Внимавай какво си пожелаваш

Четирийсет и четвърта глава

Оказва се, че ми трябва много повече от шапка.

— Светлини?

— Готови?

— Триножници?

— Готови.

— Два „Канон“-а, два „Никон“-а, рефлектор, филм и три обектива.

— Готови, готови, готов, готови, готови.

Сутринта на сватбата е и двамата с Брайън сме в абатство Шилингъм. Абатството е част от наследствения дом на херцога и херцогинята, сгушен в живописно селце, от онези, които ги виждате по картичките. Има и езерце с патици, и къщи с катерливи рози по оградата, мъжете в ботуши за езда и карирани сака са повече, отколкото в кралското семейство.

— Всичко ли е готово? — пита Брайън и вдига поглед от нещата, които сме донесли и сега са оставени върху покритата с чакъл алея.

Спирам да свалям багажа от вана на „Завинаги заедно“ и се замислям. След това си спомням.

— Чакай малко, не бива да забравяме… — Посягам към тубичка вазелин. — За лещите — напомням му аз.

— Разбира се. — Той извива очи към небето и пъхва тубичката в джоба си.

— И това.

— Вентилатор? — мръщи се той. — Какво, по дяволите, ще правим с него?

Споглеждаме се с поглед, който веднага ни напомня: „Лейди Шарлът.“

— Първо искаше машина за вятър — обяснявам аз и навивам контакта. — След това й обясних, че можем да постигнем абсолютно същия ефект с вентилатор.

— Това не е музикален видеоклип. — Той цъка възмутен.

— Кажи го на нея — отвръщам аз и го тиквам в ръцете му. Нещо ми подсказва, че това ще бъде важен ден. За всички нас.

От обаждането ми преди няколко дни двамата с Брайън говорихме доста и той знае всичко за инфаркта на Лайънъл, че Гейб е племенник на Виктор Максфийлс, че съм решила да не приемам работата в „Сънди херълд“. Той, както винаги, бе моята опора, изслуша ме, каза ми предано, че съм изключителна фотографка, и веднага ми предложи старата работа.

— Няма нужда да ти казвам, че не се налага да бързаш. Спокойно — успокоява ме в момента той, докато обикаля абатството и отчита светлината.

— Благодаря, Брайън, наистина съм ти много задължена. — Седнала съм на един от саковете и се усмихвам доволно. Покрай всичко, което се случи, все още не съм решила какво да правя с кариерата си. Заради мечтата да постъпя в „Сънди херълд“ останах без работа и макар да ми е безкрайно приятно да работя с Брайън, и двамата знаем, че шест години са доста време, така че трябва да продължа.

Лошото е, че нямам представа накъде да продължа.

— Няма проблем. — Той вади кърпичка и попива потта от лицето си. — Честно да ти кажа, Хедър, след тази смрадлива сватба и на двамата ще ни бъде необходима почивка. — Той оправя вратовръзката си, опитва се малко поне да разхлаби яката на ризата, която е толкова колосана, че е като менгеме около врата му. Наложи му се да смени ленения костюм и да облече фрак, да сложи шапка, затова се чувства доста неестествено още от сутринта. — Нещастният младоженец, мъчно ми е за него — мърмори той, отива до вана и се оглежда в страничното огледало.

— Има още нещо — Започвам предпазливо аз. — Следва мълчание. Опитвах се да не мисля за това, но Даниел надига грозната си глава. — Младоженецът е бившият ми приятел.

Брайън ме зяпва и не може да разбере.

— Помниш ли Даниел? — питам тихо аз и усещам как цялата се стягам. Господи, тъкмо от това се страхувах.

Брайън беше готов да зяпне от удивление, но яката му е така колосана, че почти го задушава.

— Мили Боже, как ще забравя? Та той ти разби сърцето… — Той ме гледа ококорен, след това пита: — Знаела си през цялото време и въпреки това предложи да ми помагаш днес… — Той млъква и ме поглежда, а очите му се пълнят със сълзи. — Хедър, това е най-милото нещо, което някой е правил за мен. — Той пристъпва към мен и ме прегръща.

— Престани, иначе ще ме разплачеш и мен — протестирам аз и гласът ми прозвучава приглушен на рамото му. — А знаеш много добре, че не плача на сватби.

Той се смее и подсмърча.

— Благодаря ти, Хедър.

— Няма защо — усмихвам се аз, а след това соча екипировката, натрупана наоколо, и заявявам: — Хайде, трябва да се приготвим за сватбата. — Грабвам по един триножник и тръгвам към абатството.

През следващите десет минути нагласяваме нещата: светлините на олтара, рефлектора близо до амвона, по един триножник от двете страни на седалките. Едва когато Брайън излиза навън, за да вземе удължители от вана — което означава, че се е покрил, за да изпуши набързо една цигара, — аз се оглеждам.

Абатството е приказно. Само размерът му е достатъчен, за да ти вдъхне страхопочитание, и докато обикалям, вирнала глава, за да огледам по-добре светлината, която се процежда през витражите, забелязвам, че разпраща цветен калейдоскоп по каменния под.

Ами цветята! Стотици хиляди цветя, сложно аранжирани, са обгърнали колоните в края на всеки ред, вързани с пищни панделки. Тук цари истинска феерия от бяло и розово. Честно казано, май са се попрестарали. Не трябва ли да обърнат повече внимание на качеството, не толкова на количеството? Като се замисля, май е прекалено префърцунено. Та тук прилича на цветно изложение.

Защо се заблуждавам? Съвсем не е чак толкова префърцунено, отвратително прекрасно е. Просто се опитвам да се успокоя малко.

Поемам уханния въздух. Няма смисъл да се преструвам, трябва да приема нещата такива, каквито са. Даниел, мъжът, с когото съм прекарала три години от живота си, ще се ожени днес тук.

С тази разлика, че няма аз да съм булката.

Нещо ме пробожда и ме кара да си пожелая… Веднага пропъждам мисълта. Повече никакви желания…

Прекъсва ме проскърцването на вратата и аз се обръщам, защото предполагам, че Брайън се връща с удължителите. На вратата се е очертала мъжка фигура, ала чак когато застава между редовете, разбирам, че това не е Брайън.

Даниел е.

По-слаб е, отколкото го помня, а около очите му са се събрали бръчки, въпреки това сърцето ми трепва. Само на няколко крачки от мен е и докато се гледаме, сърцето ми продължава да бумти толкова силно, че имам чувството, че той ще го чуе. Да се сблъскаш с гадняра, който ти е бил гадже и е разбил сърцето ти, е едно, ала да си в църквата, в която той ще се жени, е съвсем друго. Сами разбирате.

— Здрасти, Даниел — поздравявам спокойно аз и призовавам цялото си самообладание на помощ.

Той сваля шапката и се усмихва на една страна.

— Каква изненада да те видя тук — отвръща той, но зад самоувереността ми изглежда силно притеснен. Усмихвам се и аз и тъй като не знам какво да кажа, започвам да си играя с косата си, докато чакам той да каже нещо.

— Изглеждаш чудесно — заявява той. Усещам неестествено задоволство.

— Благодаря — отвръщам все така спокойно аз.

— И си различна. Какво си направила с косата си?

— Нищо — свивам рамене аз, но ми се иска да изкрещя: „Направила съм! Направила съм по нещо с всяка част от тялото си. Тази сутрин станах в шест и се приготвях цели три часа. Дори си купих нов кремав костюм за събитието, взех назаем шапка на «Филип Трейси» от Розмари, обула съм невероятните си сатенени розови обувки, въпреки че глезенът продължава да ме боли.“

Той, разбира се, не знае и няма и да разбере.

— Твоя ли беше идеята? — Край на любезностите. Задавам му въпроса, който ме тормози от седмици. — С Брайън ще снимаме сватбата ти.

— Вие сте най-добрите фотографи, които познавам — отвръща той шеговито.

— Даниел, аз съм единственият фотограф на сватби, когото познаваш — изтъквам студено аз.

Той става сериозен, също като малко момче, на което някой се е скарал, навежда глава и забива поглед в обувките си.

— Не знам къде ми беше умът — отвръща тихо той. — Казах си, че ще се отрази добре на бизнеса ви. Просто споменах пред Шарлът… — Той млъква и ме поглежда изпод вежди, очите му търсят моите и за момент ми се струва, че забелязвам проблясък на съжаление.

— Радвам се да те видя, Хедър. — Той въздиша тежко. — Липсваше ми.

Гледам го, без да кажа и дума, напълно слисана. Месеци наред след като скъсахме, си фантазирах как ми казва точно тези думи. Представях си как ми казва колко добре изглеждам, колко съм му липсвала. А сега, когато ми казва тези думи, разбирам, че съм смесила носталгията с действителността. В действителност аз не го искам. Пет пари не давам дали съм му липсвала и дали ще се жени за друга.

Единственият човек, за когото мисля и ме е грижа, е Гейб.

Най-сетне го признавам и в същия момент мислите и чувствата, които съм потискала, изплуват на повърхността. Благодарността, която изпитах към Гейб, когато ме защити от Размари на масата, ужасът, че нещо му се е случило, докато кара сърф, потиснатостта, която ме налегна, след като се скарахме и той се изнесе. Ами всички случайни погледи, усмивки, неловки моменти, когато си мислех, че нещо ще се случи, когато усещах, че нещо става, но просто не обръщах достатъчно внимание. Всички тези моменти се навързват заедно и любимият пъзъл отново се е подредил.

— Много съжалявам за всичко, което се случи. Постъпих като пълен глупак…

В този момент разбирам, че Даниел все още говори на мен.

— Още ли ми се сърдиш? — пита той.

Поглеждам го спокойно. Отначало само гневът ме държеше на повърхността, ала сега просто не е останала и следа от него. Напуснал ме е, без да забележа.

— Не — клатя глава. — Не ти се сърдя.

— Получих есемеса ти.

— А, това ли? — Изчервявам се от неудобство. — Бях пияна.

— Така ли? — Учудвам се, че е толкова разочарован. — Дори не помня какво съм написала. Да не би да е било нещо неприятно?

Той ме поглежда и клати глава.

— Не, не беше нищо лошо.

Отново мълчим.

— Трябва да вървя. Крайно време е да довърша всичко — обяснявам аз.

— Има една промяна…

Вдигам рязко поглед.

— Каква промяна?

— Шарлът размисли за церемонията. — Той нервно потрива брадичка.

За пръв път виждам Даниел нервен.

— Не иска традиционна сватба — уточнява той. — Затова решихме да пренесем всичко в горите от другата страна на реката.

Поглеждам го недоумяващо.

— Това е езическа церемония — обяснява той.

— Езическа церемония? — Повтарям аз и го гледам така, сякаш току-що са му поникнали две глави. — Ти?

Той се напряга.

— И какво от това? — пита отбранително той. — Защо да не се оженя на езическа церемония?

— Даниел, та ти мразиш всичко, което не е съобразено с традициите. Ти дори не пиеш чай от лайка — отвръщам аз.

— Защото има гаден вкус.

— Това не е най-важното.

Той ме поглежда за момент, сякаш е готов да започне да спори, ала след миг отпуска примирено рамене.

— Права си, мразя подобни неща.

Кимвам и за момент оставаме двамата, докато накрая аз се привеждам и го целувам по бузата.

— Сбогом, Даниел — прошепвам аз.

— Сбогом, Хедър. — Той се усмихва и аз забелязвам истинско съжаление по лицето му, а след това се обръща и ме бодва искрено съжаление към него. Да, истина е, че разби сърцето ми. Ала животът с лейди Шарлът е наказание за всеки.

Брайън е пред абатството, облегнал се е на вана, пуши и ме чака. Когато чува стъпките ми, се обръща, хвърля цигарата и я настъпва.

— Как мина? — пита тихо той.

Облягам се до него и намествам шапката така, че да засенчва лицето ми.

— Добре — кимам след малко аз, изпълнена с чувство на задоволство. Сякаш през последните седмици съм се носила главоломно по гребена на вълна и сега всичко е приключило. Нещата се подреждат. Всичко е наред, казвам си аз и се опитвам да не мисля за Гейб. — Приключи — заявявам решително аз.

Брайън ми се струва объркан.

— Женски работи — обяснявам аз.

Той ме поглежда сякаш съм извънземно.

— През първите двайсет и пет години от живота си непрекъснато си пожелавах да съм нормален — спомня си той. — Сега вече искрено се радвам, че желанието ми не се сбъдна. — Намества сакото, докато говори. — Мъжете са много по-прями.

— Нима? — сръчквам го в ребрата аз. — Това трябва ли да означава, че двамата с Нийл сте си казали, че сте влюбени?

— Разбира се. — Той избухва в доволен смях, посяга към шапката, оставена върху вана, и я нахлупва. — Тръгваме ли? — пита той с престорено официален глас и подава ръка.

— Ами нещата ни в абатството? Нали трябва да ги пренесем? Там са и светлините, и рефлекторите, и триножниците…

— Булката е измислила нещо ново — спира ме той.

— Знам, ще има езическа церемония на открито…

— Не, иска друг стил фотография.

Отварям уста и бързо след това я затварям.

— Очевидно е гледала нещо, което съм снимал през шейсетте. Последно поиска папарашки снимки. — Не може да скрие задоволството си.

— Искаш да кажеш… — Двамата се усмихваме очаровани. Това ще рече, че няма нужда да се притесняваме за вазелина, за вентилатора, за общите снимки. Трябва ни само една дигитална камера, която ще щрака, когато ние решим, няма да е нужно всичко да е на фокус, може да има и неуспешни снимки.

— Да не говорим, че ще се приберем рано с един тлъст чек в ръка. — Той се провиква доволно, прихваща ме през кръста и се опитва да ме завърти. Казвам, че се опитва, защото е по-нисък от мен, а аз съм доста едро момиче. За малко да се прекатурим. Трябват ни няколко минути да се оправим, като не спираме да се смеем.

И всичко това става на сватбата на бившия ми приятел. Кой да предположи, че ще стане така?

— Заповядай. — Подавам му стария му верен „Никон“. Той сваля шапката и слага фотоапарата на врата си, също както едно време.

— Готова ли си?

Натъпквам филмчета в джобовете и нагласявам периферията на шапката.

— Напълно. — Хващам го за ръката.

След това, както обикновено, започваме да се настройваме. Три… две… едно.

— И така, готови сме. — Брайън се обръща към мен и намига. — Шоуто започва.