да давам под наем свободната си стая. Нямам желание да деля жилището си с непознат, който да се търкаля по канапето ми и да ми мърля седалката в тоалетната. Само че нямам избор. Когато Даниел се изнесе, той си взе телевизора „Банг и Олуфсен“, половината снимки и половината депозит, оставен за жилището. Остави ме без телевизор, без картини и снимки по стените, с някакви тъпи руси кичури. Това стана, когато бях на двайсет и седем и на главата ми висеше убийствена ипотека. През последните девет месеца разчитам на спестяванията си и в момента съм на ръба на разорението. Последните два месеца не съм плащала вноските за ипотеката и банката ме заплашва, че ще ми отнеме собствеността, така че или трябва да си намеря съквартирант, или…

Или какво? Поглеждам през прозореца и ми се иска да намеря отговор на всичките си проблеми, но това е лондонското метро, не е кристална топка и аз се взирам в собственото си отражение, което е насочило очи към мен от тъмния тунел.