Внимавай какво си пожелаваш

Двайсет и шеста глава

Ще умра. Скована от ужас, се притискам към коженото яке на Гейб с надеждата да оцелея. Ще се забием в нещо. Ще се размажем и това ще бъде краят на живота ни! След катастрофата ще бъдем така разчленени, че ще се наложи да ни идентифицират по зъбите.

Фучим по П4, аз съм стиснала очи в каската и стискам все по-силно, почти като в менгеме, нещастния Гейб през кръста. Когато се качихме, той ме предупреди, че трябва да се държа — затова прехвърлих ръце през врата му (той нали ми каза да се държа), — но щом спряхме за бензин, подхвърли, че щяло да ми бъде по-удобно, ако се държа за щръкналите метални неща на седалката.

Не му обърнах внимание. По-удобно ли? Тоя луд ли е? Тук изобщо не може да става дума за удобство. Пътуваме с почти сто и шейсет километра в час, без предпазни колани и се крепим на тясна кожена седалка, докато се опитваме да оцелеем.

Живи сме, но сме напълно глухи, аз пищя без глас, ревът на мотора отеква в главата ми и тя започва да пулсира от болка. На това му се казва мъчение. Вие ми се свят. Цялото ми тяло се тресе. Нервите ми са изопнати до крайност. Цялата тази работи е ужасна. Не, тя е потресаваща.

Гейб форсира и задминаваме един ягуар.

Направо да паднеш.

И тогава чувам сирената.

Поглеждам през рамо и забелязвам полицейска кола с пуснати светлини зад нас. Мама му стара! Сега ще ни спрат за превишена скорост.

Гейб отбива и двамата слизаме. Строг полицай слиза от „Рейндж Роувър“-а си и се приближава до нас.

— Млади човече, имаш ли представа с каква скорост караш? — смръщва се той към Гейб.

— Здравейте, много съжалявам, господин полицай. Аз съм тук на гости. От Калифорния съм… — Гейб се опитва да се измъкне, като се прави на турист.

За съжаление номерът не минава пред английския катаджия.

— Да не би в Калифорния да карате мотори със сто и петдесет километра в час? Няма такова нещо. — Той извива едната си вежда. — Покажете ми книжката си и застраховката, ако обичате.

Гейб веднага му подава книжката си.

— Не нося никакви други документи. Имам мотора от две седмици.

Полицаят остава особено доволен.

— В такъв случай ще ви помоля да ме последвате до полицията.

Сърцето ми се свива. Господи, ако ни бяха глобили, щеше да е зле, но сега става още по-лошо. Както е тръгнало, може и да не стигнем до Корнуол.

Гейб свива тъжно рамене и се обръща към полицая, който включва радиостанцията си.

Зяпвам полицая и си пожелавам да ни пусне само с едно предупреждение.

— Господин Габриел Джеферсън?

— Да, господине.

Полицаят връща книжката на Гейб.

— Този път ще ви пусна само с предупреждение. В бъдеще спазвайте ограниченията на скоростта.

— Благодаря, господин полицай — отвръща Гейб и ме поглежда изумен. Аз се правя на изненадана. — Чух, че английските ченгета били голяма работа, и се оказа вярно.

Полицаят се връща при автомобила си, готов да се пръсне от гордост. След това се обръща.

— Ти да не си от холивудските актьори? Изглеждаш ми познат. — Аз се изкисквам, а Гейб поруменява.

— Не, не съм — клати глава той.

— Хм — свива рамене човекът. Макар да личи, че не е убеден, сержантът кимва и се качва в автомобила.

Пристигаме в Порт Айзък рано вечерта. Когато слизаме от магистралата, Гейб намалява и моторът започва да мърка по тесния селски път. Вдигам визьора и поемам дълбоко корнуолския въздух. Ммм, страхотен е. Мирише на сол, на сърф, на дърва и пушек. Както винаги ме бодва носталгия. Та това е ароматът на детството ми. Спомням си дните, които прекарвах на брега в търсене на миди, за да изпиша името си на влажния мокър пясък. Спомням си разходките по скалите, когато родителите ми ме дължаха за ръце и ме залюляваха високо във въздуха, а аз се заливах от смях и молех за още. Или пък играех на криеница сред дървените рибарски лодки на пристанището и се биех с Ед, когато той издаваше къде се намирам.

Ауспухът ръмжи по-уверено по тесните алеи, покрай полята, осеяни с овце, които вдигат глави, за да разберат кой минава. Усмихвам им се, а те ме наблюдават отегчени, без да мигат и без да се впечатляват от мотора, управляван от американски турист в компанията на червенокосо местно момиче.

Постепенно зелените ливади отстъпват на каменни къщи, и докато бръмчим нагоре по пътя, усещам нетърпение. Тази част от пътуването ми е любимата. Все едно, че разопаковаш подарък и очакваш момента, когато ще видиш какво има вътре. Само след секунда ще зърна морето. Прегръщам здраво Гейб. Нямам търпение да му го покажа. Едва се сдържам да не го предупредя. Не искам да разваля изненадата.

Изкачваме се на билото на хълма и то се ширва пред нас. Сребристосиня ивица чак до хоризонта.

— И-ха — провиква се Гейб.

Морето прилича на киноекран. Става все по-голямо и по-голямо, гребените на вълните са оцветени в розово, червено и оранжево от залязващото слънце.

Гейб отбива встрани от пътя и врътва ключа. Моторът млъква, аз свалям каската и разтръсквам коса. Ушите ми бръмчат. Струва ми се толкова тихо след рева на вятъра и мотора.

— И-ха.

Гейб приближава до самия край на скалата и отправя поглед към хоризонта. Аз се смъквам от мотора и заставам до него. Той не помръдва, вперил е поглед напред. Проследявам погледа му към потъващото слънце и за минута двамата оставаме един до друг. Изправили сме се на фона на небето, което се променя от оранжево към червено и пурпурно. Слушаме ритъма на вълните, които галят самотния плаж.

И тогава, с крайчеца на окото си забелязвам, че той се обръща към мен. Притаявам дъх. Нима ще направи онова, което си мисля, че ще направи? Всичко между нас се променя. Вдигам лице към него и срамежливо срещам погледа му. Нима ще направи онова, което си мисля, че ще направи?

— Тръгваме ли?

Гласът му ме връща с гръм и трясък на земята. Залива ме неудобство също като вълните долу.

— Ами… да… — заеквам аз. За всичко е виновен тъпият залез. Не прецених добре и се унесох. Самотен скалист бряг, красива природа, привлекателен мъж…

Този привлекателен мъж не е гаджето ти.

— Между другото, да те предупредя за мащехата — започвам аз.

— Защо? Да не би да хапе?

Не се стърпявам и се изкисквам. Гейб ме наблюдава замислен.

— За пръв път се смееш на някоя от шегите ми — отбелязва той. Спирам рязко.

— Непрекъснато се смея на неща, които казваш — опитвам се да протестирам аз.

— Смееш ми се на мен, не на щегите ми — отвръща той и се преструва, че е обиден.

Поне се опитва, но не съм сигурна. Усещам в какво неудобно положение изпадам. Не мога да призная пред него, че мразя този тип комедия, че за мен адът настъпва, когато някой мъж се изправи на сцената и започне да реди тъпи забележки за приятелката си, а аз няма да съм тази, която ще каже, че го е слушала много пъти, докато е репетирал и доизпипвал нещата.

Вятърът подръпва палтото ми също като дете, което се опитва да привлече вниманието на майка си, и в същия момент забелязвам, че е станало тъмно и студено. Поглеждам часовника си.

— Става късно, да вървим.

Така е, но това, също така, е най-добрият начин да наруша мълчанието.

— Чакат ни — добавям аз.

Гейб се мръщи и без да сваля ръкавиците си, се прави, че захапва отчаяно пръсти.

— Не се притеснявай — успокоявам го аз, хващам го за ръка и го повеждам към мотора. Ами ако просто съм си въобразила? Така или иначе, нямах желание да ме целуне.