Внимавай какво си пожелаваш

Двайсет и седма глава

Гейб допадна на семейството ми още от първия момент, включително и на Розмари, която още от мига, в който той влезе в кухнята и трябваше да свали гумените ръкавици — „Мащеха? Не мога да повярвам! Приличате на сестри!“ — му е предана робиня. Изчервява се като тийнейджърка, налива му шери в една от най-красивите си кристални чаши марка „Уотърфорд“ и нито веднъж не се сети да го подкани да се събуе. Останалите от семейството са се скупчили около него, стискат му ръката, а пък баща ми го пошляпва по рамото, сякаш изтупва килим.

Затова пък аз трябва сама да си сипя шери и стоя като наказана на изтривалката, защото не ме пускат, преди да си сваля ботушите. Всички се суетят около него, а мен дори не ме забелязват.

— Какво стана с хапещата? — прошепвам аз, след като всички вече се познават и сме се наредили около масата, отрупана с лакирано печено и какви ли не гарнитури.

— Струва ми се готина… — свива рамене Гейб и се промъква между съпругата на Ед, Лу, която слуша любезно разказа на щерката на Розмари Анабел и съпруга й Майлс, докато обясняват как решили да се спрат на ламиниран паркет вместо мокет „заради близнаците“. — Въпреки че ми наля някаква странна кафява напитка.

— Това е шери — обяснявам му аз, забелязвам, че ще се блъсне в една греда, и изкрещявам: — Внимавай!

Закъсняла съм.

Той си удря главата и се мръщи.

— Господи, това боли.

— А, да, внимавай — обажда се и Ед. Ед е от дразнещите хора, на които им е особено приятно да те предупреждават след случката. — Тези стари греди са наистина много опасни.

— Доколкото разбирам, това не е шега. — Гейб се насилва да усмихне и разтрива слепоочието си. Придърпва стол и се опитва да събере дългите си крака под масата. Все още е с оранжевия гащеризон, но семейството ми се преструва, че не забелязва. — Сигурно тази къща е строена от дребосъци.

— Така е — кима сериозно Ед, привел всичките си метър и осемдесет и пет над масата. — Хранели са се зле и са оставали дребни.

— Това е наистина ужасно. — Гейб ми се струва искрено угрижен. — Познаваше ли ги?

Лайънъл избухва в шумен смях, когато влиза в стаята, стиснал чаши за вино и две прашни бутилки каберне совиньон, извадени специално от мазето.

— Мило момче, тази къща е строена през 1642 година. Тя е на повече от триста и петдесет години.

Следва мълчание и аз започвам да се притеснявам, че Гейб ще се обиди от резкия тон на баща ми, ала той отвръща добродушно:

— Какво мога да кажа? Аз съм американец и най-старото, което познавам, е Джоан Ривърс29. — За смешка не е лоша. Само че на масата се възцарява тишина и всички се оглеждат объркани.

— Каква е тази Джоан? — пита любезна Анабел и приглажда грижливо сресаната си коса.

— Тя е нещо като комедиантка — обяснява Гейб. — Сигурно е поне на сто, но се е подлагала на един куп пластични операции…

Поглеждам сериозните лица около масата. Те нямат представа за какво става въпрос. За разлика от мен семейството ми не познава знаменитостите.

— А, знам я! Лицето й изглежда така, като че ли ще я отвее вятъра — обажда се глас от коридора.

Вдигам стресната поглед. Розмари! Тя тъкмо внася кана вода с лед и я оставя на средата на масата.

— Имаше дълга статия за нея в едно списание.

Поглеждам я силно изненадана и доста впечатлена.

— В „Лейди“ ли? — мръщи се Анабел.

Миналата година Анабел подари на Розмари абонамент за „Лейди“ за Коледа и всеки път, когато съм в Бат, по някой и друг брой от списанието е оставен върху масичката за кафе, Вътре е пълно с тъповати статии за плетки и как да се справиш с бавачки, които не си изпълняват качествено служебните задължения. Розмари крие броевете на „ОК!“ и „Хелоу!“ в килера. Сега е спипана на местопрестъплението, затова заеква и прикритието й всеки момент ще рухне под зоркия поглед на Анабел.

Всички се стягаме, готови да изтърпим поредната им караница, когато Лу сменя темата.

— Кажи, Габриел, какво те води в Англия? — пита тя и му се усмихва приятелски, подавайки му залятото с пържено масло брюкселско зеле. Той поглежда купата и тъй като няма никаква представа какво е това, си сипва една лъжица.

— Единбургският фестивал — обяснява той и отхапва предпазливо. — Ще бъда там две седмици и ще имам представления.

Две седмици ли каза? Трепвам от изненада. Времето мина толкова бързо. Ще си замине и има да се чудя защо не съм забелязала. Стрелвам го с поглед и усещам някакво притеснение.

— Браво, човек на изкуството, на театъра! — прогърмява гласът на Лайънъл от другия край на масата. Той е очарован. Баща ми обожава театъра.

— Не, аз съм комик — поправя го Гейб и преглъща брюкселското зеле с огромно усилие. Когато решава, че никой не го наблюдава, тайничко изтръсква от вилицата остатъка от миниатюрната зелчица. — Изнасям представления пред публика.

— Вие двамата как се запознахте? — пита Розмари и попива изискано ъгълчетата на устата си със салфетка.

— Обява — отвръща Гейб и се усеща как е прозвучало, затова се усмихва. — Не говоря за онези обяви, госпожо Хамилтън. Хедър си търсеше съквартирант, а на мен ми трябваше място, където да работя.

— Значи ти не си новото гадже на Хедър? — намесва се Ед.

— Онзи с „Рейндж Роувър“-а? — надига обвинително глас Розмари и по гласа й личи, че не вярва нито на една моя дума. Поглеждам я вбесена и бузите ми поруменяват.

— Не съм аз — отвръща добродушно Гейб.

— А къде е новото ти гадже, Хедър?

Розмари изрича „новото гадже“ с такъв тон, сякаш думите са сложени в кавички и аз едва сега усещам, че всички на масата са притихнали.

— За Джеймс ли ме питате? — Защо имам чувството, че съм пред съдебни заседатели? Седем чифта очи са се впили в мен. Шест чифта принадлежат на двойки. — Наложи му се да отиде на работа — обяснявам аз.

— В събота ли? — обажда се Анабел.

— Става въпрос за важна среща — опитвам се да го оневини аз, освен това е истина. Защо тогава ми се струва, че си измислям, ча да го защитя?

— Сигурно — мърмори Розмари и си сипва лъжица задушени картофи. — Да те изостави така в последната минута. — Казва го по такъв начин, че дори аз мога да реша, че ми съчувства. Само че аз я знам какво представлява.

— А тя разказа ли ви за букетите? — прекъсва я Гейб и стиска тайничко ръката ми под масата.

— Букети! — хлъцва Лу и очите й заблестяват. — Хедър, колко романтично. Аз съм получавала единствено китка нарциси. — Обръща се към Ед, нацупва се игриво, а той си придава обиден вид и вирва глава.

— Да, изпрати три отделни букета — всеки с по дванайсет червени рози — продълждва Гейб. — Направо е луд по нея.

— Естествено — прогърмява отново гласът на Лайънъл, пълен с бащинска гордост. — Нали така, Розмари?

Размари изведнъж е притихнала. Сигурно не може да преглътне необичайния факт, че има мъж на този свят, който ми изпраща цветя и аз не съм си го измислила.

— Разбира се — отвръща напрегнато тя. — Някой иска ли още брюкселско зеле?

След вечеря всички отиват да си легнат и аз оставам с момчетата, за да похапнем по второ парче ябълков пай и да поговорим — познайте за какво — за футбол!

— Ти падаш ли си по сокър? — пита Гейб и подозрително ровичка яйчния крем. Направих го одеве, за да покажа, че не съм съвсем некадърна в кухнята, макар да използвах готов от пакетче.

— Разбира се — отвръща гордо Ед.

— Точно така, мой човек. — Майлс го перва по ръката. — Миналата седмица направо ги скапахме. Страхотен късмет. Във вестниците писаха, че било истинско чудо.

Двамата с Ед се споглеждаме.

— Да… така казаха — съгласява се той и лапва парче ябълков пай. Минали са няколко седмици след онази вечер в кръчмата, и въпреки че двамата с Ед сме се чували по телефона, той нито веднъж не спомена случката. Не че съм изненадана. Ед отказва да се замисля за неща, които не може да разбере и просто гледа да ги забрави.

— Чух, че Англия спечелила — продължава Гейб. — Страхотинско.

— Имаме добри играчи, затова очаквам големи постижения от тях — ухилва се Ед очарован, че има с кого да поговори за любимия си футбол. — Ако имам късмет, тези дни ще се лепна за телевизора. Добре че имам „Скай Спорт“.

— Едва ли госпожата е много доволна — ухилва се Майлс и сръчква заговорнически Ед.

Ед се усмихва притеснен и на мен ми се струва, че Майлс е напипал болното му място. Господи, дано не съм създала проблеми с това мое желание.

— Хедър? — Гейб ме поглежда нервно. — Този яйчен крем, дето всички го харесвате…

Поглеждам купичката му. Лъжицата му е щръкнала вътре.

— Дали няма сладолед? — пита гузно той.

— Толкова ли е зле? — По дяволите, сигурно съм ужасна готвачка. Не съм в състояние да направя дори яйчен крем от пакетче.

— Дори по-зле, отколкото предполагаш — признава той и се опитва да не се смее.

— Трябва да има останал от последния път, когато бях тук — прошепвам аз, защото не ми се иска Майлс и Ед също да чуят и да поискат. Не че те ни слушат. Разговорът им се е прехвърлил на пазара за недвижими имоти. — Ще погледна във фризера. — След това се навеждам към него, за да прошепна: — Чакай ме в спалнята след пет минути.

Щом изричам тези думи, разбирам как са прозвучали.

— За да не се наложи да го делим с тях — обяснявам бързо аз и посочвам Майлс и Ед, които гребат безразлично яйчния крем.

Гейб забелязва притеснението ми, ала се прикрива умело.

— Коя е твоята стая? — пита той.

— По стълбите, първата врата отдясно.

— Супер.

— Едва ли ще си на същото мнение, когато видиш тапетите на цветя. — Усмихвам се мрачно, поемам паничката с недояден яйчен крем и тръгвам да търся шоколадов сладолед.

— Отгоре или отдолу предпочиташ? — пита Гейб, докато опустошаваме кутията със сладолед. В момента ме наблюдава с извити вежди.

— Ммм. — Преструвам се, че мисля.

— Казвай?

— Винаги предпочитам да съм отгоре — признавам аз и бодвам лъжицата в новата кутия сладолед и му я подавам.

Той загребва шоколадови парченца и му се пада богата находка.

— На това му се вика късмет. — Натъпква лъжицата в устата си и малка капка се стича по брадата му. — Аз пък предпочитам отдолу.

През първите пет минути двамата с Гейб стояхме облегнати на вратата на старата ми стая, похапвахме сладолед и оглеждахме двете легла, монтирани едно над друго, в които щяхме да спим тази вечер. Когато бях на десет, те ми се струваха невероятно забавни и много хитри. Двайсет години по-късно положението е съвсем различно.

Добре че Гейб не е никак притеснен и дори му е забавно. Оттам се получи и този многозначителен разговор, който се оказа доста забавен.

Изобщо не е забавно, Хедър. На това му се вика флиртуваме.

Господи, точно така е. Какви ги върша? Имам си гадже. Имам си великолепно гадже.

— Много се извинявам, аз съм едно прасе. Изядох го всичкия — обяснява сломено той и продължава да обира капките от дъното.

Освен това Гейб си има приятелка, напомням си аз. Тя е красива актриса в Холувид.

— Не се притеснявай. Аз хапнах достатъчно — успокоявам го аз и усещам, че ми е много неловко.

— Добре. — Объркан от промяната в настроението ми, Гейб престава да се глези и оставя празната кофичка. — Какво сега? Ще си лягаме ли?

Въпросът е напълно невинен, но аз съм притеснена и всичко ми се струва многозначително.

— Да. Трябва да станем рано, ако искаме да отидем на сърф. — И тогава, за да съм сигурна, че всичко е ясно, се прозявам. — Да не говорим, че съм напълно изтощена.

— Ако искаш да влезеш първа в банята…

— Няма нужда — отвръщам припряно аз. Грабвам възглавницата и започвам да я потупвам бързо, защото не знам къде другаде да си дяна ръцете. Това застояване в спалнята ме изнерви. — Ще вляза след теб. Банята е в края на коридора.

— Ако си сигурна…

— Сигурна съм.

Той се навежда над сака си и започва да си търси четкати за зъби. С ъгълчето на окото забелязвам, че побутва очилата, за не паднат, и се опитвам да не мисля колко е сладък, когато прави така. Със сигурност ги е намествал по същия начин, и вчера и онзи ден, и по-онзи ден. Защо го забелязвам едва сега? Защо изведнъж реших, че е такъв голям сладур?

— Връщам се след пет минути. — Той вади четката за зъби, паста и тръгва да излиза. След това отново подава глава. — Да не забравя да ти кажа. Семейството ти е направо страхотно. Прекарах супер.

— И аз — отвръщам аз и се чувствам виновна, задето се цупих.

— Има още нещо… трябваше да ти го кажа преди.

Застивам на място. Боже, какво ли има?

Той си поема дълбоко дъх и признава:

— Хъркам.