Внимавай какво си пожелаваш

Трийсет и втора глава

Оркестърът дава сигнал, че шоуто ще започне, докато се опитвам по най-бързия начин да намеря мястото си в препълнения театър. Сигурно ще бъда някъде в дъното, по средата на реда и ще се наложи да се извинявам и да се промъквам, без да настъпя хората. Присвивам очи, за да видя номерата, и поглеждам тъжно напред. В самия край на реда има две свободни места. На кого ли са? Защо не бяха моите?

Чакай малко… Докато се притеснявах къде е Джеймс, не бях обърнала внимание на номера на реда на билета, но сега… Проверявам втори път. Това са моите места! Проверявам трети път. Това наистина са моите места на един от предните редове! Поне веднъж няма да ми се налага да гледам нечие теме. Развеселена се обръщам назад и забелязвам Джес. Тя ми маха с ръка и изрича с устни: „Къде е Джеймс?“ Аз свивам рамене и отвръщам: „Не знам.“ С извити вежди поглеждам отново часовника си, след това се настанявам до Брайън.

Само че това не е Брайън, разбирам аз, когато се обръщам към него, за да му прошепна нещо. Той е отишъл да седне до Нийл и ме е оставил до някакъв непознат. Не че имам нещо против. Все пак съм голямо момиче.

Просто празното място на Джеймс е от другата ми страна. Докато го гледам, започвам да се отдавам на самосъжалението. И тогава, тъкмо когато съм свикнала, че съм на едни от най-хубавите места в театъра, започвам да се тормозя, че съм изоставена, че ще прекарам ужасна вечер, че мога още сега да се прибера у нас. В същия момент оркестърът започва да свири и шоуто започва.

През следващия час се пренасям в непонятния свят на транссексуалните от планетата Трансвестит. Изглежда, публиката знае наизуст целия сценарий и ръкопляска бурно всеки път, ревейки „Задник“ и „Путе“ винаги, когато Брад или Джанет се покажат на сцената и размахат факли над главите си. През повечето време така и не успявам да разбера какво става и се опитвам да му хвана края, макар и не особено успешно.

Не е никак лесно, особено когато, без да разбирам защо, някой ми подава вестник. Какво да го правя? Със сигурност няма да тръгна да го чета. Свеждам разсеяно поглед и забелязвам, че е „Ивнинг стандърт“. Най-неочаквано ме завладява онова странно чувство, пръстите ми, омазани в мастило от вестника, започват да потръпват, когато прочитам заглавието: „ДЖАКПОТЬТ НА ЛОТАРИЯТА ВСЕ ОЩЕ НЕ Е ПРИБРАН. ПЕЧЕЛИВШИЯТ БИЛЕТ Е КУПЕН В ЗАПАДЕН ЛОНДОН.“

Господи! Това сигурно е откраднатият ми билет!

Продължавам да гледам заглавието, вие ми се свят, но хората до мен ме изправят на крака за танца и всички пристъпват, така че не ми остава време да се замислям, и аз се потапям в света на веселието.

— Какво ще кажеш?

Шоуто е приключило и ние си проправяме път към изхода. Ухилвам се на Джес, която се е усукала около Грег като боа удушвач.

— Беше страхотно, наистина — отвръщам аз и усещам, че си тананикам една от песните, чиято мелодия се оказва наистина заразна.

— Още по-хубаво е от „Фантома“ — възхищава се Нийл и аз забелязвам, че бузите на Брайън са поруменели от възбуда и задоволство, въпреки че лицето му е подпухнало и вече са избили червени петна. Виждате ли? Знам си аз, че той има алергия към ядките.

— Има ли гладни? Знам едно място, където правят страхотно пиле — предлага един от стюардите, чието име не успявам да си спомня.

В следващия момент се усещам. Разбира се, казваше се Рик.

— Мен не ме брой, приятел — мърмори развълнувания Грег. — Трябва да се връщам в Кент. Утре сутринта имам работа от много рано — обяснява той и прегръща слисаната Джес.

Излизаме в хладната вечер и за момент оставам загледана в тях. Опитвам се да разбера откъде идва това чувство, но така и не успявам. Може би става въпрос за нещо преходно. Да не би да ревнувам или да се опитвам да я защитя. Отдалече се вижда, че Джес го обожава.

— Хедър, това ти ли си?

Някакъв глас ме разсейва и аз забелязвам да се приближава мъж в черни панталони, карирано сако и очила с дебели рамки.

— Джеймс! — питам аз в пълно недоумение.

— Да, аз съм — отвръща той и се усмихва срамежливо.

— Погледнете всички — разкрещява се Рик. — Задник. — Кани се да избухне в смях, когато забелязва гневния ми поглед, разбира, че не избрал най-подходящия момент, и бързо се свива.

— Извинявай, че закъснях. Шоуто вече беше започнало. Опитах се да ти позвъня…

— В залата нямаше покритие — обяснявам аз. — Отдавна ли чакаш?

— Пийнах в една кръчма и гледах ръгби. — Той посочва близката уличка. — Въпреки че с тези дрешки ме гледаха доста странно. — Той прокарва пръсти по ревера, широк чак до рамото.

Аз се усмихвам.

— Не е трябвало да ме чакаш.

— Знам. — Той спира и двамата се споглеждаме. Дали си въобразявам, или между нас се е зародило някакво чувство на неловкост? — Искаш ли да те закарам? Паркирал съм отсреща.

— Страхотно. — Усещам, че това е един от любимите изрази на Гейб и сигурно съм го прихванала от него, затова добавям: — Много благодаря.

Обръщам се, за да кажа „довиждане“, но всички са прекалено заети да се карат дали да отидат на индийски или китайски ресторант и аз решавам да не им се обаждам. Най-добре да се измъкна тихичко. Прошепвам на Брайън, че си тръгвам, и забързвам към Джеймс, преди Джес да го е забелязала, защото ще ме подложи на разпит.

— Как беше шоуто? — пита Джеймс, докато вървим към джипа.

— Супер — отвръщам аз. — Шантава работа. — Забелязвам, че не ме е хванал за ръка. Определено има нещо.

— Радвам се — отвръща той. Разговорът ни замира.

Пристигаме до колата, Джеймс изключва алармата И се качва. Аз се отпускам на кожената седалка и поглеждам през прозореца, докато той се влива в движението. Нито единият, нито другият проговаря. Едва ли са минали повече от две минути в мълчание, казвам си аз, когато поглеждам дигиталния часовник на таблото, но имам чувството, че е минала цяла вечност. Става въпрос за онези потискащи мълчания. Чувала съм двойки да говорят за приятно мълчание, сякаш им е било приятно и са се опитвали да го постигнат, но така и не съм успяла да разбера защо. Сега, докато седя в „Рейндж Роувър“-а на Джеймс, мълчанието ме притиска, задушава ме и не намирам нищо приятно.

— Не чаках заради теб, чаках заради себе си.

В първия момент решавам, че си говори сам. Само че след това се обръща към мен.

— Говоря за тази вечер. Чаках те, защото трябваше да поговоря с теб. На всяка цена трябва да поговорим.

Усещам и облекчение, и безпокойство. Преведено на простичък език, тези думи означават, че Джеймс трябва да поговори с мен. Знам, че е така, защото аз казвах същото на Даниел, тъй като той винаги таеше разни неща. Затова пък Джеймс е напълно откровен. Той винаги иска да говорим за нещо. Случва се толкова често, че дори става досадно.

Виждам как Джеймс прокарва пръсти през косата си и започвам да подготвям речта си, в която ще му кажа колко много го харесвам, ала нещата между нас са започнали да се развиват прекалено бързо.

— Ти не си влюбена в мен, нали?

Думите му ме стряскат.

— Ами, аз… — На секундата забравям внимателно подготвената реч. Коленете ми се разтреперват, тъкмо така ще ми бъде по-лесно да го убедя. Какъв смисъл има? — пита предателското гласче в главата ми. Защо да го убеждавам в нещо, в което не съм в състояние да убедя себе си?

— Не, не съм — признавам аз. — Харесвам всичко в теб, но не съм влюбена в теб. — С всяка изречена дума усещам облекчение. — Съжалявам.

— Всичко е наред. Вече знам — отвръща Джеймс и ми се усмихва бегло, сякаш за да покаже, че не ми се сърди. — Онзи път, след като вечеряхме у нас и си легнахме, аз ти казах, че те обичам и се надявах и ти да ми кажеш същото…

Обзема ме съжаление.

— Само че ти не го каза.

— Не съм ли? Мислех… — Млъквам. Тогава пих доста шампанско и спомените ми са доста замъглени, но съм убедена, че му казах, че го обичам. Ще ми се да не бях, казвам си аз.

— Каза ми „И аз“ — отвръща Джеймс тихо. — Спира на червен светофар. — И двамата знаем, че не е същото, както когато кажеш „Обичам те“.

Прав е. Не мога да го заблудя. Не мога да заблудя и себе си. Още по-малко него. Срещам погледа му и си казвам, че желанието ми се е сбъднало. Вместо облекчение ме залива съжаление.

— Каза го, за да не ме нараниш, и аз съм ти благодарен — продължава той. — Само че това не е достатъчно. Искам или всичко, или нищо.

И ето че в този момент се чувствам съвсем не на мястото си.

— Извинявай. Просто не знам какво ми става.

— Нищо не ти става, Хедър. — Той посяга и ме погалва по бузата. — Щеше да е по-добре, ако не беше влюбена в друг.

Това просто не може да бъде.

— За бившия ми приятел ли говориш? Не, грешиш — възкликвам аз, учудена от силата на възмущението си. Наистина останах шокирана, когато разбрах, че ще се жени, но истината е, че отдавна вече не обичам Даниел.

— Не говоря за бившия ти приятел.

Намръщвам се напълно объркана.

— Говоря за наемателя ти.

— Решил си, че съм влюбена в Гейб ли? — Само за частица от секундата се замислям дали не е прав. Затова ли не се влюбих в Джеймс? В следващия момент отхвърлям тази възможност. — Това е просто смешно — възкликвам напълно възмутена аз.

— Видях ви заедно в Корнуол — обяснява той.

— Нищо не се е случило. Двамата с него сме просто приятели.

— Вярвам ти — съгласява се той. — Само че това не означава, че нямате чувства един към друг. — Той замълчава, след това продължава тихо: — Ти може и да не си забелязала, Хедър, но аз веднага видях какво става.

Светофарът присветва и ние се насочваме към Ладброук Гроув и Литъл Венис. Поглеждам към Джеймс. Колкото и да се възмущавам, изпитвам нежност към него. Независимо от всичко той се държи великолепно, макар че в момента къса с мен и си въобразява, със или без основание, че съм влюбена в друг мъж. Започвам да се съмнявам дали съм наред. Двамата с него никога досега не сме се карали, той е откровен, истински романтик, любовната му игра е направо фантастична, дори прекалено фантастична. Този мъж няма никакви недостатъци. Той е наистина съвършеното гадже.

И в този момент се сещам.

— Ти си съвършеният мъж, Джеймс — признавам тихо аз. — Истината е, че си прекалено съвършен за мен.

Той ми се струва доста объркан.

— Така е. Двамата с теб никога не сме се карали. Ти харесваш същата музика, обичаш да гледаш романтични комедии, вегетарианец си, купуваш ми тампони, знаеш как да откриеш ерогенните ми зони, без дори да питаш… Как го постигаш?

— Поверителна информация. — Той докосва носа си.

— Дори се беше облякъл като Брад за моята Джанет, без дори да съм ти казала. — Отпускам се на седалката. — Имам ти доверие. Но ти си толкова съвършен, че до теб се чувствам като истинска мърла.

— Да, спалнята ти беше малко… — Той се мръщи. Изчервявам се от смущение тъкмо когато завиваме по нашата улица. Той спира пред апартамента ми, но не гаси мотора.

— Трябва да потърся място за паркиране — обяснява тъжно той. — Знаеш как е.

Всъщност не знам. Откакто пиренът на късмета е у мен, всяка мое желание се сбъдва. Въпреки това кимам. След това се споглеждаме.

— Ами това е — казва след секунда той.

— Да, това е — съгласявам се аз, макар да не съм сигурна какво става. Свикнала съм разделите да са придружени от сълзи, караници, но подобно приятелско отношение е новост за мен.

Навеждам се над ръчната спирачка и го целувам по бузата.

— Довиждане, Джеймс.

— Довиждане, Хедър — отвръща тихо той и също ме целува. Отварям вратата, за да сляза.

— Пази се. И повече не надничай към мен през щорите, иначе ще позвъня в полицията — провиква се той след мен, когато съм вече пред вратата.

Врътвам се към него.

— Ти си ме видял?

— Не само аз. Бях поканил гости на вечеря — отвръща с усмивка той. — Страхотни цици. — Намига ми и вдига прозореца.

Оставам пред апартамента и гледам след него. Той си отива завинаги от живота ми. Това е мъжът, който притежава всички качества, които съм мечтала да има гаджето ми, но както се казва, „Любовта не се купува“, Не можеш да си я осигуриш и с пожелания. Пробожда ме тъга. Отварям вратата и влизам вкъщи.